Бренда Джойс
Похитена (36)

36.

Алекс гореше от желание да види Блекуел. Нервно крачеше из стаята си и се молеше Зои да дойде още веднъж при нея, защото бе готова, ако можеше, да продаде душата си на дявола или в случая на тази жена.

Денят отминаваше мъчително бавно, тя не бе мигнала и секунда, защото знаеше, че и да иска, не би могла да заспи, и сега се чувстваше крайно изтощена. Трудно й беше да повярва, че е пропътувала назад във времето само за да стане свидетел на смъртта на Блекуел.

Вратата се отвори и още преди да погледне, Алекс знаеше, че не е Зои.

— Ела с мен — каза Джебал, зад когото стояха двама войници, а още двама пазеха при вратата.

— Къде отиваме? — попита тя, изпълнена със страх.

Очите му изглеждаха далечни и студени.

— Баща ми желае да разговаря с теб.

За миг Алекс затвори очи, неспособна да помръдне, и той заповяда:

— Идвай.

Тя нямаше друг избор, освен да се подчини, затова прекоси стаята, облечена все още с разпраните червени дрехи от снощи. Последва съпруга си надолу по коридора, а двамата въоръжени турци тръгнаха след тях. Напуснаха женските покои, които бяха необичайно пусти и притихнали, като че ли всичките им обитатели бяха в траур, и навлязоха в централните помещения на двореца. Алекс се опитваше да потисне надигащата се паника, защото осъзнаваше, че сега ще й е нужно цялото самообладание, което можеше да събере у себе си.

 

 

Владетелят седеше на трона си, а до него бяха застанали Фарук и Джабар. Изведнъж Алекс трепна, защото до тях стоеше и окованият Блекуел, обграден от четирима войници. Алекс срещна пламтящия му поглед и сърцето й заби. Набързо го огледа и видя, че досега не е бил бит. Стоеше изправен и горд, нащрек, подобно на уловен лъв и сърцето й се изпълни с радост и облекчение.

Неочаквано Джебал злобно я стисна за ръката и тя осъзна, че чувствата й ясно се бяха изписали върху лицето й. Той грубо я блъсна напред, така че едва не падна и трябваше да прехапе устната си, за да не извика от болка, защото знаеше, че Джебал точно това иска.

Пашата се изправи.

— Значи в дома ми има двама шпиони.

Алекс поклати глава, без да посмее да погледне към Хавиер. През ума й премина видението как двамата са бити с пръчка и измъчвани с онези уреди, които беше виждала в затвора. Коленете й се подкосиха.

— Двама шпиони и прелюбодейци — заяви студено пашата.

Тя погледна в очите му, но зърна в тях само безкрайна злоба и жестокост.

— Не, аз спасих Блекуел…

— Тишина! — изрева той. — Ще говориш само когато те попитат!

Тя сведе глава, но не и преди да хвърли поглед към Блекуел, чиито очи пламтяха. Стана й ясно, че той страда за нея. Дори още да не го разбираше сам, той я обичаше.

Но вече беше прекалено късно. Клепачите му се притвориха и когато отново се повдигнаха, в очите му се четеше само едно — внимавай.

Пашата се обърна към сина си, първия министър и началника на флотата:

— Какво да правим с тези предатели?

— Да ги убием — отговори простичко Джабар, сякаш друга възможност изобщо не съществуваше.

Фарук пристъпи напред.

— Прибавете ги към досегашния залог. Пребъл отново ще пожелае да води преговори за освобождаването на екипажа на „Филаделфия“. Информирайте го, че сте заловили наследника на корабостроителница „Блекуел“ и една американка. Американците изключително много държат на жените си и можем да получим много злато за нея. Може да се съгласят и да премахнат блокадата.

— Не! — ядоса се Джебал. — Те ни предадоха, предадоха мен! — Той изгледа Алекс бясно. — А тя може да носи моя син или неговия!

Неочаквано Блекуел се намеси спокойно:

— Нима нямаме право да се защитим?

Джабар се изсмя.

— Ти нямаш никакви права, американско псе.

— А какво желаеш да кажеш, за да промениш съдбата си? — запита пашата и Блекуел се обърна единствено към него:

— Тя не е шпионка, нито моя любовница. Спаси ме, когато ме откри полумъртъв на пазара за роби, защото има добро сърце, това е всичко. А аз ще призная собствените си престъпления.

Погледът му се плъзна към Алекс, която прозря какво се опитваше да направи, и започна да се дърпа от Джебал.

— Не, Хавиер.

— Аз шпионирах и препращах информацията на адмирал Пребъл. Тази жена обаче никога не е била замесена в това. Никога не бих позволил една жена да се намесва в мъжки работи, свързани с война. И се кълна, че тя е била вярна на съпруга си.

Алекс усети как една сълза се търкулна по бузата й.

— Той си призна всичко — заяви Джабар. — Осъдете го на смърт!

— Да не се опитваш да защитиш тази жена? — запита остро пашата.

— Казвам ви истината.

Алекс почувства погледа на Джебал върху себе си и знаеше, че сълзите й продължават да текат, но не можеше да ги спре, както не можеше да откъсне очите си от мъжа, когото обичаше. Изведнъж пашата я посочи.

— Тя ще живее, докато роди детето, и всички ще се молим то да прилича на баща си. Ти, Джебал, ще решиш каква да бъде крайната й съдба. — Ръката му се завъртя към Блекуел. — А ти ще умреш утре заран.

 

 

— Позволи ми да говоря с него — примоли се Алекс, подтичвайки след Джебал по коридорите на палата. Откакто бяха напуснали тронната зала, той не й бе продумал, но сега се обърна и изкрещя:

— Долна предателка!

— Утре ще бъде мъртъв. Той е мой съотечественик. Моля те, позволи ми да разговарям с него! — извика тя, дръпвайки го за ръката, но той я отблъсна.

— Той излъга, за да те защити, но няма да успее! За мен е ясно, че ти си влюбена в него. Никога, никога няма да ти простя това предателство.

— Да, обичам го! Обичах го още преди да пристигна в Триполи!

Джебал я зашлеви и Алекс полетя към стената. За втори път през този ден удряше главата си и нещо мокро се стече по тила й. Падна на пода, неспособна да си поеме въздух, главата й сякаш щеше да експлодира от болката. Джебал се надвеси над нея с изкривено от омраза лице.

— Ще съжаляваш за думите си, Зохаре. Ще се погрижа следващите няколко години да бъдат мъчение за теб. Ще останеш затворничка без никакви права и знай, че ако не носиш дете, ще умреш веднага щом това стане ясно. Ако носиш дете, ще живееш, но само докато то порасне достатъчно, за да мога да реша дали е мое, или не. И ако това дете е негово, то ще умре с теб.

Тя успя само да изохка и той отсече:

— Отведете я в стаята й.

Пазачите я повдигнаха да се изправи и грубо я повлякоха със себе си.

 

 

Мурад се криеше в храстите, които пълзяха по краищата на галерията, точно до спалнята на Алекс. Беше ужасен, защото знаеше, че претърсват целия дворец заради него, но трябваше да се убеди, че Алекс не е била наранена. Дори нещо повече — бе решен на всяка цена да й помогне да избяга със или без Блекуел.

Въпреки твърдото си решение, все още не можеше да измисли как да й помогне, тъй като тя бе заключена и охранявана, а той не бе успял да намери помощници. Ако по някакъв начин успееше да направи така, че утре сутринта Алекс да бъде на главния площад, със сигурност имаше начин да бъде освободена заедно с Блекуел.

Изведнъж тя се появи на прозореца.

Капаците бяха затворени и явно заключени, но през фината им резба Мурад я виждаше съвсем ясно и сърцето му подскочи. Забеляза колко бледа и измъчена изглежда, видя грозните синини по лицето й и тъмните кръгове под очите. Какво й бяха сторили?

По природа беше мил и състрадателен, беше се грижил за нея две години, чувствата му бяха много по-силни от приятелските и жадуваше да отиде при нея, и отново да се погрижи за всичко.

Но не можеше.

Поколеба се, все още скрит зад храстите, и се огледа наоколо. Две жени се разхождаха по пътечката зад него, затова той не посмя да се промъкне през галерията и да се покаже на Алекс. Тя се обърна с гръб към прозореца и Мурад забеляза потъмнял сплъстен кичур в косата й, което означаваше, че главата й е кървяла. В него избухна ярост и му се прииска да убие Джебал. В този миг осъзна, че ако Алекс умреше, наистина щеше да го убие, дори с цената на собствения си живот.

Тя започна да се отдалечава и Мурад се изправи, защото трябваше да поеме този риск. Хвърли няколко камъчета по стената до прозореца, които шумно се удариха по гипсовата мазилка и се разпиляха по земята. Алекс обаче не чу нищо и се скри от погледа му.

Мурад отчаяно се шмугна отново в храсталака, защото бе очевидно, че по този начин не би могъл да общува с нея. Тогава му хрумна една идея. Всъщност идеите бяха две.

 

 

Паолина наглеждаше бебето си в спалнята, когато една ръка се появи изотзад и й запуши устата. Тя остана неподвижна от страх и изненада.

— Това съм аз — прошепна Мурад и пристъпи една крачка, за да застане пред нея.

— Мурад! — възкликна пребледнялото момиче и сърцето й заби по-бързо, както винаги, когато се окажеше близо до него. Не можеше да го погледне, без да си помисли за секс и множеството страстни моменти, които бяха преживели.

Той отиде до вратата, за да я заключи, а тя започна да люлее бебето си, което все още сучеше от едната й гърда. Бяха сами в стаята. Сигурно беше влязъл през прозореца от противоположната страна. Паолина почувства, че я залива топла вълна и прошепна:

— Мурад, не би трябвало да си тук! Джебал те издирва, за да те арестува и мисля, че възнамерява да те убие, защото е много ядосан на Зохаре.

— Знам — заяви той. — Ти ще ме предадеш ли?

Тя се изчерви и заби поглед в пода, а когато го повдигна, се усмихваше леко.

— Разбира се, че не. Ти и аз сме споделяли твърде много неща. Тревожех се за теб.

Мурад също се усмихна за миг.

— Ще ми помогнеш ли, Паолина?

Паолина се напрегна, бебето изпусна гърдата й и зарева, затова тя го залюля, и отново пъхна зърното си в устата му.

— Ще направя всичко, за което ме помолиш — прошепна уплашено и той доволно отвърна:

— Искам да направиш две неща — и започна да й обяснява за какво става въпрос.

 

 

Алекс не очакваше никого и затова дори не се изправи, когато Паолина влезе. Беше потънала в бездна от скръб и отчаяние и можеше да мисли единствено за това, че сега е обед и утре сутринта главата на Хавиер щеше да бъде отсечена. Очите й се напълниха със сълзи. Мразеше историята, мразеше съдбата.

— Може ли да говоря с теб?

— Не ми е позволено да се срещам с никого.

— Джебал ми разреши да дойда.

— Каква изненада — каза Алекс с нетипична за нея горчивина, но отново не повдигна поглед към момичето.

Паолина приседна до нея.

— Наистина съжалявам, че те затвори. Смяташ ли, че носиш дете?

— Не знам. Надявам се, че не. — Щеше да се побърка, ако се окажеше, че е бременна, без да знае кой е бащата. Не можеше да понесе мисълта, че би могла да роди син на Джебал, докато Хавиер лежи в някой незнаен гроб, убит от неговата ръка.

Паолина сниши глас, така че двамата пазачи край вратата да не могат да я чуят.

— Мурад ме изпрати.

Алекс рязко се обърна и срещна погледа й.

— Той добре ли е? — попита шепнешком.

— Да, но се укрива. Помоли ме да ти предам това. — Тя извади лист хартия изпод дрехите си, а лицето й бе пламнало от чувство за вина. Алекс взе листа, на който пишеше на английски:

„Бъди готова да избягаш утре сутринта от главния площад.“

Повдигна глава, усещайки как пулсът й е скочил, и прошепна:

— Не разбирам.

Момичето побърза да се изправи.

— Не знам нищо, не знам какво пише в тази бележка. Той просто ме помоли да ти я предам, както и да поговоря с Джебал.

— Какво каза на Джебал?

Паолина се поколеба.

— Казах му, че трябва да те накара да гледаш как Блекуел умира.

Тогава Алекс разбра.

 

 

Той не се страхуваше, поне не за себе си.

Хавиер стоеше до дръвника, ръцете му бяха оковани зад гърба, а четирима войници го бяха обградили. Беше сутрин, небето беше сивкаво, а слънцето се издигаше, оранжево и кръгло. Площадът вече бе препълнен с възбудени, триумфиращи хора. Децата му се присмиваха и му подвикваха на арабски мръсни думи, жените съскаха злобно и гневно, но той се беше изолирал напълно от тях, дори не ги забелязваше.

Образът на Александра бе обсебил съзнанието му, едновременно тревожещ и успокояващ. Може и да беше шпионка, но това вече нямаше значение. Знаеше само, че никога преди не беше изпитвал толкова дълбоки чувства — смесица от любов и страст, радост и тъга, надежда и страх и горчиво съжаление.

Не се страхуваше, че ще умре. Всички рано или късно умираха. В крайна сметка щеше да постигне и отмъщението си — Пребъл щеше да разруши града и двореца, благодарение на информацията, която му беше дал. Съединените щати щяха да спечелят тази глупава война, пашата никога повече нямаше да заплашва моретата, да подкупва, изнудва и краде, а духът на покойния му брат щеше да престане да преследва него и Сара и спокойно да се отправи към рая.

Но Хавиер не искаше Александра да умре, както не искаше тя да остане пленница в Триполи и жена на Джебал. Ами ако носеше дете? Ако носеше неговото дете?

Той би бил щастлив, тъй щастлив, колкото никога досега — но и три пъти по-изплашен заради нея. Мили Боже, нямаше ли някакъв изход?

— Блекуел!

Хавиер най-сетне осъзна, че някой крещи името му, но това не го интересуваше. И все пак гласът беше настоятелен, а акцентът му се стори познат въпреки шума на тълпата.

Срещна настойчивия, напрегнат поглед на Нилсен и веднага разбра, че нещо се подготвя.

 

 

Джебал я стисна по-силно за китката, причинявайки й болка, но Алекс дори не усети, защото цялото й същество бе съсредоточено единствено върху Блекуел.

Как може да стои толкова спокойно пред лицето на смъртта? И щеше ли да умре?

Очевидно Мурад, Бог да го благослови, бе успял да организира опит за спасяването им, но как? Имаше ли начин да успеят?

Сърцето й се бе качило в гърлото, чувстваше се изтръпнала и замаяна, но най-вече смъртно разтревожена за Блекуел. Усещаше погледа на Джебал, който щеше да се наслаждава на мъката й. Тя знаеше, че не би могла да понесе обезглавяването на Хавиер, че сама щеше да умре.

Алекс най-сетне откъсна очи от Хавиер и погледът й обходи жадната за кръв тълпа. Площадът беше обграден с войници и й се струваше невъзможно да успея да избягат. Започна да се моли, изведнъж мерна в тълпата Мурад и едва сподави възклицанието си.

Мурад задържа погледа й за момент, после сведе глава и изчезна някъде. Разбира се, той беше облечен с бедуински одежди и миг по-късно тя го видя как си проправя път към нея.

Тълпата изрева, когато пашата се появи на красив бял арабски кон заедно с Джабар и се отправи към изцапания с кръв камък. Тогава отнякъде се появи и палачът, огромен мъж, облечен с широки веещи се дрехи, носещ необичайно голям ятаган с тежка дръжка от слонова кост.

— Ела!

Джебал я заблъска към центъра на площада, където се намираше Блекуел. Хавиер явно я усети веднага, защото обърна глава и погледите им се срещнаха. На Алекс й се прииска да се затича в обятията му, да го прегърне и да му каже колко много го обича.

Сякаш долавяйки чувствата й, Джебал още по-здраво стисна насинената й ръка и тя усети, че се задъхва от болка. Спряха чак когато излязоха пред тълпата — Джебал очевидно желаеше Алекс да вижда добре това, което предстоеше. Пашата и Джабар стояха на конете си отдясно на Блекуел, а дръвникът, на който щеше да бъде отсечена главата му, се намираше между тях.

Тълпата я забеляза и закрещя и на Алекс й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че тя бе обект на хулите им. Почувства се съвсем отпаднала и започна да се моли наум: Моля те, Господи, не позволявай да умре!

— Те всички знаят, че си уличница — изсъска Джебал — и искат и твоята кръв.

— Не ме интересува — заяви Алекс и изправи рамене. Очите й продължаваха да са приковани в Блекуел, в чийто поглед се четеше изключителна нежност и топлота.

О, Господи. Тя се почувства смазана от онова, което прочете в тях. Той ми казва, че ме обича — помисли си, и я налегна непоносима скръб.

— Да започваме! — извика пашата. — Отсечете му главата!

Тълпата доволно закрещя и Блекуел бе избутан напред. След миг щяха да го накарат да коленичи и да сложи глава на окървавения дръвник.

Алекс изпадна в ужас, защото разбра, че той наистина ще умре.

Изведнъж долетяха дивашки викове, каквито тя бе чувала и по филмите — това бяха арабски бойни крясъци, които смразяваха кръвта.

Извърна се и видя в тълпата група ездачи, които разблъскваха мъже, жени и деца. Турците, пазещи Блекуел, пристъпиха напред с оголени ятагани. Палачът също извади оръжието си, пашата извика нещо неразбираемо, а Джабар пришпори коня си напред, извади пищов и го насочи в главата на Блекуел.

Мобилизирайки всяка капчица сила в себе си, Алекс се освободи от хватката на Джебал, вдигна един камък и го хвърли към Джабар в мига, в който той натисна спусъка. Камъкът удари коня му по крака, той болезнено отскочи на една страна и куршумът пропусна целта си. Алекс се обърна точно навреме, за да види как острието на палача се забива безвредно в земята, макар и на сантиметри от крака на Блекуел, който светкавично ритна противника си в слабините и огромният мъж безпомощно рухна на земята.

Все още с оковани ръце, Хавиер се затича към Алекс, но един от конниците, които вече бяха навсякъде, мина покрай него, хвана го за лакътя и след миг той скочи на коня. Тя нададе щастлив вик.

— Кучка — процеди Джебал и я повлече назад.

Алекс бясно започна да се бори, но не успя да се освободи от желязната му хватка. С крайчеца на окото си видя как Джабар отново стреля по Блекуел, но не улучи, защото биещите се около него войници подплашиха коня му. Наоколо се бе разразил ръкопашен бой.

Тя се обърна към вбесения Джебал и го ритна с всичка сила по глезена, но хватката му не се разхлаби.

— Ти няма да избягаш! — изрева й той.

Алекс успя да погледне през рамото му и видя, че Блекуел язди сам на коня и препуска право към нея.

— Александра! — извика той.

Тя се обърна, захапа силно китката на Джебал и усети в устата си кръвта му. Той изкрещя и я пусна.

Алекс се пресегна към крака на Хавиер, когато прелетя покрай нея, вкопчи се в бедрото му и бе повлечена край коня. Земята безмилостно жулеше краката й, а копитата удряха глезените й, но тя за нищо на света нямаше да се пусне.

Нямаше да издържи дълго така увиснала, но животното връхлетя върху двама конници, които диво размахваха ятагани, и рязко се изправи на два крака.

— Скачай! — изкрещя й Блекуел и докато Алекс се колебаеше дали да пусне крака му, за да се хване за седлото и да се опита да се качи на коня, той я прихвана изотзад и я повдигна нагоре. Намести се зад Хавиер, обгърна го с ръце и се присегна за юздите. Сивият кон изцвили, а тя погледна надолу и видя изпотеното и зачервено лице на Мурад.

— Върви! — извика той, а сребристите му очи блестяха. — Върви!

Алекс здраво обгърна кръста на Хавиер, когато животното препусна в галоп, подчинявайки се на ездача си. Пред тях яздеха още двама араби, а в далечината се мяркаше пристанището.

В този момент някой я сграбчи за крака.

Тя погледна надолу паникьосана и започна да се смъква от гърба на коня. Беше се вкопчила в Блекуел толкова здраво, че той също беше повлечен с нея.

Джебал бе изникнал отнякъде и висеше на крака й, влачен по земята, а подивялото му лице бе изкривено от омраза и решителност. Алекс знаеше, че той няма да я пусне и след миг щеше да падне на земята, а ако не освободеше Блекуел, той също щеше да падне и да бъде заловен.

Затова тя се пусна.