Лайза Клейпас
И тогава ти дойде (1)

Глава 1

— Проклятие! Отива натам!

Поривът на вятъра отнесе думите към палубата и скандализира поканените на празненството.

Корабът се намираше закотвен по средата на Темза, а събитието бе в чест на крал Джордж. До този момент не бе кой знае какво празненство — скучно, макар и елегантно, тъй като присъстваше каймака на обществото. Новият плавателен съд на Негово Величество приличаше на плаващ дворец с разкошния брокат, първокласното дъбово дърво, кристалните полилеи, позлатените сфинксове и лъвове на всеки ъгъл. А и поканените бяха изпили достатъчно количество алкохол, за да поддържат тази лека еуфория, вместо истинска радост.

Вероятно биха могли и по-добре да си прекарват, ако не бе влошеното здраве на краля. Скорошната смърт на баща му и последвалата умора го накараха да изпадне в дълбока депресия, нещо нехарактерно за него. Ето защо Негово Величество се опитваше да се обгражда с хора, които да му донесат радост и забавление и да го избавят от чувството на самота. По същата причина бе настоял и за присъствието на госпожица Лили Лоусън на днешното събитие. Както предрече една млада апатична виконтеса, бе само въпрос на време въпросната особа да предизвика бъркотия. И се оказа права.

— Нека някой да я хване, по дяволите! — Гласът на Лили надвика пристъпите на смях. — Течението я отнася на далеч!

Няколко господа, въпреки протестите на дамите, се завтекоха към перилата. Там Лили се бе надвесила над водата и сочеше някакъв плуващ предмет.

— Любимата ми шапка — обясняваше тя в отговор на пороя въпроси и махаше с ръка. — Вятърът я отнесе! — После се обърна към тълпата обожатели и ги погледна с лукав поглед. — Кой ще се представи като истински кавалер и ще ми я върне?

Нарочно бе хвърлила шапката си. Сега гледаше господата, които въпреки съмненията си, че всичко е само стратегия, продължаваха да предлагат услугите си.

— Позволете на мен — крещеше един.

— Не — казваше друг, докато театрално се освобождаваше от шапката и палтото си. — Настоявам аз да имам привилегията.

Започнаха да се карат, тъй като и двамата бяха решени да задоволят желанията на дамата. Но точно този ден водите на реката бяха доста неспокойни и студени, за да рискуват да се разболеят от пневмония. А и къпането означаваше, че ще похабят един хубав костюм.

Лили наблюдаваше съперниците с усмивка. Продължаваха да жестикулират и да си разменят учтиви фрази. Ако някой от тях имаше намерение да върне малкото боне, досега щеше да го е сторил.

— Какъв театър — промърмори тя и втренчи поглед в дискутиращите.

Дори някой от тях да бе пратил по дяволите шапката й, щеше да спечели уважението й, тъй като малкото розово нещо не заслужаваше такова внимание. Но никой не посмя от страх да не я обиди. Ако беше тук Дерек Крейвън, би се засмял или би й хвърлил такъв поглед, че тя щеше да прихне като глупачка. Двамата с него изпитваха еднакво презрение към тези превзети парфюмирани сноби.

Лили въздъхна и погледна реката, която течеше мръсно сива под оловното небе. През пролетта водите на Темза бяха доста студени. Остави бризът да погали лицето й и притвори очи. Вятърът опъна за момент косите й, но после тъмните къдрици възвърнаха обичайния си обемен безпорядък. Замислено свали диадемата. Погледът й следваше блъскането на вълните в корпуса на кораба.

„Мамо…“ — прошепна едно гласче в главата й. Лили потрепери, без да може да го предотврати. Усети пухкави ръчички да обгръщат врата й, мека косичка да милва лицето й и тежестта на малко момиченце в скута си. Слънцето на Италия напичаше гърба й и крясъци на ято патици огласяваха малкото езеро. „Погледни, скъпа, — говореше нежно Лили. — Патиците идват да ни посетят.“ Момиченцето шаваше развълнувано. Пухкавата му ръчичка се вдигна и едно пръстче посочи към ятото. После тъмните очички погледнаха към нея и усмивката разкри две зъбчета. „Па“ — възкликна и Лили се засмя. „Патици, миличко, много красиви. Къде оставихме хляба, който донесохме за тях? Боже, май съм седнала отгоре му…“

Нов порив на вятъра отнесе тъй приятната картина. Лили остана със зачервени очи и болка в сърцето.

— О, Никол, — прошепна тя.

Вдиша дълбоко да се отърве от угнетението, но то отказваше да изчезне. Понякога го преодоляваше с няколко глътки вино или се развличаше с игра на карти, приказки, лов, но това бяха все временни облекчения. Искаше детето си.

„Малката ми… къде си? Ще те намеря. Не плачи, миличко. Мама идва.“ Обзе я отчаяние. Трябваше да направи нещо, иначе щеше да се побърка.

Погледна мъжете около себе си. Засмя се невъздържано и изрита настрана обувките си с висок ток. Розовото перо на шапката още се виждаше сред мътните води.

— Бедната ми шапка всеки момент ще се удави — извика и преметна крак през перилата. — Какво кавалерство! Явно ще трябва сама да си я взема! — И преди някой да успее да я спре, скочи във водата.

Една вълна я погълна. Няколко дами започнаха да крещят, а мъжете нервно изследваха водите около кораба.

— Боже мой! — възкликна един от тях.

Останалите бяха онемели. Дори кралят, осведомен от личния си прислужник, излезе на палубата с патешка походка и се приближи до перилата. Лейди Конингам, очарователната му петдесет и четири годишна любовница, дойде при него и изписка:

— Казах ви: тази жена е луда! Господ да ни е на помощ!

Лили остана под водата повече от необходимото. Студът парализираше крайниците й, а тежестта на роклята я влечеше към дъното. Помисли си колко лесно би било да се отпусне… да позволи на тъмнината да я погълне… Но пристъп на паника раздвижи ръцете й и я изтласка към бледата светлина на повърхността. Вдиша жадно няколко пъти, премигна и сграбчи глупавата шапка. Усещането за студ бе толкова силно, че й причиняваше болка. Зъбите й тракаха, но успя да изобрази една трепереща усмивка. Погледна към изненаданата публика на палубата.

— Хванах я! — извика и размаха победоносно розовия атрибут.

Само след минути няколко чифта ръце я извадиха от водата. Подгизналата рокля подчертаваше стройното й привлекателно тяло. Въздишка на възхищение премина през насъбралото се множество. Жените я наблюдаваха със завист и неодобрение, защото нямаше по-привлекателна жена от нея в цял Лондон. Обикновено изпитваха съжаление и презрение към такова държание, но Лили…

— Каквото и да направи, мъжете я обожават! — оплака се лейди Конингам. — Винаги е свързана с някакъв скандал. Ако ставаше въпрос за някоя друга, досега да е пропаднала. Но нея дори скъпият ми Джордж не смее да критикува.

— Държи се като мъж — добави жлъчно лейди Уилтън. — Играе, ходи на лов, псува и говори за политика. А на мъжете им харесва такава новост.

— Истината е, че във вида й няма нищо мъжко — възрази лейди Конингам, оглеждайки деликатните форми, които мокрите дрехи не можеха да скрият.

Вече успокоени, че Лили е жива и здрава, господата възнаградиха с аплодисменти нейната смелост. Тя отметна мокрите къдрици от очите си, засмя се и направи реверанс.

— Това беше любимата ми шапка — каза, сочейки мокрия парцал в ръцете си.

— Дявол да го вземе! — възкликна един от мъжете. — Не се страхувате от нищо, нали?

— Така е. — Отговорът й предизвика още смях. Вода капеше от косите й и се стичаше по гърба й. Тръсна енергично глава. — Някой от вас ще бъде ли така любезен да ми подаде кърпа или нещо топло за пиене, преди да умра от простуда? — Гласът й постепенно заглъхна при вида на неподвижната фигура в края на палубата.

Настана невероятна бъркотия — мъже тичаха насам-натам в търсене на кърпи, топли напитки, каквото и да е, само тя да е доволна. А онзи там продължаваше да стои неподвижно. Лили бавно се изправи и отметна коса, за да го огледа по-добре. Не го познаваше. И идея си нямаше защо се е втренчил в нея по този начин. Бе свикнала с обожаващите мъжки погледи, но… той я наблюдаваше с неодобрение. Продължи да го гледа, без да спира да трепери.

Никога през живота си не бе виждала толкова златиста коса. Бризът развяваше отделни кичури, откривайки аристократични изсечени черти. Очите му бяха студени и светли. Блестяха с такова отчаяно огорчение, че само някой, който е страдал по подобен начин, можеше да го разгадае.

Лили, дълбоко развълнувана от зрителния контакт, му обърна гръб и се усмихна весело на услужливите обожатели, които я наобиколиха с кърпи, наметки и топли напитки. Изхвърли от главата си всяка мисъл за непознатия. Кого го интересуваше мнението на някакъв си превзет аристократ?

— Госпожице Лоусън — започна лорд Бенингтон с безпокойство, — страхувам се, че ще настинете. Ако желаете, предлагам да ви заведа с лодка до брега.

Тя само кимна в знак на съгласие, тъй като вече й тракаха зъбите от студ. Хвана под ръка младежа и го дръпна така, че да може да говори в ухото му.

— П-п-побързайте, м-моля. М-мисля, че бях д-доста импулсивна. Н-но не к-казвайте на н-н-никого.

В този момент Алекс Рейфорд, който имаше репутацията на изключително дисциплиниран и дистанциран мъж, се бореше да потисне необяснимия си гняв. Проклета жена… да рискува така здравето, а дори и живота си, само за да направи зрелище. Трябва да е някоя от известните куртизанки, след като се движеше сред елита. Нямаше да се държи по този начин, ако имаше репутация, за която да се грижи. Алекс разтвори длани и ги потърка в палтото си. Усещаше тежест в гърдите. Веселият смях, живият поглед, тъмните коси… Боже, напомняха му за Каролин.

— Познавате ли я? — попита един дрезгав ироничен глас. До него стоеше сър Евелин Дауншайър, приятен възрастен господин, познат на баща му. — Всички мъже имат такова изражение, виждайки я за първи път. Напомня ми на маркизата на Салисбъри в добрите й времена. Чудесна жена.

Алекс отклони поглед от странното същество.

— Не виждам нищо за възхищение — отговори студено.

Дауншайър се засмя, показвайки изкуствената си челюст.

— Ако бях по-млад, бих опитал да я съблазня — каза. — Бих го направил и сега. Тя е последния екземпляр от рядка порода, да знаеш.

— И каква й е породата?

— По мое време имаше много като нея. — Усмивката му беше като на експерт. — Трябваше да си много ловък и интелигентен, за да ги опитомиш…

Алекс върна погледа си на жената. Лицето й бе деликатно, бледо и перфектно, а очите — тъмни и страстни.

— Коя е? — попита като в сън.

Като не получи отговор, се обърна и установи, че Дауншайър е изчезнал.

 

 

Лили скочи от каретата и се насочи към централния вход на къщата си на Гросвенър Скуеър. Никога не се бе чувствала толкова неудобно.

— Пада ми се — порица се сама, докато качваше стълбите. Бъртън, икономът, я наблюдаваше от вратата. — Извърших голяма глупост. В Темза се изливат всички мизерии на Лондон и поради това не е препоръчително място за къпане.

Дрехите й издаваха ужасна миризма, а обувките й жвакаха при всяка крачка. Той смръщи вежди при вида й, което бе нещо необичайно за него. Обикновено толерираше приумиците й, без това да се отрази ни най-малко на лицето му.

През последните две години Бъртън бе доминиращата фигура в къщата, като определяше правилата на играта както за персонала, така и за гостите. Когато имаха посещения, учтивите му маниери убеждаваха всеки, че Лили е изключителна личност. Не обръщаше внимание на странностите и лудориите й, като че ли не съществуваха, и я смяташе за безпогрешна дама, въпреки че тя рядко се държеше като такава. Лили бе убедена, че дори слугите й нямаше да я уважават, ако не беше той. Бе едър и силен, с добре оформена сива брада. Не съществуваше друг иконом в цяла Англия, който така добре да съчетава арогантност и почтителност като него.

— Госпожице, добре ли прекарахте на празненството?

— Върховно — опита се да изглежда весела. Подаде му една топка мокро кадифе, украсена с розово перо, която той взе, дори без да премигне. — Шапката ми — обясни тя и влезе в къщата, оставяйки след себе си мокра диря.

— Госпожице Лоусън, имате посетител, който ви очаква в салона. Господин Стамфорд.

— Закари е тук? — Изглеждаше очарована.

Закари Стамфорд бе интелигентен и чувствителен младеж, неин приятел от дълго време. Бе влюбен в по-малката й сестра Пенелопе. За нещастие, бе само трети син на графа на Хертфорд и това означаваше, че никога няма да има титлите и богатството, необходими да задоволят амбициозните планове на семейство Лоусън. И тъй като бе ясно, че сестра й никога няма да се ожени, всичките мечти за социално издигане бяха насочени към Пенелопе. На Лили не й харесваше, че разиграваха като разменна монета щастието на по-малката й сестра. Бяха я сгодили за лорд Рейфорд, граф Уолвертън, дори без да го познава. Закари би трябвало да страда от това.

— От колко време е тук? — попита Лили.

— Около три часа, госпожице, — отвърна Бъртън. — Каза, че се касае за нещо спешно и ще ви изчака на всяка цена.

Любопитството й се засили. Погледна към затворената врата на салона.

— Спешно? Ще го видя веднага. Поканете го в салона ми на горния етаж. Трябва да сваля тези мокри дрехи.

Бъртън кимна с глава, а по лицето му не можеше да се прочете нищо. Салонът горе бе в съседство със спалнята на Лили и бе предназначен само за много близки приятели. Много малко бяха хората, които го бяха посещавали, въпреки големия брой желаещи.

— Да, госпожице Лоусън.

 

 

Чакането не се стори тежко на Закари. Въпреки нервността си, трябваше да признае, че има нещо на „Гросвенър Скуеър“ 38, което караше всеки мъж да се чувства удобно. Може би играта на цветовете.

Жените обикновено декорираха къщите си в модерните пастелни цветове — бледосиньо, розово или жълто. Модата налагаше и неудобни плъзгащи се столове със златиста тапицерия и канапета с толкова крехък вид, че всеки мъж се питаше дали ще издържат тежестта му. Но домът на Лили изобилстваше от топли и приятни цветове, а солидните мебели сякаш канеха да седнеш върху тях. По стените висяха ловни сцени и няколко чудесни портрета. В къщата й, макар че запасите от алкохол бяха непредвидими (понякога в изобилие, друг път никакви), често се провеждаха сбирки на писатели, политици, ексцентрици.

Една слугиня му поднесе шише с коняк върху сребърен поднос; явно Лили бе добре снабдена този път. После му предложи и последния брой на Таймс и чинийка с бисквити. Вече напълно отпуснат, Закари помоли за чаша чай и се отдаде на вестника. Бъртън отвори вратата в момента, когато се наслаждаваше на последната бисквита.

— Пристигна ли вече?

— Госпожица Лоусън ще ви приеме горе. Ако ми позволите, лорд Стамфорд, ще ви покажа пътя…

Закари го последва по извитата стълба с излъскани перила. Влезе в малък салон, осветен от яркия пламък на огъня в мраморната камина, тапициран в зелена, синя и сребриста коприна. След няколко минути Лили се появи на вратата, свързваща салона със спалнята й.

— Закари! — възкликна и изтича да хване ръцете му.

Той я целуна по бузата, но усмивката му замръзна, когато видя, че е само по халат и голите й крака се поддават отдолу. Наистина, халатът бе приличен, удобен и дебел, закриваше я до брадичката, но все пак си оставаше халат, интимно облекло. Отстъпи изненадан, но не и преди да забележи, че от косите й капе вода и мирише… на смрад.

И въпреки това, изглеждаше прекрасно. Очите й бяха толкова тъмни, като сърцевината на слънчоглед, обрамчени от дълги и гъсти мигли. Кожата й бе бледа и прозрачна, а линията на шията — чиста и деликатна. И когато се усмихваше, като сега, устните й се извиваха с една особена сладост, като на ангелче. Но невинният й външен вид бе измамен. Закари я беше виждал да разменя долни обиди с господа със съмнителна репутация, дори да сипе вулгарности, когато един джебчия се опита да открадне чантата й.

— Лили? — Сбърчи нос, като усети нова порция от вонята.

Тя се засмя и размаха ръка.

— Трябваше да взема вана, но си казал, че е спешно. Извини ме. Днес Темза смърди на риба. — И като видя неразбиращия му поглед, добави — Вятърът отнесе шапката ми във водата.

— И теб заедно с нея? — попита сконфузено Закари.

Лили му се усмихна.

— Не точно. Но да оставим това. Искам да знам какво те води в града. — Чувствайки се малко неудобно, посочи облеклото си. — Искаш ли първо да се преоблека? — Предложи му най-нежната си усмивка. Закари никога нямаше да се промени. Топлите кафяви очи, чувствителните черти, лъскавата коса… Винаги щеше да й напомня на дете, готово да отиде на църква. — О, не се изчервявай. Не мислех, че си толкова скромен, Закари. В края на краищата едно време искаше да се ожениш за мен.

— О, да, добре… — свъси вежди той. — Хари бе най-добрия ми приятел до онзи момент. Когато те изостави по такъв недостоен начин, сметнах за мой дълг да действам като джентълмен и да го предизвикам, като ти направя предложение.

Тя избухна в смях при думите му.

— Да го предизвикаш? По дяволите, Закари, това беше женитба, не дуел!

— И ти отказа предложението ми — напомни й той.

— Момче, щях да те направя нещастен, както и Хари. Именно по тази причина ме напусна.

— Това не е достатъчно извинение, за да се държи недостойно — настоя Закари много сериозно.

— Радвам се, че го направи. В противен случай нямаше да мога да пътувам из цял свят с леля Сали. И тя нямаше да ми остави богатството си и щях да бъда… — прекъсна думите си, въздъхна и заключи — омъжена.

Усмихна се и седна пред камината, като му посочи с жест да направи същото.

— Тогава мислех единствено, че са ми разбили сърцето. Но си спомням предложението ти като едно от най-хубавите неща, които ми се случиха. Един от редките случаи, когато мъж се е отнесъл с мен великодушно. В действителност, единствения. Беше готов да се жертваш, за да спасиш наранената ми гордост.

— По тази причина ли продължаваш да си ми приятелка толкова години? — попита усмихнат Закари. — Винаги съм се питал защо се занимаваш с мен при толкова елегантни хора, които познаваш.

— О, да — отговори сухо тя. — Прахосници, загубеняци и крадци. Имам доста голям кръг от приятели. И да не пропусна тези с кралско потекло и политиците. — Усмихна му се. — Ти си единствения свестен мъж, когото познавам.

— Но това не ми помогна да стигна много далеч, нали? — каза тъжно той.

Лили го погледна изненадано, питайки се какво е накарало Закари, заклет идеалист, да се чувства така обезнадежден. Нещо не бе наред.

— Зак, притежаваш чудесни качества. Атрактивен си…

— Но не красив — вмъкна той.

— Умен…

— Но не и хитър. Никак даже.

— Хитростта върви заедно със злобата и се радвам, че не ги притежаваш. А сега престани да ме принуждаваш да ти се моля и ми разкажи защо дойде да ме видиш. — Погледът й се изостри. — Заради Пенелопе е, нали?

Младежът остана за миг загледан в искрящите й очи. После въздъхна продължително.

— Сестра ти и родителите ти са в Рейфорд Парк с Уолвертън, заети с подготовката за сватбата.

— Остават само няколко седмици — промърмори Лили и приближи босите си нозе към топлината на камината. — Не съм поканена. Мама се ужасява, че мога да направя някоя сцена — смехът й прозвуча меланхолично. — Откъде ли й е дошла тази идея?

— Миналото ти не е от най-безупречните… — посочи Закари, но тя нетърпеливо го прекъсна:

— Естествено че това ми е добре известно.

От доста време вече не си говореха със семейството. Тя беше тази, която прекъсна връзките. Не знаеше какво я накара да се опълчи срещу стриктните норми, налагани от фамилията, но вече нямаше и значение. Бе направила някои грешки, за които никога нямаше да й простят. Лоусънови й казаха да не се връща повече. Тогава Лили се изсмя в лицата им на забраната, но сега изпитваше угризения. Усмихна се тъжно на Закари.

— Никога не бих поставила Пени в някаква компрометираща ситуация или, да ми прости Господ, да попреча на фамилията да се съюзи с могъщ граф. Та това е бленуваната мечта на майка ми.

— Лили, имала ли си възможността да се запознаеш с годеника на Пенелопе?

— Всъщност не. Видях го веднъж в Шропшайър при откриването на ловния сезон. Висок и тъжен, такъв ми изглеждаше.

— Ако се ожени за Пенелопе, ще превърне живота й в ад. — Закари направи драматичното си твърдение с надеждата, че тя ще реагира бурно.

Но тя не се върза. Събра тъмните си вежди и го загледа изпитателно.

— Преди всичко, Зак, трябва да ти кажа, че няма да помогне никакво възражение. Пени ще се ожени за Уолвертън. Никога няма да се опълчи на родителите ни. Второ, за никого не е тайна, че си влюбен в нея…

— И тя ме обича!

— И затова вероятно преувеличаваш. — Повдигна вежди. — Нали?

— Не мога да преувеличавам в този случай! Уолвертън ще се държи с нея ужасно! Не я обича, а аз бих умрял за нея.

Беше млад и мелодраматичен, но несъмнено искрен.

— О, Зак, — съчувстваше му. Рано или късно всеки изпитваше невъзможна любов. — Спомни си, че преди време те посъветвах да убедиш Пени да избягате. Но сега е вече късно. Родителите ми намериха тлъстата кокошка, която да им снася златни яйца.

— Алекс Рейфорд не е никаква кокошка — подчерта младежът опечалено. — По-скоро изглежда като лъв — студен и безчувствен звяр, който ще направи нещастна сестра ти до края на живота й. Не е способен да обича. Пенелопе е ужасена. Попитай когото искаш — всеки ще ти каже същото… Той няма сърце.

Един мъж без сърце. Такива Лили познаваше много. Въздъхна.

— Закари, не мога да ти предложа никакъв съвет — каза тъжно. — Обичам сестра си и искам тя да е щастлива, естествено. Но не мога да направя нищо за вас двамата…

— Можеш да говориш с родителите си — помоли той. — Да подкрепиш каузата ми.

— Знаеш, че съм отритната. Думите ми нямат никаква тежест пред семейството. От години не се разбираме.

— Моля те. В теб ми е последната надежда. Моля те!

Лили погледна отчаяната физиономия на Зак и поклати безпомощно глава. Не й харесваше идеята да е последната надежда на някого. Нейните се бяха изпарили преди доста време. Неспособна да остане повече седнала, с рязко движение се изправи и закрачи из помещението. Той остана на мястото си, неподвижен като мъртвец.

След доста дълга пауза Закари започна внимателно:

— Лили, помисли как се чувства сестра ти. Опитай се да си представиш какво означава това за жена, която няма нито твоята сила, нито свободата ти. Уплашена, зависима, безсилна… О, знам чудесно, че такива чувства изглеждат странни на някой като теб, но…

Прекъсна го язвителен смях. Лили бе спряла обиколките си и стоеше до прозореца. Главата й бе опряна на стената, а единият й крак бе така свит, че коляното се подаваше между гънките на дебелия халат. Гледаше подигравателно.

— Странни — повтори.

— Пенелопе и аз сме загубени… Нужна ни е нечия помощ, за да поемем по общия си път.

— Скъпи, колко си поетичен!

— Господи, Лили, знаеш ли какво е да обичаш? Вярваш ли в любовта?

Тя се завъртя и подръпна кичур от сплъстената си коса. Почеса се раздразнено по челото.

— Не, не и в този вид любов — отговори разсеяно. Въпросът я притесняваше. Внезапно й се прииска той да си отиде. — Вярвам в любовта на една майка към детето си. И в тази между братя и сестри. Вярвам в приятелството. Но в живота си не съм виждала любовна история с щастлив край. Всички са обречени да завършат с ревност, скандали, безразличие… — Въоръжи се със смелост и го погледна студено. — Дръж се като мъж, скъпи. Ожени се по съвместителство, после си намери любовница, на която да предложиш цялата любов, която искаш, за колкото време пожелаеш да я издържаш.

Закари се сви, като че бе получил юмрук в корема. Погледна я както никога досега, обвинявайки я с блеснал поглед.

— За първи път — думите му трудно излизаха — започвам да вярвам в това, което говорят за теб. Извини ме, че дойдох. Мислех, че можеш да ми помогнеш. Или поне да ме утешиш.

— По дяволите! — изригна Лили. Закари потрепери, но остана на стола си. Чак тогава тя си даде сметка колко е отчаян и колко надежда таи. И бе избрал нея, за да изкаже болката си, че е разделен от любимото същество. Бавно се приближи и го целуна по челото, приглаждайки косата му като че бе малко момченце. — Извинявай — промърмори тя. — Аз съм егоистка.

— Не — отговори й объркано той. — Не, ти си…

— Такава съм. Но ще ти помогна, Зак. Винаги плащам дълговете си, а между нас отдавна виси един такъв. — Отдръпна се и отново започна да кръстосва енергично стаята, хапейки кокалчетата на пръстите си. — Остави ме да помисля… нека да помисля…

Закари бе смаян от промяната в настроението и я зяпаше, без да успее да промълви дума.

— Трябва да видя Уолвертън — каза най-накрая. — Лично да преценя ситуацията.

— Вече ти обясних какъв човек е.

— Нужно ми е сама да си създам мнение. И ако открия, че не е толкова ужасен и жесток, колкото го описваш, напускам полесражението. — Сви ръцете си в поза, като че хващаше юздите на коня си при започване на лов. — Върни се вкъщи, Зак. Когато взема решение, ще те уведомя.

— И ако откриеш, че съм прав? Какво ще стане тогава?

— Ще направя всичко по силите си, за да си върнеш Пени.