Лора Паркър
Прелъстена (4)

4

Нощта беше топла. Отнякъде долиташе меланхолична песен, изпълнявана от жена под съпровод на пиано. Бризът, който носеше неприятни миризми, развяваше завесите на прозорците, които Едуардо бе отворил въпреки съветите на американския си хазаин. Вонята на горещия паваж, на конски тор и на езерото Мичиган го изнервяше. Беше твърде далече от родината си, за да изпитва душевен мир. И беше останал прекалено дълго в тази чужда страна.

В такива моменти той копнееше за откритата веранда на своята естансия, където въздухът беше изпълнен от богатствата на плантацията му. Портокалови, лимонови, бананови и мангови дървета растяха в овощните му градини. По полята избуяваха захарна тръстика, ананаси и ямсови корени. Нощем жасминът, дивата мащерка и пушеците от многобройните огньове разпространяваха ароматите си. В тази прекрасна страна той си възвръщаше душевния мир. Макар че дори сънищата му бяха изпълнени с кошмари…

Едуардо поглади с отсъстващ вид дясната си китка. Под колосания маншет на ризата се криеха грапави и гладки белези, спомени за минало, което вече петнадесет години владееше живота му. Болката отдавна бе угаснала. Само споменът го връщаше отново и отново в онези времена, подобен на чудовище с остри зъби, които се впиваха в плътта му.

Той се отпусна на един стол, вдигна крака на писалището и посегна към пурите. Беше наел тези помещения в пристанищния квартал, защото не искаше да привлича вниманието върху себе си, нито върху постоянното движение на прислугата си. Макар че спокойно можеше да си позволи най-луксозния апартамент в хотелите на Мичиган Авеню. Квартирата му беше много по-комфортна от жалката стаичка на Филаделфия. Ала креслата, натъпкани с конски косми, тежките кадифени завеси и тъмното дърво измъчваха очите му. Той предпочиташе мебелите в Тайръновата къща в Ню Орлиънс — черешово дърво, махагонови интарзии, крехки столове в стил Луи XIV, диван от времето на Директорията.

При мисълта за Тайрън Едуардо се намръщи. В джоба си носеше писмо, което съдържаше окончателната сметка. Цели седем години бяха работили заедно. Но макар че Тайрън се прояви като силен, богат на идеи съюзник — той беше непредвидим. Никога нямаше да разбере онова, което правеше сега Едуардо, никога не би одобрил, че приятелят му помага на дъщерята на мъжа, чийто банкрут бяха предизвикали. Затова беше по-добре Тайрън да не знае нищо.

Едуардо докосна джоба, където бе прибрал писмото. От една страна, съжаляваше за края на връзката, от друга обаче се чувстваше облекчен. Преди да напусне Чикаго, щеше да изпрати писмото. А щом Тайрън го получеше — ако изобщо се беше задържал в Ню Орлиънс, — следата на Едуардо и Филаделфия отдавна щеше да е изстинала. Той пъхна цигарата между устните си и посегна към кибрита. Погледът му се плъзна към вратата на съседната стая. Филаделфия се беше затворила там преди три часа със слугинята, която беше наел за нея.

Накрая бе успял да я спечели за плана си. Методите му бяха прости. Тя се съгласи с предложението, защото той й даваше онова, от което се нуждаеше отчаяно — пари. Преди една седмица бяха постигнали окончателно споразумение. Оттогава възхищението му растеше неудържимо. Беше очаквал тя да му предложи услугите си, както би направила всяка жена от неговия приятелски кръг, за да се отплати за великодушието му. Но тя отказваше упорито да се премести от жалката си квартира в апартамента му. Отказваше поканите за вечеря и за театър и се отнасяше към него с онази учтива, респектираща дистанция, с която изисканите дами се отнасяха към най-добрите си слуги.

Едуардо се изсмя тихо и поклати глава. За негово смайване тя бе приела абсурдния аргумент, който бе измислил, за да я ангажира. Както подчертаваше отново и отново, тя хранеше една-единствена надежда — да докаже невинността на баща си. Значи се налагаше да продължи фарса още известно време.

Тъй като Филаделфия Хънт вече не се числеше към доброто общество, трябваше да я превърнат в друг човек. Едуардо години наред беше сменял идентичността си в зависимост от обстоятелствата и сега без усилия създаде напълно нова личност. От следващото утро Филаделфия Хънт щеше да престане да съществува. На нейно място щеше да се появи мадмоазел Фелиз дьо Ронсар, осиротяла френска аристократка, загубила наследството си. И сега той чакаше да разбере дали последната фаза на трансформацията щеше да се увенчае с успех.

Едуардо върна кибритената клечка в кутията и извади пурата от устата си. Всъщност трябваше да се радва, не да храни съмнения. Макар че онова, към което тласкаше Филаделфия, беше в пълно противоречие със здравия разум. Но той вече не беше в състояние да се откаже от нея при никакви обстоятелства. Още от първата им среща вярваше, че са предопределени един за друг. Не можеше да разбере как бе стигнал до това убеждение и защо се бе привързал точно към тази жена. Каква ирония! Щом тя откриеше каква роля бе изиграл сегашният й закрилник в банкрута на баща й, със сигурност щеше да го намрази. Години наред той беше работил, за да изпълни клетвата, дадена пред два гроба сред бразилската джунгла. Сега вече можеше да се заеме със собствената си съдба и ако се наложеше, щеше да се пребори със силите на ада и на рая, за да има правото да се грижи за Филаделфия Хънт. Щеше да я ухажва нежно и търпеливо, да спечели доверието й. И тогава — може би — тя нямаше да се отвърне от него, щом истината излезеше на бял свят. Той чакаше този момент, изпълнен с надежда и неясна тревога.

Едуардо промърмори няколко неособено прилични думи на португалски и се отпусна назад. Изведнъж вратата на съседното помещение се отвори с трясък и той забрави съмненията си. Млада жена с гладко сресана назад тъмнокестенява коса престъпи прага. Дълбокото, равно изрязано деколте разкриваше съвършено оформените рамене. Тя беше красива и грациозна — и напълно чужда.

Филаделфия се движеше колебливо. Беше й крайно неприятно да облече роклята, купена от сеньор Едуардо. Предпочиташе да си остане в скромното си траурно облекло. Но като видя елегантната черна дреха, не можа да устои и позволи на слугинята да я облече. Що се отнася до останалите елементи от преобразяването й, тя се чувстваше несигурно и глупаво. Когато сеньор Таварес стана иззад писалището си, неловкостта й нарасна. Той я подложи на щателен оглед. И нищо в тъмните очи не подсказа, че изпитва възхищение.

Мисис Колинс, която й бе помагала усърдно, усети неодобрението на джентълмена и се опита да разведри напрегнатата атмосфера.

— Не е ли красива като картинка? Сигурно сте много доволен, сър.

Явно не. Смръщил чело, той се запъти към елегантната млада дама. Тя остана неподвижна и издържа погледа му. Ала сърцето й заби по-силно, когато пръстите му докоснаха кичурите зад лявото й ухо. Докосването му събуди странно усещане, от което бузите й пламнаха. Тя сведе бързо ресници, надявайки се, че той не е забелязал изчервяването й.

След известно време Филаделфия отново вдигна очи. Едуардо все още я оглеждаше с онази измамна мекота, зад която се усещаше застрашителна, желязна сила на волята. Огледът започна да я ядосва. Защо мълчеше? Защо не й кажеше направо, че намира вида й ужасен? Но той само стоеше и я гледаше, докато тя повярва, че е готова да се разкрещи или да падне в безсъзнание. Накрая той й махна нетърпеливо да се обърна и тя се подчини неохотно. Завъртя се грациозно и ветрилообразният шлейф се разпростря по пода.

Щом Филаделфия се обърна с гръб към него, Едуардо се усмихна. Преобразяването й беше пълен успех. Боята, която бе потъмнила медноцветните къдрици, променяше и чертите на лицето й. Кехлибарените очи изглеждаха по-светли, бузите по-бледи. Устните бяха слабо очертани с червило, веждите и миглите бяха подсилени с черен въглен. Дори най-добрата й приятелка нямаше да я познае в този вид.

Докато Филаделфия се разхождаше из стаята, Едуардо не престана да се усмихва. Роклята от тънка черна коприна със златни ивици подчертаваше допълнително новия контраст между косата и светлия тен, извезаните жълти и черни копринени розички смекчаваха строгата кройка и напомняха, че носещата ги е младо момиче. Погледът му се задържа на дълбокото деколте, изпод което надничаха меко закръглените момински гърди, после се премести към прекрасните ръце и лактите с прелестни трапчинки. Яркочервената панделка над турнюра подчертаваше красивата извивка на хълбоците. Изведнъж пулсът му се ускори, но той съумя да скрие желанието си. Тя можеше да забележи, че той я желае с цялата сила на сърцето си, и да избяга.

След като свърши представянето си, Филаделфия се обърна към Едуардо и скръсти ръце под гърдите.

— Кажете нещо, за бога!

Мъжът се ухили и на лявата му буза се вдълба трапчинка.

— Какво би могъл да каже един мъж, когато пред него е застанала толкова красива жена? Вие сте омагьосваща, скъпа, завладяваща — и невероятно изкусителна.

Филаделфия се изчерви още повече и хвърли бърз поглед към мисис Колинс.

— Много ви благодаря… макар че комплиментите ви звучат по-скоро екстравагантно, отколкото учтиво.

— Оставете ни сами — заповяда Едуардо, без да се обръща към слугинята.

Мисис Колинс кимна.

— Ако имате нужда от мен, ще бъда в съседната стая.

— Тази нощ няма да имаме повече нужда от услугите ви — отвърна той и извади от джоба си банкнота.

Като я видя, слугинята засия с цялото си лице.

— О, много сте любезен, сър.

Джентълменът я бе ангажирал като камериерка за „подопечната“ си. Поне такива бяха думите му. Ала блясъкът в очите му, докато наблюдаваше момичето, не убягна от вниманието й. Вероятно младата дама му беше любовница. Но мисис Колинс си знаеше, че не е нейна работа да обсъжда морала на господарите си. По пътя към вратата тя се обърна окуражително към Филаделфия:

— Желая ви приятна вечер, мис. Джентълменът е изключително щедър, стига да изпълнявате желанията му.

Изражението й ясно показваше какво има предвид. Филаделфия кимна ледено. Щом вратата се затвори, тя се нахвърли ядно върху Едуардо:

— Не биваше да се държите по този начин. Сега тя си мисли, че аз… че ние… Това е неприлично!

Мъжът вдигна рамене.

— Тя не знае нищо, само си въобразява. — Ала следващите му думи засилиха неловкостта й: — Освен това няма да останем дълго тук. Така че няма никакво значение, какво си мисли мисис Колинс.

— Ако искате да бъдем делови партньори, трябва да се съобразявате с чувствата ми. Не искам да ми правите комплименти. Това не е обичайно в Чикаго.

Едуардо развеселено вдигна вежди. Така му се искаше да я грабне в прегръдките си и да заличи всички белези на доброто възпитание с гореща целувка. Ала се овладя.

— В моята родина всяка дама би се нацупила, че я даряват с подобни безобидни комплименти, и би поискала нещо съвсем друго.

— В такъв случай аз ви разочаровах — отвърна хладно Филаделфия. — Но не позволявам да ме излагате пред други хора.

Мъжът бавно поклати глава.

— Сигурно повечето американки се държат като стари моми, защото носят по десетина колосани фусти…

Обзета от възмущение, тя направи крачка към него.

— Може би не отговарям на идеала ви за жена, но според моето скромно мнение вие изобщо не сте съвършен джентълмен.

— Браво, сеньорита! — Звънкият му смях я обърка още повече. — Знаех си — във вашето сърце дреме неподозирана страст.

Бузите й се оцветиха в тъмночервено, когато разбра, че той нарочно я беше ядосал.

— Вие ме предизвиквате! Това е непочтено!

— Може би. Но за съжаление вие отказвате да флиртувате с мен, а аз много искам да видя как бузките ви порозовяват. Затова се опитвам да ви провокирам.

Филаделфия разбра, че в този случай е по-умно да премълчи.

— Харесва ли ви роклята? — попита след малко Едуардо.

Тя видя как погледът му се плъзна към деколтето и си припомни всички причини, поради които не биваше да бъде тук.

— Прекрасна рокля — отговори хладно тя. — Но ако ми позволите, ще спомена, че не е особено модерна. — Тя разпростря полата си и размаха разкошния шлейф. — Ветрилообразният шлейф излезе от мода преди цели три години. Новите вечерни рокли се носят с къси и не толкова натруфени шлейфове.

Тъмните му вежди се вдигнаха предизвикателно.

— Нима очаквахте да ви изкипря според най-новата парижка мода?

— Разбира се, че не. — Бузите й отново пламнаха. — Посочих ви този старомоден шлейф само защото вие сте платили за тази рокля, а аз не искам да ви мамят с лоша стока.

— Нарочно избрах рокля с голям шлейф. Вие играете точно определена роля и трябва да се обличате според нея. Нали се разбрахме, че щом отидем в Ню Йорк, ще се представите за френска аристократка, изгубила родителите си при пруската обсада на Париж преди шест години?

— Това беше ваша идея. А аз се съмнявам, че ще се намери дори един човек, който да повярва в тази смешна история.

— Ако се проявите като добра артистка, ще ви повярват. За щастие сте учили френски и акцентът ви е приличен.

— Много благодаря — отвърна сухо тя.

— Да не мислите, че не съм в състояние да преценя? Позволете да ви съобщя, че прекарах доста време в Париж.

— Очевидно можете да се похвалите със забележително минало.

Саркастичният й тон не му убягна.

— Мисля, че сме на едно мнение относно историята ви. След загиването на Втората империя вие сте напуснали Париж и сте прекарали последните три години в чужбина. В началото сте се обличали според най-новата мода, но сега вече нямате финансови средства. Тази рокля трябва да изглежда износена. Седнете и се опитайте да я посмачкате. Освен това ви предлагам да й направите няколко хубави петънца. Можете няколко пъти да стъпите върху подгъва. Не твърде силно, за да може да се закърпи. След първото пране роклята ще изглежда още по-добре.

Филаделфия се вцепени от ужас.

— Тази рокля ви струваше цяло състояние. Защо искате да я разваля? Да не сте луд?

— Не съм, успокойте се. — Едуардо извади от джоба си тънка кожена папка. — Това са новите ви документи. От този миг нататък името ви е мадмоазел Фелиз дьо Ронсар. В папката е и билетът ви до Ню Йорк Сити. Тръгвате след три дни.

Филаделфия пое кожената папка и когато прочете чуждото име, съмненията й се върнаха. Защо се съгласи с този маскарад, който граничеше с измама? Нямаше никакво доверие в този бразилец. От друга страна — ако не се беше съгласила да работи за него, сега нямаше да има покрив над главата си.

— О, господи, не знам дали ще се справя…

— И защо не? — Тъмните очи се присвиха още повече.

Филаделфия го погледна предизвикателно.

— Откъде да знам какво трябва да кажа на хората? Ами ако забравя новото си име?

— Ако предпочитате, можете да се явите в Ню Йорк с името мис Филаделфия Хънт. За мен това е без значение. — Ядосан от съпротивата й срещу измислената от него роля, той й обърна гръб и се заразхожда нервно из стаята. — Какво ще си помислят, като чуят истинското ви име? Клюките се разпространяват много по-бързо, отколкото си мислите. Дори хората, които никога не са чували за вас, са информирани за съдбата на баща ви. Все пак той беше уважаван чикагски банкер и ужасяващите му загуби са се отразили върху американските финансови кръгове.

— Трябва ли при всеки удобен случай да ми напомняте коя съм и какво загубих? — попита със задавен глас тя.

Когато Едуардо се обърна към нея, сърцето му спря да бие. Филаделфия беше загубила величествената си елегантност и той видя само една прекрасна, дълбоко наранена млада жена, по чиито дълги ресници висяха сълзи. Веднага се втурна към нея и нежно я привлече към гърдите си, за да я утеши.

— Простете ми. Говорих, без да мисля.

Макар че прегръдката му беше съвсем лека, дъхът й спря. Твърде интензивно беше усещането за силните ръце, които бяха обхванали голите й рамене.

— Моля ви, пуснете ме.

Едуардо се подчини без възражения, предполагайки, че ще прочете в очите й нов гняв. Ала видя в кехлибарените им дълбини само дълбока тъга. Не за първи път в кръвта му пламна горещо желание и той се принуди да отстъпи крачка назад.

— Колкото и да съжалявам, ще трябва да ви напусна за известно време.

— Защо?

— Защото трябва да заминете за Ню Йорк сама. Ако сте придружена от някакъв си джентълмен, не можете да очаквате, че обществото ще се заинтересува от бедното френско сираче. Без съмнение всички ще ме сметнат за ваш любовник. Нали видяхте как реагира мисис Колинс.

— О!

— Това ли е всичко, което можете да кажете?

Филаделфия не се поддаде на уловката.

— Обяснението ви звучи разумно.

— Аз обикновено съм разумен. Но мисля, че не трябва да се прекалява с разума.

Тя избягна погледа му.

— Може би да, но онова, което очаквате от мен, е повече от неразумно. Как бих могла да замина сам-сама за един град, където не познавам никого? Какво ще правя там?

Едуардо отново направи няколко крачки по стаята. Ако останеше в близост до Филаделфия, щеше да загуби самообладание.

— Ще ви посрещнат на гарата. Мисля, че засега не е нужно да знаете нищо повече.

Сега вече се обади своенравието й, едно от особените й качества.

— Според мен, още преди да се кача във влака, трябва да знам какво ме очаква.

— Е, добре. Какво искате да узнаете, скъпа?

— Мога ли да ви вярвам? Та аз дори не знам дали всичко, което ми разказахте, е вярно.

— Не е ли малко късно за съмнения? — попита с усмивка той.

Филаделфия нетърпеливо отметна глава назад.

— За бога! Твърдите, че сте богат човек. Ами ако сте откраднали накитите, които ми показахте?

— Ако бях крадец, нямаше да излагам плячката си на показ. Крадците на бижута най-често унищожават скъпите накити и продават камъните и златото поотделно. Оригиналът се разпознава много лесно. А що се отнася до богатството ми — първия си благороден камък спечелих в Санта Терезина при игра на карти с един грозен квакер, който си въобразяваше, че късметът никога няма да го изостави. — Той отиде при нея и приглади назад една непокорна къдрица. — Искате ли да ви изброя какво притежавам? Аз наистина съм много богат, menina. Харесва ли ви това?

— Какво всъщност означава menina? — попита тя с надеждата да отклони вниманието му.

— Това е португалска гальовна дума. — В черните му очи затанцуваха малки дяволчета. — Да я преведа ли?

Филаделфия побърза да промени темата.

— И как се сдобихте с богатството си, сеньор Таварес?

Сякаш не бе чул въпроса й, мъжът извади от вътрешния си джоб продълговата метална кутийка.

— За малко щях да забравя. — Той щракна капачето и й показа огърлица от диаманти, подредени като цвете — френска, от средата на осемнадесетия век. — Цяло щастие е, че френските аристократи от онова време престанали да украсяват себе си и започнали да кичат жените си със скъпоценни камъни… През следващите седмици това изключително бижу ще краси прелестната ви шийка. Аз го наричам колието на Ронсар — това е последният остатък от наследството ви. Прекрасно е, нали?

Докато разглеждаше невероятната огърлица, Филаделфия забрави за няколко секунди всичките си съмнения.

— Съвършена е! — Тя се наведе и огледа с нарастващо внимание безупречните диаманти. — Средните камъни са поне по три карата.

— По четири.

— А шлифовката във форма на листенца — никога не бях виждала подобно нещо.

— Да, камъните са единствени по рода си — съгласи се той, зарадван от въодушевлението и знанията й. Извади огърлицата от кутийката и се обърна към нея. — Да видим, ще подхожда ли на роклята ви.

Скъпоценните камъни бяха хладни, но мъжките пръсти опариха кожата й, а щракването на ключалката я уплаши.

— Застанете пред огледалото над камината и ми кажете какво мислите.

Филаделфия му позволи да я отведе пред огледалото. Ала вместо да се вгледа в собственото си отражение, тя погледна мъжа да себе си. Едва сега забеляза, че той я надвишаваше с цяла глава. Двамата стояха един до друг, сякаш позираха за портрет. О, не — ако трябваше да ги нарисуват или снимат, той щеше да седне, а тя да се изправи зад него и да сложи ръка на рамото му.

Филаделфия се опита да се представи как щеше да се чувства, ако беше част от такъв портрет. Обичайната поза за съпружеска двойка… Някога си мислеше, че Хари със своята целеустременост и силна воля ще стои винаги в центъра на живота и. Но се оказа, че той не притежаваше нито едно от тези качества…

Ала никой не би се усъмнил в решителността на мъжа, който стоеше до нея пред огледалото. Нищо у него не загатваше за слабост или покорство. През последната седмица тя го бе наблюдавала многократно да ходи напред-назад, самоуверен и гъвкав като пантера. Всяка крачка беше доказателство за непобедимо самочувствие, за непоколебима вяра в способността му да се справя с всякакви ситуации. Ако се влюбеше в някоя жена, той нямаше да се съобразява с волята на баща си. Дори съпротивата й нямаше да му попречи да я завладее. Но коя жена би отблъснала любовта на такъв мъж? Може би в живота му вече имаше жена, дори съпруга, която го чакаше да се върне от дългото пътуване на север?

Филаделфия сведе глава. Защо се смущаваше от мисълта, че той би могъл да обича друга? Това беше смешно! Двамата произхождаха от различни светове, от различни култури. Какво я интересуваше на коя жена принадлежеше сърцето му? Всъщност изобщо не я беше грижа. Тя просто завиждаше на щастливите жени, тъй като нейният живот беше разрушен. Можеше да мисли за по-добро бъдеще едва когато откриеше защо беше банкрутирал баща й и кои бяха унищожителите му. И ако можеше, да отмъсти за него.

Едуардо наблюдаваше изражението й с ъгълчето на окото си, уж съсредоточил вниманието си върху колието. Хареса му, че тя го оглеждаше така внимателно. Твърде често се отнасяше към него не като към красив, жизнен мъж, а като към стар банков чиновник, с когото беше принудена да разговаря. Въпреки това той усещаше топлата плът и кръв под хладната фасада — особено откакто носеше тази рокля. Отново го обзе желание.

За да прогони тези мисли, той се съсредоточи върху колието, ала погледът му не можа да се откъсне от гърдите й и неловкостта му нарасна.

— Ами ако загубя огърлицата… или ако ми я откраднат…

Едуардо примигна объркано. Явно тя бе задала въпрос, на който той трябваше да отговори. А той изобщо не я беше чул.

Когато го погледна, Филаделфия изтълкува погрешно смръщеното му чело и повярва, че то е отговор на въпроса й.

— Разбира се, аз ще се пазя. Но ако не можете да ми поверите скъпоценностите, най-добре е да ги пазите сам.

— Не, сеньорита, аз ви се доверявам напълно и ценя високо вашия ум. Кажете ми, как бихте защитили едно толкова ценно бижу?

— Ще поръчам дубликат от бели камъчета. — Тя побърза да се освободи от близостта, която я замайваше. Ръцете на Хари бяха винаги толкова хладни…

— Вече го направих. — Той извади от джоба на жакета си второ колие, почти идентично с първото. При това закопчалката се закачи за писмото и пликът падна на пода. Филаделфия се наведе да го вдигне, но Едуардо я изпревари и бързо го грабна — все пак тя успя да прочете, че е адресирано до Ню Орлиънс. Той се изправи с усмивка, която за първи път не бе стигнала до очите му, и прибра писмото си. По гърба й пролазиха студени тръпки. Явно не биваше да вижда този плик.

В едно от писмата на баща й се споменаваше адрес в Ню Орлиънс. Случайност ли беше, че сеньор Таварес беше писал на някого от този град? Или играеше с нея някаква тайнствена игра? Той я бе ангажирал да продава скъпоценностите му. А тя го използваше за собствените си цели. Но при това никога не биваше да забравя, че той беше чужденец — и не заслужаваше доверие. Едуардо забеляза замисленото й изражение, но не можа да отгатне какви мисли я вълнуваха.

— Това е дубликатът — заяви той и вдигна второто колие. — Истинският накит ще остане в сейфа, докато бъде представен в Ню Йорк.

— Аха, разбирам. И кой накит ще продадете, сеньор?

Ето какво било — тя го смяташе за негодник, за шарлатан.

— Все още не ми вярвате — произнесе укорително той.

— Имам всички основания да се държа по този начин. Явно сте писали на приятел. Много хора ли познавате в Ню Орлиънс?

Усмивката му замръзна. Значи бе прочела адреса. Това момиче беше умно и бдително. В никакъв случай не биваше да надникне в миналото му.

— Няколко. И вие ли имате познати там?

— Няколко — отговори тя със същата неопределеност като него.

— Някой ден трябва да ги сравним. Може би така ще установим колко неща ни свързват.

Макар че гласът му звучеше приятелски, тя усети, че е объркан. Тя не познаваше никого в Ню Орлиънс, но не беше нужно да му го казва. Ако той се опиташе да й измъкне подробности, можеше да каже нещо, което да й е от полза.

— Какво съобщихте на роднините си? — попита той, за да сменят темата.

— Писах на семейството на мама в Сейнт Луис и обясних, че възнамерявам посетя далечни роднини на баща си, които живеят в Ню Йорк Сити.

— Имате ли роднини в Ню Йорк Сити?

— И да имам, не ги познавам.

Едуардо кимна доволно.

— Какво казахте на адвоката си?

— Същото. Обещах да му пиша редовно.

— Значи приключихте с живота си като Филаделфия Хънт.

Тези думи я изпълниха с неловкост.

— Да… вероятно.

— Чувствате ли се вече като мадмоазел Дьо Ронсар?

— Разбира се, че не. Ще се срещнем ли в Ню Йорк?

— Не, но не се бойте, един много надежден мъж ще ви закриля.

Филаделфия го изгледа объркано.

— Кой е той? Как ще го позная?

На лявата му буза отново се появи прелестната трапчинка.

— Не е нужно да се тревожите за нищо, мадмоазел Дьо Ронсар. Той ще ви познае.

 

 

Филаделфия затвори с въздишка куфара си и се обърна към прозореца на купето. Като видя отражението си в стъклото, дъхът й се ускори. След почти цяла седмица още не беше свикнала с тази тъмнокоса млада дама. Наведе се и се вгледа в лицето си. Не беше ли почернила едната вежда по-силно от другата? Трябваше да се упражнява прилежно, за да се научи да се гримира. Ако използваше твърде много руж, щеше да заприлича на леко момиче. А ако прекалеше с туша на светлите ресници, можеше да издаде, че косата й е боядисана. Тя въздъхна отново и се отпусна на меката седалка.

— Сигурно чакате с нетърпение да потеглим, мила? — попита възрастната жена, която седеше насреща й.

— Да… — Филаделфия побърза да прибави френската дума. О, господи, как да лъже хората, че е французойка, ако говори само английски?

— За първи път ли отивате в Ню Йорк?

Филаделфия кимна с усмивка.

— Надявам се да ви е забавно. Сигурно ще отседнете при роднини.

— Non.

— Наистина ли? — Жената я погледна подозрително.

— Ще ме посрещнат на гарата — обясни със силен френски акцент Филаделфия и преглътна мъчително. Едуардо Таварес й беше наредил да казва на новите си познати, че е прекарала последните години при братовчеди в Англия и се е научила да говори много добре английски. Но й липсваше самоувереност, за да произнася подобни лъжи убедително. Ако произнесеше някоя спонтанно изникнала мисъл, щеше да се издаде. Вече съжаляваше с цялото си сърце, че се бе впуснала в този опасен маскарад.

— Отдавна ли сте в Америка?

Филаделфия се сгърчи, сякаш жената я бе убола с един от шишовете за плетене, които почиваха в скута й.

— В Америка? — Тя се опита да си припомни прецизните указания на сеньор Таварес. — Mais non, едва от един месец. Пристигнах с кораб в Сан Франциско.

Жената вдигна учудено посивелите си вежди и намести червеното вълнено кълбо.

— Какъв странен маршрут — от Франция в Сан Франциско…

— Не, от Индия. — Бузите на Филаделфия пламнаха. Не можеше да понася несигурността в гласа си.

— Какво далечно пътуване за една толкова млада дама… — Жената помълча малко и заразказва с усмивка: — Много добре знам какво е. Преди много години, докато бях млада и силна, пътувах често до Индия. Баща ми беше капитан на китоловен кораб и мама много обичаше да се наема като пръв помощник. Джейми, най-големият ми син, командва товарен кораб, с който пренася каучук от Бразилия за Бостън. Били ли сте в Бразилия?

— О, не, как можа да ви хрумне подобно нещо? — изохка уплашено Филаделфия.

Явно жената чу във въпроса й истински интерес, защото се оживи още повече.

— Е, аз самата никога не съм била там — ако имате това предвид. Джейми казва, че това е най-дивата страна, създадена някога от всемогъщия. В джунглата живеят само езичници, реките гъмжат от змии и грамадни риби, които ядат хора. За добър християнин като моя Джейми сигурно е ужасно да живее в такива условия. И аз му го казах. Само като си представя, че той влиза в пристанището, а на брега чакат тълпи полуголи кафяви момичета, и се сещам за Том Фостър преди десет години. — Тя се наведе и обясни доверително: — Том купил жена си, и то евтино.

— Възхитително… Скоро ли ще стигнем в Ню Йорк?

— Не точно. Пенсилванската железница свършва край Ексчейндж плейс в Ню Джърси.

— Ню Джърси? — повтори учудено Филаделфия. — Няма ли да продължим по-нататък?

— Можете да вземете корабче до Манхатън, мила моя.

— О… — прошепна объркано Филаделфия. Сеньор Таварес й бе казал, че някой ще я посрещне на гарата в Ню Йорк. Дали не е знаел, че тя трябва да се прекачи на корабче?

Жената я оглеждаше внимателно, но едва сега обърна внимание на черното й облекло.

— В траур ли сте, детето ми? — Филаделфия кимна. — Родителите ви? — Момичето кимна отново. — Бедничката… И сега сте сам-сама в чуждата страна, на път към чужди хора? — Тъй като не знаеше какво би могла да отговори, Филаделфия кимна за трети път. — Е, не си блъскайте красивата главица, аз ще се погрижа да стигнете до целта. — Спътницата й остави плетката настрана и й протегна ръка. — Казвам се Сара Граб и живея в Ню Бедфорд, Масачузетс.

— А аз съм Фелиз дьо Ронсар от Париж — отговори Филаделфия и стисна ръката й.

След час тя беше много радостна, че можеше да разчита на помощта на мисис Граб. Огромната гара Ексчейндж Плейс приличаше на лабиринт от локомотиви, гъст пушек, всевъзможни шумове, багаж и маси от хора. Щом стъпи на перона под свода от железни тръби, тя се почувства изгубена и уплашена.

— Почакайте тук, мила, аз ще доведа носач. — Само след секунди мисис Граб изчезна в навалицата.

Отначало Филаделфия не забеляза едрия мъж, който вървеше право към нея, макар че той възбуждаше любопитството на всички останали хора на перона. Военната му стойка беше подчертана още повече от плътно прилепналия бял жакет с ширити, златни копчета и дълги до коленете поли. Към него носеше черен панталон, пъхнат в излъскани ботуши, и бял копринен тюрбан, украсен с огромен син камък.

Мъжът спря плътно пред Филаделфия и разкошният посивял мустак се разтегна в широка усмивка.

— Мадмоазел Дьо Ронсар, на вашите услуги.

— Кой сте вие? — попита учудено тя, измервайки обруленото му от вятъра лице с невярващ поглед.

— Вашият верен слуга, мемсахиб — изпратен тук, за да уреди престоя ви в Ню Йорк.

— Как се казвате? — попита тя, твърде замаяна, за да се осведоми за Едуардо Таварес.

Той се поклони, като докосна с десницата си челото, брадичката и накрая гърдите.

— Наричат ме Акбар, мемсахиб. — Той се изправи, огледа багажа в краката й и безпогрешно избра само нейните куфари. — Следвайте ме, мемсахиб.

Филаделфия не можа да се реши веднага. Ала тъй като той не се обърна, за да се увери, че тя го следва, тя прибра полите на пътническия си костюм и забърза след него. Когато срещна видимо смутената мисис Граб, която се връщаше с цветнокож носач, тя й извика:

— Посрещнаха ме! Merci! Au revoir!

— Боже… виждали ли сте някога подобно нещо? — промърмори мисис Граб, щом гласът започна отново да й се подчинява.

— Не, мадам — отговори ухилено носачът.

 

 

Ню Йорк Сити, май 1875 година

 

— Жалък негодник! Вие ме измамихте!

Едуардо Таварес избягваше без усилия ориенталските копринени възглавници, които Филаделфия мяташе към него. Ала се развесели твърде много и това го довърши. Когато избухна в луд смях, той се отдръпна назад, спъна се в крака на един диван и се просна на пода в цялата си дължина.

— Пада ви се, шарлатанино! — провикна се тържествуващо Филаделфия.

Едуардо се надигна на колене и надникна иззад облегалката на дивана.

— Мемсахиб приключи ли с гневния си изблик?

— Има да чакаш! — Тя посегна за нова възглавница, но запасът й се беше изчерпал. Затова грабна една порцеланова ваза от масичката и я размаха заплашително. — Как посмяхте да се явите пред мен предрешен така, че даже собствената ви майка нямаше да ви познае? Защо не искахте да ви разпозная на гарата? Защо ме уплашихте до смърт? Ако преди малко не ме бяхте нарекли сеньорита, никога нямаше да разгадая мръсната ви игра. Трябва да ви убият с камъни!

Едуардо се изправи и намести изкривилия се тюрбан.

— Ако оставите настрана това опасно оръжие, с удоволствие ще ви обясня защо предрешаването ми е не само полезно, но и необходимо.

— О, не! Веднага напуснете стаята ми или ще заповядам на хотелския детектив да ви изхвърли!

Едуардо наблюдаваше усмихнато зачервеното й лице. Може би наистина трябваше да позволи да го изхвърлят, само за да проследи реакцията на прислугата и детектива от появата на Филаделфия. Облечена в лавандуловосиня роба, с разрошени тъмни къдрици, кехлибарените очи искрящи от гняв, тя представляваше незабравима гледка. Може би вестниците щяха да опишат случката на клюкарските си страници.

Не, името на Фелиз дьо Ронсар не биваше да става известно по този начин. Тя трябваше да се подготви много добре за първото си излизане в обществото. Той беше пристигнал в Ню Йорк преди три дни и през цялото време беше зает. Ако работата му дадеше плодове, обществото щеше да посрещне Филаделфия с голям интерес.

— Ако знаете колко величествена изглеждате, когато се гневите, мемсахиб… Но ви моля да ме изслушате, преди да натрошите на парченца този стар и много ценен порцелан.

Филаделфия огледа намръщено вазата в ръката си, разпозна стила на епохата Мин и веднага остави благородната вещ на масичката.

— Да, разбира се, прав сте — въздъхна тя и дръпна шнура на звънеца.

— Защо го направихте? — попита Едуардо и скочи. — Аз мога да изпълня всичките ви желания.

— Изчезвайте оттук!

Мъжът простена и застана насред стаята с разкрачени крака.

— Защо сте толкова мъчна, сеньорита? Макар че съм готов да се съобразявам с капризите ви, няма да ви позволя да ме изгоните от стая, за която аз съм платил.

Той бе изоставил покорния тон, с който я заблуждаваше от двадесет и четири часа насам, и властният му глас я върна в действителността. Тя му беше длъжница и трябваше да отстъпи. Нямаше друг избор.

— Е, добре, обяснете ми този фарс.

Мъжът се усмихна. Всъщност само проклетият фалшив мустак се раздвижи.

— Също като вас и аз трябва да играя роля. За да мога винаги да бъда близо до вас, реших да се предреша като източноиндийски слуга. Няма съмнение, че ще се преструвам успешно, тъй като имам чудесен пример в лицето на един прекрасен слуга на име Акбар, когото преди години назначих в Делхи. В момента той е в… всъщност това не е важно. Дадох няколко указания на една сръчна шивачка, посетих театралния гардероб и… — Той посочи с величествен жест собствената си личност. — Ето ме. Акбар оживя. А сега ще позволите ли да ви попитам желаете ли още една чаша от прекрасния шоколад, който ви сервирах за закуска?

— Не! — изфуча тя. Ала не можа да устои на сладостната миризма на какаото, която изпълваше помещението.

— Ще се разсърдите ли, ако и аз си позволя мъничко шоколад? — попита той и напълни първо нейната чаша. — Според мен е твърде напрягащо да обслужваш капризна млада дама. А преди да позвъните, не ми позволиха да закуся. Може би това обяснява неволната грешка, която ме издаде.

Изведнъж лицето на Филаделфия се разведри. Но преди той да е вдигнал поглед от каната, тя успя да се извърне.

— Значи вие сте моят слуга?

— Разбира се, мемсахиб — потвърди той с онзи смирен жест, който беше видяла за първи път на гарата в Ню Джърси.

— И защо сте мой слуга?

— Защото съм подарък от леля ви, която живее в Делхи.

Филаделфия го изгледа подозрително.

— Никой не подарява хора.

Едуардо й подаде чаша шоколад и тя прие без коментари.

— Що се отнася до тази тема, във вашата страна доскоро се водеше война. Боя се, че скоро и в моята ще се случи същото.

— Има ли роби в Бразилия? — попита тя и се отпусна в едно кресло, макар че предпочиташе да заеме предизвикателна поза. Едуардо наля втора чаша шоколад и се намести на дивана срещу нея.

— В моята страна има много роби — индийци, африканци, мулати и много хора със смесена кръв, чийто произход е забравен.

Чашата спря на половината път до устните на Филаделфия.

— Вие притежавате ли роби?

Като видя изражението й, той реши да се позабавлява за нейна сметка.

— Защо питате? Сигурно тази мисъл ви възхищава?

— Тя ме стряска! — Филаделфия остави чашата в чинийката и скри треперещите си пръсти в гънките на полата. — Е, притежавате ли роби?

— Вие сте типична янки! — установи през смях Едуардо.

— А пък вие сте типичен Саймън Легри!

— Саймън? — Едуардо произнесе името с мекия си акцент, който му отнемаше жилото. — Май говорите за злия робовладелец в романа „Чичо Тим“ от сеньора Стоу.

— Чичо Том — поправи го ледено тя. — Защо избягвате въпроса ми?

— Когато се изчервявате, ставате прекрасна. Трябва да го правите по-често, когато излизате пред хора. Тогава всички сковани северноамериканци ще паднат в краката ви като листата през есента.

Той флиртуваше с нея само защото не искаше да отговори на въпроса и. Тя скочи рязко от мястото си.

— Нима очаквате да одобря, че се придържате към една толкова отвратителна институция?

— Защо не кажете ясно и открито какво мислите? — въздъхна мъжът. — Между нас двамата подобни официалности и завъртулки са напълно излишни. Кажете, каквото мислите: „Аз мразя робството и робовладелците и отказвам да правя сделки с човек, който държи роби!“

Филаделфия се изправи в целия си ръст.

— Аз се отвращавам от робството и от робовладелците и не искам да имам нищо общо с човек, който смята, че има право да заробва събратята си!

— Браво, чудесно се изразихте! — похвали я той и изръкопляска. После я изгледа меланхолично. — За съжаление не притежавам роби. Така че краткото ви изявление изгуби част от потресаващото си въздействие. Но ще си отбележа, че знаете как да защитавате становището си и можете да бъдете достоен противник в сериозна битка.

Защо беше толкова лековерна? Отново му даде възможност да й се подиграе. Тя изгледа гневно китайската ваза. Може би прекрасната антика наистина щеше да се разтроши на хиляди парченца, ако в този момент някой не бе почукал на вратата. Филаделфия се обърна натам, но Едуардо я спря. Махна й да седне в креслото и побърза да отвори. Филаделфия си спомни, че той й беше слуга, и смръщеното й чело се изглади от усмивка.

Влезе мъж на средна възраст с униформата на хотелския персонал.

— Вие позвънихте, мадам.

Едуардо се хвърли към него и го сграбчи за яката. Гласът му трепереше от възмущение:

— Никой няма право да заговаря мемсахиб, преди да му е разрешила!

Гръмотевичният му глас оказа толкова силно въздействие, че ако не беше толкова сърдита на безсрамния бразилец, Филаделфия щеше да избухне в смях.

— Веднага пуснете джентълмена, Акбар — заповяда надменно тя.

Едуардо се подчини незабавно.

— Както желае мемсахиб — отговори покорно той и се отдръпна към вратата.

Филаделфия се усмихна окуражително на уплашения прислужник.

— Трябва да се извиня за поведението на слугата си. Понякога забравя, че вече не живеем в индийската пустош.

Зад гърба на мъжа тя видя Едуардо да жестикулира и се сети, че е забравила френския си акцент.

— Нали му прощавате? Oui?

— Разбира се, мадам — поклони се прислужникът. Окуражен от дружелюбния й поглед, той възвърна достойното си държание. — Ние в хотел „Уиндзор“ сме свикнали да задоволяваме господа и дами от целия свят. Наскоро при нас отседна за трети път един ръководен чиновник от Източноиндийската компания. Постоянен клиент, така да се каже.

— Много интересно — отбеляза тя, без да обръща внимание на Едуардо, който продължаваше да й прави знаци и да й къса нервите. — Е? С какво мога да ви помогна, мосю?

— Но… нали вие позвънихте, мадам? — отвърна объркано мъжът.

— Moi? — Тя се обърна укорително към Едуардо: — Акбар! Нали знаете, че не бива да досаждате на хотелския персонал? Засрамете се! — Тя въздъхна и се обърна отново към прислужника: — Трябва отново да ви помоля за извинение. Моят слуга не е съвсем наред с главата. Понякога забравя, че вече не живеем в къща, където може да командва стотици слуги. Тук, в Америка, той трябва да върши цялата работа сам. Затова е малко объркан. Вие разбирате това, nest-pas?

Мъжът закима усърдно. Докато наблюдаваше нервно подскачащата му адамова ябълка, тя се запита загрижено дали пък не му достига въздух.

— Наистина ли имате стотици слуги, мадам?

Филаделфия вдигна рамене. Май беше попрекалила.

— В Индия това е напълно нормално, мосю. Но за момента Акбар е напълно достатъчен за потребностите ми. Е, мосю, можете да си вървите — но само след като Акбар се извини.

Прислужникът се обърна с известна неловкост към мустакатия мъж с величествен тюрбан и поклати глава.

— Не е нужно, мадам. Не беше чак толкова лошо.

— Mais oui! Настоявам. — Тя хвана усмихнато ръката му и добави с доверителен тон: — Акбар трябва да се научи да се държи прилично и да обуздава дивия си темперамент. Знаете ли, в Индия винаги носеше в пояса си остро наточен меч. И ако някой слуга посмееше да прояви непослушание… — Филаделфия прокара пръст по гърлото си. — Voila! Един загуби живота си.

— Нима искате да кажете… — пошепна ужасено прислужникът.

— Искам да кажа, че Акбар трябва да се извини. Сега сме в Америка и трябва да се държим като американци. Разбрахме ли се, Акбар?

Едуардо послушно изпълни обичайния жест.

— Както желае мемсахиб. Хиляди пъти моля за извинение това недостойно насекомо.

Прислужникът потръпна като от удар. Ала като видя как Филаделфия бързо поклати глава, реши да не се разпростира повече по темата.

— Няма нищо, приемам извинението. Ще си вървя. — Той подаде ръка на Филаделфия, но тя се направи, че не я забелязва. После се обърна към слугата, но Едуардо скръсти презрително ръце под гърдите си и го измери със заплашителен поглед. Мъжът отпусна ръка и се поклони пред Филаделфия.

— Ако имате нужда от нещо, мадам…

— Мадмоазел — поправи го тя. — Je le regrette, аз не съм омъжена.

— Не сте омъжена — повтори той и запомни тази информация, както бе запомнил забележката й за стотиците слуги. — Много добре, мадмоазел, аз съм на ваше разположение. Желая ви добър ден.

Прислужникът се обърна към вратата и облекчено установи, че „дивакът“ — както наричаше индийския слуга в мислите си — я е отворил. Щом вратата се затвори зад гърба му, Едуардо се обърна заплашително към Филаделфия и опря ръце на хълбоците си.

— Знаете ли какво направихте току-що?

— Вие си го заслужихте! — Филаделфия отстъпи крачка назад. — Нали казахте, че сте ми слуга? — Той пристъпи към нея и тя се отдръпна с още една крачка. — Как да ви вярвам, след като вие раздавате заповедите? — Тя хвърли поглед през рамо, за да открие колко стъпки има до вратата на спалнята й. — Щом не ви харесва как се държа, махнете се от стаята ми… Какво правите, за бога?

Тя се втурна към вратата и трескаво затърси бравата. В следващия момент Едуардо я сграбчи през кръста, завъртя я няколко пъти и я остави на пода. Зави й се свят и тя се облегна на стената, без да знае какво предстои. Беше очаквала всичко друго, но не и тържествуващия смях, който последва.

— Господи, вие сте прекрасна! — извика той. — Мае de Deus! Знаете ли какво направихте?

Филаделфия поклати колебливо глава, питайки се дали това не е била последната постъпка в живота й.

— Само за няколко минути постигнахте онова, за което аз работя от седмица. Прислужникът остана дълбоко впечатлен. Днес следобед целият хотел ще говори за случката в стаята ви. На вечеря няма да има друга тема на разговор. Утре сутринта цялото Пето авеню ще знае, че сте пристигнали в града. Брилянтно, просто брилянтно! Да не говорим за гениалния ви намек, че съм убивал опърничави слуги! Как ви хрумна подобно нещо?

— Нямам представа. — Тъй като вече не се опасяваше, че той ще я удуши, тя се овладя. — Щом сте доволен, трябваше да го кажете, вместо да ме преследвате през половината стая.

— Може би, но ми доставя дяволско удоволствие да ви гоня. — Той пристъпи по-близо до нея и тя най-сетне забеляза, че ирисите му не бяха толкова черни като зениците. — Ако бяхте бразилка, щях да ви разцелувам — за да ви благодаря за великолепната проява.

Дъхът й спря. Лицето му беше твърде близо до очите й и се разми, фалшивата коса и абсурдният грим го състаряваха. Явно му доставяше удоволствие да я дразни и това не й харесваше. Защо въпреки това изпита надежда, че той ще превърне заплахата си в действителност и ще я целуне?

Докато наблюдаваше изразителната й мимика, Едуардо се питаше как една толкова умна, волева жена в известни моменти може да изглежда слаба и безпомощна. Погледът му се устреми към устата й. Подчертани с руж, устните й бяха по-изкусителни отвсякога.

Колко просто беше да я целуне… Толкова го искаше… Когато се наведе над нея, тя затвори очи, вдигна брадичка и зачака. Един удар на сърцето, втори, трети… Нищо не се случи.

Филаделфия отвори очи и видя, че Едуардо вървеше към вратата. На прага се обърна, но не я погледна.

— Закусете, преди шоколадът да е изстинал. Ще се върна след час. Трябва да се покажете на обществени места, затова ще идем на покупки. — След секунди вратата се затвори зад него.

Филаделфия прехапа устни и в сърцето й отново нахлу гняв. Какво беше сторила, та той се държа така? Защо се бе отдръпнал от нея? Дълбоко унизена, тя разбра, че той само си играеше с нея.

— О, мразя го! — прошепна тя. — Господи, как го мразя!

 

 

— Ако разрешите да отбележа, мадам — този цвят ви стои много добре.

Филаделфия бавно плъзна пръсти по мандариново жълтата коприна в един от магазините на А. Т. Стюарт & Co.

— Прекрасна е — прошепна меланхолично тя. — Толкова много великолепни материи… Може би един ден, когато съм отново щастлива, пак ще нося такива платове.

— О, простете, мис! — Младата продавачка забеляза едва сега, че клиентката й е облечена в гълъбовосиво — знак, че траурът й още не е свършил. — Моите съболезнования.

— Merci. — Филаделфия кимна с мека усмивка на продавачката и побърза да излезе. Едва на улицата, застанала пред величествената фасада на някаква непозната сграда, тя се осмели да заговори мъжа, който я следваше като сянка и не бе произнесъл нито дума досега. — Това е отвратително! — изсъска гневно тя. — Принуждавате ме да лъжа, за да будя съчувствието на чужди хора!

— Мемсахиб не лъже, като обяснява, че е в траур. Все пак останахте без баща — напомни й той с тих глас.

— Да, но това е само и единствено моя работа. Не държа на чуждото съчувствие.

— Не би било лошо мемсахиб да поразгледа околността. — Този път Едуардо отговори на френски, тъй като бе забелязал, че необикновената му фигура будеше внимание. Кочияшите на няколко частни карети, които чакаха пазаруващите си господари, ги зяпаха с неприкрито любопитство.

Филаделфия изпъна рамене, погледна го право в очите и отвърна на английски:

— Ако не одобрявате поведението ми, потърсете си друга партньорка!

Едуардо с мъка устоя на импулса да я хване за раменете и да я разтърси. В подобни ситуации имаше нужда преди всичко от търпение. А той не беше особено търпелив човек. Откакто беше извършил грешката да й разкрие колко много желае да я целуне, двамата изобщо не бяха в състояние да разговарят нормално. Това беше глупава, безсмислена проява на слабост и той съжаляваше дълбоко, че се стигна дотам. Но тази малка грешка не биваше да разруши онова, което бе започнало между тях и което го изпълваше с надежда. Само ако тя не го предизвикваше непрекъснато с тези огромни златнокафяви очи и не будеше у него потребността да се държи не като покорен слуга, а като истински мъж…

— Без съмнение мемсахиб е уморена. Желаете ли да обядвате?

— Да, гладна съм — отвърна хладно тя. — Но това не ви засяга. Отсреща виждам магазинче за сладки неща. Можете да се върнете в хотела, Акбар.

— Готов съм да отсека дясната си ръка, ако мемсахиб заповяда — обяви драматично той, наведе се към нея и добави заплашително: — Но вие няма да имате никаква полза от ръка без кесия с пари, нали?

— Трябва ли да ми напомняте за това при всеки удобен случай? — изфуча тя. — Не сте по-добър от кредиторите на баща ми, които непрекъснато ме шантажират заради дълговете ми.

Едуардо разбра, че я бе засегнал дълбоко, и съжали за хапливия си коментар. Не биваше да пада толкова ниско. Бръкна под копринения червен ешарп, с който беше пристегната талията му, и й подаде малка кесия.

— Тук мемсахиб ще намери всичко, от което се нуждае. Трябва само да изразите желанията си и покорният ви слуга с радост ще ги изпълни.

Ала Филаделфия отказа да вземе кесията.

— О, не, задръжте си парите. Не искам да ме обвините, че съм надхвърлила уговорения хонорар.

Без да чака отговор, тя слезе от тротоара, но така и не успя да премине на отсрещната страна. Многобройни превозни средства — файтони, частни карети, омнибуси и товарни коли — препречваха пътя й. В средата на кръстовището беше застанал полицай в синя униформа, който размахваше палка и свиреше пронизително със свирката си.

В Чикаго никога не беше преживявала подобно нещо. В определени часове на деня баща й поръчваше семейната карета, за да я изведе на разходка. Обикновено това ставаше сутрин преди дванадесет. По обед и следобед улиците се изпълваха с хора и превозни средства, но тя не беше подготвена за подобна гледка.

Когато движението спря и пешеходците можаха да пресекат улицата, Филаделфия буквално бе избутана напред и попадна в хаос от шум, груби гласове и прах. Стресната, тя се огледа на всички страни с надеждата да открие Едуардо, но той беше изчезнал.

Някъде прозвуча камбаната на пожарникарска кола. Няколко мъже се развикаха и се втурнаха да освободят улицата за пожарникарите. Стреснатите коне се вдигнаха на задните си крака, кочияшите се разкрещяха и изплющяха с камшици, няколко карети завиха встрани.

Филаделфия се обърна отчаяно и се опита да се върне на тротоара. Ала множеството, което идеше насреща й, беше по-силно. Изведнъж токът й се закачи в процепа между камъните на паважа, някой я блъсна отзад, токът се счупи и тя загуби равновесие. Изпищя и политна да падне — точно под копитата на един подплашен кон.

Като чу вика й, Едуардо спря да диша. Тъкмо я беше настигнал. В следващия миг тя политна към паважа, изчезна от очите му и той видя само два червеникави коня, които теглеха разкошна карета, украсена с герб.

Обзет от леден страх, той разбута тълпата, ревейки проклятия на португалски и английски. Изплашените хора бързо му направиха място. Без да мисли за собствената си сигурност, той се хвърли срещу конете, които се дръпнаха встрани, и стигна до превитата фигурка на Филаделфия. Без да се забави нито миг, той избегна копитото на десния кон, хвана го за муцуната и сведе главата му към паважа.

— Научете се да удържате проклетите си животни! — изкрещя той на кочияша. Когато каретата се изтегли назад, той коленичи до Филаделфия, която лежеше неподвижна. Сърцето му биеше до пръсване. — Menina! — пошепна ужасено той и потърси пулса на шията й. С безкрайно облекчение усети силно, равномерно тупане. — Филаделфия! — Вдигна я и внимателно я притисна до гърдите си. Лицето й беше призрачно бледо, на дясната буза се виждаше мораво петно. Приглади нежно косата й назад и бе възнаграден с трепкане на миглите й.

— Какво стана?

Едуардо вдигна глава и погледна в пурпурночервеното лице на пътния полицай.

— Питайте него! — изсъска той и посочи кочияша на изисканата карета. — За малко да убие дамата! — После отново посвети вниманието си на Филаделфия, която го зяпаше слисано.

— Какво се случи? — попита със слаб глас тя и се вкопчи в ръката му с надежда да намери опора и да се пребори с виенето на свят и гаденето.

Докосването й го накара да се разтрепери като лист.

— Паднахте. Ранена ли сте, menina?

Тя понечи да поклати глава, но се отказа.

— Токът ми се счупи.

Като чу този ясен отговор, Едуардо въздъхна облекчено. Явно не беше пострадала сериозно.

— Веднага ще ви отведа в хотела. — Той мушна ръка под коленете й, сложи другата под гърба й и без усилия я вдигна на ръце.

— Момент, момент! — извика полицаят, докато Едуардо вървеше към тротоара. — Кочияшът казва, че момичето е паднало точно пред конете му. Затова не могъл да направи нищо.

Едуардо измери с презрителен поглед непознатия кочияш, който закима самоуверено. После отново се обърна към полицая:

— Този човек е лъжец и страхливец. Всъщност би трябвало да го арестуват заради тази престъпна небрежност. От днес нататък трябва да кара само волски каруци.

— Точно така — разнесе се глас от вътрешността на колата и вратата с герб се отвори. Лакеят спусна стълбичката и помогна на сивокоса жена, цялата във виолетов креп, да слезе на тротоара. Дребна и крехка, дамата стоеше гордо изправена, във величествена поза. За да погледне в лицето на полицая, тя трябваше да отметне глава назад.

— Проследих цялата случка и заявявам, че само кочияшът ми е виновен. — Тя вдигна лорнета към очите си и махна заповеднически. — Джак, уволнен сте. Както многократно съм подчертавала, вие сте крайно несръчен и не сте в състояние да се справите с моите благородни животни. Както виждате, това бе забелязано дори от един чужденец. Слезте веднага от капрата! Нямам намерение да чакам цял ден, докато се сетите да си затворите устата! — Тя се обърна към Едуардо и го подложи на обстоен оглед. — Кое е това момиче и защо сте го понесли като чувал с брашно?

Едуардо хвърли бърз поглед към Филаделфия и бе изумен от усмивката й. В гърдите му пламна дива нежност.

— Моята господарка се казва мемсахиб Фелиз дьо Ронсар. — Вече бе огледал герба на вратичката и скъпоценностите по шията и ушите на дамата. Явно бяха изправени срещу една от светските лъвици на Пето авеню. При други обстоятелства сигурно щеше да се изкуши да се възползва от благоприятния случай, но сега единствената му мисъл беше да отнесе Филаделфия на сигурно място и да се убеди, че наистина й няма нищо. — Извинете, мадам, но трябва веднага да повикам лекар. Мемсахиб има нужда от обстоен преглед.

— Не, не ви извинявам — отвърна надменно жената.

Едуардо се опита да мине покрай нея, но полицаят му препречи пътя.

— По-добре се вслушайте в думите на дамата.

— В Сити ли живее господарката ви? — осведоми се тя.

Едуардо изскърца със зъби, но отговорът му прозвуча учтиво:

— В момента мемсахиб е отседнала в хотел „Уиндзор“.

— Познава ли добър лекар?

Едуардо изгледа с неволно уважение сивокосата дама и призна:

— Не, мемсахиб.

— Е, аз познавам. Сложете момичето в моята кола. Предполагам, че знаете как да се оправяте с коне като моите?

Едуардо за малко не се изсмя с глас. Тази дама, без съмнение от най-доброто нюйоркско общество, им предлагаше гостоприемство. Късметът не ги изоставяше.

— Разбира се, мемсахиб.

— Защо ме наричате така?

— Мемсахиб означава господарка. В моята родина Индия използваме това обръщение, за да изразим уважението си.

Дамата кимна доволно.

— Добре, варварино, аз пък съм мисис Сетъруайт Ормстед. Позволявам ви да откарате мен и младата дама в дома ми. Веднага ще изпратя за лекар. Това е най-малкото, което мога да направя, след като конете ми едва не стъпкаха вашата мемсахиб…

 

 

— И сега търсите роднините си? — Мисис Ормстед стоеше до леглото, в което бяха настанили Филаделфия. — Защо не се върнахте във Франция? Там със сигурност имате по-добри шансове да откриете някого.

— Да, може би. — Филаделфия се беше вкопчила в края на памучното одеяло и потреперваше мъчително, докато лекарят опипваше крака й. Измъчвана от болки, объркана и смутена в обществото на тази добра непозната, тя мразеше повече от всякога задачата да лъже. — Къде е Акбар?

— Акбар ли? Аха, вероятно говорите за варварина с тюрбана. Акбар! Господи, как звучи! Като че ли го казва някой с пилешка кост в гърлото. — Мисис Ормстед вдигна високо изписаните си вежди. — И кой е този Акбар?

— Моят закрилник… Ох!

Лекарят я погледна съкрушено.

— Съжалявам много, мис. — Обърна се към мисис Ормстед и продължи: — Според мен глезенът е само навехнат. Младата дама трябва да остане няколко дни на легло, докато отокът спадне.

— Имате ли камериерка? — попита мисис Ормстед.

— Само Акбар — отговори Филаделфия и незнайно как издържа на изпитателния поглед на дамата.

— Според мен това е недопустима небрежност, скъпо дете. О, той ви е много предан, нали го видях със собствените си очи. Моят иконом и лакеите едва го убедиха да чака долу, докато докторът ви прегледа. За годините си е учудващо силен.

Филаделфия си представи каква сцена се беше разиграла на партера и се почувства още по-зле. Докато докторът превързваше крака й, тя изохка тихо и промърмори:

— Акбар е необикновен човек.

— Без съмнение, но не е негова работа да се грижи за вас, докато сте болна. Както току-що заяви доктор Макнийл, налага се да останете няколко дни на легло. Ще прекарате това време в моя дом… Без възражения, момиче! Аз съм стара и достатъчно богата и отдавна съм свикнала да налагам волята си.

Филаделфия уплашено поклати глава.

— Невъзможно! Искам да кажа… — Тя млъкна потиснато, припомнила си, че се налага да говори с френски акцент. Но винаги, когато емоциите я надвиваха, го забравяше. — Исках да кажа, мадам, че ми е неприятно да ви създавам главоболия. Вие наистина бяхте tres gentile — благодаря ви, безкрайно съм ви благодарна, мадам Ормстед. Но е редно да се прибера в хотела и…

— Точно така, вие нямате дом, само една хотелска стая — прекъсна я неодобрително мисис Ормстед. — Една млада дама от доброто общество би трябвало да живее в такова място само ако е придружена от роднина от мъжки пол. Вашият тъмнокож Акбар не може да замени такъв роднина. Вече възложих на икономката си да донесе вещите ви. Съвсем естествено е да останете тук. — Изведнъж острите черти на лицето й се смекчиха от усмивка. — Както виждате, не сте в състояние да се преборите с мен, мила.

Филаделфия се отпусна във възглавниците и кимна примирено. Мисис Ормстед й напомни за Хариет, сестрата на баща и, починала преди няколко години. Веселата, жизнена жена умееше да преодолява всички препятствия, за да наложи волята си.

— Наистина е трудно да ви възразя.

— Да, и мистър Ормстед винаги казваше така. — Изразът в леденосините очи се смекчи, макар и само за миг. — Той почина преди три години, но аз имам чувството, че е станало преди тридесет. Непрекъснато го молех да се откаже от допълнителните порции бисквити, натопени във вино и гарнирани със сметана — любимия му десерт. Но той беше толкова своенравен. До самия си край не можа да се лиши от това лакомство. Нямам представа, защо изобщо се омъжих за него…

Филаделфия стисна импулсивно ръката на гостоприемната дама.

— Защото много сте го обичали.

Мисис Ормстед я погледна и като че ли за първи път я видя истински.

— Вероятно сте права, детето ми. А сега ще ви дам един добър съвет — никога не се омъжвайте за човек с наклонности, които не одобрявате. Щом най-после свикнете с тях, той ще умре и ще ви стане ясно, че през всичките тези години напразно сте се опитвали да го превъзпитате. — Тя се обърна рязко към вратата. — Още ли не сте готов, докторе? Слугинчетата вече надничат от всички врати.

Лекарят превърза крака на Филаделфия и й даде лекарство срещу болките. После се поклони пред мисис Ормстед и остави двете жени сами.

— Искам да видя Акбар — почти извика Филаделфия.

— Не се съмнявам — засмя се мисис Ормстед. — Но първо трябва да си починете. След това ще хапнете, а после ще видим.

— Той е нещастен — обясни тихо Филаделфия. — И аз също…

— Прекрасно! Малко мъка никога не вреди на едно младо момиче. На вашата възраст и аз бях често нещастна, но умеех да се наслаждавам на тъгата си. — Тя й махна весело и излезе от стаята.

Филаделфия погледна с копнеж вратата, надявайки се да чуе стъпките на Акбар. Но скоро разбра, че трябва да се примири със самотата си. Мисис Ормстед умееше да налага волята си дори над хора като Едуардо. „Слугата“ явно бе получил забрана да безпокои господарката си.

Филаделфия огледа сърдито стаята, обзаведена според най-новата мода — просторна и светла. Стените бяха облечени с тапети на сини и бели ивици. На няколко малки масички бяха поставени картини в рамка и порцеланови фигурки. Прозорците бяха прикрити от бели дантелени завеси, над леглото се издигаше синьо-бял балдахин, а на бамбуковия шезлонг бяха натрупани копринени възглавници в същите цветове. Пред камината беше поставен висок ориенталски параван, който през летните месеци беше затворен. Подът беше покрит с индийски рогозки. Зад големия японски чадър беше легенът за миене с купчина пухкави хавлии. Виждаше се и ръбът на ваната. Това прекрасно, удобно за живеене помещение подхождаше много на богатата мисис Ормстед.

Накрая мислите на Филаделфия се върнаха към изкълчения глезен. Докторът го беше превързал с кубчета лед, но тъпата, пулсираща болка не отслабваше. Хълбокът също я болеше, одрасканата буза пареше. Чувстваше се уморена до смърт и нещастна. На всичкото отгоре умираше от глад.

Но последната мисъл, преди очите й да се затворят, не беше за глада. На нощната масичка имаше купа с плодове — зрели и сочни, но спокойно можеха да се намират и на мили разстояние. Филаделфия изобщо не се заинтересува от тях.

Къде беше Акбар? Защо не идваше, след като тя имаше нужда от него?