Дженифър Грийн
Шеметен танц (7)

Седма глава

Не плуването притесняваше Кит. А събличането.

— Шест. Седем.

Тя не беше приготвила тази вечеря, за да го… примамва. Точно обратното. Беше му длъжница и бе намерила начин да му се отплати. Ако Макс й вярваше и неговите подозрения спрямо жените изчезнеха, тя имаше шанса да му стане приятелка. Мотивите й бяха чисти, безкористни и достойни за уважение.

— Тринадесет. Четиринадесет…

Той се затича край нея без никакво притеснение и тя видя как мускулестото му тяло прониза водата. Главата му изплува над водата и на устните му се появи закачлива усмивка. Голите му рамене лъщяха на звездната светлина. До тук с безкористността и възвишеността. Един поглед към неговото голо тяло накара сърцето й да забие като езически барабан. Светец би се ужасил от плътските тръпки, полазили гърба й.

— Осемнадесет, госпожице Сандърс! Хайде, побързайте! Гарантирам ви, че няма да съм единственият мокър тук, а ако се наложи да изляза и да ви хвана…

Добре де, дяволите да го вземат!

Тя смъкна панталонките и бикините си едновременно. Това трябваше да е най-трудната част, но свалянето на широката й жълта блуза, която прекрасно скриваше един куп дефекти, като че ли беше по-трудно за нея. Благодарение на Лайз коремът й все още беше леко увиснал. Благодарение на възрастта пък гърдите й бяха развили неприятни нови отношения с гравитацията. Това нямаше да има такова значение, ако Макс беше така мил да отклони погледа си от нея. Но Макс беше сложил ръце на бедрата си в дълбоката вода и я зяпаше.

— Деветнадесет…

Тя така и не си свали сутиена. Каза си, че няма време за това. Босите й крака се хлъзгаха по брега и тя се хвърли сляпо и бързо. Водата беше задъхващо студена, черна като ада и прекрасно я скриваше.

За нещастие, когато се показа на повърхността, тя откри, че е нападната. Не от Макс, а от паяжината лилиеви стъбла. Нежните цветя бяха бели и ухаещи, но под водата имаше милиони коренови филизи, които лепнеха по кожата й. Може би в следващия си живот тя щеше да притежава качеството да вижда под водата, преди да се гмурне.

Макс я спаси от тази джунгла, като я хвана за ръката и я дръпна към по-дълбоко.

— Можеше да се нараниш! Единственото плитко място в цялото езеро е при лилиите. — Той измъкна и последното плоско зелено листо от косата й с усмивка, предназначена да убие здравия разум у една жена. — А какво е това?

— Кое? — Тя добре знаеше какво има предвид. Показалецът му беше повдигнал презрамката на сутиена й.

— Ако се къпеш с бельо, ще ти се понесе славата на стара мома. Не искаш това, нали?

Тя видя черните му очи дяволски да проблясват и усети пръстите му върху закопчалката на гърба си. Бързо се потопи, но дантелената ивица бельо вече се носеше по водата.

— Така е по-добре — каза Макс доволно. — Нали? Какво нещастие, горкичката, изглеждаш като че ли току-що си лапнала лимон. Откога ставаш нервна покрай мен?

— Не съм нервна. Никога не съм била — настояваше тя, но Макс не я слушаше.

Той прекара ръка през мократа си коса и направи гримаса.

— Кога за последен път си играла с някого?

— Моля?

— Ти приготви цялата тази вечеря за мен. Това е доста работа. Направи всичко това, за да мога аз да се отпусна, но от деня, в който дойде, не съм те видял да подвиеш крак. Кога за последен път си си играла, ама наистина? Ей така, да лудееш, да не те интересува нищо, да забравиш всичките си грижи… Да се отпуснеш и наистина да се забавляваш.

Кит го гледаше изненадана. Беше изпил само една чаша шампанско. Това не оправдаваше неговите тъпи въпроси. Тя не беше дете и той знаеше това. Знаеше, освен това, че е твърде възрастна, за да „лудее“, твърде зряла, за да може въобще някога да забрави своите задължения. Особено откакто се роди бебето. Тя не можеше да си позволи да бъде несериозна.

Макс се гмурна под водата и я ощипа по бедрото.

Тя изпищя от уплаха и загуби равновесие. Когато отново се показа на повърхността, беше още по-надълбоко, а Макс плуваше като куче около нея. Безобразната му развратна усмивка бе изчезнала и той явно се разкайваше. Тя си помисли, че ще й се извини, но вместо това почувства една ръка, която хвана голото й бедро и стисна.

Тя изпищя, после изрита във водата и се гмурна със светкавична скорост. Преплува езерото по дължина, като само си подаваше главата, за да поема въздух.

Макс го нямаше. Нощта беше тиха, звездното небе се отразяваше в развълнуваната повърхност на водата. Тя се обърна, потърси го с поглед и отново не го видя. Въздъхна с облекчение и тогава усети ощипване по гърдите. Безсрамно, предизвикателно и еротично.

Главата му се показа. Той направи грешка, като се опита да излезе над водата с усмивка. Нямаше време за предпазливо и разумно решение и тя не взе такова. Изскочи високо над водата и безмилостно натисна главата му. Той потъна, но тя не избяга. Позволи му да я хване. Започнаха една безумна игра. Една от онези невинни игри, които хлапетата играят, само дето Кит не си спомняше да е била някога безгрижно хлапе. През целия си живот не си спомняше да си е позволявала такъв луд флирт, освен сега с Макс.

Нощта беше гореща и езерото се спотайваше в тъмната прегръдка на гората. Никой не чуваше лудориите им, никой не чуваше шумния им смях. Макс доста се постара, за да я накара да се чувства щастлива и порочна. Но нищо лошо не беше станало. С него „лошото“ не ставаше бързо. Единствено с него Кит беше изпитвала свободата да бъде естествена. Единствено към него изпитваше доверие. Онова истинско доверие, което всяка жена търси у мъжа и което рядко вярва, че ще намери.

Накрая си направиха малко състезание, от което кръвта й кипна. Тя вече приглаждаше назад мократа си коса, когато Макс я настигна.

— Ей, трябва да оставиш момчето да победи, не са ли те учили на това в училище?

Тя се изсмя.

— Горкичкият, обидно е да те победи жена, нали?

— Обидно е. Къде си се научила да плуваш така?

— Обичах да плувам в обедната почивка. Това ми помагаше да смъкна напрежението — призна си тя задъхано.

Макс не целеше нищо с тази игра. Тя беше сигурна в това. Нощта беше непоносимо гореща, а нощното къпане не беше нещо чуждо за един фермер. И двамата не бяха деца. Няколко закачки в тъмната нощ едва ли можеха да минат за умишлено прелъстяване. Макс не беше стигнал до крайност. Тя беше тази, която непрекъснато мислеше за това.

Или поне така смяташе, докато гърленият му смях не секна. Очите му срещнаха нейните и тя внезапно осъзна, че гърдите й се показват изпод тънкия слой вода. Той не погледна по-надолу от врата й, но за миг погледът му замръзна върху нейния. И в спокойната, безоблачна нощ блесна светкавица.

Само за миг.

— Достатъчно. По дяволите, ти не си играеш, момиче, съвсем ме довърши — не издържа той.

— Аз ли съм те довършила?

— Да, ти. Стой там. За две секунди скачам в джинсите и после ще те увия в покривката.

Тя остана там, свита в сенките, а водата стигаше до раменете й. Видя как Макс изтича по брега и нахлузи джинсите. Капки се стичаха по загорелия му от слънцето гръб.

Кит забеляза, че той не се срамуваше от голото си тяло. Краката му сякаш бяха изплетени от корабни въжета, раменете и бицепсите му бяха още по-яки, а лицето му… Когато отново се обърна към нея то беше замръзнало в сериозна маска.

Като полуусмихнат камък. Беше вдигнал ципа на джинсите си, но още не ги беше закопчал, когато грабна бялата покривка и тръгна към нея. Тя виждаше покривката, но не можа да свали очи от лицето му.

— Оттук чувам как ти тракат зъбите. Хайде! — Той вдигна покривката така, че да не вижда от другата страна. — Спокойно, никой не наднича, няма защо да се притесняваш. Ей сега ще те изсушим и стоплим.

„Правил го е и преди“, помисли си за секунда тя. Имаше предвид навика му да се престарава, като казва нещо само, за да я накара да се почувства спокойна и сигурна. Но в момента просто надминаваше себе си.

Тя силно потрепери, когато излезе от водата, и почувства хладния допир на нощния въздух до мократа си кожа. Макс веднага я уви, но единият край се смъкна от рамото й. Той незабавно го вдигна, за да я покрие и хвана другия край, за да избърше рошавата й мокра глава. Движенията му бяха внимателни и невинни. Но зъбите му бяха стиснати, сякаш се бореше с треска.

— Макс — прошепна тя. Той стоеше зад нея. Беше й леко хладно, но и през ум не й мина, че плуването беше огромно изпитание за него. Да я докосва изобщо беше изпитание за него, на което той беше решен да издържи или да умре.

— Изглеждаш като мокра мишка, но сега ще те стопля.

— Макс…

— Следващия път, когато ти се играе, напомни ми да започна друга игра. Защо не ме предупреди, че плуваш толкова добре?

— Макс! — Но той не искаше да я погледне. Беше като дете, което се страхува да не срещне призрак в килера. Не можеше да се успокои, докато погледът му не се спреше на нещо сигурно. Дженифър Лайз! Кит добре знаеше, че дъщеря й не се нуждае от проверка, защото вече я беше проверила няколко пъти, а и веднъж заспеше ли, Лайз не можеше да се събуди и от топовен гърмеж. Макс също знаеше това, но беше решил да я използва като извинение.

— Може да се събуди за последното си шише мляко, нали? Късно е. Хващам се на бас, че ще се събуди всеки момент.

Понякога Лайз се будеше за млякото, понякога не. Но така или иначе Кит изобщо не се съмняваше в способността на дъщеря си да накара целия свят да научи и най-малкия й проблем.

Тя не се тревожеше за Лайз. Тревожеше се за Макс. Освободи ръката си от задушаващата я покривка и обърна брадясалото му лице от детското кошче към себе си.

Той не искаше да я погледне. Тя вече сваляше ръка от лицето му, когато той хвана китката й, задържа палец върху пулса й и каза само една дума:

— Не.

За един кратък миг тя съзря огъня в очите му, напрегнатите му устни, кичура коса, от който капеше вода по челото му. Помисли си колко често обвиняват жените, че казват „не“, когато всъщност искат да кажат „да“. Помисли си за всичко, което можеше да загуби — гордостта и достойнството си. После си помисли за всичко, което той се страхуваше да не изгуби. Своята гордост и достойнство. И се допря до него. Устните й бавно и леко докоснаха неговите. Много бавно.

Езикът й се плъзна по горната му устна с безкрайна нежност, после отдаде същото внимание на долната. Той се опита да се дръпне, но не твърде настойчиво. Дланите й, обхванали лицето му, се оказаха достатъчно силни, за да го задържат. Палецът й го погали, за да успокои горещия, забързан пулс на гърлото му. Когато се опита да каже нещо, тя открадна още една целувка, не с нахална неотстъпчивост, а с много любов.

И това беше краят. Той се предаде. Измърмори нещо тихо и грубо, вероятно отново й казваше „не“, но тялото му издаваше точно обратното желание. Устните му копнееха за нейните, не само веднъж, а отново и отново. Той я целуваше до болка, докато всеки нерв се изпънеше, докато чувството за притежание изпълни вените й и тя закопня за него. Обви ръце около врата му, покривката се смъкна, но това вече нямаше значение. Очите му блестяха с познатия й абаносов пламък и тялото му я влудяваше с желанието си. Гърдите му се притискаха в нежната й кожа. Чувствата им преминаха в страхотно напрежение. Това напрежение беше познато на Макс, но чувството, че е обичан не беше. И Кит не бе изпитвала подобно опустошително чувство. Нещо заседна на гърлото й… Колко много грешки беше правила в живота си! Не и този път.

Ако да обича Макс беше грешка, тя би зарязала всичко. Желаеше го, но много по-голямо беше изкушението, че той има нуждата да бъде обичан и желан.

Вулканът все някога изригва. Друг на негово място би я уплашил със страстта си. Той дръпна и последния край от покривката, който скриваше бедрата й, целуна я и я положи на земята… Тревата бе мека като легло. Той я прегърна и телата им се притиснаха. Тя почувства как пръстите му се плъзгат в косата й и двамата потъват в блаженството на сладострастието извън всякакъв контрол. От гърлото й се изтръгна стон, предизвикан от движението на ръката му по гърба й, от езика му, слял се с нейния, от плътското усещане за възбудата му. Всичко това й беше и познато, и непознато. Такъв необуздан изблик на чувства! Тя си мислеше, че Макс не съзнава какво прави, че просто е обладан от твърде дълго потискани чувства, но се лъжеше. Той намали темпото, въпреки че това жестоко я измъчваше. Повдигна глава и започна бавно да изучава гърдите й, толкова бавно, че тя не издържаше. Не искаше да я гледа толкова. Но устните му приближиха тъмното връхче. Погали го с език, после със зъби. Дланта му обхвана плътта й, като че ли току-що е намерил съкровище. Когато ръката му се спусна надолу към корема и му отдаде същото възторжено внимание, тя видя в очите му, че той знаеше какво изпитва тя. И използва това безмилостно и с непоносима чувствителност, за да я накара да пламне.

Една звезда падна от небето, но те бяха толкова заети със себе си, че не я забелязаха. Дърветата шумоляха леко от повея на вятъра и променяха сенките си. В тъмното езеро се отразяваха безброй звезди. Кит бе открила единствения мъж, който можеше да съблече от нея пластовете на цивилизация и да я накара да се слее с природата по неповторим начин.

С него тя се чувстваше жена, изтъкана от безумно желание, което я оставяше без дъх. Тя и преди се беше любила, но не по този начин. С устни, с език, с тяло, с ръце… Тя отвръщаше на неговия плам… И усещаше, че само с него бе толкова естествено. С Макс всичко се получаваше така. Тя не можеше да скрие нищо от него, той беше не по-малко откровен с нея и изискваше същото.

Макс усещаше, че върви по ръба на острието. Наболата му брада одраска лекичко бузата й и той отново я целуна. Езикът му се плъзна да открие нейния. Тя беше жената, създадена за него! Сатенената й кожа, нейното ухание, дългите крака, които се галеха в неговите — бе като част от него.

Ръцете му погалиха гърдите й. Тя беше свръхчувствителна и това го влудяваше. Беше прелестна, несравнима и толкова красива! Но някой трябваше да й го каже. Трябваше да й каже още, че идеалните пропорции на тялото нямат нищо общо със страстта. Страстта беше свързана с чувствата. Когато една жена копнее за един мъж, отдава му се като че ли той е целия свят за нея, отвръща на ласките му, сякаш ще умре след секунди, ако не го докосне… Това е всичко, за което мечтае един мъж.

Самият той бе мечтал за това цял живот. Чудо бе, че тя се покриваше с представата му. Всеки мускул в него беше обтегнат като струна. Той искаше да я вземе и тя жадуваше за този миг. Би могъл да потъне в нея и стройните й крака да се увият около него, шията й да се извие и двамата заедно да полетят към върховния миг на щастие. Макс беше дяволски сигурен, че Кит не знае какво е истински секс. Той можеше да й покаже. Помисли си, че не може да се въздържи да не го направи. Грубо, твърде грубо той грабна раменете й я целуна диво. Претърколи се, като дишаше по-тежко от ранено животно, забил поглед в звездите, посипали небето. Дори когато затвори очи продължи да ги вижда. На всяка от тях беше написано нейното име! Господи, как позволи нещата да стигнат толкова далеч!

Цяла седмица я беше гледал във фермата като скъпоценна вещ. Мястото й не беше тук, до него. Сексът може би щеше да задоволи някаква временна нужда… Но щеше да създаде още по-голяма. Това щеше да разбие сърцето му, когато си заминеше. Той бе сигурен в това. Знаеше също и че тя непременно ще замине. А най-отвратителното беше, че щеше всяка сутрин да се гледа в огледалото със съзнанието, че се е възползвал от чувствата на една уязвима жена.

— Макс.

Той не отговори. Последното, което помнеше беше кошчето на Лайз близо до тях, камиона му, нейната кола и остатъците от пикник в сянката на един клен. Сега всички тези неща бяха само далечни сенки от битието им.

Кит нямаше навика да се въргаля из тревата, още по-малко да губи представа за време и място. Устните й бяха наранени и чувствителни, тялото й все още потръпваше след ласките на Макс, повтарящо любовната песен, която бяха започнали.

Тя не беше поискала да спрат. И все още не искаше.

Кит се повдигна на лакът, автоматично провери дъщеря си, която спеше дълбоко на метър от нея и съсредоточи цялото си внимание върху Макс.

Той изглеждаше разтревожен. Толкова разтревожен, че тя нежно го погледна и потисна собствените си чувства на възбуда и унижение. Беше се навел напред и стискаше коленете си. Незадоволеното желание можеше да бъде обяснение за тежкото му дишане, но изобщо не оправдаваше суровото изражение на лицето му. Лицето му беше мрачно.

— Всичко е наред — прошепна тя.

— По дяволите, ти ми вярваше!

Тя намери най-неподходящия момент да осъзнае, че е безнадеждно влюбена в него.

— И все още ти вярвам.

— Кит, не сме деца. Всеки мъж с поне малко въображение би намерил начин да задоволи една жена, без да я излага на риск. — Гордостта му й беше позната, но не и суровата нотка в гласа му. — Никога не бих те подложил на риск, скъпа. Никога, без да те попитам.

— Не се и съмнявам — каза мило тя.

— Сексът наистина е риск. Знам как се чувстваш. Разбирах какво изпитваш всеки път, когато ме погледнеш. От мен зависеше никога да не позволя това да се случи.

— Дразни ли те, че… не си ми безразличен?

Тя не използва ужасяващи думи като „обичам те“, но и това го накара да скочи на крака. Той потърси из тревата покривката, донесе я и нежно я уви около раменете й.

— Ти няма да станеш фермерска жена, Кит — каза тихо той. — Нямам какво да ти предложа. Нито сигурност, нито стабилност, нищо от нещата, които цениш. Ако погледнеш трезво на нещата, ще разбереш, че съм прав — аз нямам нищо, което би желала.

Той се обърна и потърси дрехите си. Беше късно, тя знаеше, че си тръгват и въпреки това не можеше да помръдне.

Неговото „Аз нямам нищо, което би желала“ я прониза. Той изглежда наистина го вярваше Макс жестоко се лъжеше. Но до този момент тя не беше осъзнала колко дълбоки са раните, предизвикани от предишния му неуспешен брак.

Колко ли жестоко го беше засегнало това. При всяка тяхна среща Макс проявяваше изключително внимание и загриженост към нейните чувства, и никога към своите. Изобщо не ставаше дума за него, за неговите желания и емоции. Сякаш те нямаха никакво значение, най-малкото за него.

— Трудно ти е да повярваш, че може да искам да остана — прошепна тя. — Никоя жена не е оставала с чисто сърце при теб, нали, Макс? В началото няма проблеми, но когато играта загрубее, не остава никой, на когото да можеш да разчиташ…

— Нито пък ти си тази жена. — Той още закопчаваше ризата си, когато се наведе и я целуна по челото. Целувка на сурова нежност. — Никога не бих те наранил. Безумно те желая. Вече го знаеш. Но това не означава, че бих направил нещо, с което да те нараня.

— Ами ако не искам да ме пазиш по този начин.

— Трябва.

Беше трогателно да спориш с мъж, чиито разбирания за чест, свързани с жените, са като реликви от древността.

— Карлсън, аз съм на тридесет и девет години… Не мислиш ли, че е нормално да определям сама какво искам, какво чувствам и от какво имам нужда.

— Често го правиш — изтъкваш възрастта си и си мислиш, че това е доказателство за опит и мъдрост. Забравяш, че аз бях до теб онази нощ на пътя. И изобщо, ама изобщо не ти беше минало през ума, че някой може да остане до теб. Това показва точно колко струва твоя „огромен“ опит. С какви мъже си си имала работа, по дяволите?!

— Различни от теб — каза тихо тя.

— Сега не е време за любов!

Червенина заля лицето й. Макс точно това бе целял. Непременно да я накара да се изчерви и да я отклони от опасния път, по който беше тръгнал разговорът. Той определено не искаше да чуе от нея, че го обича. Но много повече я тревожеше това, че той със сигурност не иска да повярва, че някой може да го обича.

— Една жена не може просто да те обича… нали? Не говоря за секс. Имам предвид човекът в теб. Онова, което си, което представляваш, колко струваш.

— Хайде, подай ръце! — тя го послуша и напъха главата си в жълтата блуза, както той й подаде като на дете. Само че той едва ли я гледаше като дете. За него тя си оставаше опасно изкушение като първородния грях. — Преживял съм твърде много, за да сбъркам чувствата с нещо друго. Сексът е дяволски могъщ стимул. Но и самотата, и страхът…

— Толкова си прав, Макс! Има много неща, от които се страхувам — прошепна тя.

— Знам.

— Но най-много се страхувам да не направя още грешки. Не мога да губя повече, Макс. Всъщност единственият случай, в който бих поела още един риск, е ако съм абсолютно сигурна, че съм права — каза тя като обещание, но той не го прие по този начин.

— Скъпа, знам. Разбирам — очите му блестяха. — Точно затова можеш да се чувстваш сигурна с мен. И двамата не бихме могли да си позволим повече грешки. Не трябва да се тревожиш, това няма да се повтори.

Когато Макс се обърна, тя закова поглед в силния му гръб. Бе разбрала какво иска да й каже. Той би преминал през ада, преди да я докосне отново. През цялото време се беше борил със себе си. Събра кураж и го попита нещо, на което отдавна търсеше отговор.

— Макс?

— Да.

— По-лесно ли ще ти е, ако просто напусна завинаги живота ти? Искаш ли да си отида?

— Не! — той вдигна внезапно глава, но понижи глас. — Искам да кажа, да, когато си готова. Но не по-рано. Когато се съвземеш, когато вече знаеш какво искаш да правиш, къде ще отидеш. Но дотогава… Не си нещастна тук, нали? Нещата вървят добре. С Лайз. И счетоводството. Струва ми се, че сама ще поискаш да си отидеш. Вече ти обясних, че не трябва изобщо да се тревожиш за мен…

Той продължи да говори в същия дух, но Кит беше получила своя отговор. Той не беше в думите, а в очите му.