Бренда Джойс
Похитена (20)

20.

Когато затворът остана зад тях, Алекс изтри сълзите си и каза дрезгаво:

— Почти го мразя! Това е безсмислено, защо не ми вярва? Той дори не се опитва да разбере това, което казвам.

— Ти си жена на Джебал, а отгоре на всичко си и американка. Не разбираш ли как изглеждат нещата от негова гледна точка?

— Не! — За съжаление обаче разбираше. — Смяташ ли, че е влюбен в мен и затова е толкова ядосан от моята лъжа?

— Не, не смятам.

За да бъде честна към себе си, Алекс трябваше да си признае, че освен обидена, се чувстваше сломена и изплашена. Така, както бяха тръгнали наопаки нещата, Блекуел можеше да избяга и без нея. Докато криволичеха из мръсните сокаци на града, отново си припомни подробно срещата си с него. Хрумна й обезпокоителната мисъл, че е възможно Блекуел никога да не я обикне, но бързо я отхвърли. Ако престанеше да вярва в тяхната любов, със сигурност бе обречена завинаги да остане в Триполи. Сега просто трябваше да спечели доверието и любовта му и да се бори за това, в което вярваше. Като начало трябваше да му докаже, че е негов съюзник и да му помогне да избяга, въпреки че той не бе поискал помощта й.

Изведнъж пред тях изникнаха дебелите стени на палата, зад които се виждаха кули и минарета. Алекс и Мурад замръзнаха на място, защото точно пред крайния тунел, през който влизаха и излизаха от двореца, групичка роби работеше нещо, а неколцина войници ги наглеждаха.

— Ще трябва да влезем през главната порта — сухо проговори Мурад и тя кимна в съгласие. — Остави ме само аз да говоря.

Алекс отново кимна, защото за нея реалността в този миг се олицетворяваше от двамата еничари, които пазеха главните порти. Всеки от тях беше въоръжен с мускет, пищов и дълъг нож, а луната, която светеше над главите им, ги правеше да изглеждат още по-заплашителни, първобитни и готови да убият всеки миг. Войниците студено огледаха двамата бедуини. Тя се сети за изранения гръб на Блекуел и за робите, принудени да се трепят в каменоломните. Помисли си, че тукашните нямаха никакво уважение към човешкия живот, въпреки че можеха да се държат топло и любезно, когато решат. Днес за пръв път се беше сблъскала с тази им страна и не се и съмняваше, че ако тези войници разкрият, че е жена, щеше да изпита сама тяхната жестокост и похот.

— Кои сте вие? — попита единият турчин и пристъпи към тях в тъмната нощ. Зад него царският двор бе осветен от огъня на факлите и беше съвсем пуст.

— Мурад, моята господарка е лала Зохаре, втората съпруга на Хамет Джебал. Ето писменото ми разрешение да напусна палата и да се завърна. — Мурад подаде някакъв лист на турците, които внимателно започнаха да го оглеждат и Алекс нервно го погледна, като избягваше да среща очите на спътника си. Знаеше, че най-вероятно и двамата войници не могат да четат.

— Кой е този с теб? — попита другият, който беше по-нисък и изглеждаше по-жесток.

— В писмото е написано. Това е Али, друг слуга на нашата достойна и обичана господарка. Бяхме при една врачка, защото нашата господарка жадува да научи кога ще роди първото си дете.

Алекс едва не се задави при тези думи, но Мурад скришом я настъпи по крака, а турците се изсмяха.

— Всички жени са еднакви и мислят единствено как да угодят на мъжете си — каза първият. — Тя по-добре да се помоли на Аллах детето да се появи скоро, преди Джебал да загуби търпение и да се разведе с нея. Казват, че италианската наложница му доставяла огромна наслада и пиела всеки ден специални билки, за да зачене.

— Наистина ли? — попита след кратка пауза Мурад. — Това е новина. Сега можем ли да преминем?

Войниците, които бяха почнали да спорят колко време ще отнеме на наложницата да забременее, станаха отново сериозни и отвориха високите железни порти.

— Елате на светлината, за да ви огледаме.

Сърцето на Алекс подскочи, но Мурад здраво я хвана и повлече след себе си. Когато той размота чалмата си, тя спря да диша, очаквайки всеки миг да я повикат и нея, но единият турчин се обади:

— Познавам го. Можете да минете.

Алекс едва не припадна от облекчение и двамата забързаха напред, ала само след няколко крачки се заковаха на място, когато войниците им извикаха да спрат.

— Искам да задържа писмото — обади се войникът. — Началникът ми е европеец и има странни привички. Обича да си води записки и навсякъде ръси листове. Пълна загуба на време според мен.

Мурад, пребледнял, му подаде хартията, турците им обърнаха гръб и затвориха вратите. Преоблечените бедуини влязоха в двореца, оставяйки доказателството за измамата зад себе си.

 

 

Алекс и Мурад клечаха в гъстия шубрак, където извеждаше един от тайните тунели на двореца. Слънцето бе залязло и вечерта беше прохладна и приятна. Слугата надникна от гъсталака, докато Алекс смъкна белите си дрехи и облече обикновена туника и наметка, след което двамата се измъкнаха от храстите.

— Мурад, някой ни очаква.

— Виждам — измърмори мрачно той, съзрял сянката на мъж пред покоите й. — Аллах да ни е на помощ, ако това е Джебал.

Когато се приближиха, Алекс разпозна един от слугите на Джебал и въздъхна облекчено, но миг по-късно се досети защо е тук. Слугата й се поклони.

— Господарят ми желае веднага да те види, Лала Зохаре.

— Да, идвам.

Двамата се втурнаха в стаята й и тя изтича към огледалото.

— Добре ли изглеждам?

— Измий си лицето, гримирай се и си облечи хубави дрехи — каза й Мурад и отиде при тоалетката й. — Ще ме довършиш с твоите лудории, Алекс.

— Не предполагах, че е толкова късно — засуети се тя и изтича в спалнята. Трябваше да отхвърли всички мисли, тревога и разочарования около Блекуел и да концентрира вниманието си върху това, как да умилостиви Джебал и дали да му даде онова, което той желаеше. Едно бе да си мисли, че би жертвала тялото си за Блекуел, но съвсем друго да го направи. Пет минути по-късно Алекс се бе преоблякла, гримирала и бързаше по коридорите към стаята на Джебал. Ако я попиташе защо се беше забавила толкова, мислеше да му отговори, че е заспала в топлия басейн в градината.

— Не ми харесва, че пазачите запазиха подправеното писмо — прошепна й Мурад, който вървеше до нея.

— И на мен не ми харесва.

Беше чела достатъчно криминални книги и знаеше колко неприятности може да предизвика едно късче хартия. Когато достигнаха солидните врати на покоите на Джебал, каза:

— Ако се разкрие, че съм излизала от двореца, ще се придържам към историята, която разказа на пазачите, че съм отишла да ми гледат кога ще се сдобия с дете.

— Щеше да звучи по-достоверно, ако все пак спеше с него — измърмори Мурад.

Тя си замълча, въпреки че беше прав, и кимна на слугите, които стояха неподвижно пред вратите. Миг по-късно чу гласа на мъжа си:

— Влез!

Сърцето й затуптя от напрежение. Приятелят й се усмихна окуражително, но в сребристите му очи се четеше тревога, която я накара да се разколебае. Тогава обаче чу повторно повикване и колебливо пристъпи в просторната сводеста стая. Джебал и Паолина седяха върху купчина разноцветни кадифени възглавници, а зад тях една красива врата водеше към стаята, където Джебал развличаше специалните си гости. Всичко тънеше в коприна и кадифе, а по стените висяха арабски килими. Роби и робини се суетяха наоколо и Алекс се учуди, защото не беше очаквала той да е с друга жена, особено с италианската наложница. Помисли си, че сигурно се опитва да й отмъсти, но изпита единствено облекчение, че не са сами.

Джебал я гледаше с непроницаем израз, а Паолина — с открито задоволство. Тя се беше излегнала в ръцете му и носеше съвсем малко дрехи, така че гъвкавото й младо тяло беше изцяло на показ. Личеше, че допреди малко са се любили с Джебал, но Алекс въобще не се притесняваше от това. Съпругът й бавно се надигна.

— Повиках те преди час, къде беше?

За пръв път тя наистина се изплаши от него, защото в очите му мярна ново опасно пламъче. Може пък Мурад да беше прав — Джебал няма да се поколебае да я накаже жестоко.

— Къде беше? — повтори остро беят на Триполи.

— Сгреших и моля за прошка, тъй като съм заспала в градината до басейна, а бях отпратила Мурад. Затова никой не е могъл да ме открие.

Изражението му малко се смекчи и той кимна.

Алекс си пое дълбоко въздух, защото знаеше, че тепърва ще разговарят за снощи. Джебал се обърна към Паолина и я вдигна да се изправи. Красивата италианка тутакси се притисна към него. Гърдите й почти изцяло се подаваха от тясното елече, а страстният й поглед зовеше.

— Свободна си, Паолина. Ти ми достави изключително голямо удоволствие днес.

Наложницата щастливо се усмихна.

— Сигурен ли сте, че искаш да ме отпратиш?

Погледът му се плъзна по тялото й.

— Истината е, че нямам желание да те отпращам, но втората ми съпруга трябва да бъде мъмрена.

Паолина изгледа Алекс полусъчувствено, полутриумфално.

— Тогава лека нощ, любов моя. С нетърпение ще очаквам да ме повикаш.

Джебал й се усмихна и гледа след нея, докато не излезе от стаята, но после усмивката му изчезна и той хладно измери жена си.

— Ти не носиш огърлицата, която ти подарих снощи.

Ръката й несъзнателно опипа врата й и тя едва промълви:

— Не успях да я сложа, защото бързах.

— Очаквам от теб да я носиш всеки път, когато се срещаме.

— Да, разбира се, както пожелаеш.

Джебал се обърна към пищните си градини, които се простираха отвъд голяма каменна арка, и зад неподвижната му фигура Алекс зърна първата звезда на потъмнялото небе. Съвсем скоро щеше да се спусне нощта, но над мастиленосиньото море все още се очертаваше розова ивица, която караше водата да проблясва.

— Днес в каменоломната е станала злополука и много роби са загинали.

Алекс се удиви от рязката смяна на темата и това, че я беше повдигнал.

Той се обърна и я изгледа.

— Един американец е бил убит.

Алекс вече знаеше за един моряк на „Перлата“, но пулсът й се ускори.

— И аз дочух нещо. Знаеш колко бързо се разнасят новините в палата.

Наясно беше, че Джебал внимателно я наблюдава, защото явно я подлагаше на изпитание. Дали знаеше нещо, или само се съмняваше в нейната вярност? Започна да подбира думите си и каза:

— Джебал, не е редно тези мъже да бъдат затваряни като животни и да работят до пълно изтощение.

— При нас е така. Все някой трябва да работи в каменоломните, а кого да изпратим там? Нашите сънародници или пленниците?

— Вие изпращате моите сънародници — почти прошепна Алекс и веднага съжали за думите си, когато той пристъпи и я стисна за ръката.

— Твоите сънародници? За втори път чувам тези думи, но нима ти не си една от нас, Зохаре? Нима не си моя съпруга?

— Да, приех исляма, дадох брачен обет и съм твоя съпруга — извика тя.

— За американците ли си толкова загрижена или за техния капитан, Блекуел?

Алекс се ужаси, но се постара да не трепне, за да не си проличи страхът й.

— Загрижена съм за всеки пленник в Триполи.

— Каква сърдечна жена! Хареса ли ти любовната ни нощ? — издевателстваше Джебал.

Алекс не можеше да познае мъжа, с който бе вечеряла и се бе смяла и когото бе забавлявала с историите си. Той беше много ядосан, а погледът му бе студен и почти зъл.

— Знаеш, че не — меко каза тя, потресена от безкомпромисния му тон. — Джебал, знам, че си ядосан, но…

— Много съм ядосан — прекъсна я той, — дотолкова, че обмислям дали да не се разведа с теб.

Алекс остана безмълвна и когато умът й отново започна да функционира, се опита да премисли дали това няма да е в неин интерес. Щеше да стане наложница или робиня и да бъде продадена на Бог знае кого, а и с Мурад щяха да бъдат разделени. Вече нямаше да има никаква власт или съюзник, Блекуел щеше да избяга без нея… Мили Боже, щеше да остане завинаги в Триполи, без никакъв шанс някога да срещне Хавиер.

— Моля те, недей.

Джебал я изгледа и Алекс осъзна, че цялото й бъдеще виси на косъм.

— Джебал, аз наистина изпитвам чувства към теб. Ти се държиш много мило с мен. Аз съм американка, а американците дават повече свобода на жените си, затова ми е трудно да свикна да бъда мюсюлманка. Аз все още жалея за мъртвия си мъж, но искам да бъда добра съпруга. — Едва успя да изрече тази лъжа, но в ума й имаше само една мисъл: бягство. Трябваше скоро да избяга, защото, ако останеше в двореца, щеше да се озове между чука и наковалнята. Когато Джебал не отговори, тя преглътна и продължи:

— Случилото се снощи не беше по моя вина.

— Не те разбирам.

— Някой беше сложил приспивателното в чая ми, защото Мурад си спомня, че доловил странен мирис. Някой ме е упоил, Джебал! Някой, който ме мрази и не иска да бъда с теб!

Джебал я погледна изпитателно и крайчетата на устата му леко се отпуснаха.

— И кой може да е този твой враг?

Алекс осъзна, че Джебал не е глупак, нито безхарактерен, както наивно бе смятала досега поради неговата доброта.

— Зои ме мрази още от мига, в който обяви решението си да се ожениш за мен.

Той пристъпи напред, но Алекс не се помръдна, надявайки се, че няма да долови напрежението и страха й, когато обхвана брадичката й с длан.

— Ако ми казваш истината, ще ти простя, Зохаре, но ако ме лъжеш, ще разбера.

— Казвам истината — излъга тя и се помоли да не се изчерви.

— Да се надяваме — каза Джебал и я пусна. — Зои ще бъде наказана, ако наистина е виновна. Уморих се от непрестанните й заговори и интриги в харема, а може би съм отегчен и от самата нея.

Господи — помисли си Алекс — какво ли гнездо с оси съм разбъркала?

— А междувременно ти ще си в немилост.

— Какво означава това?

— Означава — каза й той, като натъртваше на всяка сричка, — че ще трябва много да внимаваш и да се държиш съвсем прилично.

Алекс кимна, останала без дъх. Той знаеше.

— А сега си върви — отпрати я Джебал.