Герт Прокоп
Кой краде крака? (4)

4

Измина доста време, преди Падингтон да се обади. Той открехна леко вратата и се изкашля. Тимоти му махна да влезе.

Две трети от спалнята беше заета от голямо, простиращо, се от стена до стена легло, над чийто край откъм възглавницата се намираше командно табло като в някоя фабрика или електроцентрала. Четвъртата стена представляваше огромен видеоекран, върху който в момента трептяха гръмотевици, светкавици и бури. Изведнъж заплющя силен дъжд, мрачното небе се разкъса на облаци, между които изскочи сияещо слънце и освети във всички окраски на синьото и зеленото бучащо море с високи като планини вълни.

— Седнете! — Тимоти посочи долния край на леглото. — Добре ли ще ви дойде едно кафе? — Без да изчака отговор, той ловко измъкна от панела на леглото машинка за кафе и след малко в стаята се разнесе приятен аромат.

— Добре си живеете — рече Падингтон.

— Да бъдеш уважаван и скъпо платен слуга на големите шефове си има своите предимства. Открихте ли нещо?

Падингтон поклати глава.

— В никоя от чикагските клиники не лежи пациент, който да чака за крак с тези размери. Г-52 означава, че човекът трябва да е поне два метра висок. И без това не мога да си представя, че някой от колегите ми ще обработва трансплантант без паспорт, а последният лежи все още в нашия сейф.

— Но би било възможно, нали?

— Ако отново се определят параметрите. — Той отпи глътка кафе. — Иначе всички възможни операционни зали са заети. Операция с нашия крак няма да е възможна най-малкото през следващите четири седмици.

— Ако не са ви измамили.

— Защо да ме мамят?

— Защото някой от драгите ви колеги ще получи доста кръгла сумичка, ако извърши тайно операцията.

— Първо — каза Падингтон тежко, — говорих не само с колеги, но и с хора от екипите им, на които аз мога да разчитам — и той наблегна на „аз“, — второ, такива операционни зали струват милиони и те се използват всеки момент, т.е. без почивка, за да се извлече по възможност най-голяма печалба, така че нищо не може да остане скрито и, трето, познавам всички хирурзи в Чикаго, които са в състояние да извършат такава трансплантация. Никой от тях не би рискувал подобна криминална операция.

— Не може ли да са отлетели с вашата „пача“?

— Изключено. Още няма транспортни хладилници, в които да могат да се запазят свежи трансплантанти с тези размери повече от половин час. Можете ли да си представите с какви проблеми се сблъскваме при пренасянето им от една клиника в друга? Без хеликоптер това не би било възможно. Но дори да бяха отлетели от някоя писта близо до клиниката — той поклати глава, — няма клиники извън града, които да са на по-близо от един час полет.

— Непременно ли трябва да е клиника? Не може ли да се импровизира някаква операционна зала?

— Да се импровизира? Необходима е машина от типа сърце — бял дроб — черен дроб, изкуствен бъбрек, изпитател за неврони, свръхбързи шевни машини — целият арсенал на съвременната медицинска техника. И най-вече — сработване на екипа.

Тимоти го изгледа въпросително.

— Освен главния хирург са необходими още трима, по-добре дори четирима асистенти, двама анестезиолози или поне един. И четири сестри. Това е минимумът. Колкото са по-малко хората, толкова повече трябва да са свикнали един с друг.

— Колко време е нужно за подготовка?

— От два до четиринадесет дни, в зависимост от това, колко голям е периодът на непоносимост.

— Значи пациентът трябва да постъпи няколко дни предварително в клиниката?

— Не е задължително. Ако разполагаме с характеристиките му, достатъчно е да дойде ден преди операцията. Приспособява се не пациентът, а трансплантантът. — Падингтон се огледа къде да остави празната чаша. Тимоти я пое от ръцете му. — Но, изглежда, в цял Чикаго няма пациент, който да чака за петдесет и два сантиметров крак. Или поне никой не е записан в списъците на официалните клиники и на регистрираните лекари. Но може би Капо^[1] има собствени клиники.

— Капо ли? — Тимоти се изсмя така, че чашата за малко да падне от ръката му. — Какъв примерен гражданин сте вие, Едуард. Нима вярвате на всичко, което ви показват на видеото. Капо не представлява нищо друго освен една измислица на хитри журналисти и на официалните говорители на разни организации.

— Да не би да твърдите, че цялата борба срещу Капо е само…

— Приказка — довърши Тимоти, — една хубава приказка за наивни слушатели, така че да има от какво да се страхуват и да не мислят за други работи.

— Ами Коза ностра, ами мафията?

— Това е било едно време. През миналия век. Повярвайте ми, Едуард, оттогава няма никаква разлика между чисти и мръсни предприятия. Още повече че използуването на днешните закони носи по правило повече пари, отколкото нарушаването им. Старите престъпнически синдикати са започнали още през миналия век да влагат парите си в съвсем обикновени фирми. Откакто преди шестдесет години бяха легализирани основните им източници на печалба — хазартните игри, наркотиците и проституцията — и по този начин станаха свободно достъпни на всички групи на капитала, към тях се втурнаха също и така наречените сериозни концерни. Остава само въпросът, кой какви пазари владее. И когато се стигне до него, всички стават престъпници.

Падингтон го гледаше и не вярваше.

— Добре, добре, да оставим това, — потънал дълбоко в мисли, Тимоти погледна към видеостената, където сега се образуваха дребни облачета над почти огледално гладко море. — Значи е безсмислено да се отлети с трансплантанта. И за нашия случай няма нито клиника, нито лекар, нито пациент в цял Чикаго. Защо, по дяволите, са ви откраднали „пачата“ тогава? И освен това са я заменяли на два пъти. Защо е бил убит Карутърс?

Падингтон повдигна безпомощно рамене. Тимоти наведе глава и чак след известно време погледна отново професора.

— Забравете всичко — рече той повелително. — Искам с никого да не говорите за това. Помолете Хопкинс да преустанови разследванията. Кажете му, че със смъртта на Карутърс проблемът за вас е приключен. Няма да има повече кражби. Който се е нуждаел от крака, вече се е сдобил с него. И не споменавайте никому, че сте бил при мене заради този случай. Сутринта напуснете „Небраска“ колкото се може по-незабележимо и занапред не идвайте повече тук. Също така не се обаждайте. Един мъртвец стига.

Тимоти посегна към командното табло, след малко музика запълни стаята — една старовремска симфония от XVIII или XIX век. Падингтон никога не я бе чувал. Седеше на ръба на леглото и не смееше да прекъсне мислите на Тимоти. Накрая се изкашля, но след като това не помогна, той побутна Тимоти. Последният само се обърна настрани и захърка. Падингтон се върна в кабинета и се изтегна в едно кресло.