Бренда Джойс
Похитена (8)

8.

Кейп Боун

3 юли, 1803 година

 

Уморен до смърт, Хавиер стоеше на носа на кораба, който бе пуснал котва в едно малко заливче. Щяха да останат тук през нощта, така че на другата сутрин да могат да се запасят с жизнено необходимата им прясна вода, след което „Перлата“ щеше да продължи своята тайна мисия. Мисия, която според него вече бе очевидна за управителя на Триполи, който беше изпратил оплакване чрез датския консул. След избухването на войната между САЩ и Триполи американският консул беше избягал в Ливорно, Италия, и бе останал там, затова в негово отсъствие датчанинът беше поел функциите му. От официалното съобщение, пристигнало от американския консул в Алжир, Хавиер знаеше, че те не са били известени по никакъв начин за „Перлата“ или нейния капитан.

Робърт щеше да бъде доволен.

В ума на капитана отново преминаха сцени от днешния ден — един от корсарските крайцери бе напълно унищожен след точен залп на „Перлата“. Видя и как носът на „София“, вторият му кораб, се издигна на няколко метра над водата, след което избухва в пламъци. Беше наблюдавал как екипажът се хвърля в морето, за да се спаси от пожара. Разбира се, и преди беше ставал свидетел на десетки подобни сцени по време на войната с Франция, но днес пламналият кораб пред него сякаш се бе превърнал в „Сара“. За момент бе стоял парализиран и обладан от мъка по Робърт.

Хавиер се откъсна от тези мисли — Робърт беше мъртъв, а тялото му изгубено някъде в морето. Днес бяха умрели моряци, някои още момчета, по-млади и от Робърт, а други бяха взети в плен. В крайна сметка войната си оставаше война. Тепърва го очакваха сериозни задачи и не биваше да се оставя на моментните си чувства. Преди обаче да продължи атаката си, трябваше да се види с адмирал Морис в Ливорно, тъй като имаше нареждане да се среща с командира на американската морска ескадра на всеки осем седмици за обмяна на информация.

Хавиер вдъхна дълбоко морския въздух. Колко спокойно и тихо беше небето, оцветено в розово и лилаво, и водата, която имаше тъмносин, прорязан от сребристи нишки, цвят. До ушите му долитаха приглушените гласове на разговарящи мъже и нищо не подсказваше, че преди няколко часа тук се бе водила кървава битка. Какъв прекрасен миг на разтуха и съзерцание — ала тъй мимолетен. Изведнъж един тюлен разцепи повърхността на морето, и отново се гмурна, подобно на падаща сребърна стрела. Моряците смятаха това за добра поличба, но Хавиер не беше суеверен като тях. Той се облегна на парапета и се замисли за писмата до вкъщи, които трябваше да напише, но пренебрегна зараждащото се чувство на съжаление и скръб. Отдавна беше направил своя избор заради обещание, което никога нямаше да наруши. Защото, ако той не се грижеше за Сара, кой би го направил? Понякога обаче си представяше какво ли би било да има истинска жена — красива, смела и умна. Зряла жена, на която да се възхищава и от която да търси помощ в тежки моменти. Но знаеше, че това ще си остане само една фантазия.

Хавиер отхвърли самосъжалението, в което бе изпаднал. В момента неговите моряци си почиваха и пиеха определената им порция уиски, която им се полагаше като награда за добре свършената работа. Тими, неговият малък помощник, свиреше на хармониката си както обикновено и няколко гласа подеха „Бог да благослови Америка“. Капитанът се усмихна, докато слушаше екипажа си и затваряйки очи, вдигна глава към свежия морски въздух. Всичко щеше да е добре и той щеше да оцелее в Триполи, където ще изпълни тайната си мисия и ще осъществи амбициите си. Защо тогава усещаше, че нещо не е наред? Отвори очи и впери поглед в пълната луна горе. Неприятното чувство все още не го оставяше на мира. Изправи се и потърси първия си помощник Тъбс.

— Тази нощ искам двама души на вахта.

— Има ли някакъв проблем, капитане?

— Не, доколкото ми е известно, но няма да ни навреди да бъдем предпазливи — отговори той и сложи ръка на рамото на англичанина, след което се върна на носа на кораба. Щеше да се случи нещо важно и значително, усещаше го с всеки мускул, с всяка пора на тялото си.

 

 

Хавиер изпрати четири лодки с двадесетина мъже на брега и сам се качи на една от тях, а Тъбс заедно с кормчията Фернандес останаха на „Перлата“. Хавиер огледа поне за десети път брега, когато лодките докоснаха песъчливото дъно, но не видя нищо, освен проблясващия пясък и купчини камъни. В далечината планинска верига очертаваше назъбен черен силует. Беше още до колене във водата, а хората му изтегляха лодките на брега, когато чу първите крясъци, пронизителни и смразяващи. Ненадейно двадесетина араби наизскачаха иззад камъните с размахани ятагани и лица, разкривени от жажда да убиват. Още дузина конници галопираха по плажа, стреляха с мускети и крещяха мюсюлманския боен вик.

— Обратно към лодките! — провикна се Хавиер и извади пищова си. — Към кораба!

Клекна и стреля, поваляйки един конник. Трима от неговите хора, които се намираха най-отпред, бяха зверски посечени от ордата. Прицелвайки се отново, Хавиер повали още един арабин, яхнал бял жребец. Около него екипажът му водеше ръкопашен бой, но прииждаха още и още мюсюлмани и малцина от хората му успяваха да се доберат до лодките. Хавиер прибра оръжието си и извади кама, отбягвайки удара на ятаган. С крайчеца на окото си забеляза, че две от лодките вече бяха потеглили към „Перлата“ и когато се обърна, успя да забие остриета в гърдите на друг арабин. Очите на мъжа се разшириха от изненада и той бавно се строполи на земята. Хавиер веднага нападна друг, преряза му гърлото и го блъсна настрани.

— Към лодките! — изкрещя той, докато отблъскваше една от тях от брега.

— Да, сър! — извика Алън, скачайки вътре. — Капитане, внимавайте!

Хавиер вече се бе обърнал, за да посрещне един конник, който препускаше срещу него с размахан ятаган. Когато арабският кон се приближи съвсем близо, Хавиер се хвърли напред, сграбчи юздите и му преряза шията. После се хвърли върху падналия мъж, заплел се в юздите, и го довърши, държейки главата му под водата.

— Капитане, бързо! — изкрещя някой.

Огледа се и видя, че останалите две лодки плаваха към „Перлата“, а последната, в която се намираше Алън, беше навлязла на около двадесет метра в морето. Хвърли бърз поглед назад, където лежаха поне дузина негови моряци, потънали в локви кръв, и поне три пъти повече мъртви араби. Конниците стояха до ръба на водата и размахваха ятаганите и пищовите си, крещейки и проклинайки на арабски.

— Капитане!

Хавиер се обърна и бързо заплува към лодката, която бе спряла, и гребците го изчакаха. Мъжете нададоха победен вик, когато се хвана за ръба й, четири чифта ръце го подхванаха и повдигнаха, сякаш беше чувал с картофи. Хавиер се претърколи задъхан на дъното на лодката.

— Добре ли сте, капитане? — попита старшият кормчия Бенедикт, който гребеше наравно с другите.

Хавиер не отговори, а вместо това погледна към брега и мрачно прецени ситуацията.

— Капитане, вижте! — извика Алън.

Към „Перлата“ бързо се приближаваше някакво светло петно, от което се различаваше само развятото платно. Хавиер скочи на кораба още преди лодката да се е докоснала до него и изтегляйки се по въжето, изкрещя:

— Вдигайте котва!

На палубата бе посрещнат от Тъбс, който му подаде далекоглед, докато екипажът подготвяше „Перлата“ за отплаване. Корабът, който бързо ги застигаше, беше корсарски крайцер.

— Хванаха ни натясно, капитане — каза Тъбс. — Не знам дали ще успеем да се измъкнем от заливчето навреме.

— Вдигайте платната — заповяда капитанът, без да сваля далекогледа, и Тъбс повтори командата му. „Перлата“ промени посоката си и постепенно започна да набира скорост, докато крайцерът бързо приближаваше. Хавиер изчисли, че корсарите имат трийсет и две оръдия, тоест повече от техните.

— Вдигнете всички платна — извика той.

Главното платно се изду от вятъра и „Перлата“ се понесе с максимална скорост. Изходът на заливчето се намираше на около триста метра, ала крайцерът се бе приближил твърде много.

— Ще успеем, капитане — каза Тъбс с глас, треперещ от вълнение и надежда.

Без да отговори, Хавиер наблюдаваше корсарския капитан, който стоеше на кърмата с далекоглед, насочен към тях. Неговата осанка му се струваше позната и когато слънцето се отрази в бледорусата му коса, сърцето му подскочи. Рейс Джабар, началникът на флотата на пашата, потурченият шотландец, който страстно ненавиждаше всичко американско, макар че никой не знаеше причината. Истинското му име беше Питър Камерън.

— Добре дошъл отново, Питър — промърмори си той под носа.

— Капитане? — попита Тъбс. „Перлата“ летеше неудържимо и изглеждаше, че скоро двата кораба ще се сблъскат челно.

— Ще държиш същия курс. Атака!

За момент Тъбс сякаш не повярва на ушите си, после извика:

— Атака!

„Перлата“ пръв откри огън, въпреки че бе заклещен в заливчето, без възможност за маневриране. Първото поле не улучи мишената, ала арабите не отвърнаха на нападението. Капитанът се усмихна и нареди:

— Заредете оръдията. Огън!

Излетяха още четири гюлета. Хавиер и екипажът видяха как три от тях пропуснаха целта, но когато четвъртото уцели, нададоха щастливи викове. Корсарите отвърнаха на атаката и почти успяха да улучат носа и платното на „Перлата“. Хавиер се подсмихна със стиснати зъби.

— Сдобил си се с по-добри моряци от последната ни среща, Питър.

— Капитане, да променим ли курса?

Вече само петдесетина метра деляха носовете на двата кораба и очевидно крайцерът и фрегатата щяха да се сблъскат всеки момент, ако някой не сменеше посоката.

— Не! Огън!

— Извинете, капитане, но ще се врежем в него — извика Тъбс.

Другата възможност беше да ги заклещят в заливчето.

— Прав си, но крайцерът ще пострада повече от нас.

Тъбс пребледня, но ръцете му останаха здраво стиснали кормилото. Над кораба се спусна неестествена тишина и целият екипаж на „Перлата“ стоеше пребледнял в очакване. Носът на кораба се плъзна между двете остри скали, отбелязващи входа на залива, а крайцерът се носеше към тях, порейки вълните. Хавиер остави далекогледа, тъй като вече и с просто око виждаше добре шотландския капитан, който стоеше напрегнато и неподвижно. По дяволите, помисли си Хавиер. Тридесет метра деляха двата кораба, носещи се един към друг. Двадесет метра.

— Господи! — промълви Тъбс.

В този момент Джабар извика нещо и главното платно на крайцера рязко се завъртя, бутайки един от турците в морето. Корабът постепенно намали и обърна курса си на сто и осемдесет градуса. Хавиер се усмихна, докато потта продължаваше да се стича по гърба му, а екипажът силно извика „ура“. Тими изскочи иззад мачтата и затанцува жига, когато „Перлата“ напусна заливчето с развяно американско знаме.

 

 

Битката започна и залповете полетяха в двете посоки, без да нанасят поражения. Двамата капитани бяха увлечени в своеобразен танц, изискващ пълното им внимание и неусетно измина час.

— Добре съм те научил, Питър — проговори Хавиер на наближаващата вечер.

Той беше изтощен и трудно успяваше да се концентрира, но непременно трябваше да победи. Досега не беше забелязал раната от нож на ръката си и набързо я уви с носната си кърпа. Знаеше, че хората му са на предела на силите си и имат нужда от храна и почивка. Не бяха успели да се снабдят с прясна вода, продуктите им бяха на изчерпване и след битката щеше да се наложи да намерят още барут и амуниции. От своя страна, Джабар нямаше за какво да бърза и стреляше рядко, като досега им бе нанесъл три по-сериозни удара. Явно най-сетне се бе научил на предпазливост и търпение. „Мая“ също бе уцелена, но екипажът й беше бодър и добре нахранен, а след битката Джабар трябваше да се срещне в единоборство с Дели Капитан.

Започваше да се стъмва и ако боят скоро не приключеше, шотландецът щеше да има значително предимство, защото добре познаваше тукашните води, докато Хавиер можеше да разчита само на испанския си кормчия — мъж, доказал, че не може да му се гласува доверие. Хавиер се обърна към Тъбс, удивен на собствената си напрегнатост, дето не се бе погрижил по-рано за него.

— Господи, къде е Фернандес?

— Не знам, скри се в трюма, щом ни нападнаха на брега. — Изведнъж очите му се разшириха. — Капитане, да не би да смятате…

Капитанът вече знаеше кой е бил предателят.

— Барлоу! Намери Фернандес и го окови веднага!

Широкоплещестият моряк се подчини и двамата мъже наблюдаваха как изстрел на „Перлата“ не улучи корсарския крайцер.

— Прекратете огъня! — извика Хавиер, защото не можеха да си позволят да изчерпят всичките си муниции.

Барлоу се върна на палубата.

— Капитане, не мога да го открия.

— Подлото псе се крие някъде — изръмжа Тъбс. — Лично ще го удуша, щом го намеря. Тоест, ако ми позволите, сър.

— Обяви издирване. Не може да се крие дълго.

Барлоу се завъртя на пети и побърза да разгласи заповедта. Хавиер предчувстваше нещо лошо и обръщайки се към корсарския кораб, го изгледа намръщено.

— Какво си намислил, Питър?

В момента, в който Тъбс надигна глава, той подуши дима.

— Капитане, май нещо гори.

Тъкмо се обръщаше, когато долетя викът:

— Пожар! Пожар в трюма!

Затича се и срещна пребледнелия Алън по стълбите.

— В склада, сър. Много е зле и едва ли ще го изгасим.

Капитанът започна да подканя мъжете да слизат долу. Същите мъже, които допреди малко зареждаха гюлетата, сега разнасяха кофи с вода, ала той усещаше, че всичко ще бъде безполезно. Изведнъж „Перлата“ подскочи като подивял кон. Хавиер беше участвал в достатъчно морски битки и разбра, че корабът е уцелен право в носа. Палубата под краката му се наклони на една страна и пушек изпълни тясното коридорче пред него, откъдето долетяха викове. Една дума се вряза в съзнанието му и започна да кънти.

Предаден.

Беше предаден. Испанецът беше само платен лакей — някой друг бе замислил удара. Но кой? И защо?