Лора Паркър
Прелъстена (10)

10

Хъдсън Ривър Вали, юли 1875 година

 

Филаделфия засенчи очите си с ръка и вдигна обезпокоен поглед към мъжа, който стоеше пред нея по риза със запретнати ръкави.

— Наистина ли е необходимо? Каква драстична мярка…

Едуардо я погледна изненадано.

— Вчера говорихме за това на вечеря. В Саратога гъмжи от нюйоркчани. Дори да си срещала само двама-трима от тях, не бива да рискуваме да те познаят. Затова ти трябва ново предрешаване. Легни, за да започнем.

— Колко неприлично — въздъхна тя и коленичи на одеялото, което Едуардо беше разпрострял на затоплената от слънцето трева в онази част на градината, която не се виждаше от къщата. След няколко приятни вечери в компанията му и след също толкова спокойни нощи тя бе повярвала, че ще прекара дните си в Бол Монт в разходки край реката и ще планира бъдещето си. Но трябваше да се сети, че Едуардо Таварес имаше други намерения. Мърморейки против всички тирани по света, тя се изтегна на одеялото.

— И какво сега?

— Засега не бива да правиш нищо — отговори той и коленичи до нея. — Остави всичко на мен. — Той извади четка от кошницата, която беше донесъл, и разпусна дългата й до кръста коса.

След многократно измиване със сапунена пяна и рициново масло косата й си беше възвърнала естественото медноцветно злато с червеникави тонове. Колко прекрасни, коприненомеки бяха къдриците й и колко жалко, че отново трябваше да промени цвета им. Но снощи на вечеря тя бе заявила, че възнамерява да го напусне. Сумата, която получила за продажбата на диамантите, щяла да й стигне да изплати дълговете на баща си. Затова щяла да се върне в Чикаго. Естествено тя го бе излъгала. Но той нямаше право да я изобличи, иначе щеше да признае, че знае точната сума на дълговете, които тя трябваше да плати, а това щеше да я уплаши. Едуардо знаеше защо Филаделфия бе решила да избяга: защото вече не можеше да крие, че е силно привлечена от него.

Бедната уплашена menina… Междувременно беше станала много предпазлива, когато бяха заедно. Изобщо не смееше да го погледне в очите. Когато се разхождаха, непрекъснато отклоняваше опитите му да й помогне. Тогава той й напомни, че беше обещала да му помогне при продажбата на още два накита, и неохотното й съгласие го задоволи, поне за момента. Филаделфия още не знаеше, че той никога няма да я пусне да си отиде, все едно какви аргументи щеше да измисли.

За да предпази очите си от ярката светлина на обедното слънце, тя бе спуснала клепачи. Ала когато пръстите му се плъзнаха в косата й, ресниците й затрепкаха.

— Какво правиш?

— Опитвам се да разреша косата ти, menina, какво друго.

Убедена, че той преследва съвсем друга цел, тя отвърна:

— Мога да се справя и сама. Ако ми дадеш четката…

— Защо искаш да ме лишиш от това удоволствие? — прекъсна я нежно той. — Всеки мъж мечтае да четка косата на красива жена.

— Вероятно имаш богат опит в това отношение?

— О, да, занимавал съм се с хиляди жени! Аз съм много сръчна камериерка.

— Това не ме кара да те харесвам повече. Джентълменът не върши такива неща.

Едуардо спря насред движението и когато тя вдигна глава към него, видя смръщеното му чело.

— Ти се боиш от мен по някаква точно определена причина, така ли, скъпа? Какво съм ти сторил, за да го заслужа? Ти не се страхуваше от Акбар — още от първия ден. Защо сега ме атакуваш при всеки удобен случай?

Тя го погледна несигурно. Ако сега се наведеше и я целунеше, нямаше да каже нито дума повече против него. Близостта му събуди в тялото й горещ копнеж и това я уплаши още повече.

— Не разбирам за какво говориш… Побързай, ако обичаш. Трябва да свършим, преди да се разтопя на слънцето.

Едуардо извади от кошницата малък японски чадър от бамбук и намаслена хартия.

— Имай ми доверие. Аз винаги се грижа да се чувстваш удобно.

Той се зае да четка отново косата й, а тя отвори чадъра и го вдигна над главата си. Трябваше ли да му вярва? Та тя не вярваше дори на себе си — и то напълно основателно.

Как да му признае, че обляното му от слънцето лице беше неустоимо привлекателно? Медният блясък на косата, сенките под изпъкналите скули — при тази гледка й се завиваше свят, като че бе изпила две чаши шампанско. А големите тъмни очи, които превръщаха предобеда в среднощ… Как да обясни колко опасно беше да потъне в дълбините им? Забравила предпазливостта, тя протегна ръка да докосне мекия кичур, който беше паднал на челото му. Да се осмели ли да го приглади зад ухото?

Толкова много подробности й правеха впечатление. Макар че сутринта се беше бръснал, над горната му устна, по брадичката и бузите бяха наболи черни косъмчета. Пълните му устни сякаш бяха оцветени от червено вино. А черните вежди, сега събрани над носа, бяха извити като женските. Ослепително бялата риза създаваше възхитителен контраст с бронзовата кожа. Дъхът й се ускори и ароматът на одеколона му я удари в носа, смесен с миризмата на затоплената от слънцето мъжка кожа. Дали нарочно се държеше така, за да я омагьоса? Дали беше планирал да атакува сетивата й по този начин? За да се предпази, тя отново затвори очи.

Едуардо усети какво ставаше с нея. Това беше само първата от любовните атаки, на които възнамеряваше да подложи Филаделфия и да срине защитните й бастиони. Търпение — гласеше ключовата дума. Много скоро тя щеше да се отнася към Едуардо Таварес със същата непринуденост, с която се беше отнасяла към слугата Акбар. След това щеше да го целува също така нежно, както бе целунала проклетия Хенри Уортън. Междувременно той не смееше да се наслаждава твърде интензивно на близостта й. Иначе щеше да загуби самообладание.

След като разреса косата й, той я разпростря зад главата върху одеялото. Извади от кошницата гребен и започна да разресва внимателно кичур по кичур. Повтори процедурата няколко пъти, докато къдриците заблестяха като злато.

Макар че чадърът скриваше лицето й, дълбокото, равномерно дишане му подсказа, че Филаделфия се е отпуснала. Може би дори беше задрямала, приспана от бръмченето на насекомите в тревата.

Едуардо се настани по-удобно и извади от кошницата си малка тенджерка. Само елитните проститутки в Рио де Жанейро познаваха сместа. Веднъж той се бе обзаложил с Тайрън дали едно екстравагантно, много скъпо момиче е блондинка. Тайрън твърдеше, че е, и беше уверен в победата си. Ала Едуардо пожертва няколко седмици, за да спечели доверието на проститутката и да научи тайната й. Накрая тя му позволи да използва сместа на едно деликатно място от тялото й. За да докаже победата си, Едуардо демонстрира боята пред Тайрън с помощта на перука.

Сега той отвори тенджерката и разбърка съдържанието. Във въздуха се разнесе миризма на лимон, кислороден прекис, малц и сяра. Ако вече не беше виждал резултата, никога не би посмял да боядиса косата на Филаделфия с гадната смес. За да намали вонята, той бе разредил боята с малко вода.

Тя забеляза, че става нещо неочаквано, едва когато хапещата миризма разруши приятната й леност. Сбърчи носле и се подаде иззад чадърчето.

— Каква е тази лоша миризма?

— Магия. Само търпение, резултатът от усилията ми ще те възхити.

— Господи, мирише като в ада!

— Използвам очи от крастави жаби, разбъркани със змийски кости, криле от прилеп и миши опашки — обясни шеговито той.

— Обикновено съмнителните ти вицове предхождат някой зъл номер, чиято жертва съм аз — изсъска тя, затвори чадърчето и го захвърли настрана.

— Кълна се, че не искам да ти сторя нищо лошо, menina.

— О, това ме успокоява. Какво размазваш в косата ми? Защо сместа мирише толкова лошо?

Тя се опита да се изправи и той трябваше да хвърли четката и да я хване за рамото.

— Не се движи, иначе ще развалиш всичко!

— Ти наистина си намазал косата ми! Трябва веднага да се измия!

— Потрай още петнадесетина минути и ще се измиеш. — Той притисна раменете й към одеялото и добави ухилено: — В тази ситуация има и нещо добро — докато сместа действа, комарите няма да ни притесняват.

— Веднага ме пусни! — изсъска гневно тя.

— Ако продължаваш да ме гледаш по този начин, ще те държа така цяла вечност.

Като видя страха в очите й, той я пусна неохотно, но остави ръцете си наблизо, за да й попречи да се надигне. Беше успял да намаже само половината коса с тинктурата, но реши, че в момента е необходимо тактическо отстъпление. По-късно щеше да обработи и останалата коса.

— Ще полежиш ли още петнадесетина минути? Но без да мърдаш! След това ще те оставя на мира.

Филаделфия докосна с отвращение влажните си къдрици.

— Наистина ли не си унищожил косата ми? Заклеваш ли се?

— Не се бой, само след четвърт час ще ти позволя да я измиеш. — Избягвайки погледа й, той скочи, събра нещата в кошницата и се отдалечи с бързи крачки. Щом се изгуби зад дърветата, тя отвори отново чадърчето и засенчи лицето си. Петнадесетте минути щяха да минат бързо. Освен това й се спеше. Само затова щеше да остане тук, не защото той бе поискал.

Филаделфия се събуди едва когато на носа й кацна жълто-зелена пеперуда. Тя отвори очи, духна леко, размърда се и пеперудата отлетя над цветята. Младата жена се надигна с усмивка и проследи полета й.

После се прозя доволно и си припомни, че е заспала. Посегна към косата си, която се развяваше от мекия вятър. Междувременно беше изсъхнала и тя я прибра на кок на тила. Миризмата на боята беше отслабнала, но пак се усещаше. Все още не знаеше какво бе направил Едуардо с къдриците й. Във всеки случай никога вече нямаше да му разреши да се доближи до нея с тази отвратително воняща смес. Щеше да му го каже веднага щом измиеше косата си, за да премахне миризмата. Тя стана, вдигна одеялото, на което беше спала, и с учудване откри светли ивици на мястото, където беше разпростряна косата й. Може би причината беше в яркото слънце, което беше в зенита си. Откакто Едуардо я бе оставил сама, сигурно бяха минали много повече от петнадесет минути. Стомахът й вече се бунтуваше, което показа, че е време за обед. Но трябваше да измие косата си, преди да иде в трапезарията, затова реши да побърза.

Тя прекоси моравата с бързи стъпки, усещайки как свежият летен въздух изостря сетивата й. Кожата на главата й тръпнеше под милувките на топлото слънце и тя се чувстваше лека и свободна като пеперудата, която беше кацнала на носа й. Изведнъж се зарадва на предстоящия обяд с Едуардо.

Той беше заел мястото си начело на масата и търпеливо чакаше Филаделфия. Тя бе наредила на прислужницата да му съобщи, че ще закъснее. Дано беше доволна от резултата. Още малко от магическата тинктура — и Филаделфия Хънт щеше да се превърне в истинска блондинка.

Ролите, които двамата щяха да играят в Саратога, бяха грижливо подготвени. Но засега нямаше да й каже нищо за плана си. От първи юни до края на юли курортът беше пълен с майки и деца. Едуардо и Филаделфия щяха да пристигнат там едва през август, когато на мястото на семействата идваха по-изискани гости, които пръскаха парите си за конни надбягвания или в игралните салони.

Той забарабани с пръсти по масата. Може би пътуването до Саратога изобщо не беше нужно. Той се надяваше, че Филаделфия ще се научи да го обича още през дните, които прекарваха в идиличната къща край реката. Тогава можеха да си спестят другите маскаради. Досега чувството за чест не му позволяваше да прибягва до целенасочени аванси, но сега вече не се колебаеше. Филаделфия знаеше нещо за Ланкастър и се опитваше да събере още информация. Това можеше да означава само едно — че тя ще повярва във вината на баща си само ако се изправи пред неопровержими доказателства. Едуардо я желаеше и искаше да я завладее. Щеше да приложи целия си замайващ чар, за да събуди страстта й, преди и двамата да полудеят — или преди истината да ги раздели.

Когато в залата прозвуча ужасен вик, той скочи стреснато. След секунди в трапезарията влетя Филаделфия. Косите й висяха в безпорядък. Стиснала в едната си ръка огледало, в другата четка, тя стенеше задавено.

— Виж какво ми стори!

Едуардо я огледа стъписано. Повечето кичури бяха изрусени до бяло, някои все още блестяха червеникави. Макар че го напуши луд смях, той успя да се овладее, за да не я ядоса още повече.

— Очевидно не си следвала указанията ми, menina. Казах ти да измиеш косата си точно след петнадесет минути. Май си задрямала и си пропуснала времето.

— Но ти не ме предупреди, че ме очаква катастрофа, ако не спазя указанията — процеди през здраво стиснати зъби тя.

— Е, не е чак толкова лошо. Според мен изглеждаш… необикновено. Тези ивици…

— Като зебра, болна от жълтеница!

Тогава Едуардо загуби битката срещу самия себе си и избухна в луд смях. Филаделфия го зяпна смаяно. Този човек се забавляваше с унижението й!

Мъжът насреща й се съвзе бързо и смутено отвърна поглед. Поведението му беше непростимо и тя имаше право да му се сърди. Когато отново се обърна към нея, готов да помоли за прошка, тя се разхълца неудържимо. След раздялата с Хенри Уортън беше проляла точно две сълзички — а когато продадоха дома и имуществото й, не пророни нито една. Мае de Deus! За жените най-важното нещо беше косата!

Едуардо се приближи до нея бавно и предпазливо, очаквайки удари с четката и строшаване на огледалото в главата му, но нищо такова не последва. Когато реши да сложи ръка на кръста й, тя се облегна на него — очевидно беше на края на силите си. Той я притисна към силните си гърди. Придърпа един стол, седна и я привлече в скута си. Хълцанията й не преставаха.

Едуардо опря брадичка в челото й и заговори тихо и нежно:

— Не плачи, menina. Сълзите ти късат сърцето ми. Не искам да бъдеш тъжна. — Когато познанията по английски го изоставиха, той потърси убежище в най-виртуозните португалски изрази и й зашепна интимности, целувайки меката коса, с която така жестоко беше злоупотребил.

Филаделфия не можеше да спре сълзите си. След като видя избелената си коса в огледалото, тя побесня от гняв. Сега се чувстваше само безпомощна. Плачът я разтърсваше цялата.

Най-после Едуардо вдигна брадичката й. Устните му помилваха слепоочието й и тя потръпна под интимното докосване.

— Тихо, menina, стига толкова. Утре ще реша проблема. — Той я погледна настойчиво във влажните очи. — Още малко от микстурата, и никой няма да забележи грешката.

Тя захапа отчаяно треперещите си устни.

— Приличам на бездомна котка!

Според него приличаше повече на невестулка, която си сваляше зимната козина. Но се побоя, че тя няма да оцени сравнението, и запази тези мисли за себе си.

— О, аз обичам котки. — Пръстите му нежно се плъзнаха по нашарените къдрици. — Утре всичко ще бъде наред — увери я той, омагьосан от топлото, меко тяло. — Няма ли да обядваме?

Тя поклати глава. Току-що беше установила, че е много по-страшно да си възвърнеш самообладанието, отколкото да го загубиш.

— Искам да си легна…

— Само не на слънце, моля те.

Тя събра остатъците от достойнството си и стана от скута му. Прибра косата си на тила и попита студено:

— Доколкото разбрах, следващата ми роля е на блондинка?

Едуардо не посмя да й отговори, само кимна.

— Значи си обмислил какви роли ще играем?

Той кимна отново.

— Тогава ще изслушам указанията ти друг път. Първо трябва да се възстановя от ужаса, който преживях. Може би трябва да благодаря на небето, че не съм плешива. — Без да каже нищо повече, тя излезе гордо от трапезарията.

Едуардо попипа коленете си. До преди минута Филаделфия седеше в скута му, топла и покорна. Защо не поплака още малко? Тогава щеше да целуне не само косата и слепоочията, а и устните й — и да изпита поне полъх от страстта, която се надяваше да събуди в нея.

Мае de Deus! Жени!

 

 

Вече по нощница, Филаделфия отмести таблата с остатъците от вечерята си и се загледа през прозореца. На хоризонта пламтящото кълбо на залязващото слънце потъваше бавно в сиво-сини облаци. След сцената в трапезарията тя беше неспособна да застане отново срещу Едуардо Таварес. Утре сутринта щеше да бъде по-добре. Или поне така се надяваше. Освен това тримата слуги, които работеха в къщата, не биваше да виждат косата й. Когато той превърнеше катастрофата в победа, тя щеше да слезе отново в трапезарията. Дотогава щеше да остане в уединението на спалнята си.

През последните няколко часа тя имаше време да размисли и да планира бъдещето си. Едуардо още не знаеше, че тя щеше да откаже да го придружи в Саратога. Едно приключение с него се оказа напълно достатъчно, за да й даде да разбере, че не е подходяща за подобни маскаради. Вместо това тя щеше да използва наскоро спечелените пари, за да открие хората, написали последните две писма до баща й. Естествено половината от четирите хиляди долара беше предвидена за други неща. Тя възнамеряваше да прати телеграма на адвоката си в Чикаго и да му възложи да уреди дълговете на баща й.

Освен това щеше да върне на Едуардо парите, който бе дал за тоалетите й — най-малкото, което трябваше да стори, преди да го напусне. С останалите пари щеше да живее скромно и да си търси работа.

Тя бе чакала досега, за да вземе най-важното решение, внушавайки си, че нощната тишина ще й помогне. В действителност я беше страх да пристъпи към действие.

Преди отново да се е разтреперила, тя стана, заключи вратата на спалнята си и извади куфара си от гардероба. Писмата бяха скрити в подплатата. Намери ги лесно, взе ги и седна зад малкото писалище. За да ги прочете, трябваше да засили лампата.

Филаделфия пое дълбоко въздух, отвори пликовете и сложи писмата едно до друго на писалището. Съдържанието на първото й беше добре познато. Ала имаше неясното впечатление, че ако прочете писмата едно след друго, брънките на загадката ще се подредят по-добре.

След като прочете още веднъж предупреждението на Ланкастър, тя остави листа настрана. В следващото писмо от адресата се искаше да си припомни, че е дал клетва за мълчание, споменаваха се „проклетите бразилци“ и „нервните лелки“. Накрая пишещият препоръчваше на адресата да се справи с настоящите си трудности, „без да разравя стари гробове“. Подписът беше „Маклауд“.

Филаделфия остави писмото настрана, обзета от отвращение. Името й се струваше познато. Дали Маклауд беше делови партньор на баща й? По дръзкия тон на писмото личеше, че авторът на писмото не е от хората, с които баща й обикновено поддържаше контакти. Но това се отнасяше и до Ланкастър. Имаше ли връзка между двете писма?

Писмото на Маклауд беше от преди година, написано на 7 юни 1874, а писмото на Ланкастър беше от 14 април 1874. Тогава Ланкастър е бил още жив. Дали смъртта му имаше връзка с „трудностите“, които споменаваше Маклауд? По гърба й пролазиха ледени тръпки.

Ако преди заминаването си от Ню Йорк бе могла да поговори с Хенри Уортън сега щеше поне да знае кога и как е починал Ланкастър. Ден след ден хората умираха от естествена смърт. Болести, злополуки, пожари — възможностите бяха много и се срещаха често. Затова тя нямаше причини да предполага, че Ланкастър е бил убит. Едуардо Таварес беше говорил за скандал, свързан със смъртта на банкера. Да се осмели ли да го разпита по-подробно? Макар че в писмото си Маклауд се оплакваше от проклетите бразилци? Дали Таварес и Маклауд се познаваха?

Не, разбира се, че не — фантазията й играеше лош номер. Ако не внимаваше, скоро щеше да се плаши от всяка сянка и да вижда призраци във всеки тъмен ъгъл. Каква роля играеше Бразилия? Баща й никога не беше споменавал тази страна — всъщност не, веднъж отказа да купи скъпоценен камък, който беше изпратен от Рио де Жанейро.

Изведнъж пулсът й се ускори. Точно така! Тя беше малко момиче, около петгодишно, когато видя Маклауд за пръв и последен път. Той посети баща й по Коледа. Тя си припомни ясно гръмкия му вулгарен смях, който отекваше в достолепната тишина на къщата. Той й подари сладкиши, ментови бонбони и кукла в шотландска носия. Сега си припомни и как баща й беше реагирал на подаръка на Маклауд, предназначен за домакина. Небесносин камък, достатъчно голям, за да изпълни шепата на един мъж… Баща й се отдръпна стреснато, като че се боеше камъкът да не избухне. После изруга ядно и като видя уплахата на Филаделфия, побърза да я изпрати в стаята й. На следващата сутрин Маклауд и подаръците бяха изчезнали. Как бе могла да забрави тази случка? Месеци наред беше тъгувала за куклата в шотландска носия.

Филаделфия посегна колебливо към третото, последно писмо, което нямаше печат и беше изпратено в деня, когато баща й сложи край на живота си.

Виновният няма да бъде осъден, ако се осъди сам. Тропическата гора крие два гроба и един обезчестен олтар — наказанието няма да се забави. Преди да се разпаднете на прах и пепел, няма да намерите покой.

Филаделфия смачка писмото с треперещи пръсти и си припомни как баща й конвулсивно стискаше пликовете преди смъртта си. Дали анонимната заплаха го беше тласнала към смъртта? Очевидно желанието му е било дъщеря му да намери пликовете. За да й даде указания за хората, които бяха предизвикали банкрута му. Или беше решил да избяга от самия себе си — защото беше вършил зло и съвестта не преставаше да го гризе? Именно този страх я беше накарал да скрие писмата от полицията.

— Не! — изплака тя и скочи. Баща й не беше способен да извърши дело, което би го тласнало към смъртта. Трябваше да има друго обяснение, трябваше…

Ако заминеше за Ню Орлиънс и намереше Маклауд, вероятно щеше да получи отговор на въпросите си. Но какво можеше да каже на човека, който беше предупредил баща й „да не разравя старите гробове“?

Само да можеше да се довери на Едуардо Таварес! Но не смееше заради „бразилците“, които споменаваше в писмото си Маклауд. Случайност ли беше това? Възможно. Нищо в поведението на Едуардо не подсказваше, че е имал общо с баща й. Въпреки това…

В съзнанието й бавно проникнаха звуци на китара, които вятърът довяваше откъм терасата. Мелодията се издигаше към небето и бавно отзвучаваше — възхвала на безумната радост, повик за борба срещу мрачната сериозност на живота.

Когато Филаделфия се наведе от прозореца и погледна надолу, мек баритон запя на португалски. Едуардо Таварес беше седнал на парапета на терасата, единият крак на пода, подпрял китарата на другия крак, вдигнат на едно стъпало. Пръстите му се плъзгаха без напрежение по струните. Филаделфия го наблюдаваше като омагьосана. След края на песента чу тих смях, който възбуди сетивата й като спомена за целувките му.

Той засвири отново, този път бавна, протяжна песен, която изпълни вечерта с омайваща меланхолия.

Мелодията беше неустоимо привличаща. Филаделфия слушаше, без да смее да се помръдне. Дали той знаеше, че тя е на прозореца и го гледа? Дали се опитваше да я примами да напусне стаята си и да слезе на терасата? Звуците на китарата проникнаха дълбоко в душата й, прогониха страховете и грижите и скоро тя забрави всичко, освен омайващото свирене. Музиката промени ритъма си и дъхът й се ускори. В умолителните тонове беше вложен сладък копнеж. Филаделфия се наведе още по-напред. В същото време стисна пръсти в пантофите си, за да им забрани да последват повика. Тялото й се стегна в странно напрежение.

След като песента отзвуча, тя не посмя да се помръдне. Боеше се, че без съживяващата помощ на тази прекрасна музика няма да е в състояние да диша. Остана още няколко секунди до прозореца, чакайки нови песни, и в сърцето й пламна неутолим копнеж. Изпълнена със страх, че той няма да продължи да свири, тя наметна халата си, отключи стаята си и се втурна надолу по стълбата.