Към текста

Метаданни

Данни

Серия
XXII век
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Далёкая Радуга, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (4 май 2007 г.)
Корекция
Mandor (2009)
Допълнителна корекция
NomaD (2015)

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки

Далечната планета

 

„Наука и изкуство“, София — 1969

 

Преведе от руски: Нина Левенсон

Стиховете преведе: Йордан Стратиев

 

Аркадий Стругацкий Борис Стругацкий

Далекая радуга

Научно-фантастические повести

Изд. ЦК ВЛКСМ „Молодая гвардия“

1964 година.

 

С-3

 

Преведе от руски: Нина Левенсон

Стиховете преведе: Йордан Стратиев

Редактор: Надежда Кортенска

Художествено оформление и илюстрации: Димитър Бакалов

Техн. редактор: Ив. Якимова

Коректор Милка Вътова

 

Дадено за набор на 27.V.1969 г.

Подписано за печат на 17.IX.1969 г.

Печатни коли 2

Издателски коли 15,96

Формат 84/108/32

Тираж 20 000+78

Издателски №16501/Ш-4

Тематичен №656

 

Цена 1,27 лв.

Издателство „Наука и изкуство“

Печатница на БЗНС, пор. 492

История

  1. — Добавяне
  2. — Редакция от Mandor според хартиеното издание; добавяне на анотация
  3. — Корекция

Глава първа

Дланта на Таня, топла и малко грапава, лежеше върху очите му и нищо друго не го интересуваше. Той усещаше горчиво-соления мирис на праха, степните птици цвърчаха в просъница и сухата трева бодеше и гъделичкаше тила му. Беше му кораво и неудобно да лежи, шията го сърбеше нетърпимо, но той не се помръдваше и слушаше тихото и равно дишане на Таня… Той се усмихваше и се радваше на тъмнината, защото усмивката му навярно беше неприлично глупава и доволна.

После неуместно и ненавреме в лабораторията на кулата задрънча сигналът за повикване. Нека! Не е за пръв път. Тази вечер всички повиквания са неуместни и ненавреме.

— Робик — каза шепнешком Таня. — Чуваш ли?

— Абсолютно нищо не чувам — измърмори Роберт. Той взе да мига, за да погъделичка Танината длан с миглите си. Всичко беше далеч-далеч и абсолютно ненужно. Патрик, вечно шашардисан от недоспиване, беше далеч. Маляев е маниерите си на леден сфинкс[1] беше далеч. Целият техен свят на постоянно бързане, на постоянни безсмислени разговори, на вечно недоволство и загриженост, целият този извънчувствен свят, където презират ясното, където се радват само на непонятното, където хората бяха забравили, че са мъже и жени — всичко това беше далеч-далеч… Тук беше само нощната степ, на стотици километри единствено само пустата степ, погълнала горещия ден, топла, пълна с тъмни, възбуждащи мириси.

Сигналът отново задрънча.

— Пак — каза Таня.

— Нека. Мене ме няма. Аз съм умрял. Изяли са ме мишките земеровки. Мен и така ми е добре. Обичам те. Не искам никъде да ходя. От къде на къде? Ами ти би ли отишла?

— Не знам.

— То е, защото не ме обичаш достатъчно. Човек, който обича достатъчно, никога никъде не ходи.

— Теоретик — каза Таня.

— Не съм теоретик. Аз съм практик. И като практик те питам: от къде на къде изведнъж да ходя някъде си? Човек трябва да умее да обича. А пък ние не умеете. Вие само разсъждавате за любовта. Вие не обичате любовта. Вие обичате да разсъждавате за нея. Много ли дрънкам?

— Да. Ужасно!

Той свали ръката й от очите си и я сложи върху устните си. Сега виждаше небето, забулено от облаци, и червените сигнални светлинки по фермите на кулата на двадесет метра височина. Сигналът дрънчеше непрекъснато и Роберт си представи как сърдитият Патрик, издул обидено добрите си дебели устни, натиска клавиша за повикване.

— Ей сега ще те изключа — каза Роберт неясно. — Танечка, искаш ли да го накарам да млъкне навеки? Нека всичко бъде навеки. Ние ще имаме любов навеки, а пък той ще мълчи навеки.

В тъмнината той виждаше лицето й — светло, с огромни блестящи очи. Тя си дръпна ръката и каза:

— Я аз да поговоря с него. Ще кажа, че съм халюцинация. Нощем винаги има халюцинации.

— Той няма никога халюцинации. Такъв човек е, Танечка. Никога не лъже себе си.

— Искаш ли да ти кажа какъв е той? Много обичам да отгатвам характерите по видеофонните звънци. Той е упорит човек, зъл и нетактичен. И за нищо на света няма да седне с някоя жена нощем в степта. Ето такъв е, съвсем ми е ясен. И за нощта знае само, че нощем е тъмно.

— Не — каза справедливият Роберт. — За седенето в степта е вярно. Но пък е добър, мек и е мухльо.

— Не вярвам — каза Таня. — Послушай само. — Те се ослушаха. — Това мухльо ли е? Това е явен „tenacem propositi virum“[2].

— Наистина ли? Ще му кажа.

— Кажи му. Върви и му кажи.

— Сега ли?

— Незабавно.

Роберт стана, а тя остана да седи, обгърнала с ръце коленете си.

— Само целуни ме първо — помоли ги тя.

В кабината на асансьора той опря чело до студената стена и стоя известно време така, със затворени очи, като се смееше и докосваше с език устните си. В главата му нямаше нито една мисъл, само някакъв тържествуващ глас несвързано викаше: „Обича ме!… Мене!… Мене обича!… Видяхте ли!… Мене!…“ После откри, че кабината отдавна беше спряла и се опита да отвори вратата. Не намери вратата изведнъж, а в лабораторията се оказаха множество излишни мебели: той събаряше столове, отместваше маси и се удряше в шкафове, докато се сети, че е забравил да запали лампата. Заливайки се от смях, той напипа ключа, вдигна едно кресло и седна до видеофона.

Когато на екрана се появи сънливият Патрик, Роберт приятелски го поздрави:

— Добър вечер, прасенце! Ами защо не спиш, синигерчето ми, стърчиопашчице моя?

Патрик го гледаше озадачено и често примигваше с възпалените си клепачи.

— Какво гледаш, кученце? Звъня, звъня, откъсна ме от важни занимания, а сега мълчиш!

Патрик най-сетне отвори уста.

— Ти да не си… Ти… — Той се почака по челото и по лицето му се появи въпросителен израз. — А?…

— И как още! — провикна се Роберт. — Самота! Тъга! Предчувствия![3] И на това отгоре — халюцинации! Щях да забравя!

— Шегуваш ли се? — попита сериозно Патрик.

— Не! На пост не се шегуват. Но ти не ми обръщай внимание и започвай.

Патрик мигаше неуверено.

— Не разбирам — призна той.

— Как ще можеш — каза злорадо Роберт. — Това са емоции, Патрик! Знаеш ли?… Как да ти го кажа по-просто, по-разбираемо?… Е, ненапълно алгоритмувани смущения в свръхсложните логически комплекси. Възприе ли го?

— Аха — каза Патрик. Той почеса с пръсти брадичката си и се съсредоточи. — Защо ти звъня ли, Роб? Виж какво: някъде пак има утечка. Може и да не е утечка, но може и да е. За всеки случай провери улмотроните. Днес Вълната е някак особена…

Роберт объркано погледна през разтворения прозорец. Той съвсем беше забравил за изригването. Оказва се, че аз седя тук заради изригването. Не защото Таня е тук, ами защото някъде там е Вълната.

— Защо мълчиш? — попита търпеливо Патрик.

— Гледам какво прави Вълната — каза сърдито Роберт.

Патрик опули очи.

— Виждаш Вълната?

— Аз ли? Откъде го измисли?

— Ти току-що каза, че я гледаш.

— Да, гледам я!

— Е и?

— Толкоз. Какво искаш от мене?

Очите на Патрик станаха пак сънливи.

— Не те разбрах — каза той. — За какво говорехме? Да! Та непременно да провериш улмотроните.

— Разбираш ли какво говориш? Как мога да проверя улмотроните?

— Някак си — каза Патрик. — Поне съединенията… Ние съвсем се объркахме. Ей сега ще ти обясня. Днес в института изпратихме към Земята маса… Впрочем ти това го знаеш. — Патрик размаха разперените си пръсти пред лицето. — Ние чакахме Вълна с голяма мощност, а се регистрира някакво редичко фонтанче. Разбираш ли каква е работата? Едно такова редичко фонтанче… Фонтанче… — Той се приближи съвсем до своя видеофон, така че на екрана остана само едно огромно, помътняло от безсъние око. То често мигаше. — Разбра ли? — загърмя оглушително високоговорителят. — Нашата апаратура регистрира квази-нула поле, броячът на Юнг дава минимум… Можем да го пренебрегнем. Полетата на улмотроните се покриват така, че резониращата повърхност лежи във фокалната хиперплоскост, представяш ли си? Квази-нула полето е дванадесеткомпонентно и приемникът го навива по шест четни компоненти. Така че фокусът е шесткомпонентен.

Роберт си помисли, че Таня седи търпеливо долу и го чака. Патрик все боботеше, приближаваше се и се отдалечаваше, гласът му ту гърмеше, ту едва се чуваше и, както винаги, Роберт скоро изгуби нишката на разсъжденията му. Той кимаше, картинно бърчеше чело, вдигаше и свиваше вежди, но решително нищо не разбираше и с голям срам си мислеше, че Таня седи там, долу, забила брадичка в коленете си и чака, докато той завърши споя важен и непонятен за непосветените разговор с ръководните нула-физици на планетата, докато не каже на ръководните нула-физици своето напълно оригинално гледище по въпроса, заради което го безпокоят толкова късно през нощта, и докато ръководните нула-физици, учудвайки се и поклащайки глава, не впишат това гледище в бележниците си.

Сега Патрик млъкна и го погледна със странен израз. Роберт познаваше добре този израз, той го преследваше цял живот. Разни хора — и мъже, и жени — го гледаха така. Отначало го гледаха равнодушно или мило, после с очакване, после с любопитство, но рано или късно настъпваше моментът, когато почваха да го гледат ей така. И всеки път той не знаеше какво трябва да прави, какво да говори и как да се държи. И как да живее по-нататък.

Той реши да рискува.

— Може би имаш право — каза той загрижено. — Обаче всичко това трябва старателно да се обмисли.

Патрик наведе очи.

— Обмисли — каза той и стеснително се усмихна. — И не забравяй, моля те, да провериш улмотроните.

Екранът угасна и настъпи тишина. Роберт седеше сгърбен, впил двете си ръце в студените грапави странични облегала. Някога някой казал, че глупакът, който разбира, че е глупак, с това доказва, че не е глупак. Може би някога е било и така. Но казаната глупост е винаги глупост, а пък аз другояче не мога. Много интересен човек съм: всичко, което казвам, е старо, всичко, за което мисля, е банално, всичко, което съм успял да направя, е направено преди два века. Аз не съм просто дръвник, аз съм рядък дръвник, музеен, като жезъл на хетман. Той си спомни как старият Ничепоренко погледна веднъж замислено в неговите, на Роберт, предани очи и каза: „Мили Скляров, вие сте сложен като античен бог. И като всеки бог, извинете ме, сте съвършено несъвместим с науката…“

Нещо изпращя. Роберт пое дъх и учудено се вторачи в счупеното парче от страничното облегало, стиснато в белия му юмрук.

— Да — каза той гласно. — Това мога. Патрик не може. И Ничепоренко не може. Само аз мога.

Той сложи счупеното парче на масата, стана и отиде до прозореца. Вън беше тъмно и горещо. Може би трябва да си отида, докато не са ме изпъдили? Да, само че какво ще правя без тях и без това чудно чувство сутрин, че може би днес най-сетне ще се спука тази невидима и непроницаема ципа в мозъка ми, заради която не съм като тях, и ще почна и аз да ги разбирам от една дума, и изведнъж ще видя в кашата от логико-математически символи нещо съвършено ново, и Патрик ще ме потупа по рамото и ще каже радостно: „Браво! Можа?“, а Маляев неохотно ще каже: „Умело, умело… Не лежи на повърхността…“ и аз ще почна да се уважавам.

— Изрод — измърмори той.

Трябваше да проверява улмотроните, а Таня да поседи и да погледа как става това. Добре, че не ми видя лицето, когато угасна екранът.

— Танюшка — повика той през прозореца.

— А-а?

— Танечка, знаеш ли, че миналата година позирах на Роджър за скулптурата „Младостта на света“?

Таня помълча и тихо каза:

— Чакай, аз ще се кача при тебе.

* * *

Роберт знаеше, че улмотроните са в ред, той го чувствуваше. Но все пак реши да провери всичко, което можеше да се провери в лабораторни условия, първо, за да си поеме дъх след разговора с Патрик, и, второ, защото умееше и обичаше да работи с ръцете си. Това винаги го развличаше и му даваше за известно време радостно усещане за собствената му важност и полезност, без което е напълно невъзможно да се живее в наше време.

Таня — мил и деликатен човек — отначало седеше мълчаливо настрана, а сетне все тъй мълчаливо почна да му помага. В три часа Патрик отново позвъня и Роберт му каза, че няма никаква утечка. Патрик беше обезкуражен. Известно време той сумтеше пред екрана и пресмяташе нещо на късче хартия, после нави хартията на тръбичка и, както обикновено, зададе един риторичен въпрос: „И какво трябва да мислим по този повод, Роб?“ — попита той.

Роберт погледна към Таня, която току-що беше излязла от банята и седеше тихичко встрани от видеофона, предпазливо отговори, че той изобщо не вижда в това нищо особено. „Обикновен пореден фонтан — каза той, — след вчерашния нула-транспорт имаше такъв. И миналата седмица имаше също такъв.“ След това помисли и добави, че мощността на фонтана отговаря на около сто грама транспортирана маса. Патрик все мълчеше и на Роберт се стори, че се колебае. „Всичко е в масата — каза Роберт. Той погледна брояча на Юнг и вече съвсем уверено повтори: — Да, сто, сто и петдесет грама. Колко пуснахте днес?…“ — „Двадесет килограма“ — отвърна Патрик. „Ах, двадесет кила… Да, тогава не излиза. — И тогава на Роберт му проблесна: — Ами по коя формула пресмятате мощността?“ — попита той. „По Драмба“ — отговори с безразличие Патрик. Роберт така и мислеше: формулата на Драмба преценяваше мощността с точност до един порядък, а пък Роберт отдавна вече имаше своя собствена старателно проверена, написана и дори заобиколена с цветна рамчица универсална формула за оценяване на мощността на изригването на изродената материя. И сега, както изглежда, беше настъпил най-подходящият момент да демонстрира пред Патрик всичките й предимства.

Роберт понечи да хване молива, но Патрик изведнъж отплува от екрана. Роберт чакаше, прехапал устни. Някой попита: „Да не смяташ да изключваш?“ Патрик не отговори. До екрана се приближи Карл Хофман, кимна разсеяно любезно на Роберт и извика встрани: „Патрик, ще говориш ли още?“ Гласът на Патрик измърмори отдалеч: „Нищо не разбирам. Ще трябва да се заема подробно с това.“ — „Питам те, ще говориш ли още?“ — повтори Хофман. „Не, не…“ — нервно отвърна Патрик. Тогава Хофман се усмихна виновно и каза: „Извинявай, Роб, ние ще си лягаме. Да изключа, а?“

Стиснал зъби така, че зад ушите му нещо изпука, Роберт сложи умишлено бавно пред себе си листа хартия, написа няколко пъти подред съкровената си формула, повдигна рамене и бодро каза:

— Така си и мислех. Всичко е ясно. Сега ще пием кафе.

Той се отврати от себе си до последна степен и седя пред шкафчето със съдовете, докато почувствува отново, че е в състояние да владее лицето си. Таня каза:

— Нали ти ще свариш кафето?

— Защо аз?

— Ти го вари, а пък аз ще погледам.

— Какво ти става?

— Обичам да гледам как работиш. Ти работиш много съвършено. Не правиш нито едно излишно движение.

— Като кибер — каза той, но му беше приятно.

— Не. Не като кибер. Ти работиш съвършено. А съвършенството винаги ме радва.

— „Младостта на света“ — измърмори той. Беше се зачервил от удоволствие.

Той нареди чашките и закара масичката до прозореца. Те седнаха и той наля кафето. Таня седеше встрани от него, сложила крак върху крак. Тя беше забележително хубава и пак го обхвана някакво кучешко смайване и — смущение.

— Таня — каза той. — Това не може да бъде. Ти си халюцинация.

Тя се усмихваше.

— Можеш да се смееш, колкото си искаш. И без тебе зная, че сега изглеждам жалък. Но нищо не мога да направя. Иска ми се да си мушна главата под мишницата ти и да си въртя опашката. И ти да ме потупаш по гърба и да кажеш: „Стига, глупчо, стига!“

— Стига, глупчо, стига! — каза Таня.

— Ами по гърба?

— Но гърба после. И главата под мишницата после.

— Добре, после. Ами сега? Искаш ли да си направя кучешки синджир? Или намордник…

— Недей намордник — каза Таня. — За какво си ми с намордник?

— Ами за какво съм ти без намордник?

— Без намордник ми харесваш.

— Слухова халюцинация — каза Роберт. — Какво ли може да ти хареса у мен?

— Имаш хубави крака.

Краката бяха слабото място на Роберт. Те бяха мощни, но прекалено дебели. Краката на „Младостта на Света“ бяха скулптирани по Карл Хофман.

— Така си и мислех — каза Роберт. Той изпи на един дъх изстиналото кафе. — Тогава аз ще ти кажа, за какво те обичам. Аз съм егоист. Може би съм последният егоист на Земята. Обичам те, защото ти си единственият човек, който е способен да ми повдигне настроението.

— Това е моята специалност — каза Таня.

— Чудесна специалност! Лошото е само, че повдигаш настроението и на стари, и на млади. Особено на млади. На някакви съвсем странични хора. С нормални крака.

— Благодаря, Роби.

— Последният път в Детското забелязах един дребосък. Казва се Валя… или Варя… Един такъв светлорус, сипаничав, със зелени очи.

— Момчето Варя — каза Таня.

— Не се заяждай. Аз обвинявам. Този Варя посмя да те гледа със зелените си очи така, че ме засърбяха ръцете.

— Ревност на разюздан егоист.

— Разбира се, че е ревност.

— А сега си представи как ревнува той.

— Какво-о?

— И си представи с какви очи те е гледал тебе. Двуметровата „Младост на света“. Атлетът, хубавецът, физикът-нулевик носи възпитателната на рамо, а възпитателката се топи от любов…

Роберт се изсмя щастливо.

— Танюша, че как тъй? Нали бяхме сами тогава!

— Вие бяхте сами. Ние в Детското никога не сме сами.

— Да-а… — каза провлечено Роберт. — Помня онова време, помня. Хубавичките възпитателки и ние, петнадесетгодишните глупаци… Аз стигах дотам, че хвърлях цветя през прозореца. Слушай, често ли става това?

— Много — каза замислено Таня. — Особено често с момичетата. Те се развиват по-рано. А нашите възпитатели знаеш ли какви са? Звездни летци, герои… Това засега е безизходно положение в нашата работа.

Безизходно положение, помисли си Роберт. И тя, разбира се, много се радва на това безизходно положение. Всички се радват на безизходните положения. За тях това е чудесен предлог да рушат стените. Така ги рушат цял живот една след друга.

— Таня — каза той. — Какво е глупак?

— Ругатня — отговори Таня.

— И още какво?

— Болен, на когото не помагат никакви лекарства.

— Това не е глупак — възрази Роберт. — Това е симулант.

— Аз не съм крива. Това е японска пословица: „Няма лекарство, което да излекува глупака.“

— Аха — каза Роберт. Значи и влюбеният е глупак. „Влюбеният е болен, той е неизлечим.“[4] Ти ме утеши.

— Ами че ти влюбен ли си?

— Аз съм неизлечим.

Облаците се разпръснаха и откриха звездното небе. Наближаваше утрото.

— Погледни, ето Слънцето — каза Таня.

— Къде? — попита Роберт без особен ентусиазъм.

Таня угаси лампата, седна на коленете му, притисна бузата си до неговата и почна да показва.

— Ето четири ярки звезди — виждаш ли? Това е Плитката на красавицата. Вляво от най-горната има една слаабичка звездичка. Това е нашето Слънце.

Роберт я вдигна на ръце, стана, заобиколи предпазливо масичката и едва тогава видя в зеленикавата дрезгава светлина на уредите една дълга човешка фигура на креслото пред работната маса. Той трепна и се спря.

— Мисля, че сега можем да запалим лампата, — каза човекът и Роберт веднага разбра кой е той.

— И се яви трети — каза Таня. — Я ме пусни Роб.

Тя се освободи и се наведе да търси падналата си обувка.

— Знаете ли какво, Камил… — почна ядосано Роберт.

— Знам — каза Камил.

— Чудеса — проговори Таня, като обуваше обувката си. — Никога няма да повярвам, че гъстотата на населението е един човек на един милион квадратни километра. Искате ли кафе?

— Не, благодаря ви — каза Камил.

Роберт запали лампата. Камил, както винаги, седеше в много неудобна и съвсем неприятна за очите поза. Както винаги, той беше с бяла пластмасова каска, която закриваше челото и ушите му, както винаги, лицето му изразяваше снизходителна скука и в кръглите му немигащи очи нямаше нито любопитство, нито смущение. Роберт присви очи от светлината и попита:

— Вие поне отскоро ли сте тук?

— Отскоро. Но аз не ви гледах и не слушах какво говорите.

— Благодаря, Камил — каза весело Таня. Тя се вчесваше. — Вие сте много тактичен.

— Нетактични са само безделниците — каза Камил.

Роберт се разсърди.

— Впрочем Камил, какво търсите тук? И какъв е тоя досаден маниер да се появявате като привидение?

— Отговарям подред — каза спокойно Камил. И това беше негов маниер — да отговаря подред. — Пристигнах тук, защото почва изригването. Вие знаете отлично, Роби — той дори затвори очи от скука, — че аз пристигам тук всеки път, когато пред фронта на вашия пост започва изригване. Освен това… — Той отвори очи и известно време гледа мълком уредите. — Освен това вие сте ми симпатичен, Роби.

Роберт изви очи към Таня. Таня слушаше много внимателно, замряла с гребенчето в ръка.

— Що се отнася до моите маниери — продължи Камил монотонно, — те са странни. Маниерите на всеки човек са странни. Естествени изглеждат само собствените маниери.

— Камил — каза неочаквано Таня. — Ами колко прави шестстотин осемдесет и пет умножено с три милиона осемстотин хиляди петдесет и три?

За свое грамадно учудване Роберт видя как по лицето на Камил се показа нещо като усмивка. Гледката беше доста зловеща. Така би могъл да се усмихва броячът на Юнг.

— Много — отвърна Камил. — Нещо към три милиарда.

— Странно — въздъхна Таня.

— Кое е „странно“? — попита тъпо Роберт.

— Точността е малка — обясни Таня. — Камил, няма ли да пиете чашка кафе?

— Благодаря ви, не обичам кафе.

— Тогава довиждане. До Детското трябва да летя четири часа. Роберт, ще ме изпратиш ли до долу?

Роберт кимна и погледна с досада към Камил. Камил разглеждаше брояча на Юнг. Сякаш се гледаше в огледалото.

* * *

Както обикновено на Радуга[5], слънцето беше изгряло на съвсем чисто небе — малко бяло слънце, обкръжено от троен ореол. Нощният вятър беше стихнал и беше станало още по-задушно. Жълто-кафявата степ с голи петна от осолена почва изглеждаше мъртва. Над осолената почва се появиха неясни мъгливи хълмчета — пари на летливи соли.

Роберт затвори прозореца и включи кондиционирането, след това, без да бърза, с удоволствие поправи страничното облегало. Камил се разхождаше меко и безшумно на лабораторията и надничаше през прозореца, който гледаше на север. Изглежда, че съвсем не му беше горещо, а на Роберт му ставаше горещо дори да го гледа — да гледа дебелата му бяла куртка, дългите бели панталони, кръглата блестяща каска. Такива каски по време на експериментите понякога слагаха нула-физиците; тя предпазваше от излъчвания.

Предстоеше му цял ден дежурство, дванадесет часа палещо слънце над покрива, докато не се разнесат изригванията и не изчезнат всички последици от вчерашния експеримент. Роберт съблече куртката и панталоните си и остана само по гащета. Кондиционирането работеше до крайна степен и нищо повече не можеше да се направи.

Добре би било да плисна на пода течен въздух. Има течен въздух, но той е малко и е нужен за генератора. Ще трябва да пострадам, помисли си Роберт покорно. Той седна отново пред уредите. Колко е хубаво, че поне в креслото е прохладно и че тапицерията съвсем не залепва за тялото.

В края на краищата казват, че главното е да си на мястото си. Моето място е тук. И аз изпълнявам малките си задължения не по-зле от другите. И в края на краищата не е моя вина, че не съм способен за нещо повече. И между другото, въпросът дори не е там, дали съм на мястото си, или не. Просто не мога да си отида оттук дори и да искам. Просто съм прикован към тези хора, които толкова ме дразнят, и към този грандиозен замисъл, който толкова малко разбирам.

Той си спомни, че още в училище го беше поразила тази задача: мигновено прехвърляне на материални тела през пропастите на пространството. Тази задача беше поставена въпреки всичко, въпреки създалите се представи за абсолютното пространство, за пространството-време, за капа-пространството… Тогава то се наричаше „пробод на Римановата гънка“. После „хиперпроникване“, „сигма-проникване“, „нула-сгъстяване“. И накрая нула-транспортиране или накратко „нула-Т“. „Нула-Т-инсталация“. „Нула-Т-проблематика“. „Нула-Т-изпитател.“ Нула-физик. „Къде работите?“ — „Аз съм нула-физик.“ Смаяно-възхитен поглед. „Слушайте, кажете, моля ви се, какво е това нула-физика? Никак не мога да разбера.“ „И аз също.“ М-да…

Общо взето, нещо би могло да се разкаже. И за тази поразителна метаморфоза на елементарните закони на запазването, когато нула-прехвърлянето на малкото платиново кубче на екватора на Радуга предизвиква на полюсите й — кой знае защо тъкмо на полюсите! — гигантски фонтани от изродена материя, огнени гейзери, от които човек ослепява, и страшна черна Вълна, смъртно опасна за всичко живо…

И за свирепите схватки, плашещи със своята непримиримост, сред самите нула-физици, за това непонятно разцепление сред забележителните хора, които като че ли би трябвало да работят рамо до рамо, а те така са се разцепили (макар че за това знаят малцина), и ако Етиен Ламондоа води упорито нула-физиката по пътя на нула-транспортирането, то школата на младите смята за най-важно в нула-проблема Вълната, този нов дух на науката, който иска да излезе от бутилката.

И затова, че по неясни причини досега не могат да успеят да направят нула-транспортиране на жива материя, и нещастните кучета — вечните мъченици, пристигат на финиша като буци органична шлака… И за нула-летците, за тази „ревяща десетка“ начело с великолепния Габа, за тези здрави, свръхтренирани момчета, които вече от три години се шляят по Радуга в постоянна готовност да влязат в стартовата камера вместо кучето…

— Скоро ще се разделяме, Роби — каза изведнъж Камил.

Роберт, който беше позадрямал, се сепна. Камил стоеше гърбом към него до северния прозорец. Роберт се изправи и прокара ръка по лицето си. Дланта му се измокри.

— Защо? — попита той.

— Науката. Колко безнадеждно е това, Роби!

— Аз отдавна го зная — измърмори Роберт.

— За вас науката е лабиринт. Задънени улици, тъмни потайни кътчета, внезапни завои. Вие нищо не виждате освен стени. И нищо не знаете за крайната цел. Вие заявихте, че вашата цел е да стигнете до края на безкрайността, т.е. вие просто сте заявили, че няма цел. Мярката на вашия успех не е пътят до финиша, а пътят от старта. Имате късмет, че не сте способни да реализирате абстракциите. Цел, вечност, безкрайност — това са само думи за вас. Абстрактни философски категории. Те нищо не значат във вашия всекидневен живот. А пък ако бяхте видели този лабиринт отгоре…

Камил замълча. Роберт почака и попита:

— А вие виждали ли сте го?

Камил не отговори и Роберт реши да не настоява. Той въздъхна, опря брадичката си на юмруците и затвори очи. Човекът говори и действува, мислеше той. И всичко това са външни прояви на някакви вътрешни процеси в дълбочината на неговата природа. Повечето хора имат доста дребна природа и затова всяко нейно движение незабавно се проявява външно, обикновено като празно бърборене и безсмислено размахване на ръцете. А у такива хора като Камил тези процеси трябва да бъдат много мощни, иначе няма да си пробият път до повърхността. Да можеше да надникне в него поне с едно око. Роберт си представи зейнала бездна, в дълбочината на която стремително минават безформени фосфоресциращи сенки.

Никой не го обича. Всички го познават — на Радуга няма човек, който да не познава Камил, — но никой, никой не го обича. В такава самота аз бих полудял, а Камил изглежда никак не се интересува от това. Той винаги е сам. Не се знае къде живее. Той се появява внезапно и внезапно изчезва. Виждат бялата му шапка ту в Столицата, ту в открито море; и има хора, които твърдят, че много пъти са го виждали едновременно и на едното място, и на другото. Това, разбира се, е местен фолклор, но, общо взето, всичко, което говорят за Камил, звучи като странен анекдот. Той има един странен маниер да казва „аз“ и „вие“. Никой никога не го е виждал как работи, но от време на време той се явява в Съвета и казва там непонятни неща. Понякога успяват да го разберат и в такива случаи никой не може да му възрази. Ламондоа беше казал веднъж, че се чувствува до Камил като глупав внук на умен дядо. Изобщо впечатлението е такова, като че ли всички физици на планетата от Етиен Ламондоа до Роберт Скляров са на едно равнище…

Роберт усети, че още малко и ще се свари в собствената си пот. Стана и отиде да вземе един душ. Той постоя под ледените струйки, докато кожата му настръхна от студ, и изгуби желание да се мушне в хладилника и да заспи.

Когато той се върна в лабораторията, Камил говореше с Патрик. Патрик бърчеше чело, смутено мърдаше устни и гледаше жално и угоднически Камил. Камил говореше скучно и търпеливо:

— Помъчете се да вземете под внимание и трите фактора. И трите фактора изведнъж. Тук няма нужда от никаква теория, само малко пространствено въображение. Нула-акторът в пространството и в двете временни координати. Не можете ли?

Патрик бавно поклати глава. Той беше жалък. Камил почака една минута, после вдигна рамене и изключи видеофона. Търкайки се с една груба кърпа за лице, Роберт каза решително:

— Защо се държите така, Камил? Това е грубо. Това оскърбява.

Камил отново вдигна рамене. То ставаше при него така, като че ли главата му, притисната от каската, потъва някъде в гърдите му и отново изскача навън.

— Оскърбява ли? — каза той. — Защо пък не?

На това нямаше какво да се отговори. Роберт инстинктивно чувствуваше, че е безполезно да се спори с Камил на морални теми. Камил просто няма да разбере за какво става дума.

Той окачи кърпата и почна да приготвя закуската. Похапнаха мълчаливо. Камил се задоволяваше с парченце хляб с мармалад и чаша мляко. Той винаги ядеше малко. После каза:

— Роби, знаете ли дали са изпратили „Стрелата“?

— Завчера — каза Роберт.

— Завчера… Лошо.

— А за какво ви е „Стрелата“, Камил?

Камил каза равнодушно:

— На мене „Стрелата“ не ми трябва.

Бележки

[1] Леден сфинкс — заглавие на роман от Жул Верн.

[2] „Мъж, упорит в намеренията си“ (Хораций, „Оди“, 3,3,1).

[3] Цитат от стихотворение на А. С. Пушкин.

[4] Цитат от „Рубайят“ на иранския мъдрец Омар Хайям. Бел.NomaD.

[5] Радуга (рус.) — дъга. Бел.NomaD.