Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (8)

Глава осма

— Това е само предварителна диагноза, Джанет, докато излязат резултатите от клетъчните култури — съобщих й аз по телефона.

Бях се върнал в кабинета си след аутопсията и най-после я хванах между изписвания на две бебета.

— Лен Гарднър е сигурен, че преди стафилококовата е имало друга инфекция, и смята, че легионелата е добро предположение.

— Как го прие Росит? — попита тя с нескрит сарказъм.

— Загуби ума и дума!

— Това ще го укроти ли?

— Не. Съюзил се е с Хърст, за да ме злепоставят пред комисията.

— Какво! Как разбра?

Казах й за нарежданията, които Лен бе получил от Хърст.

— Боже мили — възкликна тя. — Росит и Хърст — страхотна двойка. Ако обаче диагнозата ти е била правилна, това няма ли да ги накара да си затворят устата?

— Е, ще охлади малко Росит, но все пак аз изпратих жената вкъщи, Джанет. Ще се хване за това и както и да го погледнеш, няма спор, че съм допуснал смъртоносна грешка. Колкото до Хърст, знаеш колко опасен може да стане, ако някой застраши доброто име на „Сейнт Пол“. И при по-добри обстоятелства е търсил начин да се отърве от мен, така че сега няма да пропусне възможността да ме хвърли на кучетата.

Джанет не отговори. Веднъж Хърст се опита да ме набеди за убийство и да попречи на полицията да разследва някои нечисти сделки в „Сейнт Пол“. Нещата се обърнаха и в края на краищата истинският убиец бе разкрит, но аз получих добра представа колко опасен може да бъде Хърст, когато си постави нещо за цел. Оттогава станахме непримирими врагове и вероятно щяхме да останем такива до края на живота си.

— Отвратително! — каза гневно Джанет, като ме извади от мрачните ми мисли. — Как може Хърст да се занимава с такива гадости? Не могат ли онези мекотели, които се наричат главни лекари, да се вдигнат и да го свалят? Вие с Шон ли сте единствените…

Тирадата й продължи повече от минута. Щом толкова горещо ме защитаваше, явно смяташе, че съм в голяма беда. Точно сега обаче повече се тревожех за сигурността й, отколкото за кариерата си.

— … ако включите повече жени в този ваш съвет, тези глупости ще престанат веднъж завинаги…

— Джанет — прекъснах я аз, — най-важно сега е това, което става в твоята болница. Дори ми се струва, че е опасно да оставаш на работа.

Нямах намерение да изказвам страховете си, но тялото на Сандърс и тъмният силует постоянно ми се привиждаха. Среднощните ми разходки по килима не бяха довели до никакво решение.

— Ърл! — изкрещя тя в слушалката. — Не мога да зарежа пациентите си! Освен това онези сестри се разболяха, когато не бяха на работа.

Като че чувах собствените си мисли. Отново ме обхвана същият страх като сутринта: не се сещах за безопасно място. И малкото ми смелост се изпари.

— Не си мисли, че не взимам предпазни мерки — добави бързо тя. — Освен това Кам нареди да се спазват строги мерки на хигиена в цялата болница.

Това никак не ме успокои и Джанет явно го усети:

— Виж, Ърл, няма къде да бягаме. Най-добре е да се опитаме да открием защо са умрели тези две жени. Сигурно има някаква връзка и с жертвите на Призрака.

— Ами ако не успеем да го открием? — проплаках отчаяно. — В картоните може да няма нищо.

— Няма да се предам, докато не прегледаме всички изследвания на жертвите на Призрака.

Гласът й стана по-писклив, което означаваше, че губи търпение.

Но аз бях упорит:

— По дяволите, ако в тези документи има нещо разобличаващо, може вече да са откраднати.

— Нищо им няма. Първото, което направих тази сутрин, бе да ги проверя.

Мисълта, че е слизала отново в мазето, макар и през деня, веднага напълни главата ми с кошмари.

— Джанет! Нали ми обеща! Обеща да не ходиш там сама…

— Спокойно. Бях с един служител от охраната.

Опитах се да я разубедя по друг начин:

— Добре тогава, не смяташ ли, че ако в документите имаше нещо разобличаващо, престъпникът щеше да ги открадне? Може би фактът, че ги е оставил, е доказателство, че търсенето е безполезно.

— Може би не е искал да рискува да се върне за тях след цялата бъркотия около теб и всички електричари, които се мотаеха наоколо.

Нямаше да изляза наглава с нея. Веднъж науми ли си нещо, преследва го докрай. Очевидно беше решила да продължаваме с разследването.

Тя замълча за момент, после добави:

— Ърл, знам, че след снощи си уплашен, аз също. Аутопсията сигурно не е била от приятните. Само мога да предполагам колко се страхуваш за мен.

Замълча, колкото да кажа:

— Пак успя да ме залъжеш, скъпа.

— Не си мисли, че съм глупачка — продължи тя, без да обръща внимание на шегата. — Първата ми работа днес беше да разтръбя, че с Майкъл не сме открили нищо. Обясних на всички, че проверката е пълно губене на време и затова съм се върнала на работа. Казах, че случката при асансьора е само плод на развинтеното ти въображение.

— Какво! — Не можах да повярвам на ушите си. — Джанет! Как можа да го кажеш? Да не искаш хората в Университетската болница да ме помислят за паникьор? За бога, аз съм главен лекар на спешно отделение. Дивия Бил Типет ще ме направи за смях…

— Е, извинявай! Един път си разтревожен за живота ми, после репутацията ти става най-важна и ми се сърдиш…

— Не ти се сърдя — възразих аз; чувствах се пълен глупак.

След секунди и аз избухнах в смях заедно с нея. Една-единствена заплаха срещу самолюбието ми бе достатъчна да ме разсее от тревогите. Как само знаеше да ме манипулира!

— Добре, защото тази цена е много малка — заключи тя. — Сега, който и да стои зад заразата, няма да вижда заплаха в нас двамата.

Доста слабо утешение, но благодарение на Джанет все пак малко се успокоих. Може би наистина съм паникьор.

— Говори ли вече с Майкъл? — попита Джанет с твърд глас, давайки ми да разбера, че не иска вече да обсъждаме безопасността й.

Притежаваше завидната способност да избягва безсмислени спорове за неща, които не могат да се променят.

— Не, сега ще му се обадя — отвърнах, твърдо решен да не й отстъпвам по смелост. — Или ще ме включи официално, или ще вляза с взлом в архива ви тази нощ.

— Но не сам! Сделката важи и за двама ни.

— Шегувам се. Нищо не може да ме накара да се върна сам в това мазе.

Бях решил обаче да го направя, ако Майкъл откаже да ме включи и ако така щях да разоблича убиеца. Докато не бъде заловен, нито аз, нито Джанет щяхме да сме в безопасност. Казахме си „чао“ и аз започнах да издирвам Майкъл. Никъде не успяха да го намерят.

 

 

До средата на следобеда се занимавах с нормалните за едно натоварено спешно отделение случаи — инфаркти, астматици, кръвоизливи и пет-шест случая на болки в корема. Линейките постоянно ни заливаха с жертви от катастрофи, дойдоха няколко инсулта; психиатричните случаи — някои от тях тежки — също бяха зачестили заради бурята. Покрай сериозните случаи минаваха армии от леки проблеми, от настинки до венерически болести. Бяха толкова много, че бе невъзможно да запомня и едно име. Искаше ми се да се държа любезно, да ги успокоявам, но докато възстановявах дишането, сърдечната дейност и преливах кръв, не спирах да мисля за Джанет.

От време на време се отбивах в кабинета си, за да потърся Майкъл по телефона, но все нямах късмет. Чудех се дали да не ида в Университетската болница и да го видя лично. Като седях на бюрото, потънал в мисли, разсеяно прегледах пощата, натрупана от секретарката ми върху бюрото. Повечето писма — покани за различни конференции, бюрократични документи, реклами за апаратура — хвърлих в коша. Когато бях по-млад и неопитен, внимателно четях тези бележки, но не след дълго научих, че са пълна загуба на време. Днес обаче едно известие привлече вниманието ми — покана за извънредно заседание в четири часа, среща на лекарите с ръководството във връзка с „предстоящото сливане и увеличаващото се недоволство сред персонала на «Сейнт Пол»“. Особено ме заинтригува една точка от дневния ред: заплаха от страна на някои лекари да спрат обслужването, ако сливането не бъде прекратено.

Може би Хърст вече бе преминал границите на търпението ни. Насъскваше ни един срещу друг от години, и то успешно, но ако всички лекари се изправят срещу него заради едно нещо, щеше да му стане жежко. Може би някои от мекотелите, за които бе говорила Джанет, най-сетне бяха решили да се надигнат.

Телефонът прекъсна мечтите ми. С надеждата, че е Хърст, вдигнах слушалката още преди първото позвъняване да заглъхне.

— Ало?

— Доктор Гарнет? — възкликна изненадано гласът от другата страна. Познах една от стажантките.

— Извинявайте, помислих, че друг се обажда. С какво да ви помогна?

— Ами… — започна неловко тя. — Чакаме ви в учебната зала. Нали бяхте насрочили лекция за три?

По дяволите!

Хвърлих бърз поглед на календара, за да видя, че между 2,45 и 4,00 съм предвидил лекция със стажантите на тема „Пациенти, които изпитват чувство за слабост и замайване“. Според часовника си вече закъснявах с четвърт час.

— Да, за световъртежа, нали? Тъкмо си събирах записките. Пийте по едно кафе; след пет минути идвам.

Семинарите се планираха със седмици предварително, а за този бях подготвил цяла папка с показателни случаи. Дори имах намерение да включа Филис Сандърс, за да илюстрирам колко е важно да се проверява ортостатичната хипотензия и да покажа на останалите, че се уча от грешките си. Но днес всичко ми беше излетяло от ума.

Нужни ми бяха снимките на гръдния й кош. Вероятно още се намираха в патологията. Лен ги беше взел за сравнение. Реших да мина набързо през моргата и да ги прибера за семинара. Да върви по дяволите Майкъл! Къде се беше загубил? Едното от нещата, които ме разконцентрираха, бе мисълта, че може да не ми разреши да помогна на Джанет.

Слязох в мазето и тръгнах по мрачния коридор към секционната… Изведнъж спрях. Винаги съм смятал тази част на подземието за потискаща. А след случилото се миналата нощ сърцето ми заби силно и дишането ми се ускори. „Пак ли?“ — промърморих. Бях почувствал същото при аутопсията, но го бях преодолял. Останах неподвижно, докато нормализирам дишането си. Нямах намерение да оставям паниката да ме завладее.

Опитах да се концентрирам върху мисълта за рентгеновите снимки, забавих дишането си и тръгнах отново по коридора. Честно казано, подземието на „Сейнт Пол“ е нищо в сравнение с това на Университетската болница — строежът на сградата е започнал едва през тридесетте години, — но въпреки това ме хвана страх. Наложи се да се съсредоточа, за да прогоня мисълта, че лампите може внезапно да изгаснат и че някой ме дебне в края на коридора. Шестдесетгодишният слой прах, обвиващ тръбите и жиците, правеше мястото още по-зловещо. От време на време дочувах шумолене и тракане, но за всичките години, прекарани в болницата, нито веднъж не се бях срещнал с обитателите на тези катакомби.

Минах покрай тежките дървени врати на хладилното помещение, където труповете чакаха аутопсия или да бъдат извозени от погребалното бюро, и погледнах в ярко осветената зала, където бяхме работили преди няколко часа. Празните маси и рафтове и подът блестяха от скорошно миене; помещението бе пусто.

В близката съблекалня също нямаше никой, затова излязох и се запътих към кабинетите на патолозите и секретарките. Стаята на Лен беше първа. Под прага се процеждаше светлина, така че почуках и влязох, без да чакам отговор.

— Здрасти, Лен, извинявай за безпокойството…

Лен не беше в кабинета. Веднага познах широките плещи и късата руса коса на Харолд Милър, който стоеше пред бюрото с гръб към мен. Когато се обърна, в ръката му видях формуляр с познатите контури на човешкото тяло, какъвто използваме за докладите от аутопсии. Лаборантът леко се изненада от присъствието ми, но сведе мълчаливо очи и продължи да чете документа.

— Господин Милър — казах аз, неприятно изненадан да видя човека, когото най-малко очаквах да срещна, — съжалявам, търся доктор Гарднър.

— Аз също — отвърна той, без да вдига поглед от листа.

Стана ми неудобно.

— Дойдох да уредя изписването на тялото на майка ми — добави той — и исках да видя резултатите от аутопсията.

Започнах да отстъпвам към вратата, но той внезапно хвърли документа върху бюрото, погледна ме право в очите и каза:

— Виждам, че вероятно бяхте прав за наличието на две инфекции.

— Моля?

Изражението му остана каменно, без да показва нито болката, нито яда, които бях видял предната сутрин.

— Пише го в предварителния доклад на доктор Гарднър за аутопсията на мама — обясни той, като махна с ръка към бюрото на Лен.

— Взели сте го от бюрото му? — попитах удивен и веднага се почувствах глупаво.

Да четеш нечии бележки за аутопсията на майка ти може да не е най-етичното нещо на света, но да отпратиш болна жена вкъщи е къде-къде по-тежко провинение.

— Съжалявам за смъртта на майка ви, господин Милър, наистина.

Веднага почувствах колко не на място звучат думите ми. „Прилича ми на стъклен ковчег и вие я докарахте дотам.“ Нищо казано или направено от мен нямаше да заличи омразата му.

Той не отговори.

Обърнах се да си вървя.

— Когато вече беше твърде късно, действахте много адекватно, казано по медицински — извика той след мен.

Продължих да вървя. Тази среща нямаше да завърши добре, независимо какво ще кажа.

Той ме последва.

— Вие ми направихте по-добро впечатление от повечето си колеги — продължи той, докато ме догонваше. — Като лабораторен техник познавам добрия лекар — който предписва каквото трябва, който е в крак с новостите.

Спрях и се обърнах към него:

— Вижте, господин Милър, знам, че това е един от най-лошите моменти в живота ви. Не смятам, че този разговор ще помогне…

— Доктор Гарнет, не очаквам никаква помощ от разговор с вас или с друг лекар. Просто искам да проявите нормално човешко уважение, да спрете и да ме изслушате.

Лицето му беше безизразно; нито следа от скръб или гняв. Стана ми жал за него. В едно бе прав: можех поне да спра и да го изслушам.

— Искате ли да поговорим в кабинета ми?

— Не, тук е добре.

Дадох си сметка, че стоим пред хладилното помещение. Надявах се да не се досети, че трупът на майка му е затворен там.

— Всъщност може би аз имам с какво да ви помогна.

— Какво?

— Аз съм само лаборант, доктор Гарнет, но следя литературата, особено новите техники за диагностика и изследвания; повече от лекарите, при които работя. От доклада на доктор Гарднър се вижда, че стафилококовата инфекция не се е повлияла от ванкомицина, който вие толкова находчиво предписахте. Росит още проверява щама за метицилинова резистентност, но има още един тип резистентност, за който никой не се е сетил.

Професионалният разговор за смъртта на майка му, изглежда, беше извратен начин да притъпи скръбта.

— Преди три месеца ЦЕК публикува статия, в която съветва щамове на стафилококи, нечувствителни към ванкомицин, да бъдат изследвани за резистентност и към този антибиотик — продължи той с поучителен тон.

В ЦЕК — Центъра за епидемиологичен контрол в Атланта — работят най-добрите специалисти по заразни болести. Знаех за статията, стажантите я обсъждаха. Беше публикувана в „Морталити морбидити бюлетин“, чудесно списание, което излиза два пъти в месеца и отразява нови медицински проблеми и промени в лечението на известни вече смъртоносни заболявания. Броевете от последната година се трупаха в кабинета ми в очакване да бъдат прочетени.

— Какво имате предвид? — попитах заинтригуван.

— Имам предвид, че стафилококите, които убиха майка ми, трябва да бъдат изследвани и за намалена чувствителност към ванкомицин. Доктор Маки вече ме накара да променя протокола, по който работим, в тази връзка. Но както виждам от картона на майка си и от доклада от аутопсията, това още не се прилага при вас.

Замълча, за да види реакцията ми на гениалното му изказване. Тъй като останах все така безучастен, той добави:

— Изследването трябва да бъде направено, за да се предотвратят други инфекции.

Продължи да ме гледа в очите. Почувствах се неловко. Какво очакваше — мнението ми за това, което току-що бе казал? Или признание за знанията и интелекта му?

С последните си думи направо ме накара да онемея:

— Разберете, доктор Гарнет, не можах да й помогна, докато беше още жива. Но искам след смъртта й да се обърне необходимото внимание. Искам това, което я уби, да бъде открито и изследвано по всички правила. Ако смъртта й помогне за предотвратяване на същата инфекция при други хора, тогава поне ще си струва…

Гласът му се загуби, очите му се наляха със сълзи. Той се обърна и се отдалечи.

 

 

Свърших семинара няколко минути преди четири. Срещата с Милър толкова ме разконцентрира, че като си тръгвах от патологичното отделение, едва не забравих рентгеновите снимки на Сандърс — главната причина, поради която бях слязъл. Наложи се да се връщам в кабинета на Лен и да накарам секретарката му да ги издири сред купищата изследвания. Усилията й не останаха напразни, защото гледката на почти напълно побелелите от инфекцията дробове толкова скоро след привидно нормалните предварителни изследвания много впечатли възпитаниците ми. Тези снимки им дадоха добър урок за опасностите от пренебрегването на намаленото артериално налягане при изправено положение на тялото.

Върнах се в кабинета си и набързо се свързах с Университетската болница. Все още никаква следа от Майкъл. Оставих му ново съобщение да ми се обади веднага.

Поставих ръце зад врата си и се изпънах на стола. Цицината ми започваше да пулсира, вратът ме болеше, но с по-малко от четири часа сън, само кафе за закуска и без обяд бях доволен, че не се чувствам по-зле. Изправих се и изстенах от болка.

Съобщението за срещата на Хърст с лекарите от болницата все още лежеше на бюрото. Дали да отида? В момента нямах никакво желание за спорове, но честно казано, бях прекалено разтревожен за Джанет и от това, че не можех да открия Майкъл, така че нямаше да съм в състояние да се съсредоточа върху работата в спешното. Заседанието поне щеше да ме разсее, освен това щях отново да напомня за себе си на Хърст, преди да ме отстрани от ръководството на отделението.

Преди да тръгна, разрових за няколко минути броевете на „Морталити морбидити бюлетин“. Бях любопитен да прочета статията, цитирана от Милър — както да се запозная с информацията в нея, така и да видя дали лаборантът я е разбрал правилно. Освен това исках да намеря нещо по-малко научно. Ако човекът, който държеше съдбата на кариерата ми в ръцете си, беше склонен да се вслуша в медицински аргументи, може би щеше да ме остави на мира.

Бързо открих заглавието, което търсех: „Мерки за предотвратяване и контрол на разпространението на Staphylococcus aureus с намалена чувствителност към ванкомицин“. Самата статия беше кратка; пъхнах я в джоба на престилката си и излязох от кабинета.

Извънредните срещи на Хърст с лекарите от „Сейнт Пол“ бяха рядкост. Директорът едва изтърпяваше редовните заседания с ръководството и отказваше да приема каквито и да били съвети за начина на управление на болницата. Освен това самите лекари не се интересуваха особено от политика. Едва имаха време за мероприятията в собствените им отделения — събрания, учебни занимания, дежурства и нескончаемата борба за самоусъвършенстване. Като им заговориш за намаляване на бюджетните разходи, повечето вдигаха очи към тавана: „Нали за това са главните лекари — биха казали собствените ми подчинени, — за да ни спестят поне тези глупости.“

Влязох през дебелите дъбови врати на стръмната амфитеатрална зала и останах удивен от навалицата. Банките, стълбите между редовете и всяко друго място за сядане бяха претъпкани с лекари в бели престилки. Разнасяше се оглушителна глъчка, напомняща по-скоро за нетърпелива тълпа преди начало на боксов мач.

Мястото за срещата беше избрано много сполучливо, като се има предвид голямата посещаемост. Шестстотин места, подредени стъпаловидно, се извисяваха над Хърст и съмишлениците му, които седяха на малка катедра в средата. По броя на членовете на управителния съвет, които беше докарал, си личеше, че директорът предчувства неприятности. Повечето от бюрократите познавах от предишни заседания, но тогава изглеждаха много по-спокойни от сега, седнали на сгъваеми метални столове пред шумната тълпа от хора в бели престилки. Дори в осветлението имаше нещо театрално. Сцената бе осветена ярко, докато зрителите тънеха в полумрак. Хърст оглеждаше аудиторията с присвити очи, поставил длан над очите си, но се съмнявам, че можеше да различи нечие лице. Седнах на едно от горните стъпала. Целият този спектакъл много напомняше на публично съдилище — от онези, в които престъпниците са ги осъждали на пребиване с камъни.

Някой от задните редове стана и си проправи път към подиума. Още преди да излезе на светло, настръхналата му рижа коса и якото телосложение го издадоха.

— Моля за тишина — каза Шон в микрофона, предизвиквайки вълна от ръкопляскания, смях и освиркване.

Повечето от членовете на борда на директорите притиснаха куфарчетата си до гърдите и нервно се спогледаха. Хърст, блед както винаги, се намръщи неодобрително; в ярката светлина създаваше впечатление, че всеки миг ще припадне. Челото му блестеше от пот.

Преди повече от десет години един инфаркт сложи край на хирургическата му кариера, но оттогава той трайно се загнезди в администрацията. Като завеждащ отделение, през последните осем и половина години бях свидетел на постоянно засилващия му се стремеж да установи абсолютната си власт върху болницата. Нямаше никакви скрупули при орязването на бюджета и съкращаването на разходите; затова финансовите чиновници го обичаха — наричаха го „загрижен за благото на болницата“. Лекарите имаха други определения за стила му на управление; едни се страхуваха от него и се подчиняваха на всичките му прищевки, докато други го критикуваха и не пропускаха възможност да му се опълчат винаги щом поставеше живота и здравето на пациентите в опасност със стремежа си да спести някой долар.

Възбуденото ръкопляскане се усили и неколцина присъстващи започнаха да скандират: „Не! Не! Не!“ Още лекари се присъединиха към тях, докато накрая цялата зала закънтя от виковете.

Хърст се облегна на стола си, събра пръсти и ги допря до устните си, сякаш не забелязва протеста, който се разгаряше около него. Очите му останаха забодени в пода и той застина неподвижно; познавах тази поза от предишни заседания: беше бесен.

Другите чиновници от управителния съвет нервно се въртяха на столовете си, шепнеха си и потропваха с крака, като от време на време хвърляха плахи погледи ту към Хърст, ту към тълпата пред тях. Изглеждаха почти толкова изненадани от безстрастното му мълчание, колкото от неочаквания ни бунт. Най-накрая Шон отново вдигна ръка и заговори:

— Добре, сега моля за тишина…

Залата постепенно утихна.

— Благодаря — продължи Шон, — сега да си дойдем на думата. — Обърна се и протегна ръка към безучастния бивш хирург: — Ние, лекарите от „Сейнт Пол“, сме се събрали, за да ви представим нашия ултиматум, доктор Хърст, на вас и на членовете на управителния съвет, които, трябва да призная, се радвам, че също присъстват.

Шон говореше любезно, усмихнат, сякаш приветстваше официални гости. Някои от чиновниците очевидно бяха объркани от такъв спокоен тон на такава враждебна среща и му отвърнаха със смутени усмивки, след което бързо възприеха строгото изражение на Хърст.

— Отказваме да слеем отделенията си с тези на Университетската болница. Цялата операция е замислена от счетоводители и финансови директори и всички решения се спускат отгоре. Този начин на работа може да е ефективен при индустриални компании — добави Шон, като се обърна към членовете на борда на директорите, повечето от които управляваха собствени фирми и корпорации в Бъфало. — Тези мерки може дори да се окажат полезни при сливане на двете администрации на болниците, което повечето от нас биха подкрепили.

Стори ми се, че Хърст потрепери при мисълта да раздели властта си върху „Сейнт Пол“ с друг изпълнителен директор.

— Болничните отделения обаче не са фирми. Административно погледнато, всеки от нас е директор сам на себе си, когато стане дума за лечение на пациент. Ние носим огромна отговорност за живота на болния и не можем и няма да се откажем от тази своя независимост. Нито ще позволим на друг да реорганизира отделенията ни. Ние единствени, а не някой самозван експерт, сме в компетенцията да решаваме как най-добре работят отделенията ни. И няма да приемем да делим управлението им с хора от друго лечебно заведение. С тази стъпка отделенията ни няма да са в състояние да представят нуждите си пред управителния съвет. Като ни затворите устата, няма да спестите пари, доктор Хърст; това ще доведе само до грешни решения, неправилно разпределение на фондовете и лишаване на пациентите от грижите, от които се нуждаят. Правете каквото пожелаете с другите служби на двете болници — пералня, доставки на хранителни продукти, материали и апаратура — те могат спокойно да бъдат слети. Но отделенията трябва да запазят пълнослойността си.

Из залата се разнесоха възгласи на одобрение. Хърст изведнъж почервеня. Членовете на управителния съвет изглеждаха объркани, очевидно не разбраха термина, който причини такава глъчка сред лекарите.

„Пълнослойност“ е хирургически термин, известен на всички лекари в залата включително и на Хърст. Пълнослоен трансплант е парче кожа, което, присадено на определено място, възстановява всички слоеве на тъканта. Шон искаше да каже, че отделенията и ръководството им трябва да останат непроменени, включително завеждащите лекари; нямаше място за спор по този въпрос.

— Няма нужда да ви напомням — заключи Шон, — че можете да си сливате каквото си щете, но за да има болница, трябва да има лекари.

С тези думи той слезе от подиума и се върна на мястото си.

Този път ръкоплясканията бяха възторжени и продължителни, макар и малко пресилени, като се има предвид сериозността на проблема. Шон бе успял да привлече всички лекари срещу сливането, кои заради страха да не загубят ръководните си постове, кои заради опасенията им за живота на пациентите и разпределението на средствата за лечение. Някои от членовете на управителния съвет започнаха да си шепнат и да кимат в съгласие. Други си бяха извадили бележници от куфарчетата и усилено пишеха. Хърст не помръдваше, дори вече не докосваше устните си с пръсти. Очите му обаче горяха от злоба.

Стюарт Делорам, който седеше до Шон, стана, олюля се, сякаш се колебаеше, после възвърна равновесието си и се запъти към подиума. На предния ред седяха и други главни лекари, които в продължение на години търсеха всякакъв повод да се противопоставят на Хърст. Шон явно ги беше привлякъл за днешната битка. Запитах се защо не се е обърнал и към мен, след многогодишното ми участие в такива спорове. Доказателството за успеха ни бе враждебното отношение от страна на Хърст, който несъмнено ни смяташе за най-големите си врагове.

Отново погледнах стария ни противник. Все още изглеждаше прикован към стола си, тъй като повечето от членовете на управителния съвет явно приемаха аргументите на Шон. Внезапно си дадох сметка защо е решил да не ме включва в спора. След случая със Сандърс сигурно бе решил, че и без това си имам достатъчно ядове.

— Добре дошли на всички членове на борда на директорите — започна Стюарт. Извърна глава, за да се изкашля, после се обърна към гостите, без да удостои Хърст с поглед: — Аз съм доктор Делорам, завеждащ интензивното отделение в „Сейнт Пол“. Бих искал да ви обясня защо предстоящото сливане толкова много ни тревожи. След това ще имате време за въпроси и мнения…

Докато говореше, Стюарт доста често извърташе глава, за да не кашля в микрофона. Сигурно беше настинал; изглеждаше малко блед. Огледах се разсеяно и забелязах някои от главните лекари — протежета на Хърст. Свиваха се на местата си с надежда директорът да не ги забележи, но явно повече се страхуваха от реакцията на собствените си подчинени, ако не участват в срещата.

Стюарт отново се изкашля, отпи глътка вода и продължи:

— … но нека първо ви попитам, ако сте пациенти в интензивното ни отделение, кой според вас ще осигури необходимата апаратура и персонал за лечението ви? Някой счетоводител ли? Някой разсеян главен лекар, който мисли за собственото си отделение в Университетската болница? Или завеждащ отделение, който постоянно стои…

Забелязах Росит, седнал на няколко реда пред мен, подпрял брадичката си с ръце. Дори в оскъдната светлина ясно различавах потрепването на мускулите на лицето му. Сигурно беше недоволен от нещо.

Стюарт завърши изказването си, извини се на аудиторията за лошото си здравно състояние, като се пошегува, че е като обущар, който ходи бос, и с прегракнал глас даде думата за въпроси.

— Господи, някой трябва да го прати да се лекува — измърморих сам на себе си, докато го гледах как отстъпва мястото пред микрофона на един от гостите, който бе вдигнал ръка.

Този човек седеше най-близко до Хърст и докато Шон говореше, си беше водил много усилено записки. Както и другите, лицето му ми се струваше познато.

— Благодаря, доктор Делорам — започна той, — но нека ви обясня защо се налага сливането…

В залата се разнесоха недоволни възгласи. Дотегнали ни бяха тези обяснения, бяхме ги научили наизуст като телевизионни реклами. „Сътрудничество“, „по-голяма ефективност“, „по-лесно взаимодействие със здравните организации и застрахователните компании“ — познатата песен зазвуча сред усилващото се недоволство: „Стига вече!“, „Писна ни!“, „Пак ли това!“

Този говорител обаче не обръщаше ни най-малко внимание на протестите, които бе предизвикал. Всъщност те дори го окуражаваха; той повиши глас, за да надвика глъчката:

— … тяхната позиция в преговорите означава по-ниски такси за лечение, което води до намаляване приходите на болницата…

Изведнъж се сетих кой е. Не беше член на управителния съвет, а един от юристите на болницата. Бях го виждал заедно с другите адвокати на едно дело срещу спешното отделение.

Погледнах бързо Хърст. Седеше все така неподвижно, с пръсти, допрени до устата, но погледът му обикаляше по все по-гневните лица на присъстващите и по устните му играеше тънка усмивка. Внезапно постави ръце на облегалките на стола си и понечи да стане. Но само се понадигна, после спря; изражението на лицето му се промени. Изви вежди, отвори широко уста и вдигна ръце към небето — съвършена имитация на възмущение и учудване. Малката усмивчица обаче го издаваше.

— Извинете! — намесих се аз. — Бихте ли се представили, господине?

Посочих човека на микрофона. Той спря на средата на изречението и ме погледна.

— Да, вие — настоях аз. — Кажете ни как се казвате!

Продължих да го гледам, но с периферното си зрение забелязах как Хърст, наполовина станал от стола, почервеня и бавно се отпусна отново на мястото си.

— Член ли сте на борда на директорите? — настоях, без да свалям очи от изненадания адвокат.

— Аз ли?

Той нервно погледна Хърст.

В залата настана гробна тишина. Лекарите, вероятно малко разтревожени от проблема ми със Сандърс, сигурно се питаха дали намесата ми няма да навреди на позициите им. Членовете на управителния съвет изглеждаха озадачени. Един от тях стана и отговори на въпроса ми:

— Това е Норман Бейкър, един от юристите на болницата. Адвокатската му кантора представя „Сейнт Пол“ в процеса на сливането.

По гласа му личеше, че наистина не разбира какво лошо има в присъствието на адвоката.

— Просто исках всички да научат кой е — продължих аз. — Като представител на фирмата, която се занимава със сливането, той очевидно има интерес от извършването на процедурата, различен от този на членовете на управителния съвет.

— Ама чакайте малко! — избухна Бейкър.

— Доктор Гарнет! — изрева Хърст, като скочи от стола си.

— По-спокойно, доктор Хърст. Вие също, господин Бейкър. Това събрание е свикано, между всичко друго, да даде на лекарите възможност да изразят дълбоката си загриженост от сливането, не адвокатите да ни убеждават за пореден път защо юристите го смятат за уместно. Затова е поканен и бордът на директорите, за да изслушате мнението ни и да зададете уточняващи въпроси по исканията ни. Защо да пропиляваме тази хубава възможност с празни приказки — възможност да се уверим, че решенията, които ще се направят през следващите седмици, ще вземат предвид и нашето мнение и ще бъдат най-добрите за бъдещето на „Сейнт Пол“.

С думите си само възнамерявах да попреча на Хърст да разпусне събранието. Сигурен бях, че щеше да се престори на възмутен от непристойното ни държание пред членовете на управителния съвет и да ги изкара от залата. Знаеше много добре колко са ни писнали решенията отгоре и със сигурност бе предвидил как ще реагираме на поредните обяснения за необходимостта от сливането. Дори подозирах, че е накарал Бейкър нарочно да ни раздразни, за да получи повод за разпускане на срещата. Бях ставал свидетел на тези ходове многократно и безпогрешно разпознавах тънката усмивчица, която ги предшестваше.

Но не бях подозирал с какви аплодисменти ще бъдат посрещнати думите ми. Дори някои от членовете на управителния съвет станаха на крака и заръкопляскаха. Хърст остана седнал, сключил пръсти пред устата си, и започна нервно да чука по устните си. Усмивчицата му изчезна безследно. Бейкър се наведе, прошепна нещо в ухото му, после си взе куфарчето и напусна залата. Колегите ми не спираха да ръкопляскат. Шон се изправи на трибуната. Вдигна ръце над главата си и започна да пляска шумно като победител на боксов мач. После ми се усмихна, допря показалец до слепоочието си и го завъртя — знак, че ме смята за побъркан.

Щях да сметна жеста му за смешен, ако Росит не беше излязъл на сцената. Размени няколко думи с Хърст и посочи към мястото, на което седях. Двамата погледнаха към мен, после директорът зашепна в ухото на дребния лекар.

— Типични интриганти — промърморих под носа си.

Хърст стана и напусна залата, а Росит се запъти намръщен към мен.

— Тежко ти, ако провалиш това сливане, Гарнет! — изсъска той, докато минаваше покрай мен.

Едва се сдържах да не хвана дребния негодник за гушата. Изпратих го с поглед до края на стълбите. Неочаквано откъм сцената се чу силен трясък. Обърнах се точно навреме, за да видя как Стюарт Делорам се строполява върху катедрата, събаря я и се претъркулва на пода.