Бренда Джойс
Похитена (9)

9.

Триполи

7 юли, 1803 година

 

— Алекс! — Мурад се втурна в стаята й и тръшна вратата след себе си. — „Перлата“! Пленили са го, след като Джабар го нападнал при нас Боун.

Тя бавно се надигна и се вторачи в него.

— Чу ли какво ти казах?

— Божичко — едва промълви тя, когато сърцето й отново започна да бие. — Божичко!

Най-сетне се случи. Очакваше този ден от четиринадесет месеца, ако не и през целия си живот в двадесети век. Той беше тук, в Триполи, и най-накрая щяха да се срещнат — живи, от плът и кръв.

— Какво ти става? Защо „Перлата“ толкова много те интересува? — попита я той с изпитателен поглед. — Какво толкова особено има в капитана му?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— Бих повярвал почти всичко, което ми кажеш, та аз ти служа от една година, три месеца и три дни.

Алекс спря за малко да изважда бедуинските дрехи от раклата, усещайки, че се чувства замаяна от напрежението.

— Да не би да броиш от колко време си с мен?

— Броя дните само защото ти непрекъснато подлагаш на изпитание търпението и добронамереността ми.

Тя му обърна гръб, като продължаваше да държи белите дрехи. Сега нямаше време да се замисля над поведението му и какво би могло да означава то. Блекуел беше пристигнал.

— Алекс, много добре знаеш, че не можем да излезем от двореца по това време. Целият град, както и владетелското семейство, ще са отишли да посрещат победителя на пристанището.

Тя обаче продължи да се съблича.

— Джебал също ще бъде там. О, Аллах, убеди я да не отива. Ще бъдат пашата, Фарук и кой знае още кой. Ти си твърде лесно забележима с тази червена коса!

— Знаеш, че косата ми не се вижда под тази чалма — отговори му спокойно Алекс. Господи, след малко щеше да види Блекуел.

— Веждите ти са червени — сряза я той.

— Отивам, а ако ти си страхливец, така да бъде, недей да идваш с мен.

Очите на Мурад блеснаха заканително, след което произнесе още някаква молитва.

— Не съм страхливец, въпреки че, ако ни заловят заедно извън двореца, ще бъда екзекутиран веднага. Ти ще гледаш ли как умирам заради теб, Алекс?

— Мълчи! Не приказвай така дори и на шега.

— Извинявай. — Мурад се приближи и нахлузи туниката през главата й. — Права си, аз съм твой верен слуга.

Без да отговори, Алекс обу панталона и започна да завързва обикновените кожени сандали.

— Защо правиш всичко това? — прошепна момчето, но въпреки това й подаде пояса, обърна й гръб и също започна да се съблича. Тя уви старателно чалмата, като убягваше да гледа към младежа, който беше чувствителен заради кастрацията си. Когато напълно се облече като бедуин, го попита:

— Наистина ли искаш да знаеш защо?

Той кимна, без да откъсва поглед от нея.

— Защото съм влюбена в капитана на „Перлата“. Влюбена съм в Хавиер Блекуел.

Мурад пребледня.

 

 

Алекс и Мурад стигнаха пристанището тъкмо когато корсарският крайцер влизаше през тесния вход на залива и оръдията му победоносно стреляха. Мурад се беше оказал прав, защото целият град се бе струпал тук, за да поздрави завръщането на Рейс Джабар и неговата плячка. Хиляди хора стояха на брега — мъже, жени, деца, войници, търговци и роби. Някои крещяха „ура“, други грубо се присмиваха на американците, а трети се смееха и танцуваха. Шумът от тълпата и залповете беше оглушителен, а в бъркотията едно гюле дори уцели градската стена. Алекс здраво стисна ръката на Мурад, докато си проправяха път между хората, за да се доберат до най-предните места до морето.

— Алекс, забелязват ни заради грубостта ти — предупреди робът. След тях недоволно се обръщаха глави, а една жена замърмори ядосано, но Алекс не забелязваше нищо около себе си. Спря чак когато стигна кея, потна и останала без дъх. Корабът вече навлизаше в пристанището, а зад него плаваше голяма американска двумачтова фрегата.

— Това е погрешно — промълви тя със свито сърце.

— Кое е погрешно? — попита Мурад, оглеждайки се нервно. — О, всемогъщи Аллах, съпругът ти е тук!

Тя обаче сякаш не го чу.

— „Перлата“ трябваше да е разрушен, а не докаран като награда. Блекуел трябваше да го е унищожил.

Мурад откъсна погледа си от Джебал, който беше яхнал черен арабски жребец, украсен със златисто и яркочервено кадифе, и яздеше редом с началника на охраната на не повече от петдесет метра от тях. Намираха се на края на съседния кей и наблюдаваха корабите, без да обръщат внимание на тълпата.

— За какво говориш, Алекс?

— „Перлата“ е бил разрушен, преди да стигне до Триполи, прочетох го в историческите книги.

Погледът му рязко се закова на лицето й.

— Какви исторически книги?

Тя осъзна какво бе казала и пребледня, неспособна да даде смислен отговор.

— Да не ти е лошо? Болна ли си?

Алекс разтреперана поклати глава и преглътна.

— Добре съм.

Обърна се към „Перлата“, а после погледът й се спря на Мая, който се намираше достатъчно близо, за да различи мъжете на палубата му. Къде беше Хавиер Блекуел?

— Той идва насам! — извика Мурад. — Алекс, Джебал се приближава!

Тя погледна точно навреме, за да види мъжа си, който яздеше към тях небрежно, и за момент си помисли, че я е забелязал и сега идва към нея. Скова се от страх, неспособна дори да диша, ала той просто се преместваше на техния кей, защото „Мая“ щеше да акостира тук. Въпреки това очите му се отделиха от морето, плъзнаха се за кратко върху хората и се спряха върху й. Алекс тихомълком започна да се измъква, навеждайки глава и очаквайки го всеки момент да я повика. Вече беше измислила оправдание за присъствието си тук, когато Мурад здраво я хвана и я дръпна рязко сред гъстото множество.

— Веднага се връщаме — побеснял се тросна той.

— Не! — Тя започна да се дърпа, надничайки през рамо, но беше обградена отвсякъде с мюсюлмани и не можеше да види кораба, а още по-малко самия Блекуел. Робът я стисна в желязната си хватка и безцеремонно я повлече след себе си.

 

 

Алекс плачеше.

Мурад приседна до нея, измъчен от съжаление, тревога и състрадание, тъй като по никакъв начин не можеше да я успокои.

— Прости ми, Алекс.

Тя лежеше по корем с лице, заровено във възглавницата. Никога преди не бе усещала такова разочарование. От толкова време го очакваше и когато най-сетне щеше да го види, тази възможност просто й бе отнета.

— Наистина дълбоко съжалявам, но нямах избор. Направих го, за да те защитя.

— Знам. — Алекс се обърна леко на една страна, за да може да го вижда. — Не разбираш ли, Мурад? Така стана още по-зле, защото непременно трябва да го видя.

Той не проговори, но в очите му се четеше болка и неодобрение. Най-сетне каза:

— Не знам как ще го видиш.

— Къде ще го отведат сега?

Преди да получи отговор, на вратата се почука и един от слугите на Джебал й съобщи, че господарят й искал да говори с нея незабавно. Тя изплашено се надигна. Дали все пак не ги бе забелязал?

— Господарката ми е болна — проговори Мурад. — Както сам виждаш, тя има главоболие, което я кара да плаче от болка. Попитай господаря си дали не би отложил разговора до утре сутринта, когато ще съм сигурен, че Лала Зохаре ще се чувства по-добре.

Слугата си тръгна със съобщението и двамата си размениха бегли погледи.

— Мислиш ли, че Джебал ме е видял или някой му е казал?

— Надявам се, че не. Алекс, трябва да стоиш настрана от Блекуел и повече да не излизаш преоблечена от двореца.

Тя изскърца със зъби от яд и отказа да го слуша повече.

— Какво ти става? — прошепна робът, присядайки пак до нея и поемайки ръката й. Алекс погледна в загрижените му очи.

— Влюбена съм в него, а преди никога не съм се чувствала по този начин. Трябва да ми помогнеш, Мурад!

Мурад отиде до вратата и след като я затвори, надникна през орнаментираните дървени жалузи на прозорците, а най-накрая провери и малкото преддверие, което свързваше стаята с външния двор, и прошепна:

— Откъде го познаваш?

— Да не би да се тревожиш от шпиони?

— Да, особено от Зои. Е, откъде го познаваш?

Алекс го погледна, и поведе вътрешна борба със себе си дали да му каже истината. Имаше помощник, но се нуждаеше и от човек, на когото да може да се довери за всичко. Мурад обаче никога не би й повярвал, щеше да се изсмее, ако му кажеше, че е пътешественик през времето и че за пръв път е срещнала Блекуел в историческите книги, когато той вече е бил мъртъв от сто деветдесет и две години. Но още по-силно щеше да се изсмее при разкритието, че се е срещала с духа му. Затова тя навлажни устни и каза:

— Срещнахме се веднъж в Бостън, преди да дойда в Триполи. — Макар и само на половина, това все пак си беше лъжа.

Мурад я погледна с неверие и разочарование.

— Алекс, защо ме лъжеш?

— Не те лъжа.

— И преди ме излъга, когато ми разправяше онези небивалици, как на път да се срещнеш с мъртвия си съпруг, английски дипломат, са те заловили пирати.

— Значи не ми вярваш? — меко попита тя.

— А ти ми нямаш доверие.

— Имам ти, дори и ако животът ми да зависи от това. Един ден обаче истината би могла сериозно да ти навреди.

— Това не ми харесва. Какво искаш да кажеш?

Тя поклати глава.

— Мурад, трябва да ми помогнеш да се срещна с Блекуел.

Той взе ръцете й в своите и ги стисна.

— Няма как да се срещнеш с него нито тайно, нито явно. Забранено е, а и ти си живяла достатъчно дълго тук, за да го осъзнаваш.

— Аз не съм мюсюлманка и не се подчинявам на вашите закони. Трябва да го видя.

— Ти се закле над Корана, че приемаш ислямската вяра и Джебал за свой господар.

Алекс се изправи с пламнали очи и разгорещено извика:

— Излъгах!

— Това ми е ясно, но ще е най-добре да го спазваш заради себе си, Алекс.

Тя нервно започна да крачи и Мурад въздъхна.

— В момента той е силно охраняван в дома на Джебал или в специална килия тук, в палата. При тези обстоятелства е невъзможно да го видиш.

Явно срещата й с Хавиер Блекуел щеше да е по-трудна, отколкото си беше представяла, а как тогава щяха да имат любовна връзка? Изведнъж всичките й досегашни планове й се сториха глупаво наивни.

— Нищо не е невъзможно — най-сетне изрече Алекс.

— Какво всъщност искаш от този мъж? Ако наистина толкова го обичаш, то срещата ти с него, ако се състои въобще, би те наранила много повече, отколкото просто ако се опиташ да го забравиш. А точно това би трябвало да направиш.

Тя не смяташе да разкрие на Мурад, че ще стане любовница на Блекуел и заедно ще избягат от Триполи. Независимо колко верен й беше, никога нямаше да й помогне, ако научеше кроежите й. По-скоро щеше да бъде ужасен.

— Какво ще се случи с него сега?

— Не знам. Той е важен пленник и може да му поискат откуп или да го продадат. А може и да се потурчи.

— Той никога няма да предаде страната си — отсече твърдо тя.

— Никога е много време — отбеляза Мурад, но Алекс не го чу.

— Върви и се опитай да научиш, каквото можеш. Искам да знам къде е, какво смятат да правят с него и кой го охранява.

Мурад я изгледа недоволно.

— Това хич не ми харесва.

— Освен това искам да ми помогнеш да измисля начин да се срещна тайно с него.

 

 

Тя нервно обикаляше стаята си, чудейки се какво ли става. „Мая“ трябваше да е акостирал преди около час и сега Блекуел може би се намираше някъде в двореца — толкова близо и същевременно тъй далече от нея. Нещо обаче не бе както трябва. Какво означаваше фактът, че „Перлата“ не бе разрушен, преди да го докарат в Триполи? Историческите книги бяха много конкретни по този въпрос: „Перлата“ попаднал в засада в някакво заливче, докато се снабдявал с прясна вода, и бил разрушен още в морето, преди корсарите да го върнат като плячка. Алекс се почуди развълнувано дали пък двамата с Блекуел не променят вече хода на историята.

Почукване на вратата прекъсна мислите й, ала не можеше да е Мурад, тъй като той никога не чукаше. Надяваше се да не е Джебал.

— Да, влез.

Зои пристъпи в стаята.

Тя никога преди не бе идвала в покоите й и сега двете жени се вторачиха една в друга, Алекс учудена, а Зои доволно усмихната. Алекс никога не бе срещала по-красива и по-екзотична жена, както и по-злонамерена и подла. Първата съпруга на Джебал беше облечена, както подобаваше на положението й, и всеки пласт от копринените и кадифените й туники и елеци беше избродиран със златно и сребърно, а по ръцете и врата й висяха скъпи огърлици и гривни. Имаше прекрасно кръгло лице с изваяни черти и дълга черна коса, която никога не сплиташе. Ако не беше тъй пълна — но не и дебела — можеше да краси корицата на кое да е модно списание през двадесети век. Кафявите й очи се разшириха от изненада и Алекс осъзна, че още е облечена в бедуинските дрехи.

— Здравей, Зои. Колко хубаво, че се отбиваш.

Първата жена примигна.

— Говориш странно, не съм дошла, за да се бием. Ти обаче се обличаш още по-странно, отколкото приказваш. Защо си с мъжки дрехи, Зохаре?

Алекс се паникьоса и си помисли: „Тя знае“. Отново си спомни предупрежденията на Мурад, че Зои я ненавижда. Другата жена я огледа от главата до петите.

— Искаш да бъдеш мъж, така ли? Със сигурност се държиш като мъж. Никога не съм срещала толкова мъжествена жена като теб.

Думите й трябваше да наранят Алекс, но тя не им обърна внимание.

— Мразя да бъда увита в стотици роби и туники и не разбирам как ти успяваш да го понесеш. Предпочитам да съм облечена така, защото е много по-просто и по-удобно.

Зои се изсмя.

— Ще ми се Джебал да те видеше сега, тогава нямаше да те смята за толкова привлекателна.

— Какво искаш, Зои?

— Чух, че не се чувстваш добре и си била обзета от меланхолия, затова ти донесох билки. От тях ще се почувстваш много по-добре. — Зои се усмихна прекалено широко, ала усмивката така и не достигна знойните й кафяви очи.

Алекс погледна към мускала, който й подаде.

— Толкова си досетлива.

Смяташе веднага да го предаде на Мурад, за да разбере какво цели Зои. Дали не беше отрова? Мурад твърдеше, че в харема съперниците често се отравяли, въпреки че й беше трудно да си го представи.

— Надявам се скоро да се оправиш — каза Зои, подавайки й мускала със синя течност, но вместо да си тръгне, продължи да се усмихва. Алекс нервно затропа с крак.

— Има ли още нещо?

— Да. Искам да те поканя днес вечерта на специално празненство в моите покои.

— Празненство?

— Да, не е ли чудесно, че Рейс Джабар най-сетне накара американското куче да коленичи!

Алекс не успя да промълви нищо в отговор. Нямаше начин Зои да знае за чувствата й към Блекуел, нали? Дали не беше дочула някой разговор с Мурад за Дели Капитан, или бе забелязала как робът й разпитва за Блекуел и „Перлата“? Разбра, че трябва да бъде много по-внимателна оттук нататък.

— Ти мълчиш — каза Зои.

Алекс се насили да проговори.

— Просто съм изненадана. Може би си забравила, че и аз съм американка?

— Мислех, че сега си мюсюлманка като нас.

Погледите им се срещнаха и Алекс навлажни устни.

— Старите навици трудно се забравят.

— Какво?!

— Нищо. Просто съм човешко същество и съчувствам на човек, който някога е бил мой сънародник.

— Разбирам.

— Какво ще направят с него? Ще поискат ли откуп?

— О, не! — разпалено възкликна Зои. — След всичко, което е направил, Рейс Джабар не би допуснал това. Той иска да му отмъсти, да го накара да страда, да го унижи, както пашата унижи него, когато бе разрушен „Мирабука“.

— И какво смята да прави?

— Каквото повелява обичаят — доволно се подсмихна Зои.

Алекс се страхуваше, че чувствата й са изписани по лицето й, но стисна ръце и продължи да крачи из стаята.

— Обичаят? Какъв обичай?

— Тук си от година, и още не знаеш за обичая спрямо пленниците?

Алекс поклати отрицателно глава. Ехидната усмивка на Зои изчезна и очите й изведнъж се присвиха.

— Той ще се отнесе към американското куче, както към всеки друг пленник. Утре Дели Капитан ще бъде изкаран на главния площад за публичен оглед.

— Публичен оглед?

— А после ще бъде продаден на този, който предложи най-високата цена.

 

 

Площадът беше претъпкан. Залавянето на Дели Капитан, разрушил четири от корабите на пашата през последните няколко месеца, бе грандиозна победа за Триполи. Недоволен, Мурад следваше Алекс, която си проправяше път през навалицата на робското тържище. Тя беше облечена в дрехите си на обикновен бедуин. Продажбата на екипажа на „Перлата“, както и на самия Блекуел, щеше да се състои след три дни. Мурад дръпна ръкава на господарката си.

— Внимавай! Дръж очите си наведени.

Тя едва понасяше напрежението, което я оставяше без дъх, и не обърна внимание на думите му. Чувстваше, че я тресе, въпреки че беше насред лято, защото най-сетне щеше да го види, да бъде близо до него.

Скоро достигнаха края на тълпата. В центъра на площада имаше кръгла платформа, където показваха робите. От площада започваха плетеници от улици с безразборно строени бели каменни къщи, а в източната му част се издигаше джамия, оградена от финикови палми. Обикновено на пазара се предлагаха множество пленници, но не и днес, и затова тълпите не бяха големи.

— Пашата също иска да обиди и унижи Дели Капитан — прошепна в ухото й Мурад. — Затова е наредил днес да не се излагат други пленници.

Сърцето на Алекс подскочи и я прониза гняв.

— Какво ще направи пашата? Ще го купи ли? Или може би ще го нарани?

— Не знам.

Ненадейно тълпата леко се раздвижи и Алекс се напрегна да види по-добре. Появи се пашата, яхнал черен жребец, а след него яздеше синът му. Тя бързо извърна лицето си от Джебал, но двамата владетели с турски войници в пълно бойно въоръжение не обръщаха никакво внимание на хората около себе си.

— Пристига — дрезгаво промълви Мурад.

Сърцето й всеки миг щеше да изскочи от гърдите. Видя група мъже, идваща от улицата зад платформата за роби, начело на която вървеше Рейс Джабар с доволен и тържествуващ вид. Останалите мъже с него бяха еничари, но изведнъж Алекс ахна. Мъжът, който вървеше в средата на групата, бе чисто гол.

Блекуел вървеше към тържището за роби, обграден от войници, ала с гордо вдигната глава. Беше по-висок, отколкото си го представяше Алекс и се издигаше като великан над останалите. Имаше невероятно тяло на атлет с широки рамене, тънък кръст и дълги мускулести крака. Голяма желязна халка дрънчеше на левия му глезен и беше свързана с верига за оковите на ръцете му. Алекс поглъщаше с очи всяка подробност, а сърцето й се късаше от мъка.

Блекуел явно още не беше бит и на гордото му лице бяха изписани решителност и желязна воля. От плът и кръв още повече приковаваше вниманието, отколкото на портрета. Дори и от трийсетина метра разстояние можеше да се усети полъхът на сила, авторитет и мъжка привлекателност. Алекс бе дотолкова поразена, че трябваше за момент да затвори очи. Трепереше и едвам дишаше, а ноктите й се забиваха в дланите й. Трябваше да го погледне отново. Погледни ме — прошепна тя безмълвно — Моля те, погледни ме, тук съм.

Той обаче гледаше право напред и тя знаеше, че е изпаднал в състояние, подобно на транс, изолирайки се така от враждебната, сипеща подигравки, тълпа зяпачи. Мъчение беше за нея да го вижда окован във вериги и да бъде тъй близо до него, а да не може да го докосне, да му се усмихне, да му проговори. Скоро щяха да избягат заедно, трябваше да избягат.

И докато Алекс стоеше там и го гледаше, целият свят наоколо сякаш изчезна — и Триполи, и тълпата, и Рейс Джабар, и пашата със своите войници. Дори звуците заглъхнаха и потънаха някъде. Съществуваха само той и тя — двама пленници в Триполи през деветнадесети век. Блекуел неочаквано се обърна и щом вдигна поглед, веднага откри нейния. Очите им се срещнаха и те се втренчиха един в друг.

Неговите бяха разширени от изненада.