Младен Денев
Трансплантация

Като чу думата професор, жената се изправи на крака, но уплахата в очите й си остана. А професорът даже и не я погледна. Той вдигна контролния лист пред погледа си, прочете думите „мозъчен инсулт“ и разбра всичко.

— Дишането е по Чейн-Стокс… — каза дежурният лекар. — Най-много след десет минути ще получи екзитус…

Говореха така, сякаш болният щеше да получава колет. А в същност звучното „екзитус“ означава смърт.

— Докторе… — рече жената, — докторе…

Устните й бяха напукани, а под влажните й очи тъмнееха сенки. Професорът пак не я погледна. Професорът само повдигна тънките си рамене и излезе от болничната стая. Много е страшно, когато един лекар повдигне раменете си нагоре…

После, щом затвори вратата на своя кабинет, професор Куцаров извади кутията и си запали цигара. Друго нищо не можеше да направи… Вън, по перваза на прозореца, едно по-едро врабче гонеше друго, по-дребно и сигурно щеше да го настигне, защото по-дребното не бягаше много бързо. В същия миг предавателната кутия пропука:

— Моля, професор Куцаров да се яви в операционна номер четири…

Повториха съобщението два пъти. Професорът налапа цигарата, изсмука бързо последния дим и излезе. Главният хирург го посрещна още на вратата:

— Безнадежден случай… — каза той.

Главният хирург държеше ръцете си разперени нагоре, като че ли се готвеше да прегърне професора.

— Безнадежден случай…

— И по-точно?

Професорът гледаше своя колега право в очите.

— Да… — изпъшка главният хирург. — По-точно, автомобилна катастрофа. Счупване на гръбначния стълб, разкъсване на чернодробната капсула, деформирани бъбреци и…

— В същност останало ли е нещо здраво в тоя човек? — попита най-сетне професор Куцаров.

— Да! — отвърна главният хирург. — Само черепът. Най-късно след един час ще получи екзитус…

Професор Куцаров захапа тънките си устни — в продължение на десет минути той чуваше думата „екзитус“ за втори път… Това беше много.

— И какво предлагате? — последната дума на професора прокънтя в операционната, удари се в тавана и се върна долу.

— Предложението чакам от вас… — каза главният хирург. — На операционната маса лежи доктор Илчев…

— А? — едва не изкрещя професорът. — Но как е възможно? Само преди два часа ние обядвахме заедно…

Професорът пристъпи напред, отметна покривката и разгледа лицето на своя приятел. Устните на доктор Илчев бяха раздалечени, а в трапчинката на брадата му се виждаха няколко необръснати косъмчета. Днес, когато обядваха в ресторанта на Бунарджика, професор Куцаров гледаше тези косъмчета и слушаше думите на Илчев:

— Не, Куцаре… Аз не мога да се съглася с доктор Стъкуиш…

Двамата лекари бяха от един и същи випуск и можеха да си говорят така.

— Трансплантация на мозъка — продължи Илчев — това е нещо ужасно… Светът на човека, неговият дух, неговата любов се намират в мозъка. След трансплантация на сърца се оказа, че в сърцето няма нищо… Но мозъкът е друго… Впрочем ти ще прочетеш моята статия в „Нова медицина“. Там подхвърлям мисълта, че болните ще почнат да се плашат от нашите болници… Всички помнят процеса в Мактаун…

Професор Куцаров също помнеше тоя процес. През 1980 година в Мактаун при трансплантация на сърце се оказало, че дарителят още бил жив…

Така си говореха днес двамата приятели, а сега устните на Илчев стояха неподвижни и бледи.

В операционната зала, без да чука, влезе дежурният лекар. Професор Куцаров видя очите му и тутакси разбра какво ще му каже. Оня го каза:

— Мозъчният инсулт почина…

Лекарите винаги говорят по този начин. Вместо името на човека те казват името на болестта: хипертонията от осма стая, радикулитът от тринадесета стая или луесът^[1] от заразното отделение…

— Докарайте го тука! — каза професор Куцаров. — И да се включи електронният оксидатор.

— За кого? — попита инженерът.

— За мозъчния инсулт.

После професор Куцаров проследи лицата на своите колеги всяко поотделно, отмина нататък и намери онова, което му трябваше. Младата шпикерка изтръпна от погледа на професора, но все пак натисна копчето на радиоуредбата. Миг по-късно жиците разнесоха по лекарските кабинети следната заповед:

— Внимание, внимание… Неврохирургичен екип номер четири да бъде готов за трансплантация…

През това време професор Куцаров натисна с чело бакелитовото копче на мивката и захвана да жули дългите си космати ръце. Дежурният лекар застана зад гърба му. Когато погледите на двамата мъже се срещнаха в огледалото, дежурният лекар каза:

— Но, професор Куцаров, ние нямаме юридическо основание… Вие много добре знаете становището на доктор Илчев за трансплантация на мозъка… Аз мисля…

— Вижте какво… — обърна се рязко професорът. — По-добре оставете мисленето, а идете да уговорите съпругата на дарителя. Ние трябва да вземем неговото тяло. А за доктор Илчев аз отговарям. Изследванията на доктор Илчев и първата му операция на глухоням не са записани никъде. Те трябва да останат за българската медицина. Аз искам да спася неговия мозък дори и в чуждо тяло, дори и зад чуждо лице… Разбрахте ли ме?

— Разбрах ви… — каза дежурният лекар и тихичко излезе от операционната зала.

Гласът на професор Куцаров го застигна в коридора:

— И съберете консилиум за смъртта на дарителя.

Трудността започна малко по-късно. Жената на починалия не искаше да даде тялото му.

— Но аз какво ще погреба? — попита ненадейно тя, сякаш това беше най-важното. — И после как ще срещам тоя човек с лицето на моя мъж, който ще ме отминава като чужда…

Лекарите й обясниха всичко, жената се разплака и накрая подписа декларацията… Пет минути по-късно главният инженер на операционна зала номер четири включи върху главата на доктор Илчев електронния екстрацеребланатор за подхранване на мозъка. Анестезиологът съобщи дишането:

— Шестнадесет…

Главният инженер пусна стерилновия апарат за бактерицидни лъчи и операцията започна. На всеки 10 минути кардиологът докладваше състоянието на пулса, на кръвното налягане и на сърдечния ритъм.

През затворените прозорци външният свят долиташе приглушен и тих… На улицата няколко деца се гонеха с оная популярна игра на държави и дали нарочно, или без да искат, те повтаряха най-често изречението: „Да бяга, да бяга Америка!“ Както преди четиридесет години във Виетнам, американците пак изпробваха новите си оръжия по света, и децата знаеха това…

Докато пришиваше нервос фациалис, лицевия нерв, професор Куцаров си спомни, че довечера щяха да ходят с доктор Илчев на опера. „Трябва да презаверя билетите… — помисли професорът. — Ние пак ще отидем на опера, само че след петнадесет дена…“ Той изведнъж си представи, че на ония техни места на осмия ред до него вече щеше да стои друг човек, много по-едър от доктор Илчев, чужд човек, който щеше да го нарича Куцаре…

Колкото и да споделяше теорията на професор Стъкуиш за трансплантация на мозъка, ръката на Куцаров трепна, щом си представи, че отсега нататък неговият приятел доктор Илчев ще бъде друг.

— Продължете сами! — каза професорът на своите помощници и веднага излезе от операционната зала.

Онова, което оставаше да се върши, можеха да го направят и студенти четвъртокурсници от всяка медицинска академия в света.

Професор Куцаров грохна на канапето в своя кабинет, без да се сети, че винаги досега след операция беше запалвал цигара и че това бяха най-сладките му цигари…

През същото време санитарите изкачиха с ескалатора новия доктор Илчев в изолационната камера, оставиха го там и заключиха вратата отвън… Два дни не се случи абсолютно нищо. На третия ден дежурният лекар посрещна професора още на пропуска.

— Той стана… — каза някак уплашено дежурният лекар. — Стана и се разходи из камерата. Да свалим ли превръзката от очите му?

Вместо да хукне към камерата, за да види своя приятел, професор Куцаров прекара длан през челото си, въздъхна и каза на дежурния лекар „да“, както можеше да му каже и „не“. Дежурният тръгна нагоре сам. Щом влезе в изолационната камера и погледна човека на бялото легло, дежурният лекар усети страх. Разбра, че няма да може да свали превръзката му сам, и каза:

— Доктор Илчев, аз ще развържа бинта, а вие си го свалете…

И точно в този миг, когато дежурният лекар затвори вратата зад гърба си, оперираният за първи път погледна ръката си. Тя беше чужда… Имаше неговия навик да държи палеца сгънат навътре, но беше ръка на друг човек. Негови бяха само мозъкът и спомените, запазени там. Те изведоха непознатата мъжка фигура из болничните коридори, отключиха кабинета на доктор Илчев и чуждата ръка написа върху белите листове тайната за операция на глухоням.

Странният човек, който не бе нито доктор Илчев, нито оня с мозъчния инсулт, знаеше, че никелираните кутии в шкафчето ще отразят лицето му и той го отключи, стиснал здраво очи. Чуждите ръце намериха смъртоносния прах, изсипаха го между устните и след това имаха сили само да отворят прозореца и да стиснат с изстиващите си пръсти едно върбово клонче, което опираше на перваза…