Бренда Джойс
Похитена (40)

40.

Ню Йорк, 1996

 

Алекс постепенно се събуждаше. Бавно, мъчително, с чувството, че главата й ще се пръсне от болката.

Най-сетне отвори очи и светлината на жаркото слънце я заслепи. Лежеше по гръб върху твърдата земя, напълно объркана и дезориентирана. В Триполи ли се намираше? Усещаше, че нещо не е наред и изведнъж сърцето й подскочи, когато спомените нахлуха в ума й. Май беше избягала по някакъв начин.

Алекс осъзна, че гледа през клоните на някакво зелено дърво — не финикова палма, а може би бук или бряст. И докато светът покрай нея спираше постепенно да се върти, а дървото и пухкавите бели облаци все повече се фокусираха, тя започна да си припомня всичко. Как Хавиер стоеше пред вратите на двореца, Мурад, който отказа да избяга с тях, как бяха закарани с малката лодка до кораба на Пребъл. О, Господи! С безпощадна яснота си припомни изминалите нощи и жадните, но и нежните ласки на Хавиер.

Главата й запулсира още по-силно и тя затвори очи.

Не мога, бе прошепнал той. Не мога.

Той беше женен.

Очите й рязко се отвориха. Надигна се внимателно и погледна към „Ривърсайд Драйв“, където живееше. Край нея минаваха забързани пешеходци, облечени с дънки или къси панталонки, без въобще да й обръщат внимание. Тя махна кичур червеникава коса от лицето си и заплака.

Как стана това? Как пропътува обратно към настоящето? Не се ли намираше на борда на „Конститюшън“ допреди няколко минути? Ставаше й все по-трудно да диша, обземаше я паника, а болката в главата й като че ли нарастваше до непоносимост.

Хавиер беше женен. Той я бе излъгал.

Алекс покри лице с длани, борейки се с гаденето. Как бе могъл да я заблуди по този начин? През двете години, откакто за пръв път се бяха срещнали в Триполи, той никога дори не беше намекнал, че има съпруга.

Тя сложи ръка върху сърцето си. Нямаше да понесе подобна мъка. Някакъв минувач се поколеба и спря.

— Добре ли сте, млада госпожице?

Тя примигна с насълзени очи към възрастния мъж, неспособна да му отговори, и той забърза напред. Алекс седна на земята с подгънати под себе си крака и изхълца, опитвайки се да не зареве на глас. Хавиер се намираше на кораба „Конститюшън“, северно от Триполи, и бе женен за друга жена, а Алекс бе тук, в двадесети век. О, Господи! Ако душевното страдание можеше да убива, тя непременно щеше да умре. Започна леко да се поклаща напред-назад и да стене.

— Алекс! — извика Бет.

Алекс погледна към приятелката си, която бе пребледняла от страх. Бет коленичи до нея и я стисна за раменете.

— Мили Боже! Какво се е случило с теб? И какво правиш тук, при това на улицата?

Алекс никога през живота си не бе имала по-голяма нужда от приятелката си. Надигна се с нейна помощ, и отново усети вълна на замайване.

— Чувствам се ужасно — промърмори тя през стиснати зъби, изчака неприятното усещане да премине и прегърна Бет. Тя я погали по косата и загрижено запита:

— За Бога, какво се е случило с косата ти?

Алекс не я разбра и избърса очи, отдръпвайки се от нея.

— Какво ми е на косата?

— Дълга е. А и лицето ти, откъде получи тези драскотини? Наранена ли си? И какви са тези странни дрехи? Алекс, мислех, че си заминала за Триполи!

Алекс погледна надолу към старомодната си риза и бричове, които спокойно бе взела назаем от раклата на Пребъл. Значи поне не беше сънувала всичко, защото дрехата доказваше, че наистина е била в миналото, и белезите по лицето и ръцете й — също. Сгърчи се на две от болка, когато я заля нова вълна от мъка. Как щеше да живее без него, въпреки че той принадлежеше на друга епоха и друга жена?

— Алекс? Моля те, кажи ми какво става?

Алекс поклати глава и се остави Бет да я поведе към близката сграда, където се намираше апартаментът им. Изкачиха трите етажа и в мига, в който вратата се отвори, Алекс се свлече на пода, обгърна коленете си и заплака. Чу как приятелката й заключи вратата след тях и плака, плака, докато не й останаха повече сълзи.

— Извинявай, Бет — промълви дрезгаво тя.

— Ще ми кажеш ли какво се случи! Ти така и не отиде в Триполи, нали?

— Отидох в Триполи, Бет. Как можеш дори да ме питаш, нямаше ме три години.

— Алекс, нямаше те три дни.

Алекс я изгледа, неспособна да продума, и Бет се поколеба.

— Защо твърдиш, че те е нямало три години? И защо носиш тази перука?

Върху кухненската маса лежеше сгънат вестник и Алекс отиде да го вземе, а когато го разтвори, видя, че датата му беше 15 юли, 1996 година.

Бе заминала от Париж на 13 юли 1996-а и оттогава бяха изминали само три дни, но в миналото бе живяла три години. Отиде в банята и се погледна в огледалото.

Косата й се спускаше около петнайсетина сантиметра под раменете, разбъркана и сплъстена след любенето с Блекуел. По лицето й имаше дребни драскотини от срутванията в палата и беше облечена с дрехи, които сигурно изглеждаха смешни на неин съвременник. Ала нямаше и капчица съмнение — тя бе пропътувала назад във времето, бе живяла в миналото и сега се беше върнала по някакъв начин в настоящето без помощта на газената лампа. Алекс не можеше да си обясни това, никога нямаше да може.

Докато стоеше така, загледана в огледалото, си припомни точно мига, когато Блекуел й каза, че е женен, мига, когато бе започнало обратното й пътешествие. Тогава я бе обзела нечувана ярост. Дали именно тази сила на чувствата й не я бе пренесла в бъдещето? Във всеки случай яростта вече бе изчезнала, а на нейно място бе останала само мъка и удивление.

— Алекс, ще ми разкажеш ли какво се е случило? — попита Бет, която беше застанала на прага на банята зад нея.

— Да, Бет. Ще ти разкажа всичко.

 

 

Първо обаче Алекс се изкъпа. Цялото й тяло беше в синини и рани, а докато се сапунисваше, откри следи от семето на Блекуел между краката си. Значи не си въобразяваше нищо. Донякъде освежена, тя се облече с най-старите си избелели дънки и мек широк пуловер. Приятелката й я изгледа странно, защото навън беше над трийсет градуса, а и климатикът им не работеше особено добре. Алекс се намести на леглото си и обгърна колене.

— Нямаше ме три години, Бет — започна тя и като забеляза, че Бет отваря уста да протестира, я сряза. — Не нося перука и това не са изкуствени къдрици. Косата ми е пораснала за трите проклети години.

Бет пребледня и замълча.

— Ако искаш, я огледай за възелчета или сплъстени кичури — предложи й горчиво Алекс.

— Вярвам ти. Тоест, за косата.

— Когато отидох в Триполи, веднага отидох в Палата, който сега е музей. Точно пред него имаше един малък антиквариат и там срещнах един младеж. — От очите й потекоха сълзи, като си спомни за Мурад. Винаги щеше да го обича. — Един младеж на име Джоузеф. В крайна сметка оттам си купих синя газена лампа, която беше на повече от двеста години.

Бет я слушаше напрегнато.

— Когато напуснах магазинчето, се почувствах замаяна и ми прилоша, а лампата се нагорещяваше все повече, и повече в ръцете ми. Краката ми се подкосиха и последното нещо, което усетих, беше как ме засмуква някакъв вихър. После се съвзех. Лежах по гръб на някаква мръсна уличка, бях объркана и всичко ми изглеждаше непознато, а къщите имаха старовремски вид, но реших, че съм попаднала в някакъв бедняшки квартал. Хората също бяха изключително странни. — Алекс млъкна за момент и отпи глътка от колата си. — Бет, преследваха ме турци с размахани ятагани. Те се наричат еничари и са войници на пашата през деветнадесети век.

Бет я гледаше с разширени очи и прошепна възмутено:

— Алекс…

— Бяха въоръжени с пищови и с мускети. Разбира се, аз си помислих, че се снима филм или нещо такова, но те се втурнаха да ме преследват из града, Бет, и определено не беше на шега. Бях ужасена и се скрих в къщата на един старец. Той ми се стори мил, макар че не разбирах и дума от това, което ми приказваше, но той ме упои и когато отново се свестих, ме охраняваха двама африкански роби. Оказах се под властта на френски търговец на роби.

Приятелката й стоеше безмълвна и неподвижна. Алекс се изправи.

— Той ме продаде на пашата, но синът му, Джебал, ме хареса и аз се омъжих за него. Тогава не беше 1996-а, Бет, а 1802-а и аз нямах никакъв избор. Нямаше ме три години, през които живях в харем като втора съпруга, преживях война… Преминах през ада! — Тя заплака неудържимо и Бет я взе в прегръдката си.

— Спокойно, Алекс. Ти си преуморена, не си на себе си.

Алекс се отдръпна от нея.

— Ама ти не ми вярваш! Погледни ме! Погледни косата ми! Нали видя дрехите, с които бях облечена? А раните ми? Аз преживях първата атака на Пребъл срещу Триполи, Бет. Джебал ме държеше заключена в стаята ми, защото му изневерих, бях истинска затворничка, а не съпруга. Пребъл нападна, но не просто града, а двореца — с оръдия и мортири! Преживях цялата атака! През целия си живот не съм била толкова уплашена! Мислех, че ще умра!

Бет кимна в знак на съгласие и се намръщи, но Алекс знаеше, че не й вярва, защото и сама осъзнаваше колко нелепо и невероятно звучи този разказ. Стисна голям кичур от косата си и яростно го задърпа.

— Това не е перука, това си е моята коса!

— Аз… аз ти вярвам. Но защо плачеш? Ако това, което говориш, е истина, би трябвало да си безкрайно щастлива, че отново си у дома.

Алекс отпусна ръце от лицето си.

— Появи се Блекуел. Той бе заловен с кораба и екипажа си през лятото на 1803-а, и тогава се срещнахме бегло, но после го изпратиха да работи в мините. Всички смятахме, че там ще умре, но той се завърна. Бет, той ме спаси от двореца — моя затвор, и от Джебал, докато Пребъл разрушаваше града. Той рискува живота си, за да ме спаси!

Гласът й неусетно бе преминал в крясък и Бет улови ръката й.

— Всичко е наред, Алекс. Успокой се.

— Снощи бях с Блекуел и се любихме в каютата на Пребъл, на „Конститюшън“. Най-сетне, след две дълги години, през които бяхме повече разделени, отколкото заедно, той ме люби и ми каза, че ме обича.

По бузите й се стичаха сълзи.

— О, Господи.

— И тогава ми каза, че имал жена.

— Алекс…

— Не. — Тя поклати глава и усети наново пронизващата болка. — Сега вече съм тук, в своя свят. А той, той е някъде из Средиземноморието на борда на „Конститюшън“ и се сражава в проклетата война, която Пребъл така или иначе ще спечели. По дяволите, не е честно! — Алекс започна да се моли. — Моля те, Господи, пази го.

Бет се изкашля.

— Алекс, не мислиш разумно. Той не е в Средиземноморието и не се бие с пашата.

— Разбира се, че е, защото там го оставих.

— Алекс, войната е приключила преди сто деветдесет и две години. Пребъл е мъртъв, пашата е мъртъв, онзи Джебал е мъртъв и Блекуел — той също е мъртъв.

 

 

На следващата сутрин Алекс се събуди изтощена и неспособна да върши каквото и да било. Не й пукаше за курсовата й работа, нито за истинския й живот и не искаше да става, да се къпе, облича, яде или работи. Не й се правеше нищо. Мислите й бяха обсебени от един мъж, който отдавна беше мъртъв — тя отново бе влюбена в призрак.

Той не можеше да е мъртъв.

И все пак Бет имаше право, годината бе 1996-а, и Алекс никога не бе изпитвала по-съсипваща скръб. Приятелката й се прибра по обяд и настоя тя да стане.

— Виж, купих пушена сьомга и любимото ти сирене от магазина на Барни. — Остави чантата на кухненската маса и вдигна щорите на прозореца, но Алекс продължи да лежи свита на леглото.

— Върви си.

Бет се обърна към нея с ръце на кръста.

— Ставай, Алекс. Ставай, обличай се и излез да свършиш нещо — каквото и да е. Преживяла си едно чудесно приключение, което съм сигурна, че ще помниш винаги, но ти предстои да изживееш цял един живот — ти си само на двадесет и три години. А онзи мъж е един призрак, и толкова.

— Не ми е добре. Никога не съм се чувствала така зле. Сякаш съм изгубила душата си.

— Глупости! — отсече Бет. — Той не е бил за теб, Алекс. За Бога, някакъв си мъжкар от деветнадесети век, най-обикновен корсар. Колко време смяташ, че сте щели да издържите заедно, преди да се избиете един друг?

— Цял живот — промърмори Алекс, изправяйки се. Приятелката й отвори кутия с прясно смляно кафе.

— Ха! Бих ви дала най-много два месеца. Много див секс, след което и двамата ще осъзнаете, че всъщност нямате други общи интереси и на теб ще ти писне. — Бет се усмихна знаещо.

Алекс пое чашата с кафе и си помисли, че Бет греши. А толкова й се искаше да е права.

— Слушай, защо не се замислиш над факта, че той е бил лъжец и измамник? Той те е излъгал, Алекс, държал се е като типично мъжко прасе.

Алекс отпи от кафето си. Обичам те. Дори и сега продължаваше да чува дълбокия му, глух от вълнение глас, сякаш приказваше на ухото й. Защо не беше проявила повече разбиране? Хавиер е бил женен, когато са се срещнали, и да, трябвало е да й го каже, но нима това щеше да промени нещата? Тя нямаше да спре да го обича, а след време той пак щеше да се влюби в нея, защото в крайна сметка така им беше писано. И да се опитаха да се преборят с тази съдба, тя рано или късно щеше да надделее по един или друг начин, както беше и станало.

— Алекс, опитай това — Бет й подаде сандвич с топено сирене и парченце сьомга, но тя поклати отрицателно глава.

Дали спомените щяха да се окажат достатъчни? Бе преживяла едно невероятно приключение и може би трябваше да напише книга за него. Книга за една жена, която се връща назад във времето, за да намери съдбата си, жена, достатъчно дръзка да пренапише историята. Отпи от кафето.

— Бет, споменах ли ти, че ние променихме историята?

— За какво говориш?

Изведнъж Алекс се надигна и потръпна.

— Божичко, току-що ми хрумна нещо! Докато бях в миналото, нещата не се случваха точно като в книгите. Ами ако прочета тези книга сега, какво ще пише в тях? Дали наистина сме променили историята?

— Алекс, какво правиш? — възкликна Бет, но Александра вече бе изскочила от стаята.

— Скачам под душа, а после отивам в библиотеката!

Бет потресена гледаше вратата на банята, която силно се затръшна.

 

 

Тя знаеше точно из кои лавици да търси, което имаше право да стори, тъй като бе студентка последна година. Облечена отново в старите си дънки и тениска, Алекс забърза към раздела, посветен на отношенията между Съединените щати и Триполи. Спря рязко, когато видя друг студент, застанал точно пред тази секция, и се пребори с обхваналото я раздразнение. Поспря, за да го изчака да намери книгата, която търсеше, като се въздържа да не започне да потропва нервно с крак. Беше невероятно съвпадение да срещне още някой, който се интересува от същата тема, тъй като въпросът за отношенията между Америка и Триполи през ранния деветнадесети век не можеше да се нарече особено популярна.

Той сигурно бе усетил присъствието й, защото неочаквано се обърна към нея.

— Преча ли ви? — попита с любезна усмивка и изведнъж я зяпна смаяно.

Алекс замръзна и погледна право в тъй познатите й сребристи очи.

— Мурад?

Челото му се сбърчи.

— Не, Джоузеф. Срещали ли сме се преди?

Тя не разбра как бе могла да направи подобна грешка — разбира се, че беше Джоузеф. Въпреки това се почувства замаяна.

— Да, Джоузеф, разбира се. Срещнахме се преди няколко дена, три, по-точно.

— Невъзможно, никога не бих могъл да те забравя.

Алекс облиза устните си, които бяха пресъхнали.

— Преди три дни в Триполи, в магазина на баща ти. Аз купих газената лампа и се уговорихме да ме разведеш из палата, но трябваше спешно да се върна у дома.

Той замълча няколко мига, после каза:

— Не съм се прибирал вкъщи това лято. Студент съм в Харвард и обикновено се прибирам, но не и това лято. — Лицето му се напрегна. — Баща ми обаче наистина има магазинче за антики точно пред музея.

Сърцето й биеше лудо. Той беше Джоузеф, но не е бил в Триполи преди три дни и твърдеше, че не са се срещали никога. Интуицията й я накара да погледне в ръцете му и видя, че той държи любимата й книга от Робъртс. Точно онази, която самата смяташе да потърси.

— Добра книга и много подробна.

Джоузеф като че ли се сепна, но й се усмихна.

— Да, така е. Искаш ли я? Нямам нужда от нея, защото съм я чел няколко пъти.

Алекс бе започнала да се поти, въпреки чудесната климатична инсталация в библиотеката.

— Ти се занимаваш с отношенията между Америка и Триполи, нали? — Трудно й беше да си спомни какво точно си бяха приказвали в дюкянчето, но си спомни, че бяха споделили интереса си по този въпрос.

— Всъщност следвам политология, но американско-триполитанската война от 1804 година винаги ме е интересувала, макар че така и не мога да разбера защо. Тя ми е нещо като хоби.

Алекс кимна, защото много добре разбираше причината.

— Чувал ли си за американския капитан, който е бил изпратен с тайна задача от Джеферсън и е бил заловен като пленник в Триполи?

— Хавиер Блекуел? — Джоузеф се усмихна. — Че кой не е чувал за него? Бил е изключителна личност и сега в повечето училища шестокласниците учат за него.

Тя не можеше да повярва на ушите си.

— Блекуел е истински герой. Бил е предаден и заловен и прекарал две години в плен, но успял да избяга в последния момент точно когато са щели да го екзекутират за шпионаж — заразказва въодушевено младежът. — Спасителната акция е била много рискована, в нея са участвали наемници и датчани.

Мили Боже! Бяха пренаписали историята! По цялото й тяло полазиха тръпки.

— Но тази спасителна акция не била нищо в сравнение с онази, която предприел Блекуел две седмици по-късно.

— Той сам е повел спасителна акция? — успя да изпелтечи Алекс и той кимна с блеснали очи.

— По време на първото нападение на Пребъл. Изглежда, че в двореца е била държана като пленница някаква американка, но за съжаление никой не знае нищо за нея, дори и името й. Блекуел вероятно я е срещнал по време на двете години, прекарани там в робство, и повел група моряци, за да я изведе от града, докато траела атаката. Това било дръзка и опасна акция. Тя трябва да е била изключителна жена, за да рискува така живота си за нея.

Алекс се почувства съвсем отмаляла и се подпря на един от рафтовете.

— Добре ли си?

— Добре съм. А какво… какво се е случило с Блекуел?

— Обичайното. Завърнал се у дома, получил поздравления, сдобил се с няколко деца. Корабостроителница „Блекуел“ още съществува и е една от най-големите компании в бранша, занимава се главно с петрол. Мисля, че в момента я ръководи неговият праправнук.

Алекс притисна сърцето си с ръка и затвори очи. Той се бе върнал при жена си, народили си бяха деца. Въодушевлението й рязко се смени с мъка, въпреки че би трябвало да се радва за него.

Всичко й се изясни. Съдбата й не е била да открие Хавиер Блекуел и да сподели живота му, а да се намеси в сбърканата история, да предотврати една огромна несправедливост и да го спаси от смърт, така че той да заеме полагаемото му се място на герой в световната история.

— Да не би да казах нещо, което те разстрои? — попита Джоузеф.

Тя преглътна сълзите си и дълбоко си пое дъх.

— Добре съм.

— Не ми изглеждаш добре, пребледняла си — каза той и я прихвана.

Тя се обърна и го изгледа. Колко много пъти я беше подкрепял Мурад точно по същия начин! Погледите им се срещнаха и между тях настъпи мълчание.

— Хей — най-сетне наруши тишината Джоузеф и се усмихна. — Знам, че ще си помислиш, че не съм съвсем наред, а и току-що се срещнахме, но хайде да се видим отново някой път? Аз… не искам да те изгубя, Алекс.

Тя кимна в отговор, но се стресна, защото се досети, че не му бе споменавала името си. Той отново се усмихна и я прегърна с едната си ръка, сякаш това бе най-естественият жест.

— Чудесно. Искаш ли я, защото аз нямам нужда от нея.

Алекс кимна, пое книгата и я притисна към гърдите си, а той извади листче и химикалка от джоба на ризата си и набързо надраска нещо.

— Ето телефонният ми номер. Този месец ще бъда в града. Отседнал съм при приятели.

Тя взе листчето и му каза своя номер.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Да, просто съм доста уморена.

Младежът очевидно не й вярваше.

— Искаш ли да те изпратя донякъде?

— Не. Обади ми се по-късно.

Джоузеф кимна, а очите му бяха приковани в лицето й.

— Добре. Ще ти звънна довечера.

— Ще се радвам — проговори хрипкаво тя, той й махна за сбогом и се отдалечи.

Алекс остана облегната на рафта, докато той не изчезна напълно от погледа й, след което отвори индекса на имената в книгата. Искаше да прочете всеки ред, отнасящ се до Хавиер Блекуел.

Беше точно както й бе казал Джоузеф — историята бе променена за вечни времена. Разтрепери се, докато четеше как Блекуел бил спасил неизвестна американка, задържана три години в Триполи, и сълзите й потекоха отново. Все пак авторът не беше съвсем наясно, защото според него Хавиер бе открил жената вътре в палата, а не пред главните порти, но все едно. Новата версия правеше Блекуел да изглежда още по-героичен и смел. Алекс трябваше да спре за миг, за да избърше сълзите си, преди да прочете последното изречение от параграфа. И изведнъж нададе вик.

Въпреки героичната постъпка на Блекуел, участта на жената била трагична, тъй като скоро след като се качила на борда на „Конститюшън“, тя паднала в морето и се удавила, а тялото й така и не било открито.