Лора Паркър
Прелъстена (7)

7

— Ето го пак онзи ужасен мъж! — изплака Джулиана Уортън, сестра на Хенри и компаньонка на Филаделфия за тази вечер. — Не знам как понасяте компанията му — макар че е ваш сънародник.

Филаделфия се огледа уплашено. И наистина — най-голямата й неприятност от последната седмица беше влязла в балната зала на семейство Фергюсън. Маркиз Д’Едас.

Когато новодошлият вдигна ръка и й махна — твърде интимен жест, — тя бързо отмести поглед и се направи, че не го е забелязала.

— Ако беше погледнал мен така, както гледа вас, щях да падна в несвяст — призна Джулиана. — Мама казва, че маркизът нерядко се държи неприлично в компанията на дами.

— Майка ви е напълно права — отговори Филаделфия и се огледа за Хенри, който за нещастие беше изчезнал. Примирена с предстоящия сблъсък, тя се опита да обмисли поведението си. Преди седмица й го бяха представили в операта. Оттогава тя усещаше нарастващия му интерес, който нямаше нищо общо с обичайното възхищение на мъжете от красотата й. Той я засипваше с въпроси за семейството й и тя трябваше да измисля нови и нови лъжи, които й се удаваха много по-трудно, отколкото на остроумния бразилец.

При всяка среща маркизът я разпитваше за подробности за живота й в Париж, за роднините и приятелите й. Постепенно я обземаха лоши предчувствия и тя започна да избягва компанията му. Беше й трудно да лъже, когато съответният партньор в разговора не разбираше нищо от темата, която тъкмо се разискваше. Но много по-трудно беше да залъгва с празни приказки един истински парижанин.

За десети път този ден си зададе въпроса какво бе станало с Едуардо Таварес. Беше й обещал да се върне най-късно след десетина дни, а ето че бяха минали вече две седмици и той не се появяваше. Не й изпрати никаква вест, нито писмо, нито телеграма. Колко нощи беше лежала будна, измъчвана от мисли за него? Дали пък не се беше разболял? А може би беше ранен или — бог да го пази! — мъртъв? Не, не биваше да мисли такива неща — още повече сега, когато трябваше да събере всичките си сили, за да се справи с маркиза.

— Ето го, идва! — пошепна Джулиана. — Какво да правим, мадмоазел Дьо Ронсар?

— Нищо, je regrette. — Филаделфия го видя да идва право към тях, след като бе спрял за малко да поздрави други гости. Както обикновено, носеше фрак с френски орден на лента напряко на тесните гърди. Погледнат отдалече, стройната фигура го правеше по-висок. Но в действителност беше само два-три сантиметра по-висок от Филаделфия и с тесни рамене. Разделена на път по средата, косата му беше залепена за главата, загладена с брилянтин, който блестеше под светлината на газените лампи. Всичко у него издаваше намерението да привлече внимание — от фризурата до накъдрения мустак и грижливо съгласуваните детайли на облеклото. Тъй като беше много елегантен, дамите го даряваха с благосклонността си. Външността му беше на млад човек. Но очите му са стари, каза си Филаделфия й потръпна отвратено.

— Ах, мадмоазел Дьо Ронсар! — заговори маркиз Д’Едас и се поклони със съвършена учтивост. — Вече толкова пъти се срещаме, но за мен никога не е достатъчно!

Без да се съобразява с етикецията, тя отказа да му подаде ръка. Макар че проявяваше пламенен интерес към личността й, тя беше забелязала, че погледът му непрекъснато е устремен към великолепното диамантено колие на шията й.

— Мосю Д’Едас, вие ме ласкаете безмерно. Другите дами ще се уплашат, че всичките им прелести не съответстват на вкуса ви.

Светлосините очи се присвиха, ала усмивката не угасна.

— Вие се опитвате да ме дразните, мадмоазел Дьо Ронсар. Жестоко е, в присъствието на друга дама… Въпреки това ви прощавам — на вас съм готов да простя всичко!

— Тогава трябва да ми докажете, че сте сериозен — отговори тя и хвана ръката на Джулиана. — Мадмоазел Уортън много обича да танцува валс, но е твърде плаха, за да си признае.

— Ами аз… — Джулиана се изчерви като рак.

— Естествено ще танцувам валс с красивата мадмоазел Уортън — увери я маркизът и хвана ръката на младото момиче. — А вие, мадмоазел Дьо Ронсар, ще ми подарите ли един танц?

Филаделфия се направи, че преглежда картата си.

— О, боя се, че всичките ми танци са заети. Je le regrette, мосю.

— И аз съжалявам — отвърна той и се поклони кратко и студено, тъй като беше видял, че картата й е наполовина празна. — Може би ще ме ощастливите по-късно?

— Може би — промърмори тя. В този момент дотича Хенри, смръщил чело. Тя скочи от мястото си и му протегна и двете си ръце.

— О, ето го и партньорът ми! Това е вашият танц, нали, Хенри?

Момъкът не знаеше нищо за това, но и не я попита. Винаги когато мадмоазел Дьо Ронсар го поглеждаше, той забравяше дори да диша. А сега го бе нарекла на малко име пред цялото общество! Направо му се зави свят. Засмян до уши, той я изведе на танцовата площадка между двойките, които вече се носеха в такта на валса.

Докато танцуваха, Филаделфия придържаше внимателно шлейфа на зелената си копринена рокля. Радостта, че я държеше в ръцете си, прогони гнева, който Хенри изпитваше до преди малко. Сега му се струваше, че нищо не бяха пошепнали в ухото му преди няколко минути. Замаян, той вдъхна дълбоко лавандуловия аромат на кожата й и се опита да забрави обвинението.

— Колко абсурдно…

Филаделфия отметна глава назад и го погледна учудено.

— Кое е абсурдно?

— Да се твърди, че не сте това, за което се представяте… О, мила моя! Простете несръчността ми! Заболя ли ви?

— О, не, вината беше моя — увери го тя и се опита да си възвърне равновесието след грешната му стъпка. Ала не можа да влезе отново в ритъма на валса, защото сърцето й биеше твърде силно. — Кой ви каза това?

Вместо да отговори, Хенри само поклати глава и затананика мелодията. Никога досега не беше изпитвал такава наслада от валса.

Ала Филаделфия не издържа и спря насред едно въртене.

— Кой ви каза, че не съм това, за което се представям?

Той застана насреща й с високо вдигнати вежди.

— Кой го е казал? Мила мадмоазел Дьо Ронсар, простете, че го споменах. Наистина не си струва да говорим.

— Кой го каза? — повтори настойчиво тя.

— Ами… — Хенри се изчерви до корените на косите си. — Тази сутрин онзи Д’Едас направи подобна забележка, докато се разхождаше с мисис Рътлидж в Сентрал Парк. Заяви, че никога не бил чувал за семейството ви. Естествено, добави той, не познавал всички хора, които посещавали двора, но със сигурност познавал всички важни личности.

— И? — Филаделфия стоеше неподвижна в средата на танцовата площадка и не се помръдваше, макар че пречеха на другите двойки.

— И — продължи нетърпеливо и смутено Хенри, — когато мисис Рътлидж продължи да разпитва, той заяви, че е възможно да не сте това, за което се представяте, мадмоазел.

— За какво, според вас, се представям, Хенри?

Момъкът се усмихна облекчено. Не му беше трудно да отговори на този въпрос.

— Вие сте осъществяването на всичките ми мечти. — Обикновено не се изразяваше така екстравагантно. Но красотата на Филаделфия беше събудила поетичната му жилка и го караше да търси най-невероятните думи, за да обясни силните си чувства. — Този мъж е най-големият глупак…

Филаделфия кимна, сложи ръка на рамото му и двамата продължиха танца.

— Напомнете ми да изпратя на сестра ви голям букет цветя.

— Защо, за бога?

— За да я обезщетя за преживените неприятности — въздъхна тя и хвърли бърз поглед към маркиз Д’Едас, който притискаше бедното, видимо засрамено момиче до гърдите си много по-силно, отколкото позволяваше приличието — което не убягна от вниманието на възрастните дами, насядали покрай стените. Милата Джулиана, помисли си съчувствено Филаделфия. Но ще го преживее… Сега на карта беше поставено доброто й име и това беше страшно. Щом музиката замлъкна, тя се хвана за ръкава на Хенри.

— Ще ме изведете ли навън? Имам нужда от чист въздух. В тази блъсканица…

— С удоволствие. — Той изпъчи гърди и копчетата на жилетката му едва издържаха.

Ала бягството им не успя. Филаделфия не забеляза, че маркизът водеше партньорката си право към тях. Изведнъж се озова точно пред коварно усмихнатото лице на „сънародника“ си.

— Оркестърът не ви ли напомни за танцовите вечери в Тюйлери, мадмоазел Дьо Ронсар?

Тя си заповяда да отговори на усмивката му.

— Тогава съм била дете. А децата от моето семейство нямаха право да се движат свободно из града.

— Ах, да, разбира се, семейството ви. — Жадният му поглед отново се устреми към диамантите, които блещукаха на шията й. — Колието на Ронсар. Мадмоазел Уортън ми разказа, че накитът е много известен. II est magnifique! Enfin никога не съм виждал толкова изумителна скъпоценност. Какво казахте преди малко — къде точно живее семейството ви?

— Не съм споменавала нищо подобно. — Хенри пое шумно въздух, когато партньорката му открито обвини маркиза в лъжа. Е, този чужденец сам си беше виновен с недискретните си въпроси. — Моите близки са мъртви, мосю.

— О, простете, мадмоазел. Adieu. — Докато мина бавно покрай нея, той пошепна на френски: — Малка измамница.

Тя му обърна гръб и се направи, че нищо не е чула. Докато вървеше към балкона, стисна ръце в юмруци. Хенри я следваше като вярно кученце. Тъй като след застрашителния сблъсък с маркиза наистина имаше нужда от чист въздух, трябваше да игнорира чувствата на младежа. Д’Едас я бе нарекъл измамница. Шепнещият му глас все още съскаше в ушите й — опасен като змийски език. Без съмнение щеше да я изобличи и унижи. И то с право, защото тя наистина беше измамница. Как можа да падне толкова ниско?

— Какво не е наред, мила моя? — Хенри пристъпи по-близо до нея към тъмната балюстрада.

Тя се обърна към него и на светлината, която идваше от залата, той видя, че очите й бяха пълни със сълзи.

— Мосю Уортън, трябва да ви кажа нещо, което със сигурност ще ме лиши от привързаността ви.

Емоциите го надвиха и той я привлече към себе си.

— Моля ви, не говорете! — прошепна той в косата й.

Благодарна за утехата, тя облегна глава на рамото му.

Ала не можеше да изпълни желанието му. Ако той узнаеше истината от други хора, щеше да го заболи много повече. Тя се отдръпна малко назад и той й го позволи, без да я пуска.

— Онзи негодник Д’Едас ви плаши, нали? — процеди през зъби той. — Да, това е очевидно. Успокойте се! За мен е все едно дали принадлежите към висшата френска аристокрация или не. На Пето Авеню аристокрацията и без това няма никакво значение. — Собствената му смелост го слиса. Е, обстоятелствата изискваха бързи действия, а той не беше страхливец. — Никак не ме е грижа от какво семейство произхождате. Във всеки случай няма съмнение в доброто ви възпитание. Вие притежавате отлични маниери и всеки път, когато влезете в салона, затъмнявате другите дами с изискаността си. Освен това носите семейно бижу. Ако това не е доказателство за безупречния ви произход… — Май говореше твърде много. Но тя го гледаше безмълвно и той се почувства окуражен да излее всичко, което му беше на сърцето. — Леля Хеда държи много на вас. Смята, че струвате много повече от дузина дебютантки. И макар че често не одобрява думите и постъпките ми, знам, че ще се радва много и искрено, ако ви приемем в семейството си. „Свежата кръв е единственото, което може да спаси рода Уортън“ — много пъти е казвала тези думи.

Полуразвеселена, полуизплашена от това обяснение, което си беше чисто предложение за женитба, Филаделфия отговори:

— Вие сте много мил, Хенри, и се боя, че ако веднага не ме пуснете, ще извърша ужасна грешка и ще се влюбя във вас.

Ужасна грешка… ще се влюбя… Думите проникнаха в съзнанието му като остри ножове, пробиха хаоса от мисли и той я пусна неохотно.

— Значи ли това…

— Да, това е невъзможно — отговори тя и се усмихна съчувствено. — Вие принадлежите към най-доброто нюйоркско общество, Хенри, а аз съм само една бедна изгнаница. Без родина, без семейство, безпомощна пред клеветите на лоши хора, аз винаги ще бъда обект на слухове и спекулации. — За да изпревари протеста му? — Тя повиши глас: — Това е моята съдба. Позволете да изчезна от живота ви. Аз съм чужденка и такава ще си остана. Все пак загрижеността ви за мен ще облекчи сбогуването.

— Сбогуване? Но аз искам да се оженя за вас! — извика необуздано Хенри.

— Това е изключено — въздъхна тя. — Не, не казвайте нищо повече. — Тя се надигна на пръсти и спонтанно го целуна по бузата. — Adieu, mon cher, adieu.

Тя отстъпи назад с усмивка, която не стигна до очите й. В следващия миг побледня като платно и устреми поглед над рамото му, сякаш бе видяла призрак.

Хенри се обърна рязко, но откри само добре познатата фигура на индийския слуга Акбар, застанал на отворената врата с гръб към тях.

— Какво ви стана изведнъж, мадмоазел?

— Нищо.

Той се обърна отново към нея. Пленник на този тъй важен миг, не откри в лицето й нищо друго, освен ехото на собственото му отчаяние. Велики боже, тя бе отклонила предложението му за женитба!

Филаделфия го гледаше като напълно чужд човек. Акбар се беше върнал, а тя целуваше друг мъж! Дали беше видял прегръдката им? Тази мисъл я накара да потрепери, макар да не знаеше защо.

— Сбогом, Хенри. — Засрамена и гневна, тя се запъти към вратата. Сякаш усетил приближаването й, Акбар забърза към изхода на залата. Без да се тревожи от любопитните погледи, тя се опита да го следва. Ала танцьорите, които бяха навсякъде, й препречиха пътя. Дама, която тичаше след слугата си… Колко неприлично! Личеше ли й какво изпитва — замайваща възбуда, смущение, смела надежда и засрамващата тайна за радостта й от завръщането му?

Когато най-сетне стигна в другия край на залата, тя го загуби окончателно. В антрето лакеят й отговори, че слугата й е напуснал къщата.

— Веднага ми поръчайте файтон — помоли нервно тя.

— Не е нужно. Мадмоазел Дьо Ронсар ще ме удостои с честта да се прибере вкъщи с моята кола.

Още преди да се е обърнала, Филаделфия знаеше кой стои зад нея.

— Merci, мосю маркиз, но не искам да ви създавам допълнителни затруднения.

Студената му усмивка охлади радостта й.

— Enfin, мадмоазел, аз настоявам — изрече тежко той и пристъпи по-близо. — Все още не сме се опознали, както трябва. А пътуването би било чудесен повод за един малък частен разговор, nest-ce-pas?

— Със сигурност не — отговори енергично тя и се обърна отново към лакея: — файтон, ако обичате.

— Разбира се, мис. Пред входната врата чака файтон, който е изцяло на ваше разположение.

— Ще го взема. — Без да удостои маркиза с поглед, тя избяга навън.

 

 

Друсането по паважа на Пето Авеню не беше в състояние да успокои разнебитените нерви на Филаделфия, а бавното темпо на вечерното движение постави търпението й на върховно изпитание.

— Не може ли малко по-бързо? — изохка тя и забарабани с юмруци по вратичката.

— Ей сега ще стигнем, мис! — отговори успокоително файтонджията.

— Побързайте! — настоя тя и се отпусна с въздишка на меката тапицерия. В прибързаното си бягство беше оставила шала си в антрето и голите й рамене настръхнаха. Ала тя не усещаше студа. Следеше минаващите покрай нея газови лампи по продължение на тротоара и във всеки пламък откриваше лицето на Едуардо Таварес. Защо влезе без предупреждение в живота й и после отново изчезна? Знаеше ли колко болезнено й беше липсвал и как се беше тревожила за него? Щом застанеше срещу него, щеше да му се накара с най-силни думи.

Най-после файтонът спря пред Ормстед Хаус. Филаделфия слезе, без да чака помощта на файтонджията, изтича нагоре по стълбището и позвъни. Икономът отвори само след секунди. Като я видя да се връща сама, смръщи неодобрително чело.

— Моля ви, платете на файтонджията — почти извика тя.

— Разбира се, мис — отговори той и когато тя мина покрай него в облак от лавандулов аромат, извика подире й: — Току-що пристигна слугата ви!

— Merci! — Филаделфия изкачи стълбите с лудо биещо сърце и отвори с трясък вратата на стаята си. Беше убедена, че Едуардо се е промъкнал там, за да я чака.

Но стаята беше празна. Разочарована, тя затвори вратата. Стъпи на мекия килим, свали копринените си бални ръкавици и ги хвърли на тоалетната масичка, издърпа фуркетите от букетчето теменужки, което красеше косата й, и го остави до ръкавиците.

Когато се погледна в огледалото, дъхът й спря. Само розовите бузи и топазените очи, които светеха отвътре, бяха нейните. Тъмната коса беше на друга жена, както и устните, подчертани с руж, за да я направят истинска брюнетка. Колко театрално и евтино изглеждам, каза си тя. Всичко в мен е фалшиво. Постепенно затъвам в море от лъжи, отчасти създадено от самата мен, но вече неподдаващо се на контрол. Сега й трябваше пристанище, котва, защита от несигурността и съмненията. Беше повярвала, че Едуардо Таварес е надежден спасител. Нима и това беше заблуда?

Дали беше наблюдавал сцената на балкона — прегръдката на Хенри Уортън, целувката? От деколтето към шията й бавно пролази пареща червенина. Това обясняваше отсъствието на Едуардо. Дали се чувстваше засегнат, че тя бе целунала друг мъж? Но това не е негова работа, помисли си сърдито тя. Той няма право да ме осъжда, защото не знае нищо за грижите и страховете ми през последните дни. Да, Едуардо не беше осведомен за намеците на маркиз Д’Едас и за постоянния й страх, че ще се препъне в собствените си лъжи. Погледът й се насочи към красиво избродирания шнур на звънеца и тя реши да го повика. В този момент на вратата й се почука.

— Да! Oui? Влезте! — извика объркано тя.

Появи се една прислужница.

— Да ви помогна ли при събличането, мадмоазел?

— Да… не! — изсъска Филаделфия. — Нямам нужда от вас!

— Много добре, мадмоазел. Лека нощ.

— Чакайте! Икономът ми съобщи, че слугата ми Акбар се е върнал. Къде е той?

— Не знам, мадмоазел. Вероятно в стаята си.

— Благодаря, можете да си вървите.

Изведнъж Филаделфия усети, че се задушава под товара на вечерния си тоалет. Щом остана сама, свали диамантената огърлица и обиците си. Меката светлина на газената лампа се отрази в камъните, които хвърлиха танцуващи сенки във всички цветове на дъгата по стените. Нищо чудно, че маркизът беше омагьосан от тези съвършени бисери.

По някаква незнайна причина красотата на огърлицата я разгневи и тя побърза да я прибере в кутийката й. Дано сеньор Таварес я вземе скоро, за да я продаде. Трябваше веднага да се махнат от Ню Йорк — преди Д’Едас да я изобличи в лъжа.

Тя свали роклята, корсета и фустите и навлече удобна широка нощница и халат от батиста. От библиотеката се чуха ударите на големия часовник над камината. Полунощ.

Филаделфия не посмя да обмисли плана, изникнал в главата й, иначе и последните остатъци от смелост щяха да я напуснат. Намали пламъка на газената лампа, докато стаята остана осветена само от меко жълто сияние, и предпазливо открехна вратата.

В тъмния коридор нямаше никой. Тя пое дъх и изтича към стълбата за квартирите на слугите в таванския етаж. Смелостта заплашваше да я изостави. Но се боеше от маркиза много повече, отколкото от черните сенки и призрачните лунни лъчи. Изкачи стълбите на пръсти.

Щом стигна таванския етаж, тя видя под отсрещната врата тънка ивица светлина. В следващото помещение се чуваха приглушени стъпки, женско кискане, пошепнато предупреждение да пазят тишина. След минута стаите утихнаха. Тя почака още малко в коридора, проклинайки се, че не беше внимавала повече, когато Едуардо й описваше квартирата си. Помнеше, че е сам в стая и че до него живеят две момичета. Май трябваше да подслушва на вратите, за да получи някакви указания.

Стараейки се да стъпва безшумно, тя мина по коридора. Ако я хванеха тук по халат и пантофи, нямаше как да измисли убедително обяснение за нощната си експедиция. Без да съзнава какво прави, тя натисна бравата на вратата към стаята, от която идваше светлина. Като че докосването можеше да й покаже кой се намираше вътре. В следващия момент се вцепени и проследи безпомощно как вратата се отвори.

Един мъж се бе навел над легена за миене. Между пръстите му течеше вода, по голите бузи и гърди се стичаха капки. Влажната черна коса блестеше като мастило. На едното му ухо лепнеше сапунена пяна. Светлината на лампата придаваше на косата му матов меден блясък, а на мускулестата, изваяна фигура — почти неземна красота. Но това не беше брадатият слуга Акбар, не беше и елегантният бразилец, с когото Филаделфия беше сключила делово споразумение. Този човек беше полугол чужденец.

Когато вратата се отвори, Едуардо се извърна учудено и дъхът му спря. Мис Хънт — на прага на стаята му, по халат! Под тънката батиста прозираха закръглени гърди и хълбоци. Всъщност прекрасното видение трябваше да го изненада много повече. Но представата за Филаделфия в неглиже вече се беше превърнала в една от най-прекрасните му фантазии.

Погледът й се плъзна по тялото му и той потръпна. Любопитството в очите й го стопли и обърка.

Бе се завърнал от пътуването си, изпълнен с копнеж, и макар да знаеше, че се излага, тръгна да търси Филаделфия в балната зала. Намери я на балкона да целува Хенри Уортън. Смаян, гневен, дълбоко наранен, той проследи сцената в продължение на няколко секунди, после събра цялата си гордост и им обърна гръб. След няколко удара на сърцето изпрати заповед към краката си да го изнесат от къщата.

Тя целуваше друг мъж — доброволно! Споменът отново разпали гнева му.

— Какво ви води при мен? — пошепна той и се изправи.

Филаделфия не отговори. Знаеше, че трябва да обясни присъствието си в стаята му, но в момента не беше способна да го стори. Накрая премести поглед към ръката си, която все още държеше бравата. Едуардо проследи погледа й и се втурна към нея.

Дръпна я мълчаливо от прага и затвори вратата. Тя се подчини, без да каже дума. Сърцето й биеше като безумно. Припомни си, че още от самото начало беше определила Едуардо Таварес като забележително красив — без да подозира целия размер на мъжката му красота. Сега не смееше да го гледа в лицето и сведе клепачи, за да вижда само широкия гръден кош с шоколадовокафявите зърна на гърдите — при всяко вдишване силните мускули се разиграваха. Никога преди това не беше виждала мъж без риза и този урок по анатомия опъна почти болезнено нервите й. Тя отстъпи крачка назад. Помещението беше съвсем малко, леглото и масичката за миене почти го запълваха.

— Аз… не мога да остана…

Тя говореше съвсем тихо и той трябваше да чете думите от устните й. Наистина не биваше да остава тук. В сегашното му състояние беше дори за предпочитане да я изпрати веднага в стаята й.

Филаделфия се смути още повече и се загърна в халата си.

— Дойдох да ви предупредя, че ни заплашва опасност — пошепна тя.

Едуардо не отговори. През последните дни беше позабравил красотата й, златните дълбини на големите очи, пълните устни, създадени за целувки — и замайващото лице, което въпреки фините черти издаваше силен характер. Вената на шията и пулсираше все по-бързо. Гърдите й се вдигаха и спускаха неравномерно и ако се наведеше малко към нея, топлият й дъх щеше да опари бузите му. Раменете й трепереха, но не само от страх. Най-сетне беше разбрала, че той е мъж. Затова щеше да се възползва от благоприятния случай.

Едуардо протегна ръка и обхвана брадичката й. Другата плъзна под косите на тила и я привлече към себе си.

Когато двете тела се докоснаха, мократа му кожа напои батистата на халата. Филаделфия усети голотата му върху гърдите си и повярва, че се е изгорила. Уплаши се и понечи да се отдръпне. Ала ръцете му обхванаха тънката й талия и тя се взря като замаяна в черните му очи. Може би щеше да намери тъмно ъгълче, където да се скрие.

— Днес целуна едно момче — прошепна той и опря буза в нейната. — Сега ще целунеш мъж.

Тя затвори очи, за да избяга от действителността. Ала каква полза? Едуардо впи устни в нейните и учудването й беше толкова силно, че очите й се отвориха широко. В началото усети само сладостна топлина. После той отвори уста и тя усети горещината й.

По това беше само началото. Едуардо проследи линията на устните й, после заигра около връхчето на езика й, за да го примами напред. Тя последва инстинктивно примера му, притисна езика си към неговия и веднага го отдръпна. Чу сладостен стон, усети как тръпка на възхита разтърси тялото му и той я притисна по-силно към себе си. Окуражена, тя посмя да обгърне кръста му и се наслади на допира до голата кожа. Филаделфия плъзна бавно пръсти по гърба му и отново затвори очи. В мрака зад клепачите й затанцуваха падащи звезди.

Едуардо разбра, че тя капитулира, и желанието му нарасна до безумие. Колко лесно беше да я положи върху тясното легло и да я люби… Но не можеше да стигне дотам. Беше бесен от ревност, искаше да я засрами, че бе посмяла да целуне Хенри Уортън, а се отнасяше към истинския мъж Едуардо Таварес като към безплътно същество. Ала не беше очаквал тя да отговори на целувката му с такава страст. Дори започна да мисли, че тя иска да го прелъсти.

За да вдигне глава, той трябваше да призове цялата сила на волята си. Самият той бе паднал в капана, приготвен за Филаделфия. Какъв глупак съм, помисли си горчиво той. Трябваше да го знае от самото начало. Не можеше да разпали желанието й, без да пламне и неговото — както не можеше да си пререже вените, без да потече кръв.

Едуардо опипа зад гърба си, намери бравата и отвори вратата.

— Върви си! — заповяда той и внимателно я избута в коридора.

Останала сама, тя примигна и тежко пое въздух. Не можеше да повярва в случилото се. Сън ли беше? Чувството за нереалност беше толкова силно, че беше готова да заудря с юмруци по вратата и да извика протестиращо. Ала не посмя. Беше толкова изненадана, че й се зави свят, непознатите емоции я направиха слаба и безводна. Трепереща, тя се облегна на отсрещната стена. Заливаха я студени и горещи вълни, в тялото и тръпнеше неведом копнеж. Допреди минута пленница на една прекрасна прегръдка, тя се надяваше, че това щастие ще трае вечно. А сега стоеше сам-сама в потискащата тишина на коридора и се вслушваше в бесните удари на сърцето си, които бучаха в ушите й.

След безкрайно дълги минути пулсът й отслабна до глухо тупане. Опипвайки стената, тя се добра до стълбището и слезе на етажа, където беше стаята й.

Едва когато се пъхна в леглото си, тя се опита да размисли. И мислите, което се стълпиха в главата й, я уплашиха и възхитиха едновременно. Тя бе целунала Едуардо Таварес — и целувката беше божествена! Беше докоснала голия му гръб, беше усетила силата и горещината на тялото му. И досега гърдите й тръпнеха, защото се бяха притискали към неговите силни гърди. Всъщност би трябвало да се срамува, да изпитва само гняв и леден ужас. Сигурно всички тези мисли щяха да я връхлетят, щом разумът отново вземеше връх. Но сега беше изпълнена само с гореща радост. Чувстваше се жива и силна от пръстите на краката до върха на главата — като никога преди.

Затворила очи, тя си припомни всички подробности на целувката. Много пъти докосна устни с напразната надежда да задържи огъня, разпален от устата на Едуардо.

Не беше успяла да му каже за опасността, която я накара да пренебрегне правилата на приличието, но в момента това не беше важно. Утре щеше да има достатъчно време да говори с него за маркиза — и да съжалява за нощната сцена. Тази вечер я бяха целунали двама мъже. И втората целувка прогони напълно спомена за първата.

Когато на вратата на библиотеката се почука, Филаделфия се изправи в креслото си.

— Влез!

Слугинята открехна вратата и надникна вътре.

— Мадмоазел, Акбар идва насам.

— Tres bien — отговори Филаделфия с равнодушие, което не изпитваше. Беше се облякла грижливо за утринната им среща. Лавандуловосинята рокля беше със скромна кройка, горната част затворена до брадичката с малки седефени копченца. Без съмнение изглеждаше хладна и сдържана — нарочен контраст с поведението й през нощта. Този път нямаше да предизвиква Едуардо Таварес. Дано и той не се опита да я предизвика…

Вратата на библиотеката се отвори тихо и на прага застана добре познатата фигура в източноиндийски костюм. Фалшивата брада отново беше залепена на гримираното лице. Сега изглеждаше съвсем различен от мъжа, в чиято стая беше проникнала миналата нощ, и тя въздъхна облекчено. Имаше да му казва толкова много неща, а не можеше да произнесе нито дума. Само преди ден беше готова да го уверява, че се радва на завръщането му и че се е притеснявала дали не му се е случило нещо. Но сега това щеше да прозвучи глупаво, след всичко, което се бе случило преди няколко часа. Нищо в него не напомняше за чужденеца, който я бе прегръщал така страстно.

След почтителен поклон Едуардо заговори отмерено:

— Мемсахиб повика слугата си и той веднага се отзова.

Тези думи прогониха още по-далече примамливите картини, които я преследваха и в съня. Акбар не беше Едуардо, а неин приятел, довереник, неин слуга. А другият? Сега не биваше да мисли за него.

— Значи се върнахте в добро здраве — опита се да подражава на церемониалния му тон тя. — Защо не ми се обадихте веднага?

— Исках да го направя. — Той мина от английски на френски — знак за желанието му да говорят малко по-интимно, отколкото подобаваше на слуга и господарка.

Ала тя нямаше да му позволи да я въвлече в дискусия за нощната среща.

— Можехте да се доближите до мен по обичайния начин — отвърна на английски тя.

Черните очи останаха безизразни.

— Как бих се одързостил да попреча на мемсахиб да се забавлява? На бала беше толкова приятно…

Той говореше без заобикалки и това я ядоса.

— Въпреки това посмяхте да ме притесните — отговори укорно тя, пожелавайки си да го накара да се почувства поне толкова неловко, колкото се чувстваше тя.

— Да, за да уведомя мемсахиб за завръщането си.

— Защо ви нямаше толкова дълго?

— Делови задачи.

Явно нямаше да й каже нищо повече.

— Е, радвам се, че сте отново тук. — За да мине най-сетне към обезпокоителната тема, тя продължи на френски: — Преди няколко дни се запознах с мъж, който разбра, че не съм тази, за която се представям.

Тя очакваше, че при тези думи неподвижното лице на Акбар ще се промени, но се излъга.

— Кой е този мъж?

— Маркиз Д’Едас, един от фаворитите на тукашното висше общество. Щом го видях, веднага разбрах, че ще ми създаде трудности. Вчера разказал на една от приятелките на мисис Ормстед, че никога не бил чувал името Дьо Ронсар.

— А аз не съм чувал неговото име.

Вбесена от тази арогантна забележка, тя изсъска:

— Естествено. Колко френски аристократи познавате?

— Много. — В гласа му се усещаше ирония. Защо беше развеселен от тревогите й? — Какво знаете за него?

— Срещнах го преди седмица на едно соаре и оттогава непрекъснато ме преследва.

— Очевидно в мое отсъствие сте събрали цял куп пламенни обожатели.

— Това е моя работа, не ваша — отговори бързо тя.

— Наистина ли? — попита тихо той.

Стиснала устни, Филаделфия се извърна настрана.

— Няма да обсъждам случилото се миналата нощ.

— Тогава да говорим за маркиза. Значи мислите, че ви смята за лъжкиня? Как стигнахте до този извод?

Тя се принуди да го погледне отново.

— Вчера ме нарече „малка измамнице“, за щастие шепнешком.

— Преди или след флирта ви на балкона? — Веждите му се вдигнаха заплашително. — Когато е възхитен от една жена, мъжът е склонен да я смята за своя собственост — дълго преди да е предявил претенциите си към нея.

Филаделфия скочи от мястото си, трепереща от възмущение.

— Виждам, че направих грешка, като ви уведомих за заплашващата ни катастрофа. Тя ни най-малко не ви интересува. Предпочитате да коментирате един миг от личния ми живот, който изобщо не ви засяга. Впрочем, в Америка не обичат подслушването, сеньор Таварес.

Той не отговори, само вдигна вежди. Тя бе извършила непростима грешка, като бе произнесла истинското му име, на всичкото отгоре на английски.

— Какво значение има как ви наричам? — попита предизвикателно тя, и пак на английски. — Щом един човек е узнал истината, скоро ще я знае целият град.

Едуардо закрачи бавно към нея. Макар че бе вирнала брадичка, коленете й се разтрепериха. Ако се отдръпнеше, той щеше да разбере, че упражнява силно въздействие върху нея, че близо до него тя се чувства слаба и ранима. Той спря плътно пред нея и пронизващият му поглед беше крайно обиден.

— Възбудена сте. И сте уморена. Нима Хенри Уортън е толкова пламенен обожател? Неговата целувка ли ви лиши от сън?

Въпросът целеше да предизвика сблъсък. Но тя предпочиташе да умре, вместо да признае истината.

— Хенри е очарователен, галантен обожател. Той иска да се ожени за мен.

Последните думи се изплъзнаха неволно от устата й. Той изкриви подигравателно устни и тя изпита силно желание да му зашлеви плесница. Ала онова, което му бе съобщила, имаше почти същия ефект. Усмивката угасна, искрите в тъмните очи изчезнаха.

— Значи иска да се ожени за вас — повтори той с абсолютно безразличен тон. По същия начин можеше да каже: „Слънцето изгрява сутрин.“ — А вашият отговор?

— Моят отговор? — Тя го погледна невярващо. — Какво бих могла да отговоря? Аз живея в дома на леля му под фалшиво име!

— Тогава му кажете истината — предложи той, все още неподвижен. — Ако ви обича, ще ви разбере.

— Наистина ли? — Процеди през зъби тя. — Ще разбере, че бях принудена на този маскарад от диво отчаяние? Само защото негодници унищожиха живота и доброто име на баща ми?

За първи път, откакто бяха напуснали Чикаго, Едуардо прочете дълбока мъка в кехлибарените очи.

— Ако той ви обича истински, измамата няма да го разколебае.

— Лъжете се! — Тя му обърна гръб и прехапа устни. Помълча малко и прибави: — Някога имаше един мъж, който ми бе обещал да се ожени за мен. След смъртта на татко прочетох в лицето му, че не мога да му вярвам. Никога вече няма да рискувам.

Колкото и да му беше трудно, Едуардо устоя на импулса да я прегърне и утеши, да я увери, че ще направи всичко за нея и ако остане с него, тя никога вече няма да се чувства самотна, той няма да позволи никой да я нарани. Само да можеше да се върне в Чикаго и да пребие от бой бившия й годеник, нещастния северноамериканец, който я беше изоставил така безотговорно!

При онази първа среща той бе омагьосан от красотата и смелостта на едно невинно момиче. Измъчван от чувство за вина, бе взел решение да й помогне. А сега се възхищаваше от жената. Общата им игра беше само претекст, той се нуждаеше от него, за да я обвърже по-здраво за себе си. Но как да й признае истината, че неговото отмъщение беше довело до смъртта на баща й? Собствената му двойна игра го осъждаше на бездействие и това знание заплашваше да разкъса сърцето му.

— Обичате ли го?

Пак й даваше възможност да го излъже. И тази лъжа щеше да го нарани — колкото и смайващо да беше това. Защо се интересуваше дали тя иска да се омъжи или не и дали обича Хенри Уортън? Това ли беше причината за внезапната ранимост в погледа му?

Тя не го погледна. Не искаше да гледа в лицето му, когато отговори неохотно:

— Не обичам Хенри Уортън.

Добре, че беше свела глава и не можа да види безкрайното облекчение и радост в очите му. Понесен от вихъра на чувствата, той трябваше да направи нещо, иначе щеше да загуби контрол над себе си. Обърна й гръб и се запъти с дълги крачки към вратата.

— Къде отивате? — попита объркано тя.

Едуардо натисна бравата и се обърна бързо към нея.

— Да поговоря с маркиз Д’Едас.

— Какво възнамерявате? Какво ще му кажете?

— Достатъчно — отговори с усмивка той.

Филаделфия се взираше потиснато в неотворените писма на тоалетната си масичка. Вече беше облечена, готова да отиде на вечеря с танци, и не биваше да отлага важния миг. Едуардо не беше заварил маркиза вкъщи, а при завръщането си взе страната на мисис Ормстед, която настояваше Филаделфия да отиде на вечерята.

Вероятно и там щеше да срещне маркиза. Ако той я изобличеше като измамница пред цялото нюйоркско общество, тя щеше да бъде обезчестена завинаги и трябваше веднага да напусне града. Връщането в Чикаго беше безсмислено, не можеше да остане и при сеньор Таварес. Значи моментът беше дошъл — трябваше да прочете писмата на баща си и да открие опорни точки, които да й помогнат да планира бъдещето си.

След нощта на смъртта му тя не бе събрала сили да отвори пликовете. Едва сега установи, че единият плик е подпечатан в Ню Йорк. Другият беше дошъл от Ню Орлиънс, третият не носеше печат. Дали беше донесен от пратеник? Тя скъса плика от Ню Йорк, извади единствения лист и го разгъна. Прегледа набързо малкото редове, изпитвайки силна мъка при мисълта, че са свързани със смъртта на баща й. Но тя трябваше да е наясно със съдържанието на писмото.

Пишещият споменаваше стари делови връзки и предупреждаваше Уендъл Хънт, че след разкритието ще последва позор. После заявяваше, че греховете на миналото заслужават справедливо наказание, и проклинаше деня, в който са се срещнали. Ала не казваше какви са тези злодеяния и дали определени личности искат да си отмъстят. Очевидно предполагаше, че получателят знае за какво става дума. Писмото беше подписано „Джон Ланкастър“.

Филаделфия остави писмото, изпълнена с учудване. Баща й никога не беше говорил за такъв човек. Сигурно е бил делови партньор, не приятел. Сърцето й ускори ритъма си. Дали Джон Ланкастър беше от партньорите на баща й в инвестициите, които пазеха идентичността си в тайна? Ако да, сигурно беше достатъчно богат, за да общува с най-добрите нюйоркски кръгове. Но кого да попита за него? И откъде да започне? Та тя не знаеше нищо за този човек.

Филаделфия гледаше замислено писмото и изведнъж дъхът й спря. Дали Джон Ланкастър искаше да предупреди баща й, че го заплашва банкрут? Когато на вратата се почука, тя подскочи стреснато.

— Каретата ви пристигна, мадмоазел — съобщи слугинята.

— Благодаря, идвам веднага. — Нямаше време да прочете другите писма. Прибра ги в чекмеджето на тоалетната си масичка, взе ръкавиците и чантичката си и излезе, изпълнена със страх от предстоящата вечер.

 

 

— О, колко обичам шоколад — а вие, мис Дьо Ронсар?

Филаделфия се обърна към жената, която стоеше до нея. Не беше чула думите й.

— Пардон?

— Десертът не е ли божествен? — въздъхна Прюданс Букър.

— О, да, чудесен е. — Филаделфия сложи в чинията си един шоколадов бонбон. Макар че бюфетът, пълен с различни изискани десерти, не я интересуваше. Въпреки изстудената лимонада, която беше изпила, тя страдаше от горещата юнска вечер. Хвърли поглед към Прюданс, която отново беше напълнила устата си с шоколад. С кръглото си лице двадесет и шест годишната жена изглеждаше почти дете. Като най-младата съпруга в кръга от познати на мисис Ормстед тя беше избрана да придружава Филаделфия на тазвечерното соаре, което Хеда не пожела да посети.

— Вече не съм в състояние да понасям тесния корсет и да си пълня стомаха със стриди — беше обяснила тя решението си да си остане тази вечер вкъщи. — Но вие трябва да отидете, мадмоазел Дьо Ронсар. Прюданс е една глупава гъска, но повечето жени са такива. Затова не мога да й се сърдя и вие също не бива да й се сърдите.

При спомена за тези думи Филаделфия се усмихна. Баща й беше самоуверен мъж, но в лицето на Хеда Ормстед непременно щеше да си намери майстора. Непрекъснатото бъбрене на Прюданс за двете й малки дъщери и за предимствата на брака не беше неприятно. Но докато чакаше пристигането на маркиза, тя не можеше да се наслаждава на вечерта. Акбар я беше придружил дотук и сега стоеше в антрето, точно пред салона, но близостта му не я успокояваше.

— Смелост — бе я окуражил той с изнервящо весел тон. Очевидно считаше соарето за забавно разнообразие. Нищо чудно — той не се измъчваше от грижи и съмнения, не го беше страх от следващите неизвестни събития.

Погледът й отново и отново се прокрадваше към вратата на салона и всеки път, когато влизаше нов гост, тя затаяваше дъх, докато разбереше, че не е маркиз Д’Едас.

— Вече ви казах, но бих искала да го подчертая още веднъж — жълтата коприна ви стои прекрасно, мис Дьо Ронсар — заяви Прюданс. — Наистина ви завиждам за усета към цветовете. Аз никога не бих избрала за себе си подобно жълто. — Тя махна небрежно с ръка. Нали разполагаше с по няколко хиляди долара на месец. — Тъй като никога не знам какво трябва да си купя, купувам всичко!

Макар и неохотно, Филаделфия престана да следи вратата.

— Мисля, че в синьо бихте изглеждали чудесно, мисис Букър. Морскозеленото и розовото също ще ви отиват.

— Моля ви, наричайте ме Прюданс, както правят всички — с изключение на една особена личност, която все още ми вика Прю.

Филаделфия се усмихна и реши да се постарае повече в разговора.

— И коя е тази особена личност?

Прюданс се изчерви и сведе клепачи над порцелановосините си очи.

— О, само един приятел от детинство. Нямам представа защо го споменах…

Филаделфия кимна, погледна отново към вратата и откри позната фигура. Хенри Уортън в компанията на непознат джентълмен. За да привлече вниманието му, тя вдигна ръка. Но той вече я беше открил и радостната му усмивка стопли сърцето й.

— Добър вечер, дами — поздрави той, ала сияещият му поглед беше предназначен само за Филаделфия. — Леля Хеда ми съобщи, че сте излезли, но не каза с кого. — Сърдитият му тон намекваше, че лелята нарочно не му е дала цялата информация, за да го ядоса.

— Няма ли да ме представиш, Хенри, стари момко? — попита нетърпеливо спътникът му.

— Да, разбира се — съгласи се учтиво Хенри, но Филаделфия усети, че му е неловко. — Мадмоазел Дьо Ронсар, ще позволите ли да ви запозная с мистър Едуард Грегъри?

— Наричайте ме Теди — помоли веднага красивият млад мъж. — Ние с Хенри се познаваме от най-ранно детство, нали, стари приятелю? И винаги сме били най-добрите приятели — цели четири години в Харвард, в една спална зала с петдесет легла. Естествено не делим всичко. Така например, той не ви е споменал с нито една дума, мадмоазел Дьо Ронсар.

— Защото ти се върна в града едва вчера — подхвърли Хенри.

— Е, да, да. Бях в чужбина. Париж, Лондон, Рим. — Мистър Грегъри оглеждаше Филаделфия малко по-настойчиво, отколкото позволяваше приличието. — Ако се съди по името ви, трябва да сте французойка, мадмоазел.

— Oui — потвърди резервирано тя.

— Само като си представя! Аз напуснах страната ви само преди месец, а вие сте пристигнали в моята горе-долу по същото време. Прав ли съм?

— Oui.

Без да се впечатлява от едносричните й отговори, той продължи:

— Сигурно още не познавате красивия ни град. Добрият Хенри е ужасно скучен и не знае как да забавлява младите дами. — Той се ухили на приятеля си и бе удостоен с измъчена усмивка. — За щастие аз вече съм тук и ще да ви покажем всички забележителности. Какво ще кажете за разходка в Сентрал Парк утре следобед? Не, по-добре е да покараме кънки. Можете ли да карате ролкови кънки, мадмоазел?

— Не. — За да отнеме остротата на отговора си, тя се постара да изглежда заинтересована. Все пак този човек беше отдавнашен приятел на Хенри. Но беше твърде дързък — в крещящо противоречие със сдържаността и сериозността на Хенри. Вероятно Теди често беше побеждавал приятеля си и беше печелил неща, които Хенри е искал за себе си.

— Аз умея да се пързалям с ролкови кънки — обади се Прюданс Букър, за да обърне вниманието им върху себе си. — Здравей, Теди. Защо не уведоми приятелката си, че се връщаш?

— Нали чу, Прю — току-що се връщам. Тази сутрин първото ми посещение беше при Хенри. Утре смятахме да дойдем у вас, нали така, Хенри?

Като усети любопитния поглед на Филаделфия, Прюданс се обърна към нея.

— Теди, Хенри и аз израснахме заедно, мис Дьо Ронсар. Надявам се, че непринудеността ни не ви е неприятна.

— В никакъв случай — отговори Филаделфия и се престори, че слуша с интерес оживения разговор за общи приятели, който последва. От вниманието й не убягна предаността, с която младата жена следеше движенията и думите на Теди. Очевидно тя го обичаше още от детските им години. Съзнаваше ли го той? Надали.

Хенри се наведе към Филаделфия и попита съвсем тихо, за да не го чуят другите:

— Ще дойдете ли на соарето у Ривърсън утре вечер?

— Може би. — В очите му светеше страст и тя усети болка в сърцето. Трябваше да го излекува от тази любов. За да отклони вниманието му, попита: — Познавате ли банкер на име Ланкастър?

Хенри се намръщи замислено.

— Няма такава банка… Вижте, ако търсите заслужаваща доверие банка, препоръчвам ви моята.

— Не, интересува ме само мъж с такова име. По време на пътуванията си се запознах с приятелка на дъщеря му и тя ме помоли да я посетя. За съжаление загубих бележката с името и адреса й… — Тя вдигна безпомощно рамене. — Помня само, че се казваше Ланкастър и баща й е във финансовия бранш.

— Може би не е зле да поговоря с банкера си — предложи Хенри и потърка брадичката си. — Той познава всички хора в Ню Йорк, които се занимават с финанси. Или поне така твърди. Да го питам ли?

— Да, моля, ще ви бъда много благодарна. Нали ще бъдете дискретен?

Докато Хенри й обещаваше да направи всичко възможно, за да й помогне, тя проследи с ъгълчето на окото си как Акбар влезе в салона. Гостите спряха да разговарят и всички устремиха погледи към екзотичния чужденец, който прекоси помещението. Без да обръща внимание на любопитните, тя излезе насреща му и сложи ръка на рамото му.

— Нещо не е наред ли?

Едуардо хвърли бърз поглед към Хенри Уортън и отбеляза неодобрително:

— Както виждам, мемсахиб не е стояла без работа.

Тя поклати нетърпеливо глава.

— Следвам вашите указания. Извадила съм на показ бижуто ви.

Мъжът не отговори. Погледът му беше впит в диамантите на шията й. В мините му добиваха скъпоценни камъни, той събираше редки старинни бижута. Ала безумната жажда да притежава огнения лед в съвършените камъни, която тласкаше мъжете към измама, кражба и дори убийство, му беше непозната. Толкова по-горещо желаеше жената, която стоеше пред него. И сега се взираше като хипнотизиран в огърлицата на шията й и си представяше колко е нежна кожата под камъните. Ако бяха сами, щеше да се наведе и да я целуне по извивката на шията.

— Защо сте тук? — попита с известна неловкост Филаделфия, усещайки, че се намират в центъра на всеобщото внимание.

— Сънародникът ви пристигна преди час. Защо не ме уведомихте?

— Тук ли е маркизът? — попита с мъка тя и сърцето й заудря болезнено в ребрата. — Не съм го виждала…

Едуардо я погледна гневно.

— Ако не бяхте толкова заета с Хенри Уортън…

Решена да се брани, тя отстъпи крачка назад.

— Искам да се прибера у дома — оповести тя с висок глас.

Едуардо се поклони и отговори със същия тон:

— Както заповяда мемсахиб… — Преди тя да му е обърнала гръб, той добави малко по-тихо: — Ако държите на приятно пътуване, дръжте се по-далече от мистър Уортън.

Тя беше готова да го постави на мястото му, когато прозвуча пронизителен вик и всички глави се обърнаха към антрето. Хълцаща, облечена според най-новата мода жена се втурна в салона, притиснала ръка към гърдите си. Олюлявайки се, тя си проби път между гостите и застана пред домакина.

— Направете нещо, мистър Доджът! Откраднаха ми перлите! Знам и кой ги открадна! — Насълзеният й поглед обходи помещението и спря върху брадатия чужденец. — Ето го! — изкрещя тя и посочи Акбар. — Крадецът! — после падна в несвяст на пода в краката на мистър Доджът.