Дженифър Грийн
Шеметен танц (4)

Четвърта глава

— И така какво мисли семейството ти за новата придобивка?

— Всъщност те не са имали възможност да я видят. Баща ми е без работа и в момента едва си изкарват прехраната. Освен това, боях се, че няма да се оправя с бебето сама на такъв дълъг път… Това е прекрасно, Макс!

Макс прекара ръка през косата си.

Кит се беше навела над камината в хола и гладеше с пръсти мраморния надпис:

Блудкавата романтика не му беше по вкуса, а и нищо от онова, което беше чул досега не беше „прекрасно“.

Къщата на баба й стоеше празна от години. Кит каза, че добре се е подредила вътре, но няма никакви съседи. Кръгът на приятелите й в Чикаго се ограничаваше до нейните бизнес контакти, естествено прекъснати, когато се премести. Макс беше предположил, че семейството ще й дойде на помощ. Те не бяха го направили, а освен това имаше чувството, че са я използвали години наред. През всичките тези седмици тя се беше чувствала самотна, наистина самотна.

— Ти, разбира се, сигурно си спестила нещичко. Дори ако отначало не си смятала да задържиш бебето, все пак си знаела, че ще останеш без работа за известно време.

— Хм. — Тя стисна рамото му, сякаш за да го успокои, докато безгрижно преминаваше край него.

— Какво е това дърво, Макс?

— Дива череша. Колата върви ли?

— Върви и пее. След като дадох на механика пари колкото за нова яхта! — Тя му отправи усмивка, за да го накара да се усмихне. Една от онези страхотни женски усмивки, които го караха да търси в джоба си антиацид. — Обожавам френските врати.

Провал. Макс можеше да проведе по-смислен разговор с бебето, задрямало на дивана. Ясно беше, че Кит не е на себе си. Вероятно следродилната меланхолия беше повлияла на способността й да мисли разумно.

Въпреки че се беше опитал да подреди набързо, къщата не изглеждаше прилично. Френски ключ красеше холната масичка, по пода се въргаляха селскостопански списания и чорапи. Той переше дрехите си, когато запасът му от чисти се изчерпеше и прилагаше същия принцип спрямо чиниите. Не беше бърсал прах или чистил с прахосмукачка от началото на сезона. Нямаше време. Обикновено поне зареждаше хладилника, но разчиташе главно на дъждовни дни. Но не бе валяло от седмици. От време на време някоя съседка му носеше тенджера с ядене — знаеха какво означава да се бориш сам с цяла ферма. Но Кит не можеше да разбере това. Той очакваше тя да се отврати от мръсотията, но тя не преставаше да се възхищава от къщата.

Фамилната крепост представляваше бяло двуетажно чудовище в колониален стил, построено от прадедите му. Те явно бяха харесвали ненужните украшения, като започнем от гипсовите орнаменти по стените и безполезните ниши и стигнем до изобилието от камини и откритото стълбище от черешово дърво, което подхождаше повече на „Отнесени от вихъра“, отколкото на фермерското ежедневие. Прабаба му беше непоправима романтичка. Ако не беше изключително непрактично един фермер да живее далече от земята си, Макс отдавна щеше да се премести в някоя барака и да остави проклетата къща празна.

— Медни свещници, камини във всяка стая, дървени подове — никой вече не строи така, Макс.

И слава Богу, си мислеше той. Едва не започна да й разяснява какво му коства да поддържа един дървен под, но усети колко лесно е сменила темата.

— Значи няма изгледи да си намериш работа, а?

— Никакви. Не че очаквах да се отвори място за специалист по маркетингови проучвания наоколо… Само в някой голям град мога да намеря нещо от моята област.

— Значи се връщаш в Чикаго?

Погледът й за момент стана влажен и празен. Но не за дълго. Тя твърдо поклати глава.

— Предпочитам да остана тук. Нямам представа какво ще правя, но няма да се върна отново към смога и уличните задръствания, шестдесетчасовата работна седмица и една професия, която те смазва от напрежение. Не това е начинът да отгледам дъщеря си.

Той беше съгласен с нея, но и мизерията едва ли беше начин да отгледа Дженифър Лайз. Кит се нуждаеше от промяна. Нямаше нищо лошо в това, ако не беше принудена да го направи заради детето и не беше подложена на финансови изненади. Но той беше с изтъркани джинси, а тя — с коприна, така че нямаше представа как да я попита дали се нуждае от пари.

Кит погледна часовника си и веднага се втурна към бебето, оставяйки след себе си уханието на прескъп парфюм. Парфюмът имаше дъх на сексуална забрана. Хормоните не го бяха оставяли на мира от мига, в който беше влязла. Беше на четиридесет, а се чувстваше като ученик. Отдаде го на твърде дългото въздържание, но все пак пожела тя да си тръгне.

— Съжалявам, Макс. Нямах представа, че е станало толкова късно. Ако не тръгна веднага, ще стане време за нощното хранене на Лайз, а ти сигурно имаш да правиш още куп неща.

Наистина имаше, но в момента не можеше да си спомни нито едно. А може би просто искаше тя да си тръгне. Защо тогава се подразни, когато тя наистина си тръгваше? Гризеше го съвестта, че отначало се беше усъмнил в мотивите й. Не можеше да си обясни защо го е потърсила, ако не иска нищо от него.

Бе придобил този цинизъм в оценките след съжителството си с бившата си жена. И от трите си сестри, които си спомняха телефонния му номер само когато се нуждаеха от нещо. Но Макс трябваше да е разбрал, че Кит е различна.

У нея гордостта надделяваше над здравия разум. Това личеше в очите й, в аристократичната извивка на брадичката, а и той я познаваше от онази тъмна, страшна нощ край някакъв безлюден път. Тя не бе очаквала от него да остане. Проста мислеше, че ще се обади за помощ и ще си замине. Личеше, че няма много високо мнение за мъжете. Това го тревожеше, макар че споделяше подобно чувство към противоположния пол. Но сега го тревожеше мисълта, че се опитва да си тръгне колкото може по-бързо, без изобщо да му е поискала нещо.

Беше взела бебето, но й оставаше да прибере още куп неща. Той вдигна одеялцето, завърза дръжките на плика с пелени и дамската й чанта, и сложи под мишница кошчето на бебето, като в същото време се опитваше да й отвори задната врата.

— Аз бих могла да нося нещо.

— Няма проблем. Ръцете ти са заети с Пънки.

Тя се усмихваше всеки път, когато той наричаше дъщеря й така. И той може би го правеше точно заради това.

Слънцето отдавна беше залязло и навън беше тъмно като в рог. Тя вдигна лице към него и градинската лампа засия върху бледата й кожа. Имаше нещо в очите й, една търсеща напрегнатост, отблясък от някакво мимолетно чувство. Преди да му даде шанс да разбере, тя се извърна.

Мълчаливо той натрупа нещата на бебето на задната седалка. Мълчаливо и тя се опита да напъха спящата Лайз в обезопасителните ремъци на седалката, без да я събуди. И двамата затвориха вратите в един и същи миг.

Неловката тишина се проточи.

— Ама тя е голяма работа — промърмори той.

— Забелязах, че не изпробва безсмислени баналности от рода на „Какво красиво бебе се оказа тя“.

Той се усмихна.

— Тя е борбена натура. Това е доста по-добре, отколкото да е красавица.

— Тя не е просто борбена натура. Тя е генерал, напълно способен да диктува положението във всяка стая на къщата, минути след като е пристигнала. Чу капацитета на гласа й. И това беше в осем вечерта. Трябва да я чуеш в три сутринта някой път.

— След маркетинговите проучвания и тракането с токчета из заседателни зали това май ти идва като разнообразие.

— Може и така да се каже. Горката Лайз! Трябва да се примирява с такава неопитна майка. Понякога се чувствам, сякаш съм изхвърлена от самолет без парашут, но понякога не е чак толкова зле. И все пак съм привързана към нея.

— Сигурна ли си? Ако я смениш, може да получиш модел с коса, която не се нуждае от гел, за да стърчи.

Тя се изсмя и пристъпи към него.

— Тя е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало. И затова всъщност дойдох тук. За да ти го кажа. Да ти благодаря. Когато се появихме ми се стори, че не си много щастлив да ни видиш. Накарах те да се чувстваш неудобно и съжалявам, но просто трябваше да го направя.

Той я видя да вдига ръце. Едва ли би го стреснала повече, ако беше насочила пушка в главата му.

Щеше да знае как да се предпази от насочена пушка, но нямаше представа какво да прави с увисналите на раменете му ръце.

През всички тези седмици Макс си беше изградил погрешната представа за Кит като за недостижима херцогиня. Сега откри, че тя няма нито предразсъдъци, нито претенции за изисканост, нито помен от свян, защото се повдигна на пръсти и го целуна, леко наклонила глава.

Не трябваше да го целува! Ако имаше поне малко разум в главата, нямаше да го направи. Уханието й вля жар в кръвта му. Деликатните й устни раздухаха пламъка в него. Колата беше на една крачка от бдящата над честта й градинска лампа. Собствената им сянка ги обгърна, и, о, Господи, как само го възбуждаше тя.

Целуна го съвсем леко. Нежният допир не съдържаше и намек за съблазън. Целувката беше само това, което тя беше вложила в нея — едно благодаря за дъщеря й, за това, че беше стоял до нея тогава, че беше се оказал мъж, на когото можеше да разчита. Тя веднага се отдръпна, но пръстите й още стискаха раменете му, когато очите й срещнаха неговите. В един юлски ден преди години Макс беше в една овощна градина, когато видя, че към него се насочва огромен черен стълб. Споменът беше незаличим в паметта му — той знаеше, че торнадото ще удари, но реалността не беше и на половина толкова страшна, колкото изгарящото го сега предчувствие за опасност.

Не беше се сещал за това отдавна, но един поглед към нежните очи с извити мигли само на сантиметри от неговите беше достатъчен, за да му го припомни.

Тя знаеше какво прави. Не беше някое момиченце, което се целува, сляпо следвайки импулса си. Тя беше жена с усет и опит. Първата целувка беше невинна, но тя чакаше втора. За втората беше дошла. Двамата бяха сложили началото на някаква непонятна връзка в една далечна нощ. Тя искаше да разбере колко струва тази връзка. Искаше да узнае дали още съществува. Не можеше да откликне на поканата в очите й. Каквато и да беше връзката между тях, тя беше плод на обстоятелствата. Кит нямаше да издържи и един ден в неговия свят. Макс не можеше да понася нейния. Той искаше да се нарече мръсник, но има граници, които дори мръсниците не прекрачват.

А нямаше друг звук, освен песента на щурците, нямаше друга светлина, освен тази в очите й. Тя продължаваше да се взира в очакване и с копнеж. Тя искаше отговор, дори ако това означаваше да бъде отхвърлена.

Грубите му пръсти се плъзнаха в косата й, за да я задържат, а устните му я сграбчиха в една съвсем различна от нейната целувка — земна и първична.

Нямаше сили да отхвърли Кит, не искаше и не трябваше. Представи си как тя се впуска в обичайните женски фантазии — старата приказка, в която безскрупулният мръсник отвлича принцесата-девица.

Макс знаеше сценария. Бившата му жена се беше запалила по неговите мускули и физическа сила. Той също се беше запалил от изкушението да свали пластовете цивилизация и да покаже на принцесата какво значи да си гола. Истински гола. С разсъблечена от страст душа.

Приказката се беше харесала на Андреа. Лошото дойде с реалността. Една жена, която се къпе във вана с лавандула, неизбежно сбръчква нос при миризмата на мъжка пот. А мазолите в действителност не са никак сексапилни.

Макс имаше по себе си еднодневна мръсотия, дънките му бяха оцапани със смазка, по бузите му беше набола брада, а мускулите му се обливаха в пот. Помисли си, че на Кит няма да й е нужно много време да разбере, че не й е тук мястото, ако кара направо. И той тръгна съвсем направо… Само дето, когато целувката му стана по-дълбока, тя не се отдръпна. Издаде сладостен утвърдителен стон и се притисна към него.

Макс нямаше представа кога си е затворил очите, но дяволски добре разбра, че Кит не е Андреа. Бившата му жена беше хитра като лисица. Кит нямаше капка хитрост в главата си.

Тялото й сляпо се притисна към неговото. Тя му прилягаше като топла ръкавица в студена нощ. Привличаше го, както Ева — Адам. И го вълнуваше така, както никоя жена досега. Връхчетата на гърдите й се втвърдиха и той ги усети. Стройните й бедра се притиснаха до неговите и когато спусна ръцете си по гърба й и по-нататък, почувства как тя се стяга в ръцете му. Потръпна силно. Никога нямаше да й прости това.

Тя не беше девица. Би трябвало да усети възбуда: та му. И въпреки това езикът й посрещна неговия. Въпреки това устните й диво откликнаха на неговия натиск.

Косата й беше къс коприна в ръцете му. Нежност! Не помнеше от кога не е усещал нежност. Желание! Не беше допускал това чувство в сърцето си от години. И доверие… Дяволите да я вземат! Макс беше преживял твърде много тежки моменти, за да рискува с едно ново разочарование. И все пак за един кратък миг той повярва, че обещанията на една жена означават нещо. Поне нейните обещания. Нейният див, трепетен отклик беше твърде обещаващ и спонтанен, за да не бъде искрен.

Той се почувства по същия начин. Кръвта му винаги е била гореща, но никога толкова много. Сърцето му биеше силно, пулсът му прескачаше. На не повече от метър от тях спеше бебе. Заобикаляше ги двеста акра нуждаеща се от грижи земя — той не забравяше това. Нито за минута. Нито за секунда. Земята беше единственото, на което някога е разчитал. Тя беше всичко за него.

Той рязко се отдръпна от Кит, осъзнал, че е загубил ума си по нея. В него все още властваше желанието, а не разума, когато погледът му спря върху засенченото й лице. Дишането й беше неравно, устните леко отворени. Изглеждаше на деветнадесет, не на тридесет и девет. И съвсем беззащитна.

Той знаеше какво да прави, когато дойде торнадото, но нямаше представа какво да прави сега. С непохватни пръсти се опита да я погали, избягвайки погледа й.

— Трябва да тръгваш — отсече той.

— Да — отвърна тя, но не помръдна. Затвори очи и устните й се извиха в усмивка. — Предавам се. Само теб ли уплаших, Макс, или и себе си?

— Никого не си уплашила. Изтощена си. Аз също. А хормоните имат навик да се обаждат лесно, когато си ги потискал твърде дълго. Не мисли за това.

Усмивката й помръкна.

Кит трябваше да се зареди с кураж, за да се появи тук. Една жена не рискува да бъде отхвърлена, ако залогът не е наистина висок. Тя имаше нужда да знае дали Макс е мъжът от спомените й… И беше намерила отговора. Той беше отнесъл късче от душата й с начина, по който гледаше Дженифър Лайз. Беше трогнал сърцето й със своите не дотам тактични въпроси. Но Макс сякаш непрекъснато се стремеше да я закриля. Той беше просто един честен, земен, нежен мъж. И самотен при това. Когато обикаляше прекрасната стара къща, в която като че ли беше паднала бомба, първо я впечатли тишината. Представи си как Макс се мотае из празните стаи, съвсем сам, сезон след сезон, година след година…

Но пет минути след като пристигна, Кит знаеше също, че няма да остане. Разговорът вървеше трудно. Макс се чувстваше неловко, беше предпазлив. Не само че не се отпускаше, но дори не се и опитваше. Случайната откровеност, която беше почувствала у него онази нощ на пътя никога нямаше да се повтори. Макс едва ли желаеше да отвори онази врата.

Само че беше я открехнал с онази прегръдка. Кръвта й още шептеше във вените, сърцето й пееше… Би се любила с него на тревата. В пещера. В океана. В пустинята. Навсякъде и както той пожелаеше. От Макс се бяха излели самота, нежност и копнеж, а тя беше откликнала от дъното на душата си.

Неговото грубо „не мисли за това“ я поряза като нож. А от това, че сведе чувството до „хормони“, я заболя още повече.

— Така ли искаш да си обясниш всичко? — попита тихо тя. И като не получи отговор, наведе глава. Сякаш внезапно забелязала, че ръцете й все още са на раменете му, тя ги дръпна. Също толкова бързо се завъртя на пета и заобиколи колата.

— Лека нощ, Макс.

— Почакай малко, херцогиньо.

Тя отвори вратата. Той за миг си помисли, че няма да почака, но тя се спря и очите й срещнаха неговите над осветения от луната покрив на колата. Представи си, че има точно две секунди, преди тя да си замине от живота му завинаги. Едва ли щеше да му даде повече време.

— Искаш ли работа?

— Моля?

Нормално беше да си помисли, че не е разбрала. Думите явно идваха от устата на човек, изгубил разсъдъка си.

— Работа — повтори той. — Не е нещо голямо или сложно. Със счетоводството съм три седмици назад, а всяка седмица плащам заплата на около четиридесет човека. Не може да се сравни с твоите маркетингови проучвания, но все пак е нещо. Няма да ти отнема повече от двадесет часа седмично. Няма значение кога ще го правиш, можеш да водиш и бебето. Пънкарчето няма да пречи, и поне ще си докарваш някакъв доход, докато…

Тя дълго мълча, преди да отговори.

— Да не би да си мислиш, че дойдох да искам пари?

Той си мислеше, че е дошла да му причини повече неприятности, отколкото може да понесе, и се беше справила отлично. Не го интересуваше. Щеше да преодолее желанието си към нея. Сега Кит представляваше предвидима опасност. Вземаме стария му пагубен навик да си пада по неподходящи жени, увеличаваме около три хиляди пъти напрежението и това е Кит. Беда… Но не и ако държи джинсите си закопчани и ръцете си далече от нея. Не беше чак толкова трудно.

— Нямаше да ти го предложа, ако настина не се нуждаех от помощ. По това време на годината ми трябват шест ръце, а имам само две. Ако някога беше живяла във ферма, щеше да знаеш, че казвам истината.

Тя все още се колебаеше. Макс предположи, че не иска той да си мисли, че се нуждае от пари. Или пък да работи за фермер беше под достойнството й. Той вече започваше да се подготвя за отбрана, когато тя промърмори:

— Добре.

— Добре?!

— Да, приемам предложението. И благодаря. Кога искаш да започна?

— Когато искаш, стига да е преди петък. Плащам на работниците в събота сутринта.

Хладните сини очи го изучаваха, неумолимо — по женски и предизвикаха тревогата му. Не бе в състояние да прочете мислите й. Чувстваше, че става обратното — тя четеше неговите. За разлика от очите гласът й беше успокояващ.

— Звучи чудесно.

Откъм колата се чу приглушен рев. Кит наведе глава и когато се изправи, каза с усмивка.

— Едно друго същество току-що се събуди. Моли се да не ни арестуват за нарушаване на спокойствието, преди да стигнем вкъщи. Лека нощ, Макс.

 

 

Следващият ден беше вторник. Макс излезе от къщи в шест сутринта и се върна към пет. Стомахът му виеше от глад, а гърлото му беше пресъхнало. Но вечерята трябваше да почака, първо искаше да чуе прогнозата за времето. От запад идваха облаци. Той очакваше прогноза за дъжд, но една твърде силна буря щеше да подложи на риск прасковите му.

Взе двете входни стъпала на един дъх, блъсна вратата и включи радиото, като в същия миг посегна за чаша студена вода. Вече гълташе хладната струя, когато осъзна, че нещо не е наред.

… въздушен фронт над езерото Мичиган със скорост около четиридесет километра в час. Предполагаме, че бурята ще достигне северния бряг в…

Чашата в ръката му беше чиста. Какъв абсурд! Мивката миришеше на белина и чисто, още една халюцинация, а на шкафа нямаше нито една мръсна чиния.

… фронтът се движи бързо…

Подът блестеше. Последния път, когато беше видял тъмночервените плочки, те лежаха под пластове мръсотия и кални стъпки. Вратите на шкафовете бяха затворени — той изобщо не си даваше този труд. Върху печката се мъдреше електрическа тенджера. Той докосна капака, опари се и изруга.

… опасност от буря…

Когато вдигна капака, ароматът направо подсече коленете му. В апетитния сос цвърчаха картофи, моркови и телешко. На масата лежеше още топъл хляб, покрит с чужда кухненска кърпа. В хладилника го чакаше плодова салата от праскови и боровинки. За десерт имаше лимонов пандишпан…

Ужасно беше да скроиш такъв номер на човек, който се мъчи да живее на хляб и фъстъчено масло седмици наред.

… повтаряме опасност от буря…

Нямаше нито бележка, нито знак от добрата фея, която беше направила това. Макс беше влизал и излизал от офиса цял ден. Никой не беше докосвал книжата. Той все още трудно намираше телефона под купищата счетоводни книги върху бюрото, следователно тя не беше стъпвала там. Той я беше наел да му води сметките, но представата за това как Кит коленичи и мие пода беше абсурдна. Не, не можеше да бъде тя. Но кой тогава?

Вторникът беше достатъчно обезпокояващ, дори ако предупреждението за буря никога не се сбъднеше, но, когато се върна от полето в сряда, намери офиса си излъскан и облизан. Тя още не беше пипнала книжата, но той виждаше пода. Можеше дори да вижда през прозорците, а в къщата намери мръсните си дрехи изпрани. Всички, даже чорапите. Тя беше изгладила ризите му, но той разбра това чак в четвъртък, когато потърси чиста. В четвъртък сутринта Макс се беше навел над една развалена пръскачка под жаркото слънце. Струйка пот се спускаше по врата му. Изгладените яки може би бяха нещо прекрасно за някой изтупан чиновник, който трябва да изглежда свеж в офиса си. Но за човек като него те бяха повече от неудобни. В момента една такава яка го подлудяваше! Това усещане започваше да става постоянно.

Той не искаше тя да прави всичко това, и ако я беше уловил, щеше да я накара да спре. Но не можеше да я улови. Дори да имаше телефон на вилата, в указателя явно беше записан на името на баба й, защото от Справки не можеха да намерят нейното. А що се отнася до фермата, Макс по цял ден сновеше напред-назад из двора, но не успяваше да я види. Кит се оказа по-бърза от фантом и също толкова неуловима.

Само че утре беше петък. Утре тя нямаше да може да прелита наоколо като невидима пчеличка без негово знание, защото той трябваше да й покаже как да води сметките, преди да започне да се оправя сама. Утре щеше да я улови. Тогава смяташе да разбере какво точно мисли, че прави тази луда блондинка.