Бренда Джойс
Похитена (10)

10.

Хавиер лежеше по гръб върху твърдия каменен под на килията, в която го държаха. Беше сам и се тревожеше за хората си и за кораба, но му беше трудно да мисли свързано, защото чифт очи продължаваха да го преследват. Коремът му се присви, оставайки го за миг без въздух. Изправи се. Не можеше да изхвърли спомена за тези очи от ума си. Коя е тя — питаше се непрекъснато.

Ни за миг не се бе заблудил, въпреки че тя носеше мъжки дрехи. Когато погледите им се срещнаха, той беше почувствал силното привличане между мъж и жена. Никога не беше изпитвал нещо толкова властно. В този момент го бе споходило и странното чувство, че я познава отнякъде.

И все пак беше сигурен, че не са се срещали и не се познават, защото никога нямаше да забрави подобни очи.

В килията му нямаше прозорци и много място за ходене, но Хавиер се изправи и остана загледан в грубата каменна стена. В мюсюлманския свят бе нечувано жена да се преоблече като мъж, а тя явно беше мюсюлманка и притежание на някой важен мъж. Ако престоят му в Триполи се проточеше, може да успее да научи коя е, но съзнаваше, че е много по-вероятно никога повече да не я срещне. Тази мисъл му се стори странна и нетипична за него, но той искаше отново да я види. Започна да крачи от единия до другия край на килията, която не беше повече от шест на осем метра. Вече не бе гол, а носеше къси широки панталони и свободна риза без яка. Трикилограмовата желязна халка още стоеше на крака му, свързана с оковите на ръцете му, които се бяха протрили и кървяха. Той пренебрегна болката, към която вече бе претръпнал и я смяташе за дребно неудобство.

Хавиер се замисли за причините, поради които Джабар отказваше да приеме откуп. Ясно му беше, че Питър Камерън искаше да го унижи и накаже заради множеството му победи над турски кораби, но скоро тази игра щеше да му омръзне и щеше да осъзнае, че откупът за Хавиер и екипажа ще му донесе много по-голяма изгода. А може би пък нямаше да стане така. Във всеки случай смяташе да извлече полза от своето пленничество, като събере информация отвътре. Вече бе запомнил разположението на пристанищните укрепления и след като анализира ефективността им по време на битките, успя да изчисли силите на вражеската флота. От Триполи Хавиер също можеше да причини големи разрушения по време на тази война. Той мрачно се усмихна и си помисли, че явно не е толкова лошо да бъде пленник, особено когато трябваше да отмъсти за смъртта на Робърт. Почувства познатата болка, която се появяваше всеки път, щом се сетеше за обожавания си по-малък брат. В болката му имаше и чувство за вина, защото той трябваше да бъде капитан на „Сара“ в последното й плаване, той трябваше да умре, а не Робърт. Най-лошото бе, че така и никога не откриха тялото. Робърт и екипажът му скочили във водата, когато корабът експлодирал и само четвърт от мъжете били заловени от корсарите, а другите се издавили. Робърт никога нямаше да се завърне у дома и никакво отмъщение нямаше да промени този факт.

Резето на дървената врата се отмести и звукът извади Хавиер от мрачните му мисли. Тялото му се напрегна и той погледна към отварящата се врата, през която пристъпи Джабар, който се усмихваше ехидно, а зад него стояха двама въоръжени еничари.

— Ела, американско псе.

Хавиер пренебрегна обидата и пристъпи напред, колкото му позволяваха оковите.

— Къде ще ходим, Питър?

Джабар изведнъж замръзна и очите му пламнаха.

— Питър вече не съществува. — После се усмихна ледено. — Пашата желае да те види.

Очите на окования се присвиха и в тях проблесна ликуващо задоволство.

 

 

Хавиер не очакваше празненство.

Джабар го преведе през мрачния прохладен дворец покрай огромни стаи, украсени с изкусни мозайки, разноцветни килими и удивителни гоблени. Навсякъде, накъдето погледнеше, виждаше разцъфнали градини с мраморни пейки и фонтани. Влязоха в една огромна зала с висок таван купол, в която мраморни стълби водеха към трона на пашата, а в другия край беше свързана с голям открит двор, пълен с хора. Пашата седеше на богато украсен трон, облечен в пищни дрехи, като всеки пласт тъкан разкриваше долния, още по-богато избродиран от предишния. Най-горната му туника, която беше без ръкави и стигаше до земята, бе богато украсена със скъпоценни камъни, а на тюрбана си имаше огромна диамантена брошка. Около него седяха трима мъже и най-младият, който беше и най-красивият, също носеше изключително скъпи дрехи и диамантена брошка. Хавиер предположи, че той е беят на Триполи и единственият син и наследник на пашата, Джебал.

Дългата ниска маса в средата на залата бе отрупана с ястия и пищно облечените гости, все мъже мюсюлмани, опитваха от блюдата с риба и зеленчуци. Хавиер подуши печено агнешко и стомахът му се сви болезнено, защото не бе ял от два дни. Пашата се усмихна широко, докато Джабар побутваше Хавиер сред множеството слуги, повечето от които бяха чернокожи и облечени с шалвари и елеци на голо, а на вратовете си имаха нашийници и бяха боси. Други от робите бяха мароканци, имаше и бедуини. Когато Хавиер забеляза бели роби, сърцето му прескочи, но това, разбира се, беше безсмислено, защото знаеше, че жената с незабравимите очи никога нямаше да си позволи да дойде преоблечена в двореца.

— На колене, псе! — заповяда Джабар.

Хавиер хладнокръвно изгледа шотландеца, който бе предал страната и вярата си, за да се бие срещу християнския свят в името на златото и пашата на Триполи. Джабар силно го удари по гърба и той падна на земята.

— Не, не, можеш да се изправиш — каза пашата със силен акцент. — Станете, капитан Блекуел.

Хавиер тежко се надигна, дрънчейки с вериги и погледът му срещна блестящите черни очи на владетеля.

— Махни оковите, Джабар — каза весело пашата, но не получи отговор на усмивката си, защото Хавиер се досещаше какво цели. Джабар излая някаква заповед и двамата войници, които го придружаваха, бързо махнаха оковите му.

— Благодаря, ваше величество — кротко сведе глава той едва сдържайки се да не разтрива китките си. Костваше му голямо усилие да се обърне така към този варварин, алчен разбойник и хладнокръвен убиец. Пашата го прегърна през рамото.

— Елате, нека да ядем и да пием. Имаме причина да празнуваме заедно.

Хавиер се остави да го поведат към края на масата, където седнаха на кадифени възглавнички, последвани от двама мъже. Пашата му представи сина си и първия министър Фарук. Дебелият мъж се втренчи в него с преценяващ поглед, който разкриваше хитър и опитен интригант. Слугите напълниха чашите им с ракия и с кафе и поднесоха зеленчуци, ядки и препечено агнешко месо. Хавиер умираше от глад, ала не посегна към храната.

— Моля ви, почерпете се — каза дружелюбно пашата и си отчупи от хляба, потопи го в някакъв сос, след което го натъпка в устата си и сосът потече по брадичката му. Хавиер все пак реши да се наяде, за да възстанови тялото си, но не отпи от алкохола. Усещаше преценяващите погледи на присъстващите, но се опита да не им обръща внимание.

— Харесва ли ви угощението ни, капитане?

Обърна се и срещна кафяво-зелените очи на Джебал, в които се четеше известна човещина.

— Храната е чудесна — отговори той безизразно. — Аз, разбира се, съм гладен.

— Надявам се, че няма вечно да ни обвинявате за грубото посрещане, което получихте — продължи Джебал приветливо. — Както сам виждате, опитваме се да го компенсираме.

— Ядосват се само глупаците. Екипажът ми също ли ще бъде компенсиран?

Фарук успя да отговори пръв:

— Всичко е възможно, капитане.

Хавиер не се усмихна, а продължи да яде, докато не опразни втора чиния, която бе прибрана от красива млада жена.

— Тук имаме много хубави робини — отбеляза Фарук.

Хавиер усети, че се е вторачил в полуголото тяло на момичето, а в съзнанието му изникнаха две очи.

— От дълго съм в открито море — отговори предпазливо.

Нима смятаха да отслабят волята му с жени? Самата мисъл му се стори смехотворна.

— В Триполи има голям избор — каза Фарук и когато не получи отговор, продължи: — Триполи е богат град.

Хавиер се насили да се усмихне. Триполи беше богат благодарение на безогледния грабеж на чуждо злато и на робския труд.

— Да, земята тук наистина е изключително богата.

Фарук продължи да яде, а пашата се ухили.

— Хубава храна, а? Достатъчно хубава, че да ощастливи всеки, нали?

— Много е хубава наистина.

— Съжаляваме за грешката, заради която бяхте унижен днес на пазара.

Хавиер кимна с пълно съзнание, че това е лъжа.

— Триполи, градът на робите, златото и слънчевата светлина. Бил ли сте тук и преди, капитан Блекуел?

— Не, не съм. — Но брат ми умря тук, помисли си той, потискайки болката.

— И въпреки това познавате добре крайбрежието ни.

— Кормчии лесно се купуват.

— А, да, със злато всичко се купува, нали? — Пашата широко замахна с ръка във въздуха.

Хавиер се почуди дали и Фернандес е бил купен, за да го вкара в засада, макар че не му се вярваше да е така. Не можеше да бъде сигурен кой е най-големият му враг — Фарук изглеждаше достатъчно умен, за да погоди подобен номер, ала Джабар имаше мотив — беше изключително алчен. А може би предателството се дирижираше от по-далечно място.

— Вие сте най-добрият капитан, живял някога — продължи пашата.

Джабар, който седеше срещу Хавиер, стовари ножа си върху масата с вид на човек, готов на убийство.

— Джабар, както ви е ясно, не е от Триполи, а от Шотландия. Някога беше пленник като вас, но избра да приеме мюсюлманската вяра и сега е женен за една от дъщерите ми. Има голяма къща, слуги, коне, наложници, както и много злато и сребро. А сега е началник на моята флота.

Хавиер скръсти ръце.

— Добър живот, а, Джабар? Половината от всяка печалба е негова — заяви пашата.

— Много добър живот. — Джабар хвърли поглед към омразния си съперник. — Искаме да се присъединиш към нас, Блекуел. Няма да ти липсва нищо. — Думите не съответстваха на изражението му.

Хавиер никога нямаше да се превърне в изменник, предавайки страната, семейството и вярата си, но все още не бе време да го заяви. Невъзможно бе и да достигне до сделка, защото пашата никога нямаше да го остави да плава в открито море сам със своя екипаж, а щеше да постави турци, които да ги следят. Трябваше сега да се преструва на предател, иначе щеше да бъде отново окован и дори много по-лошо.

— Ще трябва внимателно да обмисля предложението ви.

Владетелят доволно плесна с ръце.

— Ще ви намерим богата мюсюлманка за съпруга — обеща той. — Като приемете исляма, лично ще ръководя построяването на голяма къща за вас и ще управлявате кораба, който си изберете.

Джабар изглеждаше бесен, а Хавиер се насили да се усмихне.

— Изключително привлекателно предложение.

— Само го обмислете по-бързо.

Джабар се наведе към него с блеснали очи.

— Докато го обмисляш, не забравяй и за другите възможности.

Хавиер се втренчи в него, при което Джабар се усмихна и разклати една от оковите му, която издрънча зловещо. Алтернативата беше да остане в плен и да го превърнат в роб. Колко дълго можеше да отлага избора си? А междувременно щеше ли да успее да постигне задачата си — откуп за екипажа и хитър план, чрез който да бъдат унищожени военноморските сили на Триполи? Трябваше да помисли и за собственото си спасение.

— Разбирам — отговори той.

— Това е добре — изсмя се Рейс Джабар.

— А сега нека има музика и танци — възкликна доволен пашата.

Очите на Хавиер се разшириха, когато в залата влязоха две красиви момичета на не повече от тринадесет-четиринадесет години с маслинена кожа, дълги черни коси и слаби гъвкави тела. Бяха по-скоро голи, отколкото облечени — носеха прозрачни шалвари и къси везани елечета. Малко парче триъгълен плат покриваше едва-едва слабините им. Момичетата започнаха да танцуват под звуците на някакъв струнен инструмент. Хавиер се насили да не покаже чувствата си. Леки момичета, още почти деца, съществуваха по цял свят, но той намираше това за отблъскващо. Всички мъже на масата гледаха жадно двете танцьорки, а Джебал се обърна към него:

— Те са робини, но обичат да доставят удоволствие. Можем да изпратим едната довечера или и двете, ако предпочитате.

— Не, благодаря.

— Желаете ли да си изберете друга жена?

Хавиер се забави малко, преди да отговори.

— В моята страна не лягаме с толкова млади жени. Забранено е.

— Наистина ли? — засмя се синът на пашата. — При нас девствеността е голяма награда, всъщност е най-голямата. Един мъж би платил много злато, за да я получи.

— Но девствените нямат никакъв опит — отбеляза Блекуел.

— Наистина е така.

Фарук го измери с проницателните си черни очи.

— А може би просто не желаете жена.

— Възможно е да предпочита момченца — отново се усмихна Джебал. — Да ви изпратим ли момче, капитане?

Хавиер отново се сети за мюсюлманката, преоблечена като бедуин, която зърна сутринта на тържището.

— Не харесвам момчета, въпреки че съм чувал, че много мъже тук ги предпочитат и ги пазят по-ревниво, отколкото съпругите си.

Джабар изведнъж се напрегна.

— В някои случаи това е вярно. Аз лично имам четири наложници, все млади жени.

— Браво на тебе — каза хладно Хавиер.

— Достатъчно, Джабар — изръмжа пашата и удари с юмрук по масата, бутайки една чаша. Един от слугите веднага се втурна да събере парчетата стъкло. — Изпратете му жени и нека той си избере. Ще ви дадем лични покои, капитан Блекуел, искам да останете доволен.

Хавиер леко сведе глава в поклон.