Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (13)

Глава тринадесета

Застинах. Защо му е на санитар да ходи там? Достъпът в тази част на мазето бе забранен от съображения за сигурност. Надали някой ще съхранява каквото и да било точно в старата лудница. Започнах трескаво да мисля. Дали не бях видял нападателя си? Може би дори самият убиец? Дали се беше отправил към бърлогата си, или просто търсеше убежището на изоставения тунел за една цигара? Забраните за пушене в края на века караха пристрастените към цигарите болнични служители да се крият по задните входове между контейнерите за смет. В тази студена дъждовна нощ тъмният тунел бе лукс.

Който и да беше, или си мислеше, че е сам, или не го интересуваше. И в двата случая не би трябвало да подозира присъствието ми. Почувствах странна възбуда — предимството явно бе на моя страна. Ако този беше мръсникът, изпратил Майкъл в интензивното, може би щях да успея да го изненадам, да го издебна и да го хвана. Тази перспектива усили гнева и заглуши страха ми. Каквото ще да става — запътих се към зловещия тъмен проход.

Трябваше да намеря някакво оръжие. Коридорът бе напълно празен. Започнах да отварям тихо някои от вратите в търсене на подходящ предмет. Нищо. Като минавах покрай асансьора, погледнах индикатора за етажите. Лампичката светеше на „М“ — значи все още беше в мазето и при необходимост можех да избягам. Някъде трябваше да има и стълби, но не знаех къде.

Продължих по коридора, като все още търсех нещо за самозащита. Отварях врата след врата, но в стаите виждах само мебели и купища кашони, които нямах време да претърсвам. Стигнах на около четиридесет метра от тунела.

Отворих поредната врата и се намерих в някакъв склад, пълен с кофи, парцали и други приспособления за чистене. Намерих дълга метла и извадих дръжката й. Докато се промъквах към тъмния коридор, направих няколко пробни движения с новото си оръжие; останах доволен — със сигурност можех да нанеса на непознатия достатъчно силен удар, та да го зашеметя.

Преди да завия на разклонението, спрях и се ослушах за скърцането на количката. Не чух нищо, нито пък подуших миризма на тютюнев дим — само отблъскващата воня на гнила пръст. Ако все пак неизвестният посетител беше пушач, щях да му дам добър урок по въздържание. Вдигнах пръчката над рамото си, готов да нанеса удар, и изскочих в началото на страничния тунел.

Лампите от коридора зад гърба ми осветяваха около двадесетина метра напред. В тази част на тунела нямаше никой. Долепих гръб до лявата стена, в студените неравни камъни на вековната сграда, и се запромъквах напред. Обикновено държа бейзболната бухалка с лява ръка (веднъж годишно, на благотворителния мач между щатните лекари и стажантите), затова се налагаше да вървя с гръб, долепен в тази стена, ако исках да нанеса добър удар.

Все още не чувах и не виждах никого.

Очите ми се нагодиха към тъмнината, но скоро щях да стигна до място, където ще е тъмно като в рог. Какво да правя тогава? Започнах да се съмнявам в правилността на решението си.

Продължих още около тридесет метра и забелязах нещо неясно да проблясва отпред. Приличаше на преграда през целия коридор, от пода до тавана. След няколко крачки успях да различа, че е направена от телена мрежа, като ограда на училищно игрище, но с по-малки дупки. Беше прикрепена за стените и тавана и замазана с по-светъл цимент, което показваше, че е поставена в по-скорошни времена. В центъра имаше врата от същата мрежа и завързана с верига. Нямаше катинар и когато откачих синджира, вратата се отвори почти безшумно. Очевидно добре я смазваха. Какво, по дяволите, търсеше тази преграда тук?

Продължих напред, но виждах все по-зле и по-зле. Накрая се наложи да спра — едва различавах собствената си ръка. Останах неподвижно в тъмнината и затаих дъх, за да се ослушам, но отпред не се чуваше никакъв звук. Явно непознатият познаваше много добре подземията на масивната стара постройка. Поне едно бе сигурно — не беше дошъл, за да пуши.

Въздухът бе значително по-хладен отпреди и по кожата ми започваха да се кондензират капчици вода. Освен това тук имаше и други миризми — на влажни камъни и пръст. Отново си представих килиите, където лудите са били оковавани за каменните стени. При мисълта за тези нещастници ме полазиха тръпки.

Започнах да се чувствам неловко да стоя така с дръжка от метла в ръката. Дори да продължа напред, можех да се лутам в мрака цяла нощ и пак да не го намеря. В същото време не ми се щеше и да се връщам. Поне можех да открия някои улики, например кой ме блъсна във вратата на асансьора и защо. Още повече ако той бе и убиецът — не биваше да пропусна възможността да го заловя тук и сега. Ако не го сторя, скоро щеше да има още стъклени ковчези.

Обърнах се и погледнах пътя, по който бях дошъл. Светлината от далечния вход се отразяваше по влажните стени и пода като луната по повърхността на езеро. Процеждаше се през мрежата, която сега изглеждаше по-фина, като паяжина. Ъглите между стените и пода оставаха в сянка, а на мястото, където се намирах, сигурно бяха мастиленочерни. Можех да легна тук и да издебна непознатия, когато се върне. Като ме отмине, щях да се озова зад гърба му и да изчакам идеалната възможност за нападение — когато спре да отвори вратата.

Можех и да продължа след него, докато достигне осветения коридор — така щях да видя и лицето му. Ако съм го срещал, никаква хирургическа маска нямаше да ми попречи да го позная. Ако ме забележи и побегне, щях поне да знам кой е, ако реши да ме нападне, щях да съм готов — и да имам добро оправдание да му пръсна черепа.

Докато обмислях следващите си ходове, си дадох сметка, че първоначалната ми решителност започва да отстъпва място на по-разумни разсъждения. Ако го нападна изневиделица, щях да му оставя възможността да си измисли някаква оправдателна история. Дори можеше да ме обвини в опит за убийство. Със сигурност нямах никакви доказателства, че той е убиецът. По дяволите, освен Джанет, бедния Майкъл и може би Уилямс, никой дори не подозираше, че има убиец.

Наведох се; хладният каменен под бе достатъчно влажен, за да простуди ставите и мускулите ми. Изпънах се по очи и се опитах да наместя костите си според неравностите, за да не ми убиват. Закрих лице и стиснах пръчката в дясната си ръка.

Останах така в пълна тишина, сигурен, че без проблем ще го чуя, като се приближава със или без количка, и че няма да ме забележи. Погледнах флуоресциращия си часовник, цифрите му лесно се виждаха и при пълна тъмнина — четири без малко. Зачаках.

 

 

Събудих се внезапно. Цялото тяло ме болеше. Не знаех къде се намирам. Нещо ме дърпаше за десния крачол. Изведнъж си спомних всичко и рязко се изправих в седнало положение. Изревах от болка при рязкото движение. В оскъдната светлина забелязах сянката на голям плъх, който се мотаеше около краката ми.

— Мамка му! — изкрещях и започнах да го ритам, като в същото време отчаяно запълзях назад.

Плъхът изцвърча от изненада или от ярост и изчезна в тъмнината. Не го бях ритнал достатъчно силно, за да го нараня, и се запитах дали няма да се опита отново да ме нападне. Без да свалям очи от мястото, където изчезна, отстъпих към вратата, минах от другата й страна и я затръшнах. Сега разбрах за какво е преградата — за да спира плъховете.

Треперех — от отвращение, че тази гадина е лазила по мен, докато съм спал; от студ и изтръпване, мускулите ми се сгърчваха всеки път, когато се опитвах да ги използвам. Зъбите ми тракаха и на всичкото отгоре ужасно ми се ходеше до тоалетната. С мъка успях да задържа китката си неподвижна, за да видя часа — шест и малко.

 

 

Дъждът се беше сменил с мъгла и навън все още цареше мрак. Карането ми не бе по-добро отпреди и дъхът ми вонеше.

Бях пропилял златния шанс да сложа край на този кошмар; бях ядосан сам на себе си.

Когато се озовах на входа на проклетия тунел, постоях известно време, подскачайки от крак на крак, без да знам какво да правя. Дали убиецът все още бе някъде там, или вече си беше тръгнал, като е минал покрай мен, докато съм спал? Вероятно, но в тишината щеше да чуе дишането ми, освен ако не е било заглушено, както съм лежал с лице към пода. Дали не беше излязъл от друго място, известно само на него? Може би имаше таен изход, така че да остане незабелязан от охраната.

Продължих да карам през локвите, останали след дъжда, като плисках фонтани вода по тротоарите. Въпреки свирепия порой през нощта каменните фасади на къщите оставаха все така мръсни.

Срещата с Уилямс бе предвидена за 6,00 в кабинета ми. Когато я уреждах, имах намерението да му обясня защо смятам, че съществува сериен убиец, който разпространява заразата, и дори да му покажа някои доказателства, които се надявах да намеря в архива. Сега можех да му разкажа само как, въоръжен с дръжка от метла, съм последвал някакъв санитар, който бутал количка към изоставеното мазе, след което съм заспал. Излях гнева от собствената си глупост върху поредната локва, която се разпръска на милиони капчици под гумите на колата.

Бях се надявал поне да накарам Уилямс да се усъмни, че инфекциите може да са предизвикани нарочно, а после да използваме комисията за лекарски грешки, за да дадем гласност на подозренията си — да убедим останалите членове на съвета, че Майкъл е станал жертва на убиец, да им покажем бележката, която все още носех в джоба си, и да ги накараме да приемат, че зад заразата стои нещо зловещо и жестоко.

— Глупости — промърморих, давайки си сметка колко безнадеждно наивна изглежда идеята ми сега.

Забелязах голямата червена кола на Уилямс близо до входа за спешното отделение. Когато се приближих, видях и самия него, седнал зад волана, да си налива кафе от огромен термос. Той погледна подозрително колата ми — вероятно разпозна возилото на „негодника“, който го беше засякъл в петък. Въпреки това ме поздрави, щом слязох, усмихна се и отвори вратата на доста по-високата си кола. Беше безупречно облечен: със син костюм, бяла риза и ръчно рисувана вратовръзка, от онези, чиито цени дори не смея да погледна, когато пазарувам.

Моето облекло — панталоните, ризата и якето, с които бях прекарал цялата нощ, бяха оцапани и намачкани от лежането на пода. Долният край на десния ми крачол бе наръфан от плъха. Въпреки че се бях опитал да изплакна зъбите си в умивалнята на Университетската болница, устата ми все още миришеше на клозет. Трябваше да се изкъпя, обръсна и преоблека, а нямах време дори за едното от тези неща.

Уилямс ме изгледа удивено. Намръщи се и сбърчи нос:

— Добър костюм, за да покажете разкаянието си пред комисията.

— Стига шеги, трябва да поговорим.

До заседанието оставаха двадесет минути. Не знаех дали и двадесет часа щяха да ми стигнат, за да убедя Уилямс.

 

 

Когато влязохме в кабинета ми, Уилямс седна срещу мен и наля кафе от термоса и за двама ни, докато аз се обаждах в интензивното, за да се осведомя за състоянието на Майкъл.

Никаква промяна — все още в шок, на изкуствено дишане и в безсъзнание.

После взех електрическата самобръсначка, която пазех за нощните си дежурства, и започнах да обяснявам връзката между трите сестри, заболели от легионела, и тъй наречените жертви на Призрака отпреди две години.

Когато стигнах до нападението преди пет нощи в подземието, притеснението ми беше почти изчезнало, а по челото на Уилямс се появиха бръчки. Те станаха по-дълбоки, когато разказах за откритията си в архива и предположенията ми за вероятните отрови, използвани при предишните удари на убиеца. А като му обясних как съм последвал някого в изоставеното мазе на лудницата преди няколко часа, той се наведе напред, разтърка смутено чело и промърмори:

— Боже Господи!

Не ми беше ясно дали ми вярва, или ме смята за побъркан.

Разказах и остатъка от историята, включително как съм заспал в тъмнината. Докато говорех, прокарах ръка по лицето си, за да напипам някой кичур косми, пропуснати при бръсненето. Не открих, изключих самобръсначката, за да прекратя дразнещото бръмчене, и му изложих плана си за документите, които възнамерявах да прегледам по-нататък. Когато свърших, погледнах часовника си — до заседанието на комисията оставаха десет минути.

Уилямс не пророни нито дума и продължи да ме гледа с невярващ поглед. Тишината ме дразнеше, но реших да запазя мълчание. Предположих, че този решителен мъж няма да ме кара да чакам дълго мнението му.

Докато той мислеше, напръсках лицето си с афтършейв. Дори да излеех цялото шише на главата си, надали щях да залича останалите миризми, които се носеха от мен. Отворих вградения шкаф и извадих чиста престилка.

— Откъде знаете, че тези три сестри и останалите жертви са проявявали жестоко отношение към пациентите? — попита внезапно Уилямс; бях с гръб към него и гласът му ме стресна.

Не бях споменал за ролята на Джанет в теорията за Призрака, нито ми се щеше да призная, че само вярата ми в интуицията й ме е накарала да видя неща, които никой друг не би приел на сериозно. Въпреки това реших да съм искрен с него:

— Жена ми е гинеколожка в Университетската болница. Разбрала е от пациентките си, че…

Докато говорех, гледах очите му с надеждата да ми подскажат как се приема разказът ми. Нищо не успях да прочета в тях.

Когато свърших, Уилямс се облегна, погледа ме още известно време и попита:

— И нито вие, нито жена ви сте споделили тази идея с някого?

— Напротив, опитахме се, но никой не пожела да ни повярва.

— Подозирате ли конкретно лице?

Веднага си помислих за Росит, за Хърст и за големите интереси, които стояха зад обединението на болниците.

— Не — отговорих.

Предположенията ми бяха толкова мътни, че се опасявах да не изгубя доверието на Уилямс, ако ги спомена.

Той потърка брадичката си и отново ме огледа от глава до пети:

— Е, разбирам защо никой не ви вярва. Историята ви е напълно невероятна.

Усетих, че всичките ми опасения ще се сбъднат.

— По дяволите! — възкликнах ядосано. — Писна ми от разумни обяснения. Най-добрият ми приятел лежи на горния етаж, може би на смъртно легло. Той също не пожела да се вслуша в предупрежденията ни…

— Успокойте се! Не съм казал, че не ви вярвам. Просто разказът ви звучи невероятно. Вече спечелихте доверието ми миналата нощ, когато предложихте да подходя към случаите на легионела както към заразите с неизвестен произход. Може да има убиец, може и да няма, но бяхте прав в едно: трябва да приемем, че болестта се разпространява от някакъв преносител.

Нужни ми бяха няколко секунди, да обмисля отговора му. Отново започнах да се надявам, че съм намерил съюзник.

— Можете ли да убедите ръководството на ЦЕК да предприеме разследване на инфекциите, включително на възможността да са предизвикани нарочно? — попитах аз; най-сетне имаше надежда да получим подкрепа в издирването на убиеца.

Уилямс се изсмя подигравателно:

— С тези небивалици? Няма начин! Имам обаче идея как да прегледаме това изоставено мазе. Може да помогне за залавянето на престъпника, когото търсите, може да не помогне, но поне ще е по-ефективно от разходки в тъмнината с дръжка от метла в ръце.

Всичките ми надежди отново рухнаха. Разочарованието сигурно се изписа на лицето ми.

— Е, хайде — каза успокоително Уилямс и стана от стола. — Горе главата. Да не караме господата от комисията да чакат. А като влезем, минете бързо през залата, седнете далеч от останалите и скрийте краката си под масата. Кой би повярвал в невинността на човек с мръсен панталон, скъсан крачол и лоша миризма?

Въпреки или по-скоро заради абсурдното положение, в което се намирах, шегата му ме разсмя:

— Да, добре, че майка ми не може да ме види! Представяте ли си — некъпан и с мръсно бельо точно когато се налага да защитя професионалната си кариера и когато възнамерявам да заловя сериен убиец.

Този опит за остроумничене обаче не намали напрежението, което караше стомаха ми да се свива. Мислите за убийствата и опитите за убийства през последните два дена бяха заглушили почти напълно страховете за кариерата ми. Въпреки това много добре осъзнавах какво ми предстои. Досега това несъмнено бе най-сериозният опит от страна на Хърст да се отърве от мен и аз никога не се бях чувствал по-уязвим. Не можех и да се отърва от подозренията, че двамата с Росит са замесени по някакъв начин в убийствата и сега се опитват да разклатят доверието в мен, в случай че по-късно открия нещо, с което да ги разоблича. Реших обаче да не споделям тези неясни страхове пред Уилямс и да симулирам спокойствие.

— Е, с това луксозно облекло сигурно много впечатлявате патиците си, доктор Уилямс. За разлика от вас, на мен ми се налага да крия мръсните си панталони. Ако решите да изследвате тези две птички — Росит и Хърст — за ботулизъм, моля ви, пуснете ги в някое далечно блато, за да не ме тормозят повече.

Той се усмихна злорадо и двамата се запътихме към патоанатомичното отделение.

 

 

Броят на лекарите-стажанти, които бързаха към залата с чаши кафе в ръце, не допринесе много за подобряване на настроението ми — посещаемостта на заседанието щеше да е добра. Пред входа на залата се тълпяха още хора, някои със сгъваеми столове в ръце.

— Доста хора са дошли за линчуването ми.

— Спокойно — каза Уилямс и постави ръка на рамото ми. — На повечето просто им е интересно защо се вдига толкова шум около случая.

В дългата тясна стая двадесетина души вече бяха заели местата си около разтегателната маса в центъра, докато други редяха втория кръг столове. Няколко човека от моето отделение дойдоха да ме питат за състоянието на Майкъл, повечето бяха научили за заболяването му, минавайки през спешното.

Около голямата сребърна кана за кафе, поставена на една количка в ъгъла на стаята, се тълпяха повече от десет човека. Ароматът от съдържанието й обаче не успяваше да замаскира миризмата на формалдехид, която идваше от седем леко похлупени пластмасови контейнера, наредени в средата на масата. През полупрозрачните стени личаха силуетите на основните жизнени органи на Филис Сандърс — бял дроб, сърце, черен дроб, далак, бъбреци, мозък и нещо плоско и дълго, най-вероятно парче от черво — всички мариновани в мътна кафеникава течност.

Уилямс кимна към далечния край на масата, където, вперил очи в мен, седеше Росит с чукче в ръка, готов да даде начало на заседанието. До него Хърст също ме гледаше, със скръстени на гърдите ръце и слаба усмивчица по устните — като зложелателна Мона Лиза. До него се мъдреше Бейкър, юристът на болницата. И тримата носеха тъмни костюми. На масата пред тях нямаше готово въже за бесене, но цялата сцена ми напомняше на скалъпените съдилища от уестърните.

Докато се промъквах покрай масата, разпознах и жената от ЦЕК, която ми бе дала телефонния номер на Уилямс. Сега вместо предпазно облекло носеше яркочервено костюмче и на фона на белите престилки изглеждаше почти толкова стилно облечена като Уилямс.

Когато обаче й кимнах за поздрав, тя се намръщи, скочи на крака и се приближи към нас.

— Какво търсиш тук, Дъглас? — попита тя с леден глас, без да ми обръща никакво внимание. — Този случай е поверен на мен.

— Просто предлагам услугите си, Дорис — отвърна кратко той, — в случай че има оплаквания от начина, по който водих операцията през първите няколко часа. Повярвай ми, не се опитвам да те изместя.

Тя се изчерви, понечи да каже нещо, после рязко се извърна и зае отново мястото си. Очевидно дори в престижни институции като ЦЕК хората си пазят територията.

— Всеки се стреми да извлече някаква изгода от случая — оплака се Уилямс, когато се настанихме на два свободни стола до стената. — Дори да имахте доказателства за съществуването на убиеца, пак щеше да ни е трудно да убедим Дорис или някой друг от ЦЕК в сериозността на проблема.

Прикрих раздърпаните си панталони под масата и огледах присъстващите. Както бях очаквал, няколкото ми стари врагове не бяха пропуснали да дойдат. Малко се поуспокоих, когато забелязах Сюзан и една от младите ни сестри, седнали до стената на отсрещния край на залата. Сюзан ми кимна, но русата жена до нея не сваляше ужасени очи от контейнерите на масата. Вероятно тя бе изписала Сандърс, без да обърне внимание на ортостатичното й замайване. Явно фактът, че главната отговорност за отпращането на болната пада върху мен, не я успокояваше много.

Появата на Кам в залата разсея тези мрачни мисли. Той се запъти право към Дорис, здрависа се и започна да й шепне нещо на ухото. Дано още да не е научил, че съм се ровил в документите. Може би просто бе дошъл, за да съобщи резултатите от изследванията на персонала в Университетската болница. Докато говореше на Дорис обаче, тя се намръщи и кимна към мен и Уилямс. Кам също ни погледна, после се приближи и се изправи заплашително над мен. Сините му очи святкаха гневно, не изглеждаше особено доволен.

— Охраната ми каза, че си се ровил в протоколите на моята комисия за епидемиологичен контрол! — изсъска той достатъчно силно, за да привлече вниманието на околните. Разговорите внезапно секнаха. Кам се огледа нервно. Наведе се по-близо до ухото ми: — Казаха ми, че си стоял в архивите допреди час. Отидох и видях в кои папки си бъркал! Вече съм предупредил Джанет да спре с тези глупости за Призрака, но да се представяш за човек от ЦЕК, да лъжеш охраната и да ровиш из поверителни документи — това е достатъчно, за да те обвиня в неколегиалност, ако не и в престъпно поведение.

От устата му хвърчеше слюнка, стискаше юмруци, а почервенялото му лице бе само на няколко сантиметра от моето.

— Успокой се, Кам. — Въпреки че очаквах да се сърди, не бях подготвен за такова яростно избухване. — Исках да потърся…

— Ти си лъжец и крадец…

— Доктор Маки! — прекъсна го Уилямс шепнешком, но достатъчно силно, за да го чуят в залата; наведе се напред и хвана Кам за ръката. — Доктор Гарнет не действаше официално от името на ЦЕК, аз го пратих.

Кам дръпна ръката си и възрази на висок глас:

— Вие вече не се занимавате със случая, доктор Уилямс! Възмутен съм, че подронвате престижа си, като се поддавате на такива глупави идеи…

Колкото повече беснееше, толкова повече започвах да се тревожа, че го виждам толкова ядосан. Трепереше видимо и по челото му бяха избили капки пот. Какво го караше да реагира така? В протоколите от епидемиологичната му комисия нямаше нищо нередно. Да не би да се е ядосал, че съм гледал картоните на старите жертви на Призрака? Но защо ще се пени толкова?

Някои от присъстващите отново спряха да разговарят и насочиха вниманието си към него.

— Успокой се, Кам! — замолих го шепнешком; последното, от което се нуждаех преди това заседание, бе публичен скандал с него.

Шепненето ми обаче го раздразни още повече. Очите му потъмняха и аз се уплаших за миг, че ще ми се нахвърли. Вместо това той се наведе до ухото ми и предупреди:

— Ако си мислиш, че ще позволя на теб и Джанет да подкопавате доброто име на Университетската болница и да вредите на мен и отделението ми с приказки за призраци…

— Кам! — прекъснах го отново, решен да сложа най-сетне край на тази сцена. — Майкъл Попович бе приет снощи със септичен шок, предизвикан вероятно от инфекция с легионела. Точно преди да изпадне в безсъзнание, е надраскал тази бележка.

Бръкнах в джоба си и му подадох посланието на Майкъл. Кам се намръщи и разгъна листчето, пребледня:

— Господи!

— Затова рових из документите, Кам. Опитах се да намеря какво е открил Майкъл.

Той обаче ме погледна с толкова безизразни очи, че не съм сигурен дали ме чу.

В този момент Росит удари с чукчето си и даде начало на заседанието.