Дженифър Грийн
Шеметен танц (9)

Девета глава

Няколко дни по-късно към десет сутринта Макс вкара камиона, натоварен с щайги, в двора на фермата. Колата на Кит не беше там. Тъй като бебето я будеше още в зори, тя обикновено пристигаше към осем часа. Може би се бе отбила да напазарува, помисли си той.

Когато докара следващата партида праскови, Макс прескочи да обядва. Колата още я нямаше. Направи си сандвич и излезе. Каза си, че няма за какво да се безпокои. Кит винаги сама решаваше колко време да прекара във фермата. Не беше необходимо да му се обажда, ако имаше нужда от половин свободен ден. Той нямаше абсолютно никакво право да изисква от нея постоянно присъствие.

Следобедът беше направо лудница. Комбайнът пристигна и се наложи да подготви складовете за ръжта. Литовски не можеше да приеме цялото количество праскови и Макс трябваше да намери друг търговец, който пък предявяваше други претенции.

И като връх на всичко късно следобед пристигна и патрул на граничните власти. Веднъж на сезон те правеха внезапна проверка на местните фермери за нелегални работници. Макс, разбира се, наемаше само емигранти с редовни документи. Не искаше да има неприятности със закона. Но все пак тези патрули бяха истинска напаст. Изсипваха се от колите си, въоръжени с карабини, и объркваха цялата работа.

Привечер и един от камионите спука гума точно по средата на кръстовището.

Всъщност денят си беше най-обикновен, само дето той се прибра вкъщи чак към седем. Колата на Кит не се виждаше, но тя може би бе идвала и си бе отишла вече. Така че Макс не се притесни. Влезе през задния вход, като вземаше по две стъпала наведнъж. Крайно беше изненадан, като не намери нито вечеря, нито бележка или някакъв знак, че е била тук. И тогава вече наистина се разтревожи.

Докато си приготвяше сандвич с майонеза и месо, стисна слушалката с рамо и набра номера й. Телефонът даваше заето. Като свърши със сандвича, опита пак. Отново заето. Взе душ и пак опита, още гол. И пак заето. Кит не беше по телефонните разговори. Или някаква сериозна неприятност я задържаше на телефона, или връзката беше прекъсната. Навлече джинси и черна фланелка, лапна една бисквита и излезе. Уж не беше много разтревожен, но чак на двора се сети, че е забравил ключовете си. Върна се на бегом, взе връзката от масата и след минута потегли с камиона. Не знаеше къде точно се намира вилата, но имаше адреса.

Половин час по-късно слънцето беше слязло съвсем ниско и блестеше право в очите му. Колите му свирнаха отзад, ядосани, че кара толкова бавно. Но той се опитваше да разчита номерата на пощенските кутии. Около езерото имаше много вили — някои оградени с дървета, други сред голите дюни.

Нейната кутия беше полускрита в храстите. Чакълеста алея лъкатушеше между високите дървета и водеше към къщата, която той очакваше да бъде скъпа и голяма. Оказа се малка вила с остър покрив и бели стени. Бе стъпила на пясъчен хълм и имаше чудесен изглед към езерото.

Колата й стоеше в края на алеята и преди да приближи вилата, той внимателно я огледа. Не видя никакви следи от удар, но това не го успокои съвсем. Някъде в подсъзнанието му цял ден си беше представял нея и детето в някаква катастрофа. Имаше гадното чувство, че тя никога вече няма да го потърси. За кой ли път си казваше, че няма никакви права над Кит, но не преставаше да мисли за нея и бебето. Опита се да прогони тази мисъл от главата си и тръгна към вратата колебливо. Имаше много причини тя да си остане вкъщи. Повече от месец бяха прекарали заедно и тя навярно имаше нужда от почивка. Или може би искаше да отиде на плаж следобед, или да си купи някоя и друга дрънкулка… Нищо чудно да бе решила и да го напусне, след като от три дни се канеше да довършат разговора за рисковете. Но не бе намерил време за това.

Трябваше да е глух и сляп, за да не забележи, че Кит е влюбена в него. Той самият знаеше, че я обича. Когато двама се обичат, би трябвало да е чудесно — но не беше. Кит не би могла сериозно и завинаги да се свърже с някакъв фермер, а той не беше достатъчно силен, когато тя беше наблизо. Да избягва твърде близки контакти беше за него върхът на благоразумието. Или върхът на нерешителността. Кит може би беше си направила заключенията относно неговото поведение и бе решила да го напусне.

Макс въздъхна притеснено и тръгна към задната врата. Не намери никой и се върна пред вилата. Огледа плажа. Лек вятър носеше розово-лилави облаци. Слънцето клонеше към заник и няколко двойки се прибираха, също и някакво семейство с шумно хлапе. Цял куп хора и нито една жена с бебе.

Зави и почука на предната врата. Сърцето му лудо биеше. А може би Кит не иска да я търси?

Той все пак нямаше да се успокои, докато не разбере, че тя е добре. И когато никой не отговори на почукването, той натисна дръжката и влезе. Намери се в голяма дълга стая, водеща към отворената кухня. Обзавеждането изглеждаше най-малкото странно: розови и нефритенозелени статуетки, маслени пейзажи, висулки от цветно стъкло, които отразяваха светлината… Инстинктивно разбра, че са на Кит.

Някъде трябваше да има стълби към втория етаж, защото от там се чуваше нещо като плач! Откри стълбището и го изкачи на един дъх. Доколкото можа да определи, плачеха двама.

— Кит?

Гърлото му се стегна, щом я видя. Таванът ухаеше на скъп парфюм и бебешка пудра. Детското креватче беше до старомодно пухено легло. Кит седеше в огромен люлеещ се стол, облечена в огромна нощница.

Беше я виждал да плаче и преди — в нощта, когато раждаше — но тогава плачеше от болка и страх. Сега плачеше отчаяно и сърцераздирателно. Със зачервен нос и разрошена коса — люлееше бебето — а то ревеше, както си знае, ако не и по-силно. Шумът бе непоносим.

— Макс! Какво, за Бога, правиш тук?

Той седна на ръба на леглото, прокара ръка през косата си и се опита да разбере какво се беше случило:

— Земетресение? Нещо вкъщи? Торнадо? Смърт? Някой пострадал?

Трябваше й доста време, докато започне да отговаря свързано.

— Опитах се да пера сутринта. Пералнята… — тя взе кърпичка и си издуха носа. — Пералнята се развали. Навсякъде стана само вода и сапунена пяна… — тя подсмръкна.

— Добре — прекъсна я той.

— След това отидох до магазина. Взех всичко, наредих се на касата… И ми нямаше портмонето. Бях си взела чантата, но не и портмонето. Никога не ми се е случвало. Трябваше да върна всичко пред хората, които чакаха след мен.

— И?

— На път за вкъщи ме спря един полицай. Нищо не бях направила. Просто проверка за коланите, но аз нямах портмоне, което значи, че нямах документи. И ме глобиха. На тридесет и девет години съм и никога досега не съм била глобявана. Никога. Дори за паркиране.

— Добре, добре…

— А освен това Лайз…

— Какво Лайз?

Сълзите й продължаваха да текат.

— Не е мокра, не е уморена, не е гладна, не е болна… Знам, че й расте зъб. Но не мога да го направя вместо нея, Макс, а тя реве цял ден. Не мога да понасям, когато плаче. Направих всичко, което можах.

Трябваше му малко време, за да проумее, наистина да проумее, че нито Кит, нито бебето са толкова зле, колкото му се стори в първия момент. Тя просто се беше предала. Беше прекарала един ужасен ден и се беше предала. Винаги бе била дръзка и смела. Дори в най-лошите моменти. Нищо не можеше да я уплаши. Справяше се с всичко без никакво затруднение.

Тя въздъхна от изтощение и протегна ръце, за да му подаде ревящото бебе. Но изглежда двете вървяха в пакет. Секунда по-късно той утешаваше и двете ревли.

— Хей, няма ли да спрете най-после?

Явно нямаше. Поведе ги надолу, пооправи кухнята и потърси нещо за пиене. Намери неразпечатана бутилка вино, но не ставаше за целта. Накрая откри половинка уиски, забравена вероятно от баба й. Беше евтино и не можеше да е на Кит. Не откри никаква чаша и затова наля в една халба. Глътна. Ставаше за пиене. Наля и на нея и й го подаде. Беше сигурен, че Кит ще му откаже, защото дамите не пият чисто уиски, но тя го обърна за негова изненада и той се усмихна за пръв път в този ужасен ден.

— Сега е ред на Пънки — каза той твърдо.

— Макс, нямаш намерение да дадеш на бебето уиски, нали?

— Само ще й натъркам венците. — Той пое бебето от нея.

— Бабини деветини! Изчела съм един куп книги по въпроса, но не съм сигурна…

Лайз не усети вкуса, но миризмата я накара да млъкне. Щом тя спря да плаче и Кит спря.

Бебето дъвчеше пръста му така здраво, че беше изтръпнал. Той направи няколко крачки, като я носеше, а Кит вървеше подире му с шишето мляко.

— Защо не ми се обади?

— Да ти се обадя?

— Да се обадиш. Да звъннеш.

— Защо трябва да звъня? Не съм тръгнала да умирам. Дай ми я, Макс. Просто бях страшно заета. Ти имаш хиляди грижи, няма нужда и ние да ти досаждаме.

Сега тя носеше бебето, а той вървеше подире й.

— Първо, нямам толкова много грижи, и второ, вие двете не ми досаждате и не бихте могли, никога! Не помисли ли, че ще се тревожа за вас?

— Глупости. Не съм бившата ти жена, Макс, нито някоя от сестрите ти. Трябва да си разбрал досега, че не съм от жените, за които трябва да се тревожиш. Аз мога сама да се грижа за себе си.

Той не очакваше такава реакция и неблагоразумие продължи.

— Беше си изплакала очите, когато пристигнах.

— Така ли? Господи, просто имах кофти ден и трябваше да си поплача. Това изобщо не значи, че съм се превърнала в някакво безпомощно същество.

— Не ставай проклета.

Тя настръхна като котка.

— Струва ми се, че не си даваш сметка какво говориш, Карлсън. Няма нужда да ставам проклета. Аз вече съм. Проклета, своенравна, раздразнителна, готова да ухапе всеки, който ме погледне накриво, ясно ли е?

Макс никога не я беше виждал толкова разстроена. И не допускаше, че може да бъде. Никога не беше виждал толкова отблизо фините бръчици около очите й, разрошената й коса, отпуснатите рамене — Кит, лишена от гордостта си.

Толкова пъти си я беше представял с някакъв изискан адвокат — мъж, който може да й предложи почивка в Таити, сапфири, които да подхождат на очите й, и толкова много пари, че да се къпе в тях, ако поиска. И не че Макс искаше тя да получи нещо по-малко, но ако този мъж влезеше точно в този момент, беше сигурен, че ще му даде да разбере.

— Скъпа?

— Какво?

— Тя заспива.

— Дано да си прав. Преди пет века са вярвали и че земята е плоска. Не ни е за първи път, Макс. Имам чувството, че това дете никога вече няма да заспи.

— Честно, спи.

— Мили, Боже — прошепна тя. Креватчето беше горе в спалнята, но в ъгъла тук имаше плетено кошче с драперии. Когато тя отнесе бебето и го сложи да спи, той се усмихна леко. Беше я съсипало от грижи цял ден, а сега с такава любов се суетеше около него, оправяше одеялцето и милваше нежното му личице.

Когато се изправи и го погледна, не беше сигурно, че го вижда. Под очите й имаше леки сенки и погледът й беше уморен. И само след миг — смях!

— Всичко е наред, може да продължаваме скандала. Тя ужасно мрази тишината. Най-добре спи на Чайковски, така че може би трябва да пробваме по-силно.

— Шшт!

Бебето спеше. Кит беше уморена и първата мисъл на Макс беше да си тръгне. Но когато се приближи и обви с ръце раменете й, усети, че макар и изморена, тя няма да може да заспи. Раменете й бяха напрегнати, вратът стегнат, а тялото като пружина.

— Недей! Иначе ще се разтопя и ще стана на малка локвичка.

— Честно? Тогава да продължим с масажа горе, там има къде да се отпуснеш, ако потрябва.

— Не — автоматично каза тя.

— Не на масажа или на това да остана през нощта?

Тя притихна и се обърна в ръцете му. Нямаше защо да му казва, че не е в настроение. Нямаше защо да му обяснява куп неща. Потърси погледа му, като че ли очакваше да види разширени зеници — нещо, което да показва, че е възбуден от близостта й. И това, което съзря наистина я накара да затаи дъх.

— Макс — започна тя бавно и търпеливо — лицето ми е цялото на петна, очите ми са зачервени, облечена съм в някакъв парцал, приличам на чудовище и обикалям наоколо като невестулка.

— Е и? — промърмори той.

— Тогава на езерото — пихме шампанско, беше тъмно и освен това бяхме в чудесно настроение. Тогава имаше смисъл. Ако трябваше да рискуваме и да пробваме, то си струваше да го направим тогава. Можеше и да ни е хубаво. Сега — тази вечер — е безсмислено.

За него обаче имаше смисъл. Усети го, когато се наведе и я целуна. Цял ден беше се измъчвал, че нещо може да й се е случило. А дори и нищо да не е й се бе случило, а просто да си е отишла от живота му.

Устните й имаха още вкус на уиски и тази първа целувка бе по-скоро нежна, отколкото възбуждаща. Тя не се отдръпна, но и не затвори очи. Напрежението, натрупано през деня, трудно можеше да се изтрие с едно докосване на пръстите му, а в погледа й — син, мек и объркан, се четеше несигурност.

Той се опита да я накара да повярва в добрите му намерения и да усети желанието, което се надигаше у него. Започна със серия целувки по слепоочията, лицето и шията. Не горещи. Леки, нежни, милващи, копринени целувки. Тя въздъхна и забрави да си поеме дъх. Устните му намериха нейните. Всеки предлагаше устните си по ред.

— Макс?

— Харесва ли ти?

Гласът й беше безпомощен и уязвим.

— Да.

— Достатъчно, за да дойдеш с мен горе?

Погледът й отново потърси неговия. Все още не можеше да реши. Той внимателно затвори очите й с целувки, плъзна ръце по раменете й, по тила й, разроши меките кичурчета коса. Лампата светеше в лицето й, а само на една крачка беше спящото бебе. Не беше идеалното място да ухажваш жена, но Макс не мислеше за това сега.

Нищо в неговия живот нямаше смисъл без нея и тази ужасяваща празнота се изля в нежно чувство. Може би нямаше да има друг шанс, а така искаше да й, покаже чувствата си. Бе ги потискал цяло лято. Бе се борил с огромното желание да я притежава и да я люби страстно. Тя беше прекрасна. А той никога не й го беше казвал. И дори да не отидеха по-далеч от целувките, той държеше тя да знае колко много означава за него.

Постепенно раменете й се отпускаха и тя леко се притисна към него. Изви шия и последва нова серия целувки. Той внимателно я наблюдаваше. С всичките й парфюми и бижута Кит изглеждаше недостъпно елегантна. Но в тази нощница бе крехка като цвете.

— Макс… — тя си пое дъх. Очите й го гледаха невиждащо.

— Харесва ли ти? — прошепна той.

— Да.

— Достатъчно, за да дойдеш с мен горе?

Тя не отговори и той прие колебанието й като съгласие. Имаше толкова много неща да й казва.

Той беше избрал да живее като обикновен фермер и не можеше да й предложи лукс. Никога нямаше да ухажва жена със скъпи подаръци. Кит беше свикнала да се отнасят с нея точно по този начин. Бе живяла в злато и коприна. Все едно да сравняваш кавалерийски марш с нежната мелодия на флейта. Нищо не можеше да се промени. Дори и да се любеха, тя все едно, щеше да го напусне.

Той го знаеше. Беше го приел. По ирония на съдбата той отново се беше влюбил в неподходяща жена. Но този път нямаше намерение да се отказва. Кит не можеше да се сравнява с никоя преди.

Ако се любеха, после щеше да боли много по-силно, когато вече няма да я вижда, но, по дяволите, той не издържаше. Обуздаваше чувствата си, защото се страхуваше да не й създаде неприятности, но да крие колко я обича, му се стори още по-голям грях. Не искаше да я нарани. По-скоро би умрял. Просто искаше и имаше нужда да й каже, че…

— Макс…

Не разбра кога ръцете й се сключиха на врата му. Отново беше напрегната, но сега беше различно. Когато устните му отново потърсиха нейните, тя вече го очакваше, на пръсти, и не беше сигурно кой целува и кой е целуван. Кит го прие, споделяйки с него всичката си топлина, предлагайки му отзивчивите си устни и милувката на нежните си ръце.

— Макс, никога ли няма да ме отведеш горе?

Ако продължаваше да шепне по този кадифен начин, едва ли можеше да очаква от него да се контролира. Ако продължаваше да се притиска и да го милва… Господи, не можеше да мисли повече! А имаше неща, които трябваше да й каже.

— Не искам да те спра, Кит. Каквото и да направиш бих го приел. Никога не бих те спрял. Просто искам да знаеш, че може да разчиташ на мен. Няма значение къде си, само ме повикай и аз ще дойда.

— Знам.

— Обичам те! И не мога да чакам повече.

Макс я понесе нагоре по стълбата, като я целуваше на всяко следващо стъпало. Кит си помисли, че така никога няма да стигнат до спалнята. Сърцето й биеше от нежност и страст.

Макс вече беше й показвал любовта си по много начини. Разликата беше, че преди това той се съпротивляваше на собствените си чувства, но вече бе приел неизбежността. Кит беше загубила надежда, че той някога ще разбере какво са двамата един за друг… И какво биха могли да бъдат.

Горе беше тъмно като в рог. Макс нямаше време да светне лампата, тя също. Денят беше зноен, но привечер се появи лек ветрец, от който дантелените пердета се вдигаха и спускаха, вдигаха и спускаха.

Бе им необходимо малко време да се съблекат и устните им се сляха в целувка. Тя усети, че потъва в пухения дюшек като в морска вълна. Нетърпеливите му милувки я накараха да се почувства част от него и те се завъртяха в сладостен танц.

Възбудата ги обзе мигновено. Еротичният дъх на кожата му, силата на неговото желание я влудяваха. Макс беше емоционален мъж и тя за първи път усети силата си като жена — свещената сила да развълнува мъжа, когото обича. Макс беше естествен и спонтанен. Поддаваше се на поривите си и разкриваше докрай душата си. От толкова време не се беше докосвал жена. Кит милваше твърдата му плът, отхвърлила всички задръжки. Толкова лесно беше! Той копнееше за този допир. Жадуваше да бъде желан. Тръпнеше под нежната игра на пръстите й, неспокоен и пламенен, щом милувките й започнаха да стават по-настоятелни и по-интимни.

Тя искаше да го възбуди безумно. Искаше да го накара да се чувства опасен и уязвим Макс й отвръщаше със същото. Огънят между тях гореше с буйния пламък на дългото очакване и желание. Той не можеше да не знае колко непоносимо чувствителна беше вътрешната страна на бедрата й, как я възбужда докосването на пръстите му, колко силен бе копнежът й да бъде притежавана и желанието й да го направи щастлив.

Когато проникна в нея, между тях вече нямаше нищо, което не знаеха един за друг. Тя повече не можеше да чака, не искаше да чака и все пак при първия интимен натиск леко се напрегна. Беше й за първи път след раждането. Вече беше забравила за него, но не и той. Облада я бавно и внимателно, без да й причинява болка. Толкова дълго бе чакала този миг на удоволствие, че извика от изненада.

— Като девствена? — прошепна той. — Нали не ти причинявам болка?

Видя очите му, дълбоки като огнено сияние, пламтящи от едва сдържана страст.

— Не. Нищо не боли така хубаво. Обичам те Макс — прошепна тя. — Толкова дълго си ми липсвал. Цял живот. И мисля, че щях да умра, ако не бях те открила.

Лицето на Макс потъмня за момент, той я целуна с благодарности и усили ритъма. Тя го следваше, обезумяла от щастие.

Вятърът продължаваше да прониква през прозорците. Мрак и светлина, лунни сенки, всичко стана част от пулсиращия танц на любовта.

Ноктите й се забиха в гърба му, когато мигът на върховно удоволствие дойде и като фойерверк, избухна отвътре. Трябваше й цяла вечност да нормализира дишането си и малко повече да усмири сърцето си. Макс не й помагаше. Той обсипваше лицето й с нежни целувки. Продължаваше да се усмихва и да я гледа като някакво чудо. Не можеше да повярва, колко са щастливи.

Тя се притаи в прегръдката му и усети ръцете му да я притискат здраво, давайки й онова спокойствие и сигурност, за които бе мечтала. Най-накрая бе намерила своето убежище! На тридесет и девет години за първи път разбираше какво означава да бъде обичана. Чуваше ударите на сърцето му и бе безкрайно щастлива.

Кит заспа след полунощ. Не искаше да заспива, сякаш се боеше да не го загуби. Знаеше, че още не е преодоляла всички прегради. Макс твърде дълго се беше борил с чувствата си, за да повярва изведнъж в любовта. Но не и след такава нощ!

Той нямаше никаква представа колко упорита беше тя — би преместила планини — особено сега, когато беше сигурна, че я обича. Кит вярваше, че е способна на това, когато заспиваше.

Но и през ум не й минаваше, че към четири сутринта всичко наоколо ще се промени.