Питър Клемънт
Щамът на отмъщението (22)

Глава двадесет и втора

Най-лошото тепърва предстоеше.

В близките четиридесет и осем часа щеше да се реши съдбата както на Джанет и Майкъл, така и на всички служители на Университетската болница. Някои от заразените вече с легионела, ако носеха и стафилококи, щяха да умрат. Други щяха да узнаят, че са носители на заразата, въпреки че още не са се разболели. Въпреки че повечето щяха да се приберат по къщите си, зловещата несигурност щеше да продължи да виси над всички в болницата.

Започнаха трескави приготовления за очакваните смъртни случаи. Колко щяха да бъдат? Щяха ли умиращите да поискат последна среща с близките си? Трябваше ли да им се разреши? Можеха ли майките за последен път да подържат децата си?

Вертолетът продължаваше да бръмчи над главите ни, отнасяйки по шест носилки наведнъж.

Най-важният въпрос си оставаше как да предпазим персонала от следващите набези на убиеца.

— Трябва да се досетите как ги заразява — настояваше Райли.

На никого обаче не му идваше наум.

Докато Уилямс и лекарите от инфекциозното продължаваха да търсят отговор в архивите, Райли ме накара да обиколя всички останали отдели, които е посещавал Майкъл.

— Но нека един от хората ми те придружава — добави той като строг родител.

Дорис Левиц и хората от Атланта най-сетне пристигнаха в ранния следобед. Уилямс ги убеди, че най-важната работа е прегледът на архивите.

През няколко часа се обаждах в „Сейнт Пол“. Майкъл оставаше в безсъзнание, на изкуствено дишане, на ръба между живота и смъртта. Делорам се надяваше, че ще се подобри, защото все още не намираше стафилококи.

Свързах се със спешното си отделение и Сюзан ме успокои, че се справят. Разправих й накратко за положението в Университетската болница, но не можах да й отговоря на най-тревожния въпрос: дали Джанет и Майкъл ще се оправят. Вертолетът забръмча навън, готов да поеме следващата пратка. Използвах го за повод да приключа разговора.

После потънах в бумагите, опитвайки се да разбера какво е гледал Майкъл. Хеликоптерът продължаваше да идва и да си отива, бръмченето ме преследваше навсякъде, дори в мазето. Вечерта, след като направи двадесетина курса, най-после престана да се чува.

Постоянно се налагаше лекарите от инфекциозното да тичат към специалния район за изолация, където все повече сестри и санитари развиваха симптоми на легионела. Уилямс ме уведоми, че има още десетина случая и че някои от жените, които бях прегледал сутринта, имат сериозни респираторни затруднения.

— Кървави храчки? — попитах аз.

— Засега не.

Отсъствието на Кам вече възбуждаше слуховете. От това, което чувах, половината клюкари смятаха, че той е убиецът, докато останалите оставаха непреклонни като Джанет, че е невинен.

Вече звънях почти на всеки час в интензивното на „Сейнт Пол“. Нищо не се променяше, но имах чувството, че присъствам на агонията на Майкъл.

 

 

Все пак Майкъл преживя нощта. Веднага щом се събудих, се обадих в „Сейнт Пол“. Състоянието му оставаше все същото.

Изкъпах се в санитарния възел за лекарите, смених вмирисаните си дрехи с хирургически и си навлякох предпазно облекло. Налях си кафе и се запътих към подземието. Удоволствието от кофеина се удвояваше от краткото освобождаване от маската, когато я вдигах, за да отпия.

Въпреки че беше едва седем, Уилямс и Райли бяха вече в архива.

— … важно е не това, което се съдържа в картоните — обясняваше едрият негър, — а онова, което липсва.

Райли ми кимна. Уилямс продължи:

— Всяка от сестрите е извършила някаква стерилна процедура на пациент през последната седмица преди отпуска.

— Нали казахте, че са вършили само рутинни процедури — възрази детективът.

— Така е. Странното е, че стерилните процедури не са били поръчани от никого.

Райли наостри уши:

— Продължавайте.

— Самите процедури са различни. Смяна на превръзка, взимане на проба от рана, взимане на стерилна урина с катетър. И в трите случая в картона не е записано кой е предписал процедурата. В лекарските бележки не пише да е имало съмнение за инфекция.

— Как може да се извършват процедури без лекарско предписание и това да остане незабелязано?

— Толкова са рутинни, че сестрите дори не проверяват в картона дали има предписание.

— Не трябва ли да се извършват под лекарски контрол?

— Не, всеки стажант или друга колежка може да помоли сестрата да вземе бактериологична проба или да смени превръзка на пациент. Дори обикновен лаборант може да се появи и да каже, че са го изпратили за стерилна урина, че са изгубили предишната проба.

— Ами ако някой забележи, че няма предписание в картона?

— Грешки винаги стават. Вицът за онзи, дето му направили клизма вместо на съседа по легло, не е лишен от покритие в реалния живот. Понякога се случват дори такива сериозни грешки като даване на лекарства на пациент, който не се нуждае от тях. Случаите, за които говорим, обаче са съвсем обичайни, освен взимането на урина с катетър. Общото е, че сестрите е трябвало да си сложат предпазно облекло. Контактът им с убиеца сигурно е станал преди или след това.

Райли се ококори:

— Една от сестрите е жива. Браун. Не помни ли нещо?

— За съжаление не, но я разпитахме съвсем набързо. Ако искате, можете пак да я видите, но както казах, процедурите са толкова рутинни, че надали ще помни. Дори се обадихме на пациентите. Те също не помнят такива дреболии; което не е никак изненадващо, като се има предвид всички манипулации, на които са били подложени.

— Лицето, което е накарало сестрата да извърши процедурата, може да е присъствало.

— Както казах, всеки може да е чакал в стаята, но присъствието му не е отразено в картона.

— Имате ли представа как убиецът може да е използвал тези манипулации, за да зарази сестрите?

— За съжаление, не — отвърна Уилямс.

Аз просто поклатих глава.

— Ще накарам хората си да проверят списъците за дежурствата и да разпитат всички, които са били на работа по това време. Може някой да се сети нещо — заяви възбудено Райли. После се обърна към мен: — Обиколи ли другите отдели, които е посетил Попович?

— Да. Кам също е минал през тях. В архива за здравните картони на персонала е оставил навън картона на Браун, а в архива за бившите служители — тези на Сандърс и другата сестра. Не се натъкнах обаче на нищо интересно.

— Да не си ходил сам?

— Както нареди, един от хората ти през цялото време стоеше на вратата — уверих го аз; после извадих мобифона си: — Освен това винаги мога да се обадя на деветстотин и единадесет.

Уилямс се изсмя, но Райли се намръщи. След нападението от миналата нощ детективът строго следеше да не оставаме сами. Още повече щеше да се намръщи, ако узнаеше, че полицаят, натоварен да ме пази, от време на време тичаше из болницата на помощ на колегите си. Нищо чудно, че в отсъствието на пациенти и при постоянната заплаха от легионела между служителите постоянно избухваха кавги. Появиха се също проблеми с някои скрити алкохолици и пристрастени пушачи. Понякога се стигаше и до бой и се налагаше голям брой полицаи да разтървават спорещите. Най-накрая изпратих полицая да донесе мобифона ми от колата.

— Продължавай — подкани ме Райли.

— Всички смятат, че изследването на Филис Сандърс за стафилококи две седмици преди да се разболее, е проста случайност. Странното е, че Браун и сестрата от хирургията също са били изследвани и са получили отрицателни резултати точно две седмици преди да се заразят с легионела.

— Какво значи това?

— Не е странно, че са били изследвани. Напоследък МРСА създава проблеми в много болници и такива проби се вземат често. Периодът между изследването и заболяването обаче не е случаен.

Райли въздъхна:

— Защо не кажеш направо какво значи това?

Пак започваше да нервничи. Необходимостта да разчита на лекари, вместо сам да води разследването, сигурно го вбесяваше.

— Де да знаех. Една служителка — Мадж — от архива за здравните картони на персонала доста се разговори, като остана без работа. Разказа ми как протича целият процес на изследване. Интересно ми беше защо е извършен и с трите сестри точно две седмици преди да излязат в отпуск. На пръв поглед е доста хаотично — отделенията се избират случайно и във взимането на проби участват най-различни хора. Защо не пратиш хората си пак да разпитат Мадж, в случай че съм пропуснал нещо.

Райли се замисли. Информацията, която му дадох, изглеждаше доста по-маловажна от тази на Уилямс.

Детективът обаче явно не смяташе така:

— Благодаря, доктор Гарнет. Ще се срещна с Мадж лично. Може би ще я накарам да си спомни нещо, което си мисли, че не знае. — Намигна ми съучастнически: — Нали знаеш как действам. — После се обърна кум Уилямс: — Какво смятате да предприемете сега?

— Продължаваме с картоните. Понякога взимането на проби се поръчва от този, който извършва изследването. Надявам се Призрака да е представил писмено искане на жертвите си.

— Има ли нови болни? — попитах Уилямс, след като Райли излезе.

— Да, още седмина с легионела — петима санитари, един лекар и една сестра. Доста разнообразна плячка.

— Има ли кръв в храчките на заболелите вчера?

— Не. Още е рано.

 

 

Преди обяд обаче четири от сестрите започнаха да плюят кръв. В ранния следобед ги последваха още шест. Всички те знаеха съдбата си. Колегите им из цялата болница започнаха да си шушукат за реакцията им:

— … прие го учудващо спокойно, помоли само за свещеник…

— … ужасена е, но кой няма да бъде, ако знае, че умира?

— … отказва да го приеме, ту изпада в ярост, ту започва да плаче, не може да си поема дъх…

Постоянно слушах за влошаването на клиничното им състояние — кислороден глад, диария, раздираща кашлица. Все едно описание на агонията на Сандърс.

Започнаха да обсъждат мерките по реанимацията, когато спрат да дишат. „Никакви тръби в гърлото ми“ — заявяваха едни, докато други направо изпадаха в истерия, щом станеше дума за такова нещо.

На семействата им бе съобщено за неизбежния край. Лекари разговаряха с близките, за да ги подготвят за последното посещение. „Разбира се, с изключение на децата и много възрастните, всички може да ги докосват — обясняваха те, — стига след това да се подложите на изследвания и да останете под карантина в дома си.“

Вечерта нещата станаха още по-лоши.

— Не ме оставяйте да умра сама — умоляваше една от жертвите.

— Моля ви, сложете ми упойка — хлипаше друга, — не искам да се разплача пред децата.

Никой не смееше да поеме риска да вкара деца в болницата. Фос уреди близките да се видят с умиращите през прозорците на партера. Смъкнаха болните на инвалидни колички, за да могат да свалят маските си и да се опитат да се усмихнат за последно на рожбите си от другата страна на стъклото. Две сестри помогнаха на една майка да се изправи, за да погледа невръстния си син, вдигнат в ръцете на баща си. Тя се усмихна храбро, но в следващия момент избухна в отчаян плач:

— Искам да го прегърна. Искам да го прегърна.

Двамата лекари, с които бях разговарял предния ден, сега имаха еднакво измъчено изражение на лицето. Присъединиха се към останалите си колеги в архивите — мястото им беше заето от свещеници.

— Не издържам повече там — сподели по-възрастният. — Поне ще се опитам да помогна в търсенето на изверга.

 

 

Всеки случай на кървава пневмония усилваше страха ми за Джанет. При всяко посещение в интензивното си представях ужасите в другото крило на болницата. Дори не ми се говореше с нея. Агонията, която наблюдавах, всеки момент можеше да се прехвърли и върху нас. През повечето време или я карах да се обадим вкъщи на Ейми и Брендън, или просто седях до нея и държах ръката й.

Всеки път й носех новини от Майкъл. Ако останех повече от час, преди да си тръгна, отново се обаждах в „Сейнт Пол“, но от стаята на сестрите, за да не я подлагам отново на мъчително очакване. Тя все пак ме следеше през прозорците на изолатора в очакване на знак, че е жив.

След това отново се прегръщахме, безпомощни сред чудесата на съвременното интензивно отделение, и се молехме нещастието да ни отмине.

 

 

Бях сигурен, че Майкъл е открил как Призрака заразява жертвите си; затова продължавах търсенето. Започвах да подозирам, че отговорът може би се крие не в определен картон, а в нещо общо в по-голям брой документи.

Около десет вечерта, след като не бях постигнал никакъв напредък с картоните, реших да предприема нова тактика. Ако Кам бе убиецът, единствената причина за отмъщението му бяха мъките, причинени на баща му. Дали жертвите му не се отнасяха към пациентите, както едно време са се отнасяли към баща му? Може би Филис Сандърс още тогава е била медицинска сестра. Или Браун. Била е млада, но може да са я назначили малко преди смъртта на стареца. На по-късните снимки с баща си Кам изглеждаше между двадесет и тридесетгодишен. Явно баща му бе починал преди десетина години.

В картона на хемофилика може би се съдържаше списък на евентуалните жертви. Така не само щяхме да усилим охраната им, а и имахме шанс да заловим Кам, когато се опита да ги зарази.

— Може да се провери — съгласи се Уилямс, когато го запознах с идеята. — И без това тъпчем на едно място.

Документите на Маки-старши сигурно се помещаваха в архива за микрофилми заедно с картоните на отдавна мъртвите пациенти и служители. Охраната и полицията се съгласиха да ме придружат до отдела, но не можеха да отделят човек, за да ме пази постоянно.

— Добре, ще си взема мобифона — успокоих ги аз.

При предишното си посещение бях забелязал, че вратата на отдела има резе от вътрешната страна, останало вероятно от времето, когато филмите са се проявявали ръчно.

Бързо намерих картона на Стивън Маки — хроника на един от най-големите скандали в системата за здравеопазване на Съединените щати и на чумата на столетието.

Страница по страница документите разкриваха страданията на хемофилика, постоянните посещения в спешното отделение заради болезнените кръвоизливи в ставите. Всеки път му бяха вкарвали венозно криопреципитат, препарат, съдържащ фактора за съсирване, който липсваше в кръвта му, и всеки път никой не му вярваше, че го боли. Бележките на сестрите ме караха да потрепервам от възмущение. „Много е вероятно пациентът да преувеличава с оплакванията си: да се опита с плацебо.“ С други думи, бяха му инжектирали прост солев разтвор, обричайки го на неколкочасова агония, преди да му дадат необходимия морфин. Това отношение продължаваше и през осемдесетте, когато хиляди хемофилици като него бяха заразени със СПИН чрез криопреципитат, получен от кръв на болни дарители. Политиката на платеното кръводаряване, която насърчаваше наркомани и скитници да дават кръв, бе продължила със същото нехайство доста дълго след като се разбра, че „чумата на века“ не е запазена само за хомосексуалистите.

Диагнозата на бащата на Кам била поставена през 1985 г. след продължително боледуване с висока температура, диария и силно спадане на теглото. Тогава бил принуден да напусне работата си в лабораторията и посещенията му в спешното зачестили значително. Болестта протекла бързо и по типичен начин — тогава при СПИН се прилагали съвсем примитивни средства. Стивън Маки станал жертва на редки до началото на осемдесетте инфекции — странен тип пневмония, причинявана от едноклетъчен организъм, наречен Пневмоцистис каринии, и разрушаване на мозъчните клетки от други протозои, известни като Токсоплазма гондии. Двете заболявания се лекували с тетрациклин или други токсични медикаменти, чиито имена дори не бих могъл да произнеса.

След всяко посещение състоянието му се влошавало все повече, въпреки че бележките на сестрите оставаха оптимистични: „Пациентът е в добро настроение, говори дълго време със сина си.“ Няколко дена след подобно писание в картона му Стивън Маки починал — в 3,10 в понеделник, на 31 август 1987 г.

Не открих никъде подписи на Филис Сандърс, Браун или на някоя от останалите жертви. Явно грешах. Научих обаче много за Стивън Маки и за средата, в която бе израснал Кам, но дали характерът му се беше оформил в положителна или в отрицателна насока, не можех да определя.

Тъкмо връщах микрофилма в отделението на буквата „М“, когато погледът ми беше привлечен от друго име: „Милър, госпожа Филис Сандърс; Милър, доктор Карл“.

Нужно ми беше известно време, за да си дам сметка какво виждам. Картонът на Филис Сандърс още не беше влязъл в архива. Не би трябвало да е микрофилмиран. После разбрах. Когато е решила отново да използва моминското си име, се е наложило да й направят нов картон, а стария е погребала заедно с мъртвия си съпруг. Дали така бе успяла да зарови и спомените си от съвместния живот с алкохолик?

В помещението цареше гробна тишина, дори минаващите над тавана тръби не смееха да я нарушат.

Внезапно изпитах непреодолимо желание да разбера повече за жената, причинила такова бедствие в живота ми. Почувствах се виновен, сякаш смятах да потърся в миналото й оправдание за отношението си към нея приживе. Искаше ми се по-скоро да мисля, че така ще я разбера по-добре, ще успея да превъзмогна първоначалната си неприязън. Поне това можех да направя за нея, а и за себе си.

Здравният картон на жена на алкохолик винаги е потискащ — депресия, страх, все по-големи количества успокоителни. Сандърс бе посещавала често спешното отделение — натъртвания, ожулвания, синини — всичко се обясняваше с препъване, падане или блъскане в някоя врата. На няколко пъти я бяха разпитвали социални служители, но тя винаги отричала категорично всякакъв физически тормоз.

Един социален работник разпитвал Харолд в присъствие на майка му, когато бил на десет години. На въпросите за условията на хранене, спане и учене отговорите бяха в рамките на нормалното. Служителят си бе извадил заключение, че родителите полагат добри грижи за детето си, че момчето е отговаряло на въпросите без колебание и че получавало достатъчно любов от майка си. След това социалният работник попитал Харолд дали е присъствал на инцидентите с майка му. Както синът, така й Сандърс отрекли. На края на протокола бе записано: „Няма причини за намеса, но е добре да се проведат следващи интервюта.“

Продължих да местя лентата, но не забелязах документирани други срещи със служители от социалните служби. Дали защото Карл Милър е бил лекар, или защото са сметнали случая за приключен, не се разбираше. Дори без законна причина за намеса в семейството, животът на малкия Харолд заедно с Карл и Филис Милър надали е бил лесен. Нищо чудно, че беше толкова свит.

След интервюто Филис престанала да посещава спешното с подозрителни наранявания. Дали Карл Милър бе престанал да я бие? Надали, но може все пак опасността от намеса на социалните служби да го е поотрезвила. Картонът завършваше с някаква незначителна бележка за ваксинация против хепатит B през 1985 г. Понеже превъртах кадрите бързо, отначало не разбрах, че здравната книжка на жената вече е свършила и е започнала тази на доктор Карл Милър. Нямаше нищо интересно — кръвните проби показваха постепенно влошаване на картината на чернодробните ензими, имаше и няколко посещения в психиатрията, вероятно опити за лечение на алкохолизма.

Знаех, че не ми е работа да гледам тези документи, но продължих. В края на краищата това бе част от живота на Филис Сандърс. Нищо не я оправдаваше да излива гнева си върху безпомощни пациенти.

Превъртях още един кадър от микрофилма.

Очаквах да видя запис на все по-чести посещения в спешното отделение заради пораженията от алкохола — кръвоизливи в храносмилателната система, пневмонии, припадъци, делириум тременс, цироза, — но Карл Милър явно се лекуваше в друга болница. Имаше само едно документирано посещение на спешното, в нощта на смъртта му. Както десет процента от алкохолиците, бе умрял от травма — падане по стълбите на мазето и счупване на черепа. Починал преди постъпване в болницата. Аутопсията потвърждаваше, че причина за смъртта е масивен мозъчен кръвоизлив, утежнен от цирозата.

Превъртях микрофилма на бързи обороти. Прегледът на епитафа за Карл и Филис Милър не бе губене на време. Поне увеличи симпатията ми към Харолд.

Тъкмо бях оставил микрофилма на мястото му и тръгвах да си ходя, когато мобифонът ми иззвъня.

— Гарнет! — изрева Уилямс. — Инфектирал е една сестра в изолационното помещение.

— Какво!

— Сега съм при нея. Не е пневмония, а целулит на ръката. Получихме достатъчно гной, за да направим оцветяване по Грам: стафилококус.

В слушалката се чуха истерични писъци.

— Кой, по дяволите, крещи?

— Жертвата. Опитваме с коктейл от антибиотици, но не вярвам да постигнем успех. Хирургът току-що й съобщи какво е единственото решение. Целулитът е на дясната ръка. Възпалението започнало около ноктите. Забелязала го, като си сменяла ръкавиците сутринта, но не му обърнала внимание, защото има навик да си гризе ноктите и й се е случвало и друг път. Притеснила се едва преди половин час, когато се събудила с висока температура и лимфангит до лакътя.

Лимфангитът (или червен вятър, както често го наричат) представлява възпаление на лимфните съдове. Разпознава се по червената нишка, която се появява по кожата от мястото на първичното възпаление и се разпространява по дължината на целия лимфоносен съд към тялото. Болният умира, когато отровата навлезе в сърцето — скоро след като червената линия достигне основата на инфектирания крайник.

Всъщност болестотворните организми и токсините, които отделят, се разпространяват с кръвта до всички части на тялото. Червената нишка се използва за следене на развитието на инфекцията и ефекта на антибиотиците. Преди откриването на пеницилина лекарите определяли по нея дали и докъде да ампутират.

Започнах да разбирам крясъците на жертвата:

— … знаех си, че ще ме зарази отново! Казах на Гарнет, че ще ме зарази! А сега ще ми отрежете ръката!

Беше Браун.