Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (17)

Глава седемнадесета

Я виж ти! Всичките ми представи бяха разбити.

Явно и за него не беше необичайно да използва малко изнудване и подкупи, но все пак смятах, че аз съм по-способен в това отношение. Основният въпрос оставаше неразрешен. Дали Кам бе вълк в овча кожа, или честен човек, който прави това, което смята за правилно за Джанет, отделението и болницата си? Нямах ни най-малка представа.

Стомахът ми изкъркори, после се опита да върне колата, с която го бях почерпил.

Нямах с какво да възбудя у Джанет подозрения срещу Кам. Сигурно щеше да побеснее, ако научи за опита му да ме изнудва, и нямаше да се поколебае да му каже в очите, че греши за Призрака. Извиненията му, че се опитва да предотврати обезпокоителните слухове, обаче щяха да й се сторят напълно достоверни. Кам щеше да заяви: „Всичко му обясних, позволих му да огледа мазето, а той още не ми вярва.“ Джанет щеше да се съгласи с него и да ме смъмри.

На всичкото отгоре, можеше да е права.

Дали от липсата на сън не ми се привиждаха несъществуващи неща? Личните снимки на Кам ме накараха да се почувствам още по-неловко. Доста подло ми се струваше да седя в собствения му кабинет и да му мисля злото. Ако беше невинен, имаше пълно право да се сърди за проникването ми в архива. Джанет щеше да ме обяви за неблагодарник, особено след разговора му с Милър.

Гърбът и краката ми изтръпнаха от неподвижната поза; главата ми започна да се пръска от болка — време беше за малко сън. Ако не внимавам, като нищо можех да захъркам върху дивана на Кам.

Може би всичките ми подозрения бяха грешни, дори тези срещу Росит и Хърст. В този случай обаче убиецът щеше да е някой напълно непознат. С надеждата да успокоя стомаха си и да намеря нещо за глава се насочих към минибара на Кам. Ако имах късмет, щях да намеря антиацид и ацетаминофен между кутиите с безалкохолни напитки. Наложи се да се задоволя с газирана вода. Докато разреждах стомашните си киселини, отново обмислих възможността убиецът да е напълно непознат човек. Какъв ли беше мотивът му, щях ли някога да разбера?

Тази мисъл ме накара да потреперя. Как да предпазя Джанет от такава неизвестна опасност? Дори да остана през цялото време с нея, някой санитар, сестра или стажант можеше да й сипе нещо в системата. Косата ми настръхна — калиевият хлорид щеше да спре сърцето й; бързо действащите паралитични средства — дишането; мехурче въздух, инжектирано в катетъра на системата — да блокира притока на кръв към белия дроб. Този убиец обаче си имаше запазена марка — напълно резистентния на антибиотици стафилокок. Умът ми не побираше как е заразил Сандърс, без тя да го усети. Със сигурност щеше да му е още по-лесно със заспала жена, свързана на системи. Можеше да вкара микроорганизма направо в кръвта. Отново си представих мрачния силует от мазето, само че този път — наведен над леглото на Джанет. Стомахът ми се сви.

Взех твърдо решение. Щях да участвам в претърсването на изоставеното мазе, но търсенето на документите, които бе чел Майкъл, си оставаше първостепенна задача. Дори да се натъкна на убиеца в мазето, без доказателства нямаше да мога да го предам на полицията. Сега всичко зависеше от Фос и Типет.

Не можех да позволя на Кам да ме обвини в незаконно проникване. Дори и Фос нямаше да помогне. Трябваше да накарам Кам да повярва, че съм се отказал.

Взех лист хартия от принтера и написах:

Скъпи Кам,

Извинявай за недоразумението и благодаря за полезния съвет за профилактиката с еритромицин за Брендън. Колкото до Джанет, имам ти пълно доверие, не знам кой друг ще се грижи по-добре за нея.

Ърл.

Де да беше толкова лесно. Кам щеше веднага да разбере, че все още го подозирам. А може би това не бе чак толкова лошо. Ако най-лошите ми подозрения се окажеха верни, така щях да го държа постоянно в напрежение.

Реших да се подсигуря, в случай че не беше толкова добронамерен, за какъвто се представяше. Взех телефонния указател, обадих се в една частна охранителна фирма и уредих пред стаята на Джанет денонощно да има бодигард.

Когато си тръгвах, минах покрай лабораторията, в която Милър взимаше проби от носовете на персонала — изглежда, не им причиняваше никаква болка, защото никой не се дърпаше и на никого не му потичаха сълзи, както на моите пациенти в „Сейнт Пол“.

Зачудих се дали всъщност се опитва да потисне скръбта, като работи. Надали. Така само щеше да удължи страданието си. Може би тази нощ трябваше да поговорим.

Тъкмо щях да отмина, когато си помислих, че трябва да се опитаме да запазим търсенето в тайна, за да не подплашим Призрака.

— Господин Милър, бихте ли ми отделили малко време?

Той вдигна поглед точно преди да бръкне в носа на поредния пациент:

— Разбира се — отвърна и се приближи до вратата с полуотворен пакет тампони в ръка.

— Чудех се дали не можем да запазим претърсването на мазето в тайна. Да не се разгласява много.

— Защо?

— За да избегнем паниката. Доктор Маки иска да избегнем паниката на всяка цена.

Той бързо кимна в съгласие:

— Разбира се. Добра идея. Ще ви се обадя, щом стана готов.

Той отново се зае за работа, а аз забързах към интензивното. Имах някои въпроси към Джанет за Браун… и Кам.

 

 

— Да не си решил да приписваш несъществуващи мотиви на Кам? — попита сърдито Джанет.

Кашляше повече отпреди и хриповете й се чуваха и без слушалка. Не беше обаче толкова болна, че да не разбере какво съм намислил.

— Не, в никакъв случай — излъгах аз. — Ще ми отговориш ли на въпроса? Какво означава: „Знам, че Джанет ти е казала всичко за Браун.“?

Тя вдигна тревожно глава:

— Ърл, уверявам те, Кам няма нищо общо с безумните ти теории…

— Мога и сам да го попитам.

— Няма да посмееш!

— Хайде де!

Запътих се към вратата. Писнало ми беше да се подчинявам. Всъщност блъфирах, нямах намерение отново да се карам с Кам.

— Господи! — възкликна тя. — Сериозно ли го подозираш?

От маската се виждаше само горната част на лицето ми, но очите ми показваха достатъчно ясно, че говоря сериозно.

Джанет веднага се отказа от гневния тон и започна умолително:

— Ърл, знам, че се тревожиш за сигурността ми, но Кам не е способен да причини зло на никого…

— Джанет, просто ми разкажи за Браун и ми обясни защо Кам е такъв маниак на тема безболезнено лечение. Аз сам ще си направя изводите. Нека подходим към случая като към медицински проблем.

Тя ме изгледа объркано.

— Знаеш много добре какво имам предвид — допълних. — Искам да направим пълна диференциална диагноза за убиеца.

Позоваването на медицинската практика явно постигна успех:

— Браун е сестрата от интензивното, която оздравя от легионелата — започна Джанет. — Сигурна съм, че днешните й действия са малко отмъщение, задето й забраних да се занимава с пациентките ми. Само че този път постъпи непредпазливо и сама падна в капана.

— Искаш да кажеш, че е оставила нарочно стажантите да те измъчват?

— Съмнявам се, че е искала да получа спазъм на гърлото. Досега не е застрашавала живота на пациент до такава степен. Тормози ги с дреболии. Вероятно не е подозирала, че стажантите ще стигнат толкова далеч. Сигурно е искала тръбата в гърлото ми да ме накара да си изкашлям дробовете и да повърна. Навремето не можах да я обвиня в нищо, но това, което направи с мен, ще й забрани завинаги достъпа до интензивното, ако не и изобщо от медицинска практика.

— Можеше да те убие! Ако се докаже, че го е направила нарочно, можем да я съдим!

Джанет се закашля, после продължи с по-слаб глас:

— Сам виждаш, Ърл. Това е красноречив пример за методите на Браун и всички останали като нея. Тя само е показала на стажантите бележката от спешното за оскъдния секрет, а после им е съобщила за препоръките от инфекциозното да се взимат достатъчно количество проби. Въпреки че знаем каква е била целта й, няма как да го докажем. Дори в дисциплинарната комисия Кам ще я обвини само в опасна немарливост. Това ще е достатъчно, за да я отстранят от работа с пациенти. Дори да не я уволнят веднага, ще изпадне в такава немилост, че дните й ще са преброени.

— А ти? Защо не спря стажантите? Уж не се даваш лесно.

— Защото — отвърна студено Джанет — не се досетих веднага, че зад това стои Браун. Освен това бях решила да се проявя като послушен пациент, а не да парадирам с авторитета си. Като започнах да протестирам, стажантът, който взимаше пробата, ме увери, че го е правил многократно. Не звучеше много убедително, но аз съм гинеколог, не съм специалист по респираторни заболявания. Едва когато катетърът ми се завря в гърлото, ми стана ясно, че си нямат никаква представа какво правят.

Разбирах я много добре. Лекарите често губят представа как да се държат, когато самите те станат пациенти. Да се месиш прекалено много на колегите си, е също толкова вредно, колкото и да ги оставиш да вършат очевидно неправилни неща. Да лекуваш доктор е ужасно трудно.

— А какво ще кажеш за Кам? — попитах непреклонно; съзнавах, че подозренията към приятеля й я тревожеха.

Тя въздъхна и отпусна глава на възглавницата:

— Баща му е бил хемофилик. Работил тук като лаборант. Представяш си как е израсъл Кам, как е наблюдавал страданията му. Когато постъпил в медицинската академия, научил какви мъки изпитва баща му — кръвоизливите в ставите, постоянните инжекции и болезнени процедури, на които се подлагат всички хемофилици. Спомни си правилата за даване на обезболяващи средства на такива хора. Всичко зависи от лекуващия лекар. Болните често биват обвинявани, че се преструват.

Много добре знаех какво има предвид. Ставал съм свидетел на такова пренебрежение дори в собственото си отделение. Какво ли е почувствал този син, когато е разбрал истинските страдания на баща си?

— Мисля, че Кам стана директор на лабораториите само заради баща си — продължи Джанет. — Предполагам, за да се увери, че поне в неговото отделение никой няма да е подложен на същите страдания.

— Жив ли е баща му? — Спомних си липсата на скорошни снимки в кабинета на Кам.

— Не. Като много други хемофилици в началото на осемдесетте е бил заразен със СПИН при кръвопреливане. Починал е преди десет години.

— Джанет, съзнаваш ли какво означава това? — попитах със свито гърло.

Тя се отдръпна назад и ме погледна с пламтящи сини очи:

— Означава, Ърл, че това го е превърнало в грижовен лекар, на когото поверявам живота си. Не е извратеното чудовище, жадно за мъст, за което го смяташ. И ако имаш капка здрав разум, ще се съгласиш с мен.

Нямаше смисъл да споря.

След няколко минути предупредих всички в отделението, че съм наел бодигард за Джанет. Не им споменах причините и доста хора ме изгледаха странно, но никой не възрази. Освен това издадох строги заповеди никой, дори Джанет, да не отпраща пазача. След разговора ни за Кам не посмях да й съобщя какви мерки съм предприел за сигурността й.

 

 

След половин час вече се намирах в интензивното отделение на „Сейнт Пол“ и наблюдавах Майкъл през стъклото на изолатора. Тревогата ми се подсили от вида на Гари Росит, който вкарваше дълга, дебела игла под ключицата му.

Сестрите ме увериха, че дребосъкът бди над болния като квачка над пиленцата си, после ми дадоха кратка равносметка за лечението, което е предписал. Изглеждаше пълно и включваше рифампин, втория антибиотик, който се използва при пациенти с усложнения от легионела — същият, за който толкова много ме упрекваше в случая със Сандърс.

Последните рентгенови снимки на Майкъл (отпреди час) лежаха до онези от предната нощ. Белите петна в дробовете бяха видимо по-големи, което показваше разрастване на инфекцията. В ума ми изникна образът на разядените вътрешности на Сандърс.

Сестрите ме успокоиха, че още няма обилно отделяне на храчки.

— Рано е за стафилококус — казах им аз, но всъщност си мислех дали не е твърде късно за приятеля ми.

Обърнах се отново към изолатора; Росит вкарваше тънък катетър в подключичната вена. Двама стажанти следяха с голямо внимание флуоресцентните зелени цифри и криви линии на един монитор. Това бяха данните за налягането, които показваха, че катетърът се плъзга през десните отдели на сърцето към голямата белодробна артерия. Сега Росит щеше да е в състояние да определи необходимостта на организма от течности и да достави нужното количество, без да претоварва кръвоносната система.

Доколкото можех да преценя, Росит даваше най-доброто от себе си. Най-важната причина да търпим скандалите на дребосъка толкова години бяха чудесата, които вършеше за спасяване на живота на хората.

Днес обаче имах друго подозрение за грижовността му. Ако стоеше зад убийствата, сигурно бдеше толкова внимателно над Майкъл, за да се увери, че смъртта е неизбежна.

Росит ме забеляза и веднага отмести поглед. Дали реагираше като убиец, хванат на местопрестъплението, или ме избягваше заради сутрешното заседание, не знам, но не изглеждаше никак доволен, че ме вижда. Все още възбуден от спречкването с Кам, бях готов да се нахвърля и върху дребния Гари. Сложих си предпазното облекло и влязох:

— Доктор Росит, бихте ли ми отделили една минутка? — Обърнах се към стажантите: — Господа, ще ни извините ли?

Гласът ми звучеше като заповед, не като молба. Двамата побързаха да излязат; само секунди им бяха нужни, за да оставят престилките и маските си в кошчето. Росит ми хвърли подозрителен поглед:

— Виж какво, Ърл, ако е за тази сутрин…

— Млъквай, Росит! Жена ми току-що беше приета в интензивното на Университетската болница с легионела. Не съм в настроение да търпя глупостите ти!

— Жена ти!

По лицето му се изписа искрено удивление.

— Изненадан ли си, Гари? Странно. Защото смятам, че някой нарочно я е заразил, също както вероятно е станало с Майкъл и Стюарт. Не знам защо са избрали Стюарт, но мисля, че Майкъл и Джанет пострадаха, защото се опитваха да разобличат виновника за заболяването на трите медицински сестри в Университетската болница. Бързо ли говоря, Гари, или вече знаеш? Прекъсни ме, ако е така.

Бях застанал до него, така че му се наложи да вдигне глава, за да ме погледне. Зениците му се разшириха от уплаха:

— Ърл, за бога, какви ги дрънкаш…

— Казвам, че съм твърдо решен да разоблича убиеца. Между другото, най-добре с Майкъл и Джанет да не се случва нищо лошо, ясен ли съм?

Едва се сдържах да не го потупам по темето.

— Не говориш сериозно.

— Съвсем сериозно те предупреждавам да си опичаш акъла, когато се навърташ около Майкъл. Ще проверявам по два пъти всяка молекула, която му вкарваш, за да съм сигурен, че няма да има повече нещастни случаи. Ясно ли ти е?

Този път опрях показалец в гърдите му, после се завъртях и излязох, без да го удостоя повече с поглед.

— Ти си луд, Гарнет — изкрещя той зад гърба ми, — абсолютно побъркан!

 

 

Обадих се в същата охранителна фирма, за да наема бодигард и за Майкъл. Сестрите останаха също толкова изненадани, като колежките си в Университетската болница, но аз отново не дадох никакви обяснения. Съобщих в спешното, че няма да съм на работа, и се прибрах вкъщи, за да поспя. Часът бе 14,00, а очите ми сами се затваряха; ако останех, щях да представлявам заплаха за пациентите. На излизане минах през аптеката на болницата, за да взема за Брендън, бавачката и себе си еритромицин.

Докато чаках за лекарството, се замислих за опасността аз самият да стана жертва на Призрака. Майкъл и Джанет само бяха прегледали няколко стари картона, но дори и това се оказа достатъчен повод да бъдат заразени. Току-що се бях скарал с двамата, които най-много подозирах за убийствата. Дори да грешах за Росит и Кам, убиецът сигурно внимателно следеше действията ми. Опитах се да се самоуспокоя, че за разлика от Майкъл и Джанет аз съм подготвен. Реших най-после да кажа на Уилямс за подозренията си. Все пак той бе единственият здрав човек, който се отнасяше сериозно към източника на заразата. Щях да му звънна още тази вечер.

„Освен ако не стане нещо непредвидено“ — както казваме на близките на пациентите, за да ги подготвим за евентуалната смърт.

 

 

Брендън спеше. Този път обаче сдържах желанието си да го вдигна и да му се порадвам.

Обясних на Ейми как да му дава лекарството — сиропче с бананова есенция, доста по-лесно за поглъщане от големите червено-черни капсули, които ние трябваше да взимаме. След това я уверих, че състоянието на Джанет е стабилно и антибиотикът е само превантивна мярка. Тя ми зададе много въпроси за легионелата, но повече се интересуваше как да познае първите симптоми при Брендън.

Едва след това дойде ред за жадувания душ. Горещата вода ме обля и като че отми тревогите от главата ми.

Накрая, седнал на ръба на леглото, с мъка държейки клепачите си отворени, се обадих в интензивното на Университетската болница, за да науча, че Джанет спи и състоянието й не се е влошило.

— Между другото, първият бодигард вече е тук — добави сестрата. — Голям мъжага.

— Добре.

— А жена ви е бясна.

Оставих слушалката и се отпуснах на леглото. Тази нощ, ако хората на Милър не вдигнат много шум, можехме да заловим тайнствения обитател на мазето.

Докато се унасях, в съзнанието ми отново изплува зловещият силует от подземията. Преследвах го през тъмни лабиринти с каменни стени и подове от пръст. Колкото и бързо да тичах, призракът все изчезваше зад следващия ъгъл. Някои от проходите явно се свързваха с коридорите, по които минавах, защото скоро преследваният тичаше след мен и аз трябваше с все сила да бягам, за да спася живота си.

 

 

Звънът не преставаше. Отново и отново раздираше тишината и пронизваше тъпанчетата ми. Знаех, че ако изчакам, ще спре, но с всяко иззвъняване все повече се настройвах да отворя очи. Още едно иззвъняване. Накрая се надигнах; наоколо не се виждаше нищо. Електронният будилник показваше 21,10. Пипнешком намерих телефона и с мъка допрях слушалката до ухото си. Гласът на Кам ме стресна:

— Ърл, идвай веднага!

Скочих на крака:

— Какво е станало с Джанет?

— Не е с Джанет. Мисля, че намерих какво е открил доктор Попович. Прав беше. Идвай веднага. Знаеш ли как да се свържа с Уилямс?

Светнах нощната лампа, намерих сакото си и извадих листчето с телефона на Уилямс.

— Ще се срещнем в лабораторията! — нареди Кам, след като му продиктувах номера, и затвори, без да чака отговор.

 

 

След двадесет минути, в 21,32, летях с пълна скорост към Университетската болница. Въпреки че съвсем наскоро бях карал по наводнени улици, стигнах с пет минути по-бавно, отколкото Джанет при спешни случаи (както сама се хвалеше). Спирах на всеки светофар, въпреки че страшно се изкушавах да мина на червено. На едно кръстовище включих телефонния си секретар — Реджиналд Фос бе оставил съобщение, че иска да ме види колкото се може по-скоро.

Масивната постройка изникна в тъмнината над дърветата; лампите в основите на дебелите каменни стени правеха отделните й крила да изглеждат като крепостни кули, плуващи в мъглата.

Спрях близо до демоничните статуи при входа. Въпреки че не валеше, мъглата бе достатъчно гъста, за да навлажни предното ми стъкло; от устата ми излизаше пара. Забързах към входа. Какво бе накарало Кам да търси документите, прочетени от Майкъл? Каквото и да ставаше, не му вярвах, че ще се обади на Уилямс.

Времето за свободен достъп бе минало, затова охраната ме накара да запиша името си в книгата за нощни посетители, както предната нощ. Единият от пазачите погледна личната ми карта:

— А, доктор Гарнет, наредено ни е да ви допуснем в който архив поискате.

— Моля?

— Заради специалната проверка на доктор Типет. Предполагам, че затова сте тук. Получихме нареждане от господин Фос да ви оказваме пълно съдействие.

— А, добре. Всъщност идвам при доктор Маки. Имаме среща в лабораторията му.

Пазачът се намръщи:

— Ето значи защо беше толкова припрян. Тръгна да си ходи около шест, мина през нас и поиска да види книгата с нощните посетители. След като я прегледа, се втурна обратно към асансьора. Да няма някакъв проблем? Надявам се да няма нови случаи с онази смъртоносна болест. Чух, че някой от лекарите заболял тази сутрин. Да не би някой заразоносител да е влязъл; има ли опасност за нас?

— Не, не. Сигурен съм, че всичко е под контрол.

Какво ли беше видял Кам в книгата? Записах „Бактериологична лаборатория“ срещу името си и прегледах предишните страници, но не открих нищо интересно. Върнах книгата на пазача, като се успокоявах, че скоро ще науча от самия Кам. Уилямс още не беше пристигнал.

Вече бях на приземния етаж, когато ме осени друга мисъл.

Може би Кам изобщо не беше преглеждал картоните. Дали не ме подмамваше? Забавих ход и плахо се огледах.

Тук осветлението беше ярко. Не забелязах никого. Освен звука от изкачващия се асансьор, нищо друго не се чуваше. Спрях пред помпозния надпис на Кам. „Център за биологични изследвания“.

Не би следвало да сме съвсем сами. Сигурно имаше поне един дежурен лаборант, може и повече, ако спешното отделение на горния етаж беше натоварено. Милър също трябваше да се навърта наоколо; едва сега се сетих, че беше обещал да ми се обади.

Надникнах към лабиринта от лаборатории, но не забелязах жива душа, нито пък долових шум от отваряне на врати или говор. Може би лаборантите бяха по горните етажи, за да взимат проби. Колкото до Милър, сигурно обикаляше болницата да събира водопроводчици и електротехници за претърсването на мазето. Или пък бе започнал без мен. Не беше особено очарован от идеята да го придружа. Явно все пак се налагаше да остана насаме с Кам.

Дали да не се върна и да изчакам Уилямс? Ами ако Кам изобщо не му се е обадил? Може просто да ме е излъгал, за да ме примами по-лесно.

Инстинктивно отстъпих назад и долепих гръб до стената. Огледах се. Тишината все повече ме потискаше и започнах да чувствам същия страх като предните нощи в мазето. Дали да не повикам някой от охраната да ме придружи? Изведнъж от дъното на коридора долетя телефонен звън.

Може би някой търсеше лаборантите. Сигурно един-двама все пак се навъртаха наоколо, въпреки че мястото изглеждаше съвсем пусто. Преглътнах и продължих напред към настойчивия звън.

Минах край хематологията. Лампите светеха.

— Има ли някой?

Никой не ми отговори, само тихото бръмчене на апарати. Телефонът продължаваше да звъни. В „Сейнт Пол“ лаборантите доста често си правеха оглушки; това обаче не ме успокои ни най-малко.

Стигнах до бактериологичната лаборатория. За разлика от другите стаи, тук цареше мрак. Това не беше необичайно. Ако не се налага, никой няма да вземе да работи в този час. Телефонът се чуваше оттук. Натиснах дръжката на вратата — отключено.

— Има ли някой?

Единственият звук, освен пронизителния звън, идваше от вентилационната инсталация. Върху таблата на термостатите за клетъчни култури светеха зелени цифри, показващи температурата и влажността. В отсрещния край на стаята блестеше мониторът на забравен компютър. Телефонът звънеше някъде оттам. Останалата част от стаята бе тъмна като яма с катран. Опипах стената около вратата, но не успях да намеря ключа.

Телефонът продължаваше да звъни. Дали не беше Кам, за да ми каже, че ще ме чака другаде? Или внезапно го бяха извикали спешно на горния етаж? Веднага си помислих за Джанет. Може би ми се обаждаше за нея. Бързо се запътих към телефона, като се ориентирах по синята светлина от монитора. Лесно намерих слушалката.

— Ало, доктор Гарнет се обажда!

Никой не отговори.

— Ало?

Пак нищо. После чух зловещ шепот, който ме накара да настръхна:

— Огледай се!

Връзката прекъсна.

Почти изпуснах слушалката и понечих да побягна.

Нещо обаче привлече погледа ми и ме спря.

Върху компютърния екран, който допреди малко бе празен, просветнаха две думи.

Втренчих се в монитора.

Косата ми настръхна.

Джанет е мъртва.

Изкрещях.

Прииска ми се да побягна към интензивното, но коленете ми омекнаха като кашкавал.

Грабнах слушалката и набрах номера, който вече знаех наизуст.

— Интензивно отделение — отвърна спокойно сестрата.

Започна да ми се повдига, имах чувството, че ще припадна:

— Д-доктор Гарнет се обажда! Станало ли е нещо с жена ми, Джанет?

— Момент, докторе.

— О, Господи.

Съдържанието на стомаха ми се вдигна към гърлото. Сестрата щеше да предаде слушалката на лекаря, за да ми съобщи лошата вест.

Чух изщракване в слушалката. Сенките в тъмната стая се разлюляха, трябваше да се подпра, за да не падна.

— Ало, доктор Гарнет — прозвуча отново същият глас. — Няма промяна, спи, но кашля, а когато беше будна, се оплакваше от болки в гърдите. Все пак състоянието й е стабилно. Да не би някой да ви е казал друго?

Загубих способност да говоря.

— Доктор Гарнет?

— Слава богу — едва успях да промълвя. — Извинете.

Затворих и отново обърнах очи към компютъра.

На екрана пак нямаше нищо.

Изтичах до най-близката мивка и повърнах.

Защо Кам ми причинява всичко това? Да не е полудял? Сега вече нямаше как да отрече, че той е убиецът. Като е видял, че съм по следите му, е решил да ме изплаши до смърт.

Изплакнах си устата и вече мислех да изтичам да видя Джанет, но забелязах нови букви върху екрана.

Прииска ми се да запратя монитора в стената.

— Стига с тези мръсотии! — изкрещях, не желаех да чета и да му доставям удоволствие.

Все пак прочетох написаното:

Погледни микроскопа, за да видиш как ще умре!

— Мръсник!

Протегнах ръка към телефона, за да се обадя на охраната. Може би щяха да успеят да проследят от кой компютър се изпращат тези съобщения или ако не друго, щяха да станат свидетели на това, което виждах. Казах на пазача само, че ми е нужен спешно.

Буквите върху екрана отново изчезнаха.

Ако Кам ми се беше появил в този момент, щях да го разкъсам с голи ръце. Започнах да крача напред-назад, бесен от безсилието си. Как смее да си играе така с мен!

Забелязах слаба светлина от един рафт зад термостатите. Беше скрита зад тях и не се виждаше от вратата.

Веднага се досетих какво е и едва не ми прилоша от гняв и страх.

— Върви по дяволите!

Отново се опитах да преодолея страха си, но накрая пак се предадох. Запътих се към светлинката. Очите ми вече бяха свикнали с мрака и добре различавах различните мебели. Наведох се и погледнах в окуляра на микроскопа.

Видното поле беше изпълнено със сини топчести бактерии, събрани на гроздове.

Когато вдигнах поглед, забелязах една петриева паничка^[1] отстрани на микроскопа. В оскъдната светлина успях да различа сивите бактериални колонии върху хранителната среда. Въпреки че бяха покрити със стъклен капак и нямаше как да попаднат във въздуха, затаих дъх и отстъпих назад. Преди това обаче успях да прочета надписа, който показваше, че бактериите растат, необезпокоявани от нищо, върху среда с порядъчни количества метицилин и ванкомицин.

Ако надписът не лъжеше, в тази паничка се отглеждаше неунищожимият микроб.

Спомних си мрачното стихче на Лен Гарднър: „Легионелата отваря вратата; стафилококът ти разказва играта.“

Господи! Можеше да е заразена и с двете. Нямаше храчки, защото бе твърде рано. Само това не! Неунищожимият организъм сигурно вече проникваше през раничките в покривната тъкан на белите дробове, за да ги унищожи точно както тези на Филис Сандърс.

Дъхът ми секна.

Върху компютърния екран ме чакаше ново съобщение:

Вие ме разкрихте.

Накарахте ме да се покажа.

Мъчителите ще бъдат наказани.

Петдесетима, които заслужават да умрат, са заразени.

Ще ги последват още много.

Отделете невинните, преди да е станало късно.