Герт Прокоп
Кой краде крака? (2)

2

Тимоти покани професора в работния си кабинет.

— Във всекидневната щеше да е по-приятно — рече той, — но още не съм я разтребил. Просто е твърде рано.

Падингтон пренебрегна упрека. Той оглеждаше обстановката.

— Представях си кабинета ви много по-голям. А вашият прословут Наполеон се намира някъде другаде, така ли?

— Застанал сте точно пред него. Ще разрешите ли да ви представя един на друг: Наполеон — професор Падингтон.

Падингтон изгледа изумено пепеливосивия корем на Наполеон, отстъпи крачка назад, мина встрани, за да прецени дебелината му, след което се обърна недоверчиво към Тимоти:

— Не изглежда особено мощен.

Тимоти се усмихна доволно.

— Не сте първият, който се подвежда от това, Едуард. Повечето ги оставям да си живеят с погрешно впечатление, но на вас ще ви разкрия истината. Наполеон е доста старичък, но е учудващо мощен: дава седемнадесет мегадата.

— Седемнадесет? Това джудже? Нашият компютър работи с четири мегадата и заема цяла стая!

— Добрият стар Наполеон е още от времето на миниатюризацията — обясни Тимоти. — Той дори не представлява най-малкият модел от своя клас. Трябва да е имало компютри с над двадесет мегадата, които са били два пъти по-малки от него. Изненадан ли сте? Сега се питате защо днес не се строят такива мънички компютри, нали? Защото не достига метал!

— Но това е абсурдно, Тини. Именно защото металът става все по-дефицитен, трябва да се стараем да го използваме в колкото се може по-малки количества.

— Напротив, Едуард! Именно защото металът не достига, т.е. става все по-скъп, стремежът е да се използва повече от него. Светът е толкова абсурден, най-малкото нашият. Колко горе-долу тежи вашият компютър — тридесет тона? Да предположим, че свръхтеглото му е едва двадесет и пет тона, което би донесло печалба само от цената на метала в размер на: … Е, Наполеон?

Отворът на Наполеон изплю къса лента: „++ ок. 4750,00 % + n. +++“.

— Всъщност исках да го знам в долари — разсърди се Тимоти.

— Успяваме да извършим само част от възможните изследвания, защото не сме в състояние да си позволим по-голям компютър — изпъшка Падингтон. — Но вашият Наполеон все още не може да говори.

— По принцип може — възрази Тимоти. — Искате ли нещо за пиене?

— Може би глътка вода?

— „Арктис“, „Мисури“, „Делауер“, „Чипюа“…?

— Изглежда, сте се подредили чудесно, Тини.

— В момента не мога да се оплача. Във всеки случай водата получавам безплатно.

Падингтон го погледна с недоверие, но Тимоти не даде никакво друго обяснение, а само извади кутия вода „Арктис“, откъсна капачката и постави чаша пред професора. Но със сипването трябваше да почака. Падингтон повъртя чашата между върховете на пръстите си, като разгледа гравираните шарки.

— Истинско стъкло! Тини, вие сте направо сноб!

— Защо всъщност сте толкова сигурен, че става дума за кражба, а не за глупави номера? — запита Тимоти. — Когато отидете в клиниката, може би и третият крак ще е отново там.

— Такъв трансплантант е нещо невероятно сложно — обясни Падингтон. — Първо, материалът се подлага на рязко замразяване, после се държи при минус 80 градуса. Когато се извади от хладилника, трябва веднага да се свърже към преносима система, иначе настъпват промени в тъканта, преди всичко в нервните връзки, и материалът става неизползваем. Не съм стоял със скръстени ръце тази нощ, Тини. Още веднъж изследвах основно двата върнати крака. Който и да ги е взел назаем, се е грижил за тях както трябва.

— Може би вашата „пача“^[1] въобще не е напускала клиниката, а само са я съхранявали на друго място?

— Не. Охладителните ни системи работят все още с амонячни разтвори. Институтът ни е обществен и няма средства, за да ни снабди с най-новата апаратура. Краката обаче междувременно са били замразени с лабинол.

— И кой употребява лабинол?

— Правителствените болници и някои от клиниките на тръстовете. Но защо им е притрябвало да крадат краката? Би било достатъчно само да ни се обадят.

— И тогава бихте ли им отстъпили търсената резервна част?

— Разбира се. От една страна, се чувствуваме задължени от лекарската клетва да помагаме на всекиго, а от друга, съществува закон, според който трябва да снабдяваме частните клиники. При нас попада несравнимо повече материал. На кой богаташ би му хрумнало да завещае трупа си за вземане на резервни части? В нашата клиника обаче умират бедни хорица и много от тях се опитват да оставят още нещо на семействата си, като продават собствените си тела за трансплантационен материал. — Професор Падингтон въздъхна. — Ако знаехте колко са много, Тини! И то не само умиращи.

— В краката имаше ли нещо променено?

— Нищо. Получихме си ги обратно такива, каквито бяха, когато ги откраднаха.

— Искам да кажа дали вие не сте променили нещо, което да ги прави по-ценни за трансплантиране. Бяха ли необикновени или редки типове?

— Нито необикновени, нито пък особено редки. Първият крак беше дори от най-често срещаните — мС-л-35, вторият и третият бяха малко по-редки по рода си, мГ-л-52 и съответно д.

— Ще бъдете ли така любезен да преведете това на един простосмъртен?

— Извинявайте, Тини, малкото „м“ означава мъжки, голямото „С“ е за среден, „Г“ — за голям, „л“ — ляв, „д“ — десен; числото дава дължината в сантиметри. Това означава, че най-напред бе откраднат средно голям тип, след това много голям, накрая вместо ляв бе взет десен крак.

— От един и същ донор ли?

По лицето на Падингтон се изписа учудване.

— За това изобщо не бях помислил досега. — Той извади от чантата си три формуляра и ги прегледа. — Това са паспортите им — обясни той. — Току-що ви представих само грубата класификация, разбира се. Прав сте, Тини. Двата крака принадлежат на един и същ дарител, значи имуннобиологичната им картина е еднаква.

— Изглежда, зад всичко това не се крие нищо смислено, така ли? Че нали би трябвало да се знае предварително дали е нужен ляв или десен крак.

Падингтон повдигна рамене.

— Трудно ли е да се извърши кражба при вас?

Падингтон даде подробни обяснения.

— За опитен престъпник определено не би представлявало проблем — заключи той, но крадецът трябва да познава добре хладилната техника, поне това е сигурно. — Падингтон си наля останалата водя от кутията. — Ще поемете ли случая?

— Смятате ли, че Общественото здравеопазване е в състояние да ми плати?

Професорът не отговори веднага.

— Знам, че струвате скъпо, Тини, но това е най-малкото. Управителният съвет би трябвало да отпусне парите, но по възможност именно той не бива да узнае за кражбата.

— Защо не? — Въпросът на Тимоти дойде като удар отзад.

Падингтон се сви.

— Известно ви е, че зависим много от общественото мнение. След четиринадесет дни ще се състои конференцията, на която ще бъдат гласувани средствата ни за следващото тримесечие. — Той пое дълбоко дъх. — Знаете за кампанията против обществените институти. В момента има силен натиск и последните клиники да станат частни. Ако сега се разчуе, че при нас стават нередни неща, страхувам се, че може да се случи най-лошото.

— Да, но мислите ли, че ще остане в тайна, ако полицията се заеме със случая?

— Инспектор Хопкинс ми обеща. Той предприема разследванията само нощем и смята да предаде досието по-нагоре едва след като се изяснят нещата. Той се чувствува задължен към мен, Тини. Присадихме на съпругата му нова ръка, тя не би могла да си позволи никога на частно. А колкото до парите, предполагам, че спестяванията ми ще стигнат, за да ви ангажирам за ден-два.

— Защо жертвувате собствените си пари, Едуард?

— Защо съм станал лекар, Тини? — Падингтон позатегна папийонката си.

— Може ли всичко това да е маневра на клиниките в тръстовете, за да бъде дискредитирано Общественото здравеопазване?

— Защо им е притрябвало тогава да връщат трансплантантите?

— Какво му е на Лойонел Маккол? Защо големият шеф на Дженеръл Мотърс енд Скай драйвърс е на лечение именно при вас?

— Той падна близо до нашата клиника, след което два-три дни не можеше да бъде транспортиран. Междувременно му се стори много забавно да му присадят крак в Общественото здравеопазване. Скъперничеството му е пословично.

— Нещастен случай ли бе, Едуард?

— За племенника му ли мислите?

Тимоти кимна. Караниците между Лайонел Маккол и племенника му бяха тема за разговор в града: Кинг Коде, както наричаха Хъмфри Маккол, тъй като още преди ставане си впръскваше във вените доза кодепермин, бе един от най-големите скандалджии на Чикаго. Но въпреки лудите му цинични и декадентски истории симпатиите бяха на негова страна, защото все успяваше да погоди номер на своя мразен от всички чичо, който безскрупулно си играеше с живота на хората. И освен това, защото беше първокласен тромпетист — един от малцината, които все още владееха отлично такъв стар инструмент.

— За момент си помислих същото — призна Падингтон. — И че първите кражби са били само за заблуда. Обаче крайният резултат от това е единствено, че Маккол ще трябва да почака няколко дни повече. Смятам, че Кинг Коде би имал по-други идеи — например да подкупи хирургическия екип да сложат твърде къс крак на чичо му.

— Въпреки всичко аз ще му издърпам ушите — каза Тимоти. — Между другото ще се осведомя какво би означавало за Дженеръл Мотърс забавянето на големия шеф в болницата. А вие ще ми осигурите набързо списък на всички клиники и специалисти, които се занимават с трансплантации, и на всички институти, които работят с лабинолно охлаждане. И още тази вечер свържете вашия грамаден и глупав компютър с моя Наполеон, защото ще са ми нужни данни за хората и охраната.

— Но, Тини, ако това се разкрие!

— Трябва все пак да рискувате нещо, ако искате най-скъпият детектив на Щатите да работи за вас безплатно.

— Безплатно ли казахте?

— Мислите ли, че ще се оставя да бъда засрамен от един беден лекар и един полицай? Освен това човек трябва да е в добри отношения с докторите. Може би някой път ще ми е нужна дискретната ви помощ. Нямате ли няколко хапчета против гадене? Доста често ми се повръща.

— На мене също — рече Падингтон и поглади корема на Наполеон.