Бренда Джойс
Похитена (42)

42.

Алекс дочу женски вик.

Подът спря да се върти. Тя лежеше вкопчена в килима и когато отвори очи, пред себе си видя широкото дъбово легло.

Това не беше огромно балдахинено легло, нито прост креват, който бе видяла първия път в музея Блекуел. Беше мъжко легло, покрито само с един юрган и червено вълнено одеяло, а зад него стените бяха от пясъчнобяло чамово дърво. Алекс разпозна издрасканата дървена ракла в единия ъгъл на стаята и сърцето й лудо заби, защото бе успяла — бе се преместила във времето!

Женският глас отново се развика.

Алекс бързо се надигна, погледна към източника на тези крясъци и видя руса жена, която стоеше до гардероба. Тя също я гледаше с почти изхвръкнали очи, но дори и при тези обстоятелства Алекс забеляза колко красив син цвят имат те. Мили Боже, тази жена изглеждаше фантастично, беше съвършена като ангел и веднага й просветна, че това беше съпругата на Блекуел. Нищо чудно, че той никога не беше споменавал за нея.

— Какво правиш тук?! — възкликна русата жена. — Коя си ти? Как влезе в къщата? Ще отида да повикам Хавиер! — гласът й беше изтънял до нотките на истерия.

— Почакай! — Алекс се изправи, отбелязвайки износените си дънки и риза на фона на сатенената рокля и перлената огърлица на съпругата на Хавиер. Красавицата вече почти беше излязла от стаята, но се спря уплашено, макар че в очите й се четеше нарастващо любопитство.

— Ти ли си жената на Хавиер? — попита я Алекс, макар че знаеше отговора. По някакъв начин искаше да изучи тази жена, защото, въпреки че той бе казал, че обича нея, Алекс, вече не беше толкова сигурна, след като видя този русокос ангел.

— Да, аз съм Сара Блекуел.

Между двете настъпи неловко мълчание и Алекс не знаеше какво да стори по-нататък. Искаше й се Сара Блекуел да е грозна, стара или дебела. Сара нервно замачка крайчеца на сатенената си рокля.

— Ти току-що нарече моя съпруг Хавиер. Познаваш ли го добре?

— Някога се познавахме, много отдавна — отговори тя, а сърцето й болезнено се сви.

— Намираш се в спалнята му.

— Това е грешка. — Трябваше да преодолее тази неочаквана мъка, все пак се беше завърнала при Хавиер.

— Аз ти се представих, а ти не си — отбеляза остро Сара.

— Александра Торнтън.

Сара ахна.

— Защо ме гледаш така? Като че ли съм призрак?

— Ти не си призрак, нали? — Жената започна да отстъпва назад, докато гърбът й опря стената. — Но ти си мъртва! Толкова пъти съм ги чувала да говорят за теб! В началото, когато Хавиер се завърна, се напиваше всяка вечер, а понякога дори плачеше и Уилям се страхуваше да го оставя сам. А току-що видях как ти се появи в тази стая от нищото, направо от въздуха!

— Не съм призрак — прошепна разтреперана Алекс. — И не съм се удавила. Съвсем жива съм.

Сара обаче сграбчи дръжката на вратата и изчезна.

 

 

Хавиер стоеше с баща си пред камината и отпиваше от брендито. И двамата чакаха Сара да слезе за вечеря.

— Маркъм ще бъде в Бостън след няколко дни.

— Е, и?

— Той казва, че иска да се срещнете.

Хавиер сви рамене и хвърли нетърпелив поглед към отворените врати на салона, но жена му още я нямаше.

— Каквото и да ми предложи, отговорът ще бъде не.

Уилям се удиви.

— Хавиер, каквото и да има между вас, моля те да го пренебрегнеш. Маркъм е единственият ми брат, твой чичо.

— Не го чувствам близък.

Уилям тежко въздъхна.

— Тревожа се за решението на англичаните. Този Бонапарт трябва да бъде спрян.

И двамата мъже се умълчаха, защото отново си мислеха колко опасно бе станало да се търгува отвъд океана — нещо, с което трябваше да се справят, ако искаха корабостроителница „Блекуел“ да оцелее. Чуха шумолене на женска рокля, но усмивката на Блекуел изчезна, когато забеляза бледото лице и разширените очи на жена си.

— Сара?

— Тя е тук! Горе, в стаята ти!

Той размени тревожен поглед с баща си — през последните две години състоянието на Сара значително се беше подобрило, тя вече не беше толкова меланхолична и умееше да се справя като съпруга, дама и домакиня. Приближи се до нея и постави ръка на тесните й раменца. Винаги се тревожеше, че може да я счупи, докосвайки я, беше толкова крехка.

— Кой е горе, Сара?

Тя го изгледа.

— Александра Торнтън.

Хавиер също пребледня и челюстта му се стегна.

— Не знам даже откъде си научила името й, но не желая да го чувам повече в тази къща. — Беше толкова разстроен и ядосан, че целият се тресеше.

— Тя е горе и каза, че не е призрак, че не се е удавила — настоя пискливо Сара, като го наблюдаваше внимателно.

Той стоеше, неспособен да се помръдне, а това му се случваше твърде рядко. Алекс не можеше да е горе, защото бе изчезнала и всички смятаха, че е паднала в морето и се е удавила. А той така и не бе успял да се справи след смъртта й.

— Тя е горе, в спалнята ти.

Кръвта му удряше като чук в слепоочията, когато прекоси с два скока салона, изкачи някак стъпалата и се втурна през отворената врата в спалнята си.

Вътре стоеше Александра, червеникавата й коса беше разрошена около лицето й и носеше фермерски дрехи — най-прекрасната гледка, която някога бе зървал. Не смееше да се помръдне или дори да диша, а само се молеше това да не е сън.

— Хавиер — прошепна тя.

— Смили се, Господи. Призрак ли виждам?

— Не, истинска съм.

Той се спусна към нея, достигна я с две крачки и когато я притисна към себе си, усети топлото й силно и съвсем живо тяло. От очите му потекоха сълзи, вдигна я и я завъртя щастливо, а Алекс плачеше и се смееше едновременно.

Той я пусна на земята, замаян от аромата на кожата и косите й, и обгърна с длани любимото й лице.

— Къде се изгуби? За Бога, Александра, оставих се да ме убедят, че си се удавила!

— Знам. Прости ми Хавиер. Не исках, но отново се преместих през времето и се върнах у дома, в бъдещето, в 1996-а.

Блекуел я изгледа невярващо и плъзна ръце по раменете й.

— Това е невъзможно.

— Но се случи.

— Да не би да си паднала през борда? В околността имаше една сицилианска шхуна и ние разпитахме капитана й, но той твърдеше, че не е качвал никого на кораба си. Сигурно си ми била толкова сърдита, че не си искала да ме виждаш повече?

— Не — заяви твърдо тя. — Чуй ме, Хавиер, погледни в очите ми. Ти видя как изчезнах. Спомни си какво се случи онази вечер. Да, бях побесняла, когато разбрах за Сара, никога през живота си не се бях ядосвала толкова. Именно гневът ми ме пренесе през времето, далеч от теб, така както любовта ми ме върна тук.

Той поклати глава.

— Спомням си как изчезна, избледня пред очите ми, но и двамата бяхме толкова изтощени! Вероятно съм си го въобразил.

— Не си!

Хавиер направи гримаса, после я притисна към гърдите си и прокара ръка през косата й.

— Не знам на какво да вярвам, Александра — каза най-сетне той с прегракнал от вълнение глас. — Знам само, че те обичам повече от всичко на света, и затова не мога отново да те изгубя. Животът ми без теб е просто една измама, която не ми носи никаква радост и удовлетворение.

— И аз те обичам по същия начин — прошепна Алекс с буза, опряна о брокатения му редингот, и усети как платът я погъделичка по носа. — И мога да приема факта, че си женен.

Той я отдалечи на няколко сантиметра от себе си, за да могат да се виждат по-добре един друг.

— Тебе обичам и жадувам, не нея.

— Наистина ли?

Но истината беше там, блеснала в очите му.

— Да, но не мога да изоставя Сара. Когато брат ми Робърт замина на последното си морско пътешествие, аз му обещах, че ще се грижа за нея, ако някога му се случи нещо. Той я обичаше по същия начин, по който аз те обичам, а и Сара не е съвсем здрава. Разводът е немислим за мен, независимо колко много го желая. Отговорен съм за нея, Александра.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Разбирам. И това е една от причините, поради които толкова много те обичам. Те били ли са женени?

— Бяха сгодени.

Тя кимна и изтри очи. Толкова радост и същевременно толкова болка.

— Хавиер, исках да се върна при теб дори и когато вече знаех, че имаш съпруга. Толкова много те обичам.

Той затвори очи, а когато след миг ги отвори, в тях се четеше скръб.

— Александра, скъпа, ти заслужаваш повече. Заслужаваш свободен мъж, който да се ожени за теб и…

Алекс постави пръст върху устните му.

— Ш-ш-т. Не, искам теб. Ще бъда твоя любовница и ще ти народя куп деца.

Хавиер отново я притегли към себе си и двамата се залюляха в ритъма на плача си. Най-сетне той обхвана с ръце лицето й и страстно я целуна. Желанието, почти видимо пулсиращо между тях, изпълваше стаята.

— Не е редно — промълви той, като я погали по косата. — Сара е долу.

— Имаме цял живот пред нас, за да се налюбим.

— Обичам те и винаги ще се грижа за теб, винаги.

— Знам — отговори тя и целуна дланта му.

— Ще ти бъда верен. — Алекс го изгледа. — Никога не съм докосвал Сара. Винаги съм се чувствал като неин брат, а не съпруг.

Алекс цялата засия, но в онази историческа книга пишеше, че Хавиер е имал деца… Замисли се за живота, който растеше в нея, и осъзна, че съдбата й е била все пак да се завърне при Хавиер Блекуел. Обви ръце около врата му и той прошепна в ухото й:

— Ще те направя щастлива.

— Знам — каза Алекс и този път тя го целуна.

 

 

Хавиер искаше да я срещне с баща си.

— Той вече знае всичко за теб — каза й, докато слизаха, хванати за ръце, по стълбите.

— Всичко ли?

— Знае, че си силна, смела и умна, невероятен инат и красива. Знае, че си била пленница в Триполи, както и това, че те обичам.

Сърцето й биеше ускорено, но болката й бе намаляла и на нейно място усещаше опияняваща радост — можеше да живее с мисълта, че той е женен.

— Удобно ли е да ги срещна така облечена със старите си дънки?

Хавиер се усмихна и я поведе към салона, по погледа му обаче тя усети, че той сериозно обмисля възможността наистина да е пътувала през времето. Алекс спря, защото зад полупритворените махагонови врати на пищния салон зърна Уилям Блекуел и Сара, които гледаха право към тях.

Хавиер пусна ръката й и Алекс усети отново надигаща се тревога и скръб. Но тогава той здраво я прихвана под лакътя, едновременно собственически и успокоително, и не я пусна, докато не влязоха в салона.

— За мен е истинско удоволствие — галантно заяви Уилям, наведен над протегнатата й ръка. Алекс прочете в очите му искреност. Не успя обаче да отвърне с усмивка на топлия му поздрав, защото забеляза скованата и неподвижна Сара, която продължаваше да стои настрана от тях.

— Благодаря. Съжалявам безкрайно, че се появих по този начин в дома ви.

— Александра е страдала от загуба на паметта цели три години — прекъсна я Хавиер и тя го изгледа учудено.

— Тя наистина е паднала от кораба и междувременно някак си си е ударила главата. Когато сицилианците я открили, не си е спомняла коя е. Преминала е през цяла одисея и е цяло чудо, че отново се е завърнала.

Сърцето й бясно туптеше. Дали в думите му нямаше скрит смисъл? Тя бе стояла само три дни в 1996-а, но очевидно бяха изминали три години, откакто бе напуснала Хавиер на борда на „Конститюшън“ и сега трябва да беше 1807-а. Знаеше, че след няколко години ще започне последната атака над Триполи от Стефан Декатур, а междувременно Наполеон усилено се опитваше да превземе Стария континент и след пет години между Съединените щати и Великобритания щеше да избухне война. Добре че не си спомняше повече подробности.

Хавиер продължаваше да я държи за лакътя.

— Съвсем наскоро тя си е възвърнала паметта, работейки в една ферма наблизо, и веднага се сетила за мен. Дошла е да потърси помощ, която, разбира се, ще получи, затова след малко ще я настаня в някой хотел.

— Бедното момиче — каза съчувствено Уилям, очевидно повярвал на всяка дума на Хавиер.

— И после какво? — запита остро Сара и всички се обърнаха към нея. Тя пристъпи напред. — Нека спрем с тези преструвки. Всички в тази къща знаят, че обичаш тази жена.

Устата на Хавиер се изкриви, но тонът му си остана мек.

— Както всички в къщата знаят, че ти обичаш Робърт?

— Да! — извика тя. — Винаги ще го обичам, не съжалявам за нищо, освен, разбира се, за смъртта му! Хавиер, и двамата знаем, че беше огромна грешка да се ожениш. Аз само те направих нещастен, докато ти просто се държеше мило с мен. Като истински джентълмен! — Очите й се наляха със сълзи. — Предан брат и приятел.

— Аз не съм нещастен — заяви твърдо Хавиер.

Алекс знаеше, че лъже и усети, че никога не го бе обичала повече. В двадесети век не се раждаха такива мъже.

— Искам свободата си — прошепна Сара.

Уилям ахна, а Алекс погледна към Хавиер, който пребледня.

— Не мисли, че съм неблагодарна след всичко, което стори за мен. Точно обратното. Но си искам свободата.

Изминаха секунди, преди някой да проговори. Най-сетне Уилям попита:

— Има ли друг мъж, за когото искаш да се омъжиш, Сара?

Тя се поколеба.

— Мисля, че да. — Поруменя и погледна Хавиер право в очите. — Наскоро срещнах един човек. Той ми се струва… необикновен. Мисля, че отвръща на чувствата ми. Разбира се, знае, че съм омъжена за теб, но е и наясно какъв е нашият брак.

След миг Хавиер заговори:

— Скъпа, ако си намерила мъж, който е събудил в теб страст и любов, аз много, много се радвам за теб.

Сара не се сдържа и заплака, и очите на Алекс също се насълзиха, докато наблюдаваше как той й подава носната си кърпичка. Благородството и добротата му я изпълваха с гордост.

Чак сега осъзна напълно това, което се случваше, и се помоли наум мечтата й да се сбъдне. Погледна към Хавиер и разбра, че той изпитва същите чувства.

— Желаеш ли развод? — внимателно попита той.

Сара поклати глава.

— Не смятам, че тук, в Бостън, разводът е приемлив, Хавиер, а и защо ни е? Нашият брак не е бил консумиран, затова смятам, че лесно може да бъде анулиран.

Хавиер я зяпна, а Алекс се облегна на него и той я обгърна с едната си ръка. Тя затвори очи. Анулиран. Бракът на Хавиер и Сара можеше да бъде анулиран.

„Моля те, Боже, позволи ми да обичам този мъж като негова съпруга. Моля те.“

— Да, не виждам пречка да анулираме този брак. Не знам защо тази възможност не ми е хрумвала по-рано — каза Хавиер и последва Алекс.

Тя притисна лице към ръката му и заплака, но този път от щастие.