Вадим Шефнер
Скромен гений

1

Сергей Кладезьов се роди на Василевския остров. Странно дете беше. Докато другите деца си играеха с пясък и правеха от него къщички и сладки, той чертаеше върху пясъка детайли на неразбираеми машини. Във втори клас конструира портативен прибор със захранване от батерийка за фенерче. Този прибор можеше да предскаже на всеки ученик колко двойки ще получи през седмицата. Приборът беше обявен за непедагогичен и възрастните му го взеха.

След завършване на училище Сергей постъпи в електрохимическия техникум. В този техникум, имаше доста хубави момичета, но Сергей някак си не им обръщаше внимание — може би, защото ги виждаше всеки ден.

Но ето че веднъж, през юни той нае лодка от гребната база и се спусна по Малка Невка до залива. Край остров Свободен той видя лодка с две непознати момичета, които бяха заседнали в плитчината и при това бяха счупили веслото, докато се мъчели да я освободят. Той им помогна да стигнат до базата, запозна се с тях и започна да им ходи на гости. Двете приятелки също живееха на Василевския остров — Светлана на Шеста линия, а Люся на Единадесета.

По това време Люся учеше в курсовете за машинописки, а Света никъде не учеше: смяташе, че десет класа са й напълно достатъчни. При това имаше състоятелни родители, които често й говореха, че е време да се омъжи, и тя вътрешно беше съгласна с тях. Но Светлана беше много взискателна и не искаше да се омъжи за първия срещнат.

Отначало Сергей харесваше повече Люся, но той не знаеше как да се държи с нея. Тя беше толкова красива и скромна и толкова се смущаваше, толкова се стараеше да се държи настрани, че и Сергей започна да се смущава, когато я срещаше. А виж, Света беше весело и отворено момиче и Сергей се чувствуваше с нея леко и свободно, въпреки че по природа беше стеснителен.

И когато следващата година през юли Сергей замина на гости при свой приятел в Рождественка, оказа се, че и Света е пристигнала там при някакви роднини. Това беше случайно съвпадение, но на Сергей му се стори, че е самата съдба. Те със Света започнаха да ходят всеки ден в гората и до езерото. И скоро започна да му се струва, че без Света не може да живее.

Но на Светлана той не се харесваше особено. Смяташе го за прекалено обикновен. А тя мечтаеше за необикновен мъж. И ходеше със Сергей в гората и до езерото само защото трябваше с някого да си прекарва времето. Но за него това бяха щастливи дни, защото му се струваше, че поне малко се харесва на момичето.

Една вечер те стояха на брега на езерото и лунната пътека лежеше върху гладката вода като черга, изтъкана от русалки. Наоколо беше тихо, само славеите пееха на другия бряг в храстите див люляк.

— Колко е красиво и тихо! — каза Сергей.

— Да, не е лошо — съгласи се Света. — Страшен изглед. Да можехме да си наберем люляк, само че е много далеч, ако ще се влачим по брега. А лодка нямаме, пък и през езерото не можеш да притичаш.

Те се върнаха в селището и се прибраха по домовете си. Но Сергей цяла нощ не спа, писа някакви формули и прави чертежи. Сутринта той замина в града и прекара там два дни. От града донесе някакъв пакет.

Когато късно вечерта двамата отидоха на брега на езерото, той взе този пакет. До самата вода го отвори и извади два чифта особени кънки, с които човек можеше да се пързаля по водата.

— Ето, сложи си тези кънки — каза той на Светлана. — Това го изобретих за теб.

Те си сложиха на краката кънките и леко се плъзнаха с тях по езерото към другия бряг. Кънките се пързаляха по водата много добре. Те стигнаха до другия бряг, накършиха си люляк и с двата букета дълго се пързаляха по езерото в лунната светлина.

След това всяка вечер започнаха да ходят там. Те тичаха по езерното огледало с леко плъзгащите се водни кънки и от тях върху водата оставаше тънка следа, която бързо изчезваше.

Веднъж Сергей се закова точно в средата на езерото. Светлана също спря и се доближи до него.

— Света, знаеш ли какво? — каза Сергей.

— Не знам — отговори Светлана, — какво има?

— Разбираш ли, Света, аз те обичам.

— Ох, само това липсваше! — каза Светлана.

— Значи, аз съвсем не ти харесвам? — попита Сергей.

— Не, ти не си лошо момче, но аз имам друг идеал. Аз ще се влюбя в необикновен човек. А ти си обикновен, честно ти го казвам.

— Разбирам, че го казваш честно — тъжно каза Сергей.

Те се върнаха на брега и на другия ден Сергей замина за града. Известно време той направо не беше на себе си, отслабна и дълго бродеше из улиците, а понякога излизаше извън града и се разхождаше там. Вечер се занимаваше в къщи в своята малка работилница-лаборатория.

Веднъж срещна на улицата до сфинксовете Люся. Тя се зарадва на срещата и той веднага забеляза това.

— Серьожка, какво правиш тук? — попита тя.

— Разхождам се. Все пак ваканция е.

— И аз просто се разхождам — каза Люся. Ако искаш, хайде да отидем заедно до Централния парк — добави тя и се изчерви.

Те отидоха на Елагин остров и там дълго се разхождаха по алеите. После още няколко пъти се срещаха и се разхождаха из града. Когато бяха заедно, им беше хубаво.

Веднъж Люся се отби у Сергей — те се канеха този ден да заминат в Павловск.

— Какво безредие е при теб! — каза Люся. — Някакви апарати, колби… За какво ти е всичко това?

— Така. Занимавам се през свободното си време с разни дребни изобретения — отговори Сергей.

— Пък аз не знаех — учуди се Люся. — Ще можеш ли да ми поправиш пишещата машина? Купих я от оказиона, стара е. Понякога й заяжда лентата.

— Добре, ще мина да я видя.

— А това какво е? — попита Люся. — Някакъв странен фотоапарат. Такива не съм виждала.

— Това е обикновен апарат ФЕД, само че с приставка. Аз я конструирах наскоро. С това приспособление може да се снима бъдещето. Насочваш обектива към този квадрат от местността, за който искаш да знаеш какъв ще бъде в бъдеще, и снимаш. Но моята приставка е много несъвършена — тя може да снима само с три години напред, до повече не достига.

— Но три години също е много! Ти си направил велико откритие!

— Е, чак пък велико… — махна с ръка Сергей. — Много несъвършена работа.

— А снимки имаш ли? — попита Люся.

— Имам. Ходих скоро извън града и снимах там.

Сергей извади от чекмеджето на бюрото няколко снимка 9×12.

— Виж, тук снимах брезата на поляната такава, каквато е сега, без приставката. А ето на тази снимка — същата бреза след две години.

— Пораснала е малко — каза Люся. — И повече клонки има.

— А ето я след три години.

— Но тук я няма — учуди се Люся. — Само някакво пънче и яма до нея, като кратер. А в далечината, виж, някакви военни, тичат приведени. И униформата им е някаква странна… Нищо не разбирам!

— Аз самият се учудих, когато копирах снимката — каза Сергей. — Сигурно там ще има маневри.

— Знаеш ли, Сергей, вземи да изгориш тази снимка. Тук има някаква военна тайна. Ами ако попадне в ръцете на някой шпионин!

— Права си, Люся! — каза Сергей. — Не помислих за това.

Той скъса снимката, хвърли я в печката, където и без това имаше много боклук, и я запали.

— Така съм спокойна — каза Люся. — А сега снимай мен такава, каквато ще бъда след една година. Ето, в това кресло до прозореца.

— Фотоприставката хваща само квадрата на местността и това, което ще бъде в него. Ако след една година ти няма да бъдеш в креслото, значи няма да излезеш на снимката.

— А ти все пак ме снимай. Представи си, че след една година, в същия ден и час, аз ще седя в същото кресло.

— Добре — каза Сергей. — В касетата тъкмо ми е останал един кадър.

И той сне Люся в креслото с изпреварване от една година.

— Чакай веднага да я проявя и изкопирам — каза той. — Днес банята в нашата квартира е свободна, никой не пере.

И той отиде в банята, пренави филма, прояви го, фиксира го, проми го и го донесе в стаята, където го закачи да се суши на връвта пред прозореца.

Люся хвана края на филма и погледна последния кадър. По негатива беше трудно да се съди, но й се стори, че на снимката в креслото не е тя. А й се искаше след една година там да седи именно тя. „Сигурно все пак съм аз — реши тя. — Само че лошо съм излязла.“

Когато филмът изсъхна, те влязоха в банята, където вече светеше червена лампа. Сергей сложи филма в увеличителя, включи го и прожектира изображението върху фотохартията. Той бързо сложи снимката в проявителя. Снимката започна да се проявява. На нея се появиха чертите на непозната жена, която седеше в креслото. Тя седеше в креслото и бродираше върху парче плат голяма котка. Котката беше почти готова, липсваше й само опашката.

— Това не съм аз — разочаровано каза Люся. — Някаква съвсем друга…

— Да, това не си ти — потвърди Сергей. — Но аз никога не съм срещал тази жена.

— Знаеш ли, Серьожка, време е да си тръгвам — каза Люся. — И ти можеш да не идваш при мен. Пишещата машина ще я дам в сервиза.

— Чакай поне да те изпратя!

— Не, Сергей, няма нужда. Знаеш ли, не искам да ти се меся в съдбата.

И тя си отиде.

„Не, не ми носят щастие моите изобретения“ — помисли си Сергей. Той взе чук и разби приставката.

2

След около два месеца Сергей Кладезьов, вървейки по Големия проспект, видя седнала на една пейка млада жена и позна същата непозната, която беше излязла на снимката.

— Не бихте ли ми казали колко е часът? — попита го непознатата.

Сергей отговори на въпроса и седна на същата пейка. Между тях започна разговор за ленинградското време и така те се запознаха. Започнаха да се срещат и скоро стана така, че се ожениха. После им се роди син, когото нарекоха Алфред.

Тамара се оказа твърде скучна жена. Не се интересуваше от нищо, през цялото време седеше на креслото до прозореца и бродираше ковьорчета с котки, лебеди и елени и после с гордост ги окачваше на стената. Тя не обичаше Сергей. Беше се омъжила за него, защото той имаше самостоятелна стая. И защото беше завършила институт по коневъдство, а не й се искаше да ходи в провинцията, а щом беше омъжена, никой не можеше да я изпрати.

Тъй като Тамара беше скучна жена, тя и Сергей смяташе за скучен, неинтересен и незабележителен човек. Не й харесваше, че той в свободното си време се занимава с изобретателство — смяташе го за празно губене на време. Тя през цялото време му се караше, задето запълва цялата стая със своите апарати и инструменти.

За да освободи стаята, Сергей конструира АПМЕД — малък антигравитационен прибор с местно действие. Сега благодарение на АПМЕД той можеше да работи на тавана. Сложи на тавана паркет, сложи там работната си маса и отнесе всичките си инструменти. За да не цапа стената, по която отиваше до тавана, Сергей направи тясна пътека от балатум. Сега долната част на стаята принадлежеше на жена му, а горната стана работен кабинет и лаборатория на Сергей.

Но Тамара въпреки всичко беше недоволна. Сега тя се страхуваше, че в жилищното настаняване ще научат за това увеличение на площта и ще започнат да вземат двоен наем. Освен това не й харесваше, дето Сергей ходи по тавана. Това й се струваше неприлично.

— Поне от уважение, към висшето ми образование не ходи надолу с главата! — говореше тя отдолу, седнала в креслото. — Всички жени имат мъже като мъже, а на мен се падна такъв неудачник!

Когато се връщаше от работа (сега той работеше в „Електроснабдяване“ като техник-контрольор), Сергей обядваше набързо и се качваше по стената горе, в кабинета-лаборатория. А понякога отиваше на разходка из града или околностите, за да не слуша вечните упреци на Тамара. Той до такава степен свикна да ходи пеш, че нищо не му струваше да отиде до Павловск или до Лисий нос.

Веднъж на ъгъла между Осма и Средна линия той срещна Светлана.

— А аз се омъжих за необикновен човек — веднага му съобщи тя. — Моят Петя е истински изобретател. Сега той работи като младши изобретател в научноизследователския институт „Всичко за бита“, но скоро ще го повишат на среден изобретател. Петя вече има самостоятелно изобретение — сапун „Не кради!“.

— А какъв е този сапун? — попита Сергей.

— Този сапун е прост по идея, но нали всичко гениално е просто. „Не кради!“ е обикновен тоалетен сапун, само че вътре има брикет от неизмиваем черен туш. Ако някой — например съседът в комуналната квартира — открадне този сапун и се опита да се измие с него, той ще се изцапа целият и физически, и морално.

— Е, добре, ами ако никой не открадне сапуна? — попита Сергей.

— Не задавай глупави въпроси — разсърди се Светлана. — Ти просто завиждаш на Петя.

— А Люся виждала ли си? — попита Сергей. — Какво прави тя?

— При нея всичко е както преди. Аз я съветвах да намери някой подходящ, необикновен човек и да се омъжи за него, а тя си мълчи. Сигурно иска да остане стара мома.

Скоро започна войната.

Тамара и синът заминаха в евакуация, а Сергей Кладезьов отиде на фронта. Отначало беше младши лейтенант в пехотата, а когато войната свърши, беше вече старши лейтенант. Два пъти беше ранен, за щастие — леко. Той и на фронта продължаваше да размишлява за различни изобретения, но нямаше нито материали, нито лаборатория за тяхното осъществяване. Когато войната свърши, той се върна в Ленинград, смени военната униформа с цивилни дрехи и постъпи на работа там, където беше и преди — в „Електроснабдяване“, Скоро от евакуация се върнаха Тамара и синът Алфред и животът потече така, както и преди.

А годините минаваха.

3

Да, годините минаваха.

Синът Алфред стана голям, завърши училище и постъпи в краткосрочен курс за подготовка на администратори за хотели. Скоро замина на юг и започна да работи в хотел.

Тамара продължаваше да бродира ковьорчетата с котки, лебеди и елени. Тя стана още по-досадна и свадлива. Освен това се запозна с един неженен директор в оставка и сега заплашваше Сергей, че ще го напусне и ще отиде при този директор, ако Сергей не стане човек и не се откаже от изобретателството.

Светлана продължаваше да бъде доволна от своя Петя. Петя продължаваше да се изкачва нагоре — вече имаше чин на среден изобретател. Той дори конструира четириъгълни спици за велосипед вместо кръгли. Светлана много се гордееше с него.

Люся, както и преди войната, живееше на Василевския остров. Тя работеше като машинописка в кантора, където се проектираха и конструираха резервни части за рояли. Люся не се беше още омъжила. Тя често си спомняше Сергей. Веднъж го видя отдалеч, но не се приближи — той вървеше по Седма линия към кино „Балтика“ с жена си. Люся веднага позна жената от снимката.

А Сергей също често си спомняше за Люся. За да мисли по-малко за нея, той се стараеше да насочва мислите си към нови изобретения. Но тъй като нямаше научна степен, никой не придаваше особено значение на откритията му. А да пробутва изобретенията си той не умееше, пък и не се стремеше особено, към това. Все му се струваше, че приборите му са много несъвършени и няма защо да се навира. Така например той изобрети прибор „Скандаломер-прекъсвач“ и го постави в своята комунална квартира в кухнята. Приборът имаше скала с двадесет деления и отчиташе настроението на квартирантите, а също така интензивността на скандала, ако такъв възникнеше. При първата оскърбителна дума стрелката започваше да трака и да отчита деленията, като постепенно се приближаваше до червената черта. Достигайки червената черта, стрелката включваше скандалопрекъсвача. Чуваше се тиха успокояваща музика, автоматичен пулверизатор изхвърляше облак валериан и одеколон „Бяла нощ“, а на екрана на прибора се появяваше смешно човече, покланяше се на публиката и казваше: „Граждани, живейте в мир!“ По такъв начин скандалът се прекъсваше в самото начало и в квартирата всички бяха благодарни на Сергей за неговото скромно изобретение.

Освен това Сергей изобрети плоскостната оптика. Като обработи по съответния начин едно стъкло за прозорец, той му придаде свойствата на леща с огромно увеличение. След като постави такова стъкло в прозореца на своята стая, той можеше да наблюдава марсианските канали, лунните кратери, венерианските бури. Когато Тамара започваше прекалено да му досажда, той гледаше далечните светове и се утешаваше.

Но практическа изгода от тези изобретения нямаше. Само дето с кибрита се получаваше икономия. Работата е там, че Сергей намери начин да превръща водата в бензин. И тъй като пушеше много, той си купи запалка и започна да я зарежда със своя бензин. Общо взето животът му течеше не особено радостно. И от Тамара радостта беше малка, и от сина Алфред също.

Когато Алфред пристигаше в Ленинград, той разговаряше предимно с Тамара.

— Е, как живееш? — питаше я той.

— Че какъв живот е това… — отговаряше Тамара, — Единствената ми радост е изкуството. Виж какъв елен избродирах.

— Готин елен! — възкликваше Алфред. — Като жив! И рогата му яки. Такива рога да имах, далеч щях да стигна!

— А пък баща ти не разбира от изкуство. Дай му само да изобретява. Малка е файдата от него.

— Затова пък не пие, това е ценно — бодро я утешаваше синът. — Е, не е хич напреднал в живота, но още може да му дойде умът. Като гледам другите, дето идват в хотела, направо обидно ми става за баща ми. Един е главен снабдител, друг е чужденец, трети — научен работник. Скоро един доцент се беше настанил в луксозните стаи — написал автобиографията на Пушкин. Вила има, кола…

— Къде с такъв мъж ще мечтая за вила! — унило хленчеше Тамара. — Омръзна ми вече! Искам да се разведа.

— А имаш ли нещо пред вид?

— Тук има един директор в оставка. Ерген. И изкуството цени. Подарих му бродиран лебед, зарадва се като дете. С такъв няма да пропаднеш.

— А на какво е бил директор? Да не би на хотел?

— Бил е директор на гробище. Сериозен човек, отзивчив.

— Длъжността го задължава — съгласяваше се синът.

4

Веднъж през юни Сергей Кладезьов цяла вечер работи на своя таван над едно ново изобретение. Той не забелязваше как тече времето и когато си погледна часовника, видя, че вече е много късно. Тогава си легна да спи, но забрави да навие будилника. Сутринта се успа за работа и реши този ден да не ходи в „Електроснабдяване“. Това беше първото му и последно отсъствие.

— До просяшка тояга ще стигнем с това твое изобретателство! — рече му Тамара. — Поне за нещо свястно да беше отсъствувал, пък то — за тоя, дето духа! Умните хора пари печелят, ягоди например развъждат, а от тебе файдата — като от козел мляко!

— Не се огорчавай, Тамара, всичко ще се нареди — меко каза Сергей. — Отпуската ми наближава, ще отидем на пътешествие по Волга.

— Притрябвали са ми твоите сиромашки пътешествия! — кресна Тамара. — По-добре чуй какво говорят за теб хората зад гърба ти! Всички те смятат за глупак и ти се смеят.

И тя сърдито свали от стената ковьорчето с котката и излезе някъде.

А Сергей остана в стаята и се замисли.

Той мисли дълго, а после реши да чуе какво говорят зад гърба му, както го съветваше жена му.

Той имаше отдавна изобретен агрегат за невидимо присъствие — АЗНЕП. Радиусът на действие на АЗНЕП беше само тридесет и пет километра, по-далеч не действуваше. Сергей не използуваше АЗНЕП, за да наблюдава живота в града, защото смяташе за неетично да наднича в чуждите квартири, в чуждия живот. Но понякога го настройваше за близките гори край града и гледаше как птиците вият гнезда, слушаше песните им.

Сега той реши да използува действието на АЗНЕП в зоната на града. Включи захранването, леко завъртя ръчката за настройка на разстоянието и насочи антената-търсач към кухнята на комуналната квартира, в която живееше. Две жени съседки стояха до газовата печка и разговаряха за разни работи. После едната каза:

— А Тамара пак отиде при директора. Срам няма!

— Жал ми е за Сергей Владимирович! — каза втората. — Такъв добър човек, а ще пропадне с тая жена. А пък е умен.

— Съгласна съм — каза първата; — Изглежда, е много умен и добър. Само че не му върви.

Сергей се изключи от кухнята и насочи антената към „Енергоснабдяване“. На няколко пъти попада в чужди квартири, кантори, магазини, но най-сетне намери своето учреждение. На екрана се появи стаята, където работеше обикновено. Приятелите му пиеха чай и ядяха сандвичи — беше обедна почивка.

— Да не се е случило нещо с нашия Сергей Владимирович? — Каза един от колегите му. — Такъв порядъчен и акуратен човек — изведнъж го няма! Сигурно се е разболял. И телефон няма, не можем да разберем какво е станало.

— Без него е някак празно — каза вторият. — Хубав човек е, така си е.

— Много добър човек — съгласи се трети. — Само жена му е лоша. Типична еснафка. От нея бял ден не може да види.

Сергей изключи АЗНЕП и се замисли. Той отново си спомни за Люся и много му се прииска да я зърне за миг.

И тогава той пак включи агрегата и започна да търси Люсината стая на шестия етаж в блока на Единадесета линия на Василевския остров. „А може би тя вече не живее там? — мислеше си той. — Може би отдавна се е омъжила и заминала. Или просто си е сменила квартирата?“

На екрана се появиха чужди стаи, непознати хора, изтръгнати от пространството късчета чужд живот… Но ето че той намери нейната стая. Вещите бяха същите и същата картина висеше на стената. А на масата беше пишещата машина. Сергей се успокои „Просто е на работа“ — досети се той.

Тогава започна да настройва АЗНЕП за дома на Светлана — интересно, как живее тя? Намери я бързо. В квартирата имаше много нови вещи, а самата Светлана беше остаряла и нейното красиво име сега не й отиваше. Но изглеждаше бодра и доволна.

Изведнъж се позвъни и Светлана отиде да отвори.

— Здравей, Люся! Отдавна не си минавала! — възкликна Светлана.

— Дойдох за минутка да те видя — имам обедна почивка — каза Люся и Сергей я видя. Тя също не се беше подмладила за тези години, но беше както преди мила и симпатична.

Приятелките влязоха в стаята и започнаха да разговарят за това-онова.

— И ти нямаш ли все пак намерение да се омъжиш? — попита изведнъж Светлана. — Все още можеш да си намериш свестен възрастен мъж.

— Не, аз никого не търся — тъжно отговори Люся. — Този, който ми харесва, е отдавна женен.

— Ти пак ли за този Сергей? — каза Светлана. — И какво пък толкова си намерила в него! В него няма нищо необикновено. Такъв нищо интересно не може да измисли… Наистина, не беше лошо момче… Помня, че ми беше подарил водни кънки. С тези кънки се пързаляхме по езерото. На брега славеите пискат, всички хора хъркат във вилите, а ние направо по водата се пързаляме, показваме висока класа.

— Аз изобщо не знаех, че той е изобретил такива кънки — замислено каза Люся. — Сега у теб ли са?

— Ами! Не! Моят Петя отдавна ги даде във „Вторични суровини“. Каза, че това са глупости. Петя е истински изобретател и разбира от тези работи.

— А на Петя добре ли му вървят работите?

— Отлично. Той скоро конструира МУКА–I. Това е светъл полет на техническата мисъл.

— И каква е тази МУКА?

— Това е механичен универсален консервоотварящ агрегат. Сега домакините и ергените ще бъдат избавени от трудностите по отваряне на консервите.

— А ти имаш ли такъв агрегат? — попита Люся. — Интересно ще ми бъде да го видя.

— Нямам и не бих могла да имам. Че нали тежи пет тона и под него трябва да има бетонен фундамент. И ще струва четиристотин хиляди в нови пари.

— Че коя домакиня ще може да купи тази МУКА? — учуди се Люся.

— Господи, колко си недосетлива! — възкликна Светлана. — Съвсем не е нужно да го купува всяка домакиня. Един такъв е достатъчен за целия град. Той ще бъде поставен някъде в центъра на града, например на Невския проспект. И там ще бъде създаден ЕГКОЦ — единен градски консервоотварящ център. Това е много удобно. Дойдат ти например гости, трябва да отвориш консерва. Не ти трябва отварачка, нито физически усилия. Просто взимаш консервата, бързо излизаш на улицата и отиваш до ЕГКОЦ. Там предаваш кутията на гишето, плащаш пет копейки и получаваш квитанция. В гишето залепват на консервената кутия етикет и я пускат по конвейера. А ти отиваш в чакалнята, сядаш в креслото и гледаш късометражен филм на консервна тема. Скоро те викат на гишето, даваш квитанцията, получаваш отворената кутия и спокойно се връщаш на Василевския. Удобно е, нали?

— Нима наистина този проект ще бъде осъществен? — попита Люся.

— Петя се надява — отговори Светлана. — Но в последно време се появиха много негови врагове и зложелатели. Те пречат на осъществяването на неговите изобретения. Завиждат му сигурно. А Петя на никого не завижда, той знае, че е необикновен човек. И е справедлив. Има един изобретател например, когото той много уважава — онзи, който е изобретил и внедрил запушалката „Пий до дъно“.

— А какво е това „Пий до дъно“?

— Не знаеш ли как се запушват сега шишетата с водка? Това е едно металическо капаче с опашчица. Като дръпнеш опашчицата, металът се къса и бутилката се отваря. И с тази същата запушалка вече не можеш да я затвориш, налага се да пиеш до дъно. Това също е светъл полет на техническата мисъл.

— А водните кънки на мен ми харесват повече — замислено каза Люся. — Как ми се иска през някоя бяла нощ да се пързалям с тези кънки по залива.

— Какво си се хванала за тези кънки! — изсмя се Светлана. — На нас с Петя не са ни притрябвали!

Сергей изключи своя АЗНЕП и се замисли. И стигна до едно решение.

5

Същата вечер Сергей намери на дъното на стария куфар своя чифт водни кънки. После напълни с вода ваната и ги изпробва. Те не бяха изгубили силата си и можеха да се пързалят по водата също така добре, както и преди много години.

След това той до късна нощ работи в своя кабинет-лаборатория и направи втори чифт водни кънки — за Люся.

На другия ден, в неделя, Сергей отиде на утринна разходка, а когато се върна, Тамара вече я нямаше в къщи. На стената липсваше още едно килимче — с елен. Тамара беше отишла да подарява и него на директора в оставка.

Сергей си облече празничния сив костюм и зави във вестник двата чифта водни кънки. После сложи в джоба си пулверизатор и шишенце с течност МУПОН (многократен усилвател на повърхностното напрежение). Дрехи, напръскани с този състав, получаваха способността да държат човека върху водата.

После Сергей Кладезьов отвори големия шкаф, където държеше най-добрите си изобретения, и извади оттам ОСЕПСОП (оптически слънчево-енергиен прибор с особено предназначение). Над този прибор той някога много беше мислил и изчислявал и го смяташе за своето най-важно изобретение. Беше го завършил преди две години, но досега не го бе използувал нито веднъж. Работата е там, че ОСЕПСОП можеше да върне младостта на човека, а през всичките тези години Сергей нямаше никакво желание да си връща младостта: тогава би му се наложило да върне и младостта на Тамара и да започне живота си с нея отначало. А на него му стигаше и един живот с нея. Освен това смущаваше го огромната енергопоглъщателност на прибора. Вследствие на нея действието на ОСЕПСОП навярно щеше да се съпровожда с някои явления от космически порядък; Сергей не се смяташе за толкова важна личност, че да става причина за такива явления.

Обаче сега, след като обмисли и претегли всичко, той реши да използува този прибор. И той взе ОСЕПСОП, също и водните кънки и напусна своя дом.

Тръгна по улицата и скоро излезе на Средната линия на Василевския остров. На ъгъла на Пета линия купи в гастронома бутилка шампанско и шоколадови бонбони и продължи нататък. Когато стигна Единадесета линия, той зави и след малко се озова край къщата, където живееше Люся. Изкачи се по познатата стълба и позвъни два пъти дълго и един път късо.

— Здравей, Люся! — каза той. — Колко отдавна не сме се виждали!…

— Много отдавна — отвърна Люся. — Но аз кой знае защо винаги те чаках да дойдеш. И ето че ти дойде.

Те влязоха в стаята на Люся и започнаха да пият шампанско и да си спомнят какво е било преди много години.

— Ах, как ми се иска да се върне младостта и животът да почне отначало! — възкликна изведнъж Люся.

— Това е по силите ни — каза Сергей и сложи на масата ОСЕПСОП. Приборът беше с размерите на портативен радиоприемник. От него излизаше доста дебел кабел.

— От мрежата ли се захранва? Да не изгори? — попита Люся. — Нас скоро ни прехвърлиха на двеста и двадесет волта.

— Не, ОСЕПСОП не се захранва от мрежата — отговори Сергей. — Тук не биха стигнали и хиляди Днепрогеса. Той се захранва направо от слънцето. Отвори, моля ти се, прозореца.

Люся отвори прозореца и Сергей опъна кабела до прозореца. Кабелът свършваше с малко вдлъбнато огледалце и Сергей сложи това огледалце на перваза така, че да бъде насочено право към слънцето.

После се приближи до ОСЕПСОП и натисна копчето.

В прибора нещо започна да пука — и веднага слънчевата светлина намаля, като крушка, когато падне напрежението в мрежата. В стаята настъпи полумрак.

Люся се приближи до прозореца и погледна към града.

— Сергей, какво е това? — учуди се тя. — Струва ми се, че започва затъмнение. Целият Василевски остров е в полумрак. И нататък навсякъде е полумрак.

— Сега е полумрак по цялата Земя, и на Марс, и на Венера — отговори Сергей. — Приборът поглъща много енергия.

— Такъв прибор сигурно не бива да се пуска в масово производство — каза Люся. — Иначе всички ще започнат да си връщат младостта и през цялото време ще бъде тъмно.

— Да — отговори Сергей. — Това е прибор за индивидуално еднократно ползуване. Аз го конструирах само за теб. А сега хайде да седнем и да седим мирно.

Те седнаха на старото плюшено диванче, хванаха се за ръце и зачакаха.

Навън и в стаята ставаше все по-тъмно. Колите по улиците пътуваха със запалени фарове.

— Направо не ми се вярва, че сега е един часът през деня — замислено каза Люся. — Колко странно…

— Да, това сигурно изглежда странно — отговори Сергей. — На мен не, но на всички други трябва да изглежда странно.

В това време се стъмни, сякаш беше настъпила нощта. В града пламнаха квадратите на прозорците, светнаха уличните лампи. В стаята стана съвсем тъмно. Само кабелът, който водеше от огледалото до ОСЕПСОП, светеше със синкава светлина. Той трептеше и се гърчеше като маркуч, по който с огромна скорост минава течност.

Внезапно в прибора нещо рязко изщрака и в страничната му стена се отвори квадратно прозорче. Оттам се показа кюлче от зеленикава светлина. То беше като изсечено и висеше във въздуха. Приличаше на вещество, но беше светлина. Това кюлче от светлина започна да расте и стигна до стената, където висеше картина — свиня под дъб, илюстрация към басните на Крилов. Свинята на картината веднага се превърна в прасенце, а дъбът — в младо дръвче.

Лъчът започна тихо и неуверено да пълзи по стаята, сякаш слепешката търсеше Люся и Сергей. Там, където докосваше стената, старите избелели тапети възвръщаха предишния си цвят и ставаха като нови. Старият сив котарак, който дремеше върху шкафа, се превърна в котенце и започна да играе с опашката си. Мухата, попаднала в лъча, се превърна в личинка и падна на пода.

Най-сетне лъчът приближи до Люся и Сергей. Той се плъзна по главите им, по лицата им, по краката и телата им. Над главите им израснаха два светещи полукръга, като ореоли на светци.

— Ох, гъделичка ме по главата! — засмя се Люся.

— Нищо, потърпи — каза Сергей. — Посивелите ти коси стават нормални. И мен ме е гъдел.

— Ох! — възкликна Люся. — Нещо ми пари в устата!

— Сигурно имаш златни коронки на зъбите? — попита Сергей.

— Само две — отговори Люся.

— Коронките не са нужни на младите зъби и се разпадат на прах — обясни Сергей. — Издухай го.

Люся сви устните си, както правят неопитните пушачи, и издуха златния прах.

— Струва ми се, че диванът под нас се надига — внезапно каза тя.

— Изправят се пружините. Нали ставаме по-леки. — Малко сме натежали през тези години.

— Прав си, Серьожа — съгласи се Люся. — Ето че се чувствувам много лека. Като в дните, когато бях на двадесет години.

— Ти сега си именно на двадесет години — каза Сергей. — Ние се върнахме в младостта.

В този миг ОСЕПСОП изведнъж затрепери, забуча и пламна. Той изчезна и от него остана само синя пепел. Наоколо веднага стана по-светло. Шофьорите угасиха фаровете, уличните лампи угаснаха, угасна и електрическото осветление в прозорците — повече не беше нужно. Слънцето отново сияеше с цялата си юнска сила.

Люся стана, огледа се в огледалото — и се усмихна.

— Да отидем да се поразходим някъде, Серьожа — каза тя. — Например на Елагин остров.

Сергей взе пакета с кънките, хвана Люся под ръка и двамата излязоха от квартирата и затичаха по стълбите надолу, към улицата. На Средна линия догониха трамвая, който вече беше тръгнал, и отпътуваха към Централния парк за отдих и култура. Там се разхождаха по алеите, въртяха се на въртележките, люляха се на люлките и два пъти обядваха в бюфет-ресторанта.

Когато настъпи тихата бяла нощ и паркът опустя, те отидоха на брега на залива. Беше безветрено и платната на яхтите неподвижно се очертаваха в далечината, край остров Свободен. Водата беше без нито една гънка.

— Най-подходящото време — каза Сергей, разви пакета и извади водните кънки. Той помогна на Люся да ги закрепи на обувките си и после сложи своите.

Тя стъпи върху водата на залива и леко се втурна по нея. Те минаха край яхтите, където яхтсмените чакаха вятър, махнаха им с ръка и се понесоха оттатък остров Свободен, в открито море. Дълго летяха в простора, а после Сергей изведнъж се закова. Люся също спря и се приближи до него.

— Знаеш ли, Люся, искам да ти кажа… — нерешително започна Сергей.

— Знам — отговори Люся. — Аз също те обичам. Сега винаги ще бъдем заедно.

Те се прегърнаха, целунаха се и завиха към брега.

През това време излезе вятър и започна вълнение. Стана трудно да се пързалят.

— А какво ще стане, ако се спъна и падна във водата? — попита Люся.

— Сега ще взема мерки, за да не се удавим — засмя се Сергей.

Той извади от джоба си пулверизатора и шишенцето с течността МУПОН (многократен усилвател на повърхностното напрежение). След това напръска дрехите на Люся и своите с този състав.

— Сега можем дори да седнем върху вълните — каза той на Люся.

И те седнаха на вълните като на кристална пейка, прегърнаха се и вълната ги понесе към брега.

Граждани! Очаквайте велики открития!