Виктор Суворов
Аквариумът (8)

1

Февруари 1971 година. Незабравимо време. На началника на ГРУ генерал-полковник Пьотр Иванович Ивашутин са присвоили званието армейски генерал. Ликува Аквариумът. Ликува целият Генерален щаб. Военното разузнаване излиза напред! Председателят на КГБ Юрий Андропов остава само генерал-полковник. Какъв шамар!

Знаем, че Централният комитет раздухва огъня на борбата и сдърпването между КГБ и ГРУ е неизбежно. Бил е нарушен балансът между КГБ и армията и ето, че Централният комитет поправя грешката, февруари 1971 година. Извършва се чистка в средния слой на КГБ. Става масово подменяне на полковниците и генерал-майорите от КГБ. Провежда се повишение на офицери и генерали от ГРУ, на целия Генерален щаб, на цялата Съветска армия. Ето, командуващият Северокавказкия военен окръг генерал-лейтенант от танковите войски Литовцев става генерал-полковник. А спомняте ли си, другарю генерал, тежкия си старт на този пост? Та нали тогава някой ви помогна, като рискуваше главата си. За тази помощ аз предсрочно станах капитан. И вие, другарю генерал, сте помагали и помагате тайно някому, иначе никой нямаше да ви подкрепи. И нямаше да носите сега три генералски звезди. Успехи, генерале.

Февруари 1971 година. КГБ и ГРУ са се хванали гуша за гуша. Но може, ли някой да го види? Всички познават генерал-полковник Ю. Андропов. А кой познава армейския генерал Ивашутин? Но на него не му е и нужна реклама. Ивашутин, за разлика от Андропов, ръководи една тайна организация, която действа в мрака и няма нужда от реклама.

2

Войната се планира от Генералния щаб. Генералният щаб на армията е нейният мозък. Всяка намеса на КГБ в процеса на планиране неизбежно ще доведе цялата страна на границата на катастрофата. Затова, за да оцелее, държавата е принудена да ограничи влиянието на КГБ върху Генералния щаб. За да победи във войната, Генералният щаб трябва да събира информация за противника с усилията на собствените си офицери, които разбират проблемите на бойното планиране, които сами могат да решат какво е важно за Генералния щаб и какво не е. Генералният щаб няма време да моли за информация — той заповядва на собствената си разузнавателна служба какво трябва да бъде получено най-напред. За да е успешна работата, той трябва да има правото да поощрява най-добрите си офицери-разузнавачи и жестоко да наказва немарливите. И има такива права. И има собствена разузнавателна служба. И вижда света не през лупата на КГБ, а със собствените си очи. Генералният щаб събира информация не с усилията на полицаи, а с усилията на офицери от Генералния щаб, с нашите усилия.

Ние едновременно трябва да станем офицери от разузнаването и офицери от Генералния щаб. За това ни се дава много кратък срок — пет години. А щом като е така, програмата на подготовката ни надминава всички възможности. Вие сте офицери от Генералния щаб! И ако не сте способни да издържите тези натоварвания, ще ви спуснем на долните етажи.

Стараем се. Ние издържаме натоварванията. Не всички.

Нощно време сънувам само грандиозни настъпателни операции. Дълбоки танкови клинове. Въздушни десанти. Бригади от Спецназ в тила на противника. Нелегални резидентури и поток от информация за Генералния щаб. Сънувам грохот на сражения и стрелба. Отварям очи. Чувам отвратителния звън на будилника и студената светлина реже очите ми. Дълго седя на кревата и търкам с длани бузите си. Сигурно няма да издържа.

3

Времето лети. Зимната сесия. Осем изпита. Лятната сесия. Осем изпита. Зимна отпуска — петнадесет денонощия. Лятна отпуска — тридесет денонощия. Няма да изляза в отпуска. Взех си сесията, но трябва да направя много неща. Отново зимна отпуска и аз отново никъде няма да ходя. Почти никой от нашите момчета не я използува. Трябва да се работи. Трябва повече да се работи. Който иска да остане горе, трябва много да работи. До зелени кръгове в очите, до черни петна. На нас не ни пречат. Може да стоим по цели нощи. Може да спим по три часа на денонощие.

Групата ни се топи. Подполковникът — морално разложение, сексуална разпуснатост. Изгонен е на космодрума в Плясецк. Това също е ГРУ, но е изгнание за провинилите се. Майорът от артилерийското разузнаване — пиянство. Върнат е в Спецназ в Забайкалието. Топи се групата. Бяхме двадесет и трима. Сега сме само седемнадесет. Гонят онези, които получават припадъци от усилената работа на мозъка. Гонят онези, които не могат да откриват следенето, които грешат или които нервничат при вземането на решения. Гонят онези, които не могат да научат два чужди езика, да усвоят историята на дипломацията и разузнаването, цялата структура, тактика, стратегия, въоръжение и перспективи на нашата армия и на армиите на противника. Те изчезват внезапно. Те никога повече няма да се издигнат нагоре. За тях намират такива места, където няма на кого да разкажат къде са били. За тях намират места, където работят също такива неудачници от ГРУ. Където процъфтяват недоверието и провокациите. А и къде ли не процъфтяват?

4

Вълкът го хранят краката му. Чувствуваме се като вълци. Всеки свободен момент посвещаваме на търсенето на място. Обикаляме. На разузнавача са му необходими стотици места, такива места, където да може напълно гарантирано да остане сам, такива места, където с пълна увереност може да каже, че никой не се прокрадва по стъпките му, такива места, където би могъл да скрие секретния материал и да бъде сигурен, че нито хлапетата на улицата, нито случайните минувачи няма да го открият, че тук няма да има строителство, че нито мишките, нито катеричките, нито снегът, нито водата ще повредят този материал. Разузнавачът трябва да има много такива места в запас и няма право два пъти да използува едно и също. Нашите места трябва да бъдат настрани от затвори, гари, важни военни заводи, настрани от правителствени и дипломатически квартали: по всички тези места активността на полицията е увеличена и има само една крачка до провала. А къде в Москва да намериш такова място, където няма затвори и важни правителствени или военни учреждения?

През цялото си свободно време обикаляме. Обикаляме из горичките край Москва, из парковете, по изоставени строежи и пущинаци. Обикаляме в сняг и в кал. Нужни са ни много удобни места. И онзи, който се научи да ги открива в Москва, той ще може да го направи и в Хартум, в Мелбърн, в Хелзинки.

5

Учим се да запомняме лицата на хората. Тази активност на мозъка трябва да бъде не аналитична, а рефлекторна. И затова на екрана пред мен преминават хиляди лица, хиляди човешки силуети. Пръстът ми е на копчето, като на спусък. Ако видя на екрана едно и също лице два пъти, трябва да натисна мигновено копчето. Сгреша ли, ме пронизва лек, но неприятен електрически шок. Натиснеш неправилно копчето — лек удар. Не го натиснеш, когато трябва — пак удар. Тренировките се провеждат редовно и скоростта на показване на лицата все повече нараства. Всеки път показват все повече изображения. Едни и същи хора ги показват с перуки, гримирани, с други дрехи, в други пози. А грешките ги наказват с лекия, но неприятен шок.

6

Разузнавачът трябва да внимава с номерата на леките коли. Един номер ти се мярва два пъти — значи е възможно следене. Значи не трябва да ходиш на операция. Показват ми хиляди знаци. Те се носят по екрана като френския супербърз влак. Тях не трябва да помниш. Но трябва да ги познаваш. Аналитичният ум тук няма да ти помогне. Нужен е автоматичен рефлекс. И него го изработват, както при кучето — по метода на професор Павлов. Грешка — шок. Грешка — шок.

Но номерата на колите могат да бъдат сменени бързо и затова леките автомобили трябва да се познават не само по номерата им, а просто по вида им. Но в един съвременен град има милиони леки коли, а нашият мозък не е способен да запомни дори стотина, още повече, че те, еднотипните, са толкова много. И тук отново рефлексът спасява разузнавача. Мозъкът ни е способен да фиксира милиони дребни неща, но ние просто не умеем да използуваме тази колосална информация. Не се безпокойте. Аквариумът ще ви научи. След пет години ще имате необходимите рефлекси.

7

Ние сме офицери от Генералния щаб. Нас ни откарват на Гоголевия булевард. Учат ни да вземаме решение по време на грандиозни операции. На огромните карти и по безкрайните полета на Широковския полигон плахо и неуверено в началото, първоначално само на хартия, а после и на практика се опитваме да управляваме огромни маси войска в една съвременна война. Възможно е това никога да не ни се наложи да го правим, но ако веднъж придвижиш — дори на карта — 5-та и 7-ма гвардейски танкови армии от Белорусия в Полша, в миг ще разбереш какво количество и каква именно информация е необходима на Генералния щаб, за да направи това по време на реална война.

8

Ние обикаляме из града. Учим се безпогрешно да откриваме следенето. Преди операцията офицерът от разузнаването трябва съвсем ясно да си отговори: има ли следене или няма, да или не. По време на истинската тайна война, за която се подготвя, никой не може да му помогне и никой няма да раздели с него отговорността за допуснатата грешка.

Да или не? Четири часа криволича из Москва по предварително подготвен маршрут. Сменях таксита, автобуси, трамваи. От огромната тълпа отивах на безлюдни места и отново се хвърлях в тълпата, като в океана. КГБ също се учи. За КГБ е много важно да знае собствените си грешки при следенето. Тук интересите на КГБ и ГРУ съвпадат. Тук става кооперирането между двете враждебни организации. Слонът знае, че днес аз тренирам в града. Че тренировката ми започва точно в 15 ч. от хотел „Метропол“, който сега е нещо като съветско посолство в една враждебна страна. Излизам от посолството, а по-нататък е ред на Слона: да позвъни в КГБ или не? И така, да или не? Веднъж седмично Слонът прекарва всекиго от нас по различни маршрути, като всеки подготвя за себе си. Миналия път определено имаше следене. Миналия път бях напълно сигурен в това. А днес? Да или не? Не знам. Не съм сигурен. Ако е така, трябва да се върна в „посолството“ и да доложа на Слона, че не съм сигурен. И тогава той отново ще ме изпрати да обикалям Москва и утре сутринта трябва да му дам крайния отговор. И така, да или не?

9

Езикът е оръжие на разузнавача. Очите са оръжие на разузнавача. Аквариумът прави всичко възможно, за да накара офицерите си да овладеят чуждите езици. За знаенето на един западен език плащат с 10% повече. За всеки източен — 20%. Научи пет източни езика и ще получаваш два пъти повече. Но не процентите преследвам: не научиш ли два езика, ще те изгонят на космодрума в Плясецк. Хич не ми се иска да отивам на космодрума. Затова и уча. Чуждият език за мен е проблем — аз не съм музикален. Чувствителността на слуховия ми апарат е намалена от танковите оръдия. Старая се. Мъча се. Но по езиците аз съм най-слаб в групата. Имаше и по-лоши от мен, но тях вече ги изгониха. Сега съм следващият наред. Ще умра, дявол го взел. Дори произношението ми може да е отвратително, но ще наваксам в другите области.

— Аз имах същия проблем — ободрява ме Слонът. — Учи наизуст по цели страници. Тогава ще дойде и гладкостта. Тогава за устния разговор и при писане винаги ще имаш в запас стандартни изрази, фрази, по-дълги откъси.

Уча по цели страници. Зубря ги наизуст. А след това ги пиша. Пиша и преписвам. Преписвам тези страници по тридесет пъти, за да нямам грешка.

С очите при мен е по-зле, отколкото с езика. Аз имам опит от Спецназ да гледам в очите на кучетата. Но тук това не е достатъчно. Тренират ни с огледало: гледай в очите, не мигай. Не отвръщай погледа. Ако искаш да завербуваш човек, най-напред трябва да издържиш погледа му. Дружбата започва с усмивка, а вербуването — от погледа. Ако не си издържал първия тежък поглед на събеседника си, не се и опитвай после да го завербуваш: психически той е по-силен. Той няма да се поддаде.

Излизам на станция на метро „Краснопресненская“ и отивам в зоологическата градина. Ако имате същия проблем, идете при затварянето — никой няма да ви попречи. Гледам в очите тигрите, леопардите. Насочвам волята си, стискам зъби. Неподвижните жълти очи на хищника се размазват пред мен. Свивам още по-силно юмруци като впивам нокти в дланта. Очите трябва внимателно да се присвиват и отново бавно-бавно да се отворят широко, така може да не се мига. Нещо гложди очите ми, събират се сълзи. Още миг — и аз мигнах. Огромната ленива рижава котка презрително ми се усмихва и разочаровано извръща муцуна: слаб си ти, Суворов, да се състезаваш с мен.

Нищо, котко. Аз съм упорит. Ще дойда тук следващата неделя. И по-следващата. И по-нататък. Упорит съм.

И пак лети сивият поток от дни и нощи. Програмата ни съвсем спокойно би могла да бъде десетгодишна. Но са я пресовали до пет години и затова не всички издържат. А може би и това е изпитание. Може би в това е скрит глупавият смисъл на подготовката ни: да се освободят от слабите тук, на собствена територия, за да не го правят по-късно.

10

В разузнаването има едно съвсем просто правило: измъкването е забранено! Ако видиш, че те следят, най-напред се прави, че не си ги забелязал — недей да нервничиш и да се мяташ, ти си дипломат, дявол да го вземе. Поразмотавай се из града, обиколи насам-натам. Днес не трябва да се отива на операция. Могат да се престорят, че са те изоставили, а в действителност да са покрай теб — не че са станали повече, само че да са сменили хората си. В ден, когато си открил следенето, операцията е забранена. Това е ненарушим закон. А всяка операция се подготвя в много варианти. Днес следят — значи, ще повторим операцията утре или след седмица, или след месец. И през ум да не ти минава да се измъкваш от тях! Измъквайки се, дори под много убедителен предлог, ти им показваш, че си шпионин, а не обикновен дипломат, че можеш да забелязваш тайното следене, че ти се налага кой знае защо да го избягващ. Покажеш ли им го, те няма да те изпуснат. Ще им покажеш, че си шпионин и това е достатъчно. Тогава следенето ще те придружава всеки ден, тогава няма да ти дадат да работиш. Веднъж, естествено, ще се измъкнеш от тях, но те ще те впишат в категорията на опасните и повече никога не ще се измъкнеш, всеки ден по петите ти ще са по трийсет души. Така че измъкването е забранено. Но не днес… Днес имаме разрешение да се измъкнем. „Майната им на вашите дипломатически кариери — каза Слонът — има ситуации, когато Аквариумът нарежда да се изпълни дадена операция на всяка цена. Измъквайте се!“

Двама сме — Генка и аз. Измъквайте се, мамка ви. Хайде, опитай да се измъкнеш. В Москва вече е тъмно. Студено. Безлюдна е Москва. След три дни Москва ще започне да пие, да празнува. Празници, паради и оркестри. А сега — преди взрива от пиянски възторг Москва се е спотаила. Двамата с Генка сме, плюс черните сенки подире ни. Нашите и още нечии. Сенките криволичат насам-натам, не се крият. Ако работехме поединично, отдавна да сме се измъкнали. Измъкването е забранено, но ние се учим да го правим.

За пръв път се опитахме да дръпнем в Петровския пасаж. Мястото е добро. Имаше много хора. Разблъскваме тълпата, опашките, по стръмните стълби — отново в тълпата и през задните входове — право в метрото! Но сенките се носят след нас и не изостават. Втория опит го направихме на Ленинские гори^[1]. Също е добро мястото. Влакът тръгва, вратите — щрак! Та значи, секунда преди изщракването трябва да изскочиш от вагона. Но и сенките са хитри.

Безлюдна е Москва. Студено и тъмно е. Но Генка знае още едно място. На площад „Марина Раскова“. Ще избягаме ли, Генка? Ще избягаме! Ще избягаме…

Колко, Генка, днес са подире ни? Много са. Много, дявол да го вземе. Жалко, че не можем да се разделим. Операцията е за двама. Може би ще се разделим, а Генка? Не може — превишаване на пълномощията! А ако провалим операцията, това по-добре ли ще е? Генка ме води по празните пресечки. Тук е мястото, което отдавна е подготвил. Сега ще побегнем по пресечките. Но не, дявол да го вземе. Трима едри младежи вървят плътно зад нас. Не се крият. Това е демонстративно следене. Това е следене, действащо на психиката. И още колко ни преследват тайно. По съседните улици, по пресечките. А тримата сега крачат открито след нас. Смеят се право в тила ни. „А ако побягнат?“ — пита рязък глас. „Ще ги настигнем.“ — успокоява го друг. Хилене в тила ни. Генка ме сръгва в хълбока — приготви се. Аз съм готов, само че ситен снежец кръжи из въздуха. Първият снежец. Сега да можеше да се разхожда човек из улиците и да гълта кристалния въздух! Но сега не ни е до въздуха. Трябва да се измъкваме.

Дръпна ме Генка за ръката и влетяхме в някаква врата, а там — мръсни стълби, нагоре и надолу, и коридори тъмни на всички страни. Ех, дано не си счупя краката. Надолу, надолу по стълбата. Кофи някакви, смрад. Пак врата, отново стълби и коридори. Хъ-хъ-хъ — Генка се задъхва. Задъхва се, но бяга добре. Той е голям. Тежко му е. Но затова пък в тъмното е като котка. Още някакви врати, парцали, трошляк и счупени стъкла. Излетяхме на улицата. Вече и не знам къде сме. Цяла Москва съм пребродил, а такива места преди не съм виждал. Пред нас има три пресечки. Генка ме тегли към лявата. Добро момче си ти, Генка. Щяхме да избягаме, добро място си открил. Колко месеца се мота из Москва, за да откриеш такова място? Такова място в златна рамка да си го сложиш и да си го показваш на младите шпиони: любувайте му се — великолепно място. Това е образец. Ако ще работите в Лондон, в Ню Йорк, в Токио — всеки трябва да си има такова място! За да може всеки момент със сигурност да се измъкне от полицията. Но днес нямаме късмет. И мястото не ще ни помогне. Над Москва пада лек снежец. Първият. Той полепва по подметките ни и следите ни с Генка са като следите на първите астронавти на Луната. Това се нарича закон на подлостта.

По тоя нерушим закон филията с масло винаги пада с маслото надолу. Няма да избягаме, Генка! Ще избягаме! Генка ме тегли за ръката. Безлюдна е Москва. Честните граждани са се изпокрили по дупките си. Из Москва сега сме само Генка, аз… и големите момчета от КГБ. Хъ-хъ-хъ — диша Генка — ти, Витка, няма ли да се уплашиш да скочиш от влак? Не, Генка, няма да се уплаша. Е, тогава, Витка, да натиснем педалите. Имам предвид един шанс. Ти ще отидеш на операция, а аз ще те прикрия. Тичаме по пресечките. Тичаме през дворовете. Ако излезем на голямата улица, следите ни ще се загубят, но затова пък там са всичките им коли. От колите не можеш избяга.

Прескочихме една оградка и ето я гарата, и ето изскърцват спирачките на електрическия влак. Хъ-хъ-хъ — диша Генка. А след нас тримата големи също дишат: хъ-хъ-хъ. Също прескочиха през оградката — като бесни коне. Генка ме тегли към електрическия влак. Хъ-хъ-хъ. Втурнахме се в последната врата и побягнахме по коридора. Ех, ако вратата се беше затворила след нас! Но тя не се затвори. И подире ни — конски тропот. И тримата нахълтват във вагона. Прелетяхме през една вагонна площадка, през втора. Бута ме Генка напред, а той — назад. Понесе се като изтребител — в челна атака! А аз — към вратата! Сега само да не се затворят вратите! С цялата си маса се хвърлих към едната половина на вратата, а другата вече щрака зад гърба ми и влакът плавно тръгва.

От вагона трябва да се скача с гръб и назад. Но това вече след това си го спомних. А аз излетях с лице по посока на движението и напред. Трябваше да стисна зъби, но и за това забравих и те изтракаха като капан, едва не ми откъснаха езика. Скоростта съвсем не беше голяма, когато излетях, пък и височината беше минимална: платформата е на едно ниво с пода на вагона. Но при падането си изкълчих крака и ръката си раздрах. Е, майната й, скочих, а последният вагон изтрака покрай мен. Префуча. Московските електровлакове бързо набират скорост. А спирачките вече скърцат. Големите момчета бяха дръпнали внезапната спирачка. Аз се уча, но и те се учат. Аз действувам, както ще действувам при една истинска обстановка, но и те се учат. И те имат изпити, и тях ги оценяват. Сега трябва на всяка цена да ме хванат. Само че няма да стане, момчета! Затичах се към оградата и нагоре. И давай! Хъ-хъ-хъ. Давай. Благодаря, Генка!

11

След полунощ е вече. И влаковете на метрото са съвсем празни. Препусках из подлезите и тъмните пресечки. Шмугнах се в метрото. Хубавото му е, че след мен кола не може да тръгне. В метрото момчетата от КГБ би трябвало да са край мен. Но вагонът е празен. Късно е вече, пък и аз се измъкнах чисто. Главното сега е да се избегнат телевизионните камери. Я колко са на всяка гара на метрото. И ако КГБ ме е загубило в Москва, то на централния команден пункт отдавна са предали описанието ми. Доста време вече всички телевизионни камери оглеждат подземна Москва.

Но и аз вече съм опитен. Ще изляза на гара „Измайловски парк“. Там бях открил само четири телевизионни камери и точно знам разположението им. Ако си в последния вагон, можеш набързо да се шмугнеш край тях, а оттам — бетонната ограда за пешеходците и десетина пътечки към гъстата гора. Търси, ако си нямаш работа!

Първият сняг под краката ми поскърцва. Но тук, на пътечките, вече са ги утъпкали. Вечер тук пенсионерите се разхождат на тълпи, а по-нататък, в боровата горичка, винаги има пийнали сополанковци. Но сега няма никого. Правя един голям кръг в гората. Спирам и дълго се ослушвам. Не, снегът не скърца зад гърба ми. Тук, вече без да се притеснявам, гледам на всички страни. В романите това обикновено се описва като: „той се огледа крадешком“. Да, точно така. Няма от кого повече да се притеснявам. Измъкнах се чисто. Не ме следят. И мястото на скривалището е известно само на мен. Ето го. В един затънтен ъгъл са се лепнали за бетонната стена двадесетина гаража. А между тях и стената има едва забележим процеп. Наоколо мирише на пикня. Това е добре. Това означава, че няма да се намерят желаещи да бърникат из този осран процеп. Те свършват работата си тук, край него и бързат по-нататък. Е, а на мен пък работата ми е такава. Огледах се още веднъж, за да съм напълно сигурен, и се вмъкнах в процепа. Сухо и чисто е тук. Само дето е тясно. Трябва да пъшкам три метра до мястото, където се събират първите два гаража. Там, ако пъхнеш пръстите си вътре, можеш да напипаш пакета, оставен от някого. Но тези метри не ми се отдават леко. Генка в никакъв случай не би могъл да пропълзи през такъв процеп. Издишах и още малко напреднах. Поотдъхнах си. Отново издишах дълбоко и продължих напред. Ама че съм глупак! Трябваше да си сваля балтона, преди да се вмъкна тук. Този процеп го бях намерил много отдавна. И тогава се вмъкнах в него без затруднение. Само че беше през лятото. Пак издишам и пак напред. Сега дясната ръка — напред! Още малко напред. Дланта ми е зад ъгъла. Сега да разперя пръсти. Надолу, надолу. О-о-о! Някаква стоманена китка стисна ръката ми и заслепяваща светлина блесна в очите ми. Десетина тихички гласове край мен, а ръката ми — като в капан. Боли ме, дявол да го вземе. Нечии силни ръце ме хванаха за краката и ме дръпнаха. Издърпаха ме без усилие. Влачат ме за краката. И аз ора с нос днешния сняг и вчерашната пикня. Ето ти и една кой-знае откъде взела се лека кола — изскърцаха спирачки, макар че в Измайловския парк влизането на автомобили май е забранено. Извиха ми ръцете назад до изпукване. Само изохках. Изщракаха студените белезници.

— Повикайте консула! — така се полага да крещя в подобна ситуация.

Отвори се задната част на колата. Тук ми се полага да протестирам: няма и няма да седна в колата! Но някой ме изрита здравата по краката и изби земята под тях — като столчето под бесилката. Ама че са силни момчетата! Колко са силни! Зъбите ми изтракаха и ето вече седя на задната седалка между двама Херкулеса.

— Повикайте консула!

— Ти какво правеше тук, бе мръснико?

— Повикайте консула!

— Всичките ти действия са фотографирани!

— Нагла провокация! Аз мога да ви снимам как правите полово сношение с Бриджит Бардо! Консула повикайте!

— В ръката ти имаше секретни документи!

— Вие ми ги натикахте със сила там! Документите не са мои!

— Ти се промъкваше в скривалище!

— Нагла лъжа! Хванахте ме в центъра на града и ме натикахте насила в този миризлив процеп! Повикайте консула!

Автомобилът, колелата му вият на завоите, ме отнася нанякъде в тъмнината.

— Повикайте консула! — крещя аз. От това започва да им писва.

— Ей, момче, потренира се и стига. Стига си крещял!

Знам ги аз тези номера. Ако сега ме бяхте пуснали, значи тренировката свърши. А вие не ме пускате, значи тя продължава. И като събрах с пълни гърди въздух, диво закрещях:

— Консула, гадове такива, повикайте! Аз съм невинен дипломат! Консула!!!

— Повикайте консула!

Те не жалят светлината. В лицето ми бият два прожектора. Очите ме болят чак до сълзи. Сложиха ме да седна и някакъв едър намусен човек застана зад мен. Не, няма да ви седя тук. Повикайте консула! Ставам. Но здравенякът натиска с огромните си длани плещите ми в дълбокия дървен стол. Почаках, докато натискът върху плещите ми отслабне и направих нов опит да стана от стола. Тогава якият отново ме натиска в стола и с тежката си обувка помага на огромните си ръце. Леко подсича крака ми, като при борбата, така че падам в стола. Лекият удар на обувката му ме удря точно по кокалчето. Боли ме. Някъде откъм прожекторите до мен достига глас:

— Вие сте шпионин!

— Повикайте консула. Аз съм дипломат от Съюза на съветските социалистически републики!

— Всичките ви действия около скривалището са фотографирани!

— Фалшификация! Подла провокация! Повикайте консула!

Правя опит да стана. Но здравенякът с леко движение на огромната си обувка леко подсича левия ми крак и аз губя равновесие. И отново ме боли. Той удря леко, но по кокалчето, по онова, което е точно над петата. Никога не съм си и помислял, че може така да боли.

— Какво правихте през нощта в парка?

— Повикайте консула!

Отново ставам. И той отново леко и точно ме удря. Дори и синини няма да останат и на никой не можеш доказа, че гадината му с гадина ме е мъчил. Отново ставам и отново с лек удар ме принуждава да седна. Ей ти, здравеняко, нали се учим? Учения са това. Защо удряш толкова болезнено? Отново ставам и отново ме принуждава да седна.

Погледнах назад през рамо — да видя що за мутра има? Но не видях нищо. В очите ми плуват кръгове от прожекторите, нищо не виждам. Цялата стая — тъмна с два прожектора. Не можеш дори да разбереш голяма или малка е. Голяма ще е май, защото от прожекторите струи нетърпима горещина, но понякога подухва нещо като прохладен ветрец. В малка стая не е така.

— Вие нарушихте закона…

— Това го разкажете на моя консул.

Боли ме и никак не ми се иска пак да усетя лекия удар по кокалчето. Затова решавам да повторя още три пъти опита си да стана. А след това ще седя, без да ставам. Ох, как не ми се иска да ставам от дървения стол. Хайде, Витя, започваме! Опирам крака в тухления под, внимателно пренасям тежестта на тялото върху мускулите на краката, въздъхвам дълбоко и се отблъсквам нагоре. Ударът му съвпада с моето отблъскване. Левият ми крак едва забележимо отлита нагоре и с лек стон отново падам в стола. Жалко, че не е меко кресло, би било по-удобно.

— От кого получихте материалите в скривалището?

— Повикайте консула!

Знам, че онзи, който удря по краката, сега се учи. В бъдеще работата му ще бъде да стои отзад и да задържа разпитвания в този дълбок дървен стол. Сложна наука е това. Но той е старателен ученик. Настойчив. Ентусиазиран. Последният му удар беше по-силен от предишните. А може би на мен така ми се стори, нали все по едно място удря. Принципно погледнато, защо се опитвам да стана? Та аз мога просто да си седя и да настоявам за консула. А докато не дойде, да не допускам да ме въвлекат в разговор. И така, прекратявам със ставането. Ще се опитам още три пъти и край.

Следващият удар беше изпълнен майсторски и с голяма любов към професията. Затова и не разбрах следващия въпрос. Знам, че беше въпрос, но не знам какъв. Няколко секунди мислех какво да кажа, а след това се сетих:

— Повикайте консула!

Този разпит започна да им омръзва на тях също. И тогава големите ръце отново притиснаха плещите ми към стола, а някой сложи моливи между пръстите ми. Знам ги тези номерца, това е много просто и много ефективно и — в допълнение — не оставя никакви следи. Докато не са ми стиснали ръката, си припомням цялата наука: първо — да не закрещя, и второ — да се наслаждавам на собствената си болка и да си желая още по-голяма. Това е единственото спасение. Някаква потна ръка опипа дланта ми, поправи моливите между пръстите и изведнъж стисна, като с менгеме. Двата прожектора трепнаха, затрептяха и бясно се завъртяха. Заплувах нанякъде с лодка извън тъмната стая с тухления под. Желаех си само по-голяма болка и се присмивах на някого.

12

Над Москва започва сиво, студено утро. Ноември. Всички още спят. Преминава пощенска кола. Полузаспалият портиер премита улицата. Аз лежа на една мека седалка, отпусната далеч назад. Москва лети край мен. Страничното стъкло е леко отворено и мразовитият вятър отнася откъслеци от някакви кошмари. Чувствувам, че не съм бръснат, а косата е прилепнала към главата ми. Лицето, кой знае защо, е мокро. Но ми е добре. Някой ме кара нанякъде с голяма черна кола. Обръщам глава към шофьора. Това е Слонът. Той ме кара.

— Другарю полковник, аз не им казах нищо.

— Знам, Витя.

— Къде отиваме?

— Вкъщи.

— Те пуснаха ли ме?

— Да.

Дълго мълча. И изведнъж ме достраша. Стори ми се, че съм им разказал всичко, когато се смеех.

— Другарю полковник, аз… проговорих ли?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм. През цялото време бях край теб, дори по време на ареста.

— Къде ми беше грешката?

— Грешка нямаше. Ти се измъкна и излезе чисто към скривалището. Но мястото е твърде добро. Московското КГБ го знае. Ти използва място, което използват истинските чужди шпиони. Мястото е много добро и то е под постоянно наблюдение. Заловиха те като истински шпионин, без да знаят кой си. Но ние веднага се намесихме. Арестът беше истински, а разпитът — учебен.

— А Генка как е?

— Генка е добре. Леко го поотупаха, но той не се поддаде. При подобно нещо човек трябва да се мобилизира. Не трябва да се самосъжаляваш и не трябва да мечтаеш за отмъщение — тогава ще издържиш каквото и да е. Спи. Ще те препоръчам за истинска работа.

— А Генка?

— И Генка.

13

— Някога бил ли си в Митищи?

— Не.

— Още по-добре — Слонът изведнъж стана много сериозен. — Слушай учебно-бойна задача. Обектът е Митищинският ракетен завод. Задачата ти е да намериш подходящ човек и да го завербуваш. Цел първа: да получиш практика за истинско вербуване. Цел втора: Да изясниш възможните пътища, които вражеското разузнаване може да използва за вербуването на наши хора в особено важни обекти. Ограничения: първо — по време: можеш да използуваш за вербуване само свободното си време, почивните дни и отпуската, не ти се дава никакво специално време за вербуване, и второ — финансово: можеш да изразходваш само лични пари, колкото искаш, не се полагат копейка държавни пари. Имаш ли въпроси?

— Какво знае за това КГБ?

— КГБ знае, че с разрешението на отдела за административните органи на Централния комитет ние ще извършваме подобни операции постоянно и из цяла Москва. Ако КГБ те арестува, ще те спасим… но няма да те пратим в чужбина.

— Какво мога да кажа на вербувания човек за себе си и за организацията си?

— Всичко, каквото искаш. Освен истината. Ти го вербуваш не от името на съветската държава — това може и един глупак да направи — а от свое собствено име и със свои пари.

— Значи ако го завербувам, той наистина ще се смята за шпионин?

— Точно така. С тази разлика, че информацията, предадена от него, няма да замине в чужбина.

— Но това никак няма да смекчи вината му?

— Никак.

— Какво го очаква?

— 64-ти параграф от Наказателния кодекс. Нима не го знаеш?

— Знам, другарю полковник.

— Тогава ти желая успех. И помни, ти извършваш една важна държавна работа. Ти не само се учиш, но и помагаш на нашата държава да се избави от потенциалните предатели. Цялата група получава подобна задача — само че на други обекти. И цялата академия прави същото. Всяка година. И последното: разпиши се ето тук, че си получил задачата. Това е напълно сериозна задача.

14

Теорията на вербуването казва, че отначало трябва да се открие зададения обект. Това не е трудно. Митищи е малко градче, в него има огромен завод. Бодлива тел на кръгли изолатори. През нощта заводът е залят със заслепяваща светлина. Зад оградата се обаждат караулните кучета. В това не може да има никакво съмнение. И още, заводът трябва да носи съответствуващо име. Ако на портала е написано, че това е завод за тракторна електроапаратура, може да означава, че освен военна продукция, произвежда нещо и за трактори, но ако името не изразява нищо: „Уралмаш“, „Ленинска ковачница“, „Сърп и Чук“ — то всички съмнения са излишни — заводът е чисто военен, без каквито и да било странични дейности.

Второто правило на вербуването казва, че не трябва да влизаш през оградата. Хората сами излизат от завода. Те отиват в библиотеките, в спортните зали, в ресторантите, в кръчмите. Около големия завод трябва да има район, където живеят много работници, където са училищата и детските градини за децата им. Някъде има и поликлиника, туристическа база, вилна зона и т. н. Всичко това трябва да се открие.

Третият закон на вербуването гласи, че не трябва да вербуваш директора или главния инженер — секретарките им са по-лесни за вербуване, а знаят съвсем не по-малко от началниците си. Но там е бедата: условията на учебно-бойното вербуване ни забраняват да вербуваме жени. В чужбина моля, но по време на тренировки — не. Трябва да се намери някой чертожник, оператор на компютър, пазач на секретни документи, копировач и т. н.

Всеки от нас получи подобна задача и всеки подготвя план — като пред решителна битка. За нас учебното вербуване съвсем не е по-лесно от бойното. Ако в която и да е западна страна те арестуват за подобно нещо, разплатата е само една — ще те изгонят в Съветския съюз. Сгрешиш ли по време на тренировката и те арестува КГБ, разплатата е по-тежка — никога няма да те пратят на Запад. При бойната работа ти разполагаш с цялото си време и финансите са неограничени, а тук се държат изпити по стратегия и тактика, по въоръжени сили на САЩ, по два чужди езици. Измъквай се, както можеш. Ако искаш — готви се за изпитите, ако искаш — вербувай.

15

Преди всичко около цялата огромна заводска стена мислено си очертах за себе си невидим кръг с диаметър един километър. Реших под никакъв предлог да не се появявам в това пространство. Всеки сантиметър в него е под наблюдението на КГБ и аз няма какво да правя там.

Сега очаквам края на смяната. Ето го. През пропуска се устреми черен поток от хора. Шум, трополене, смях.

На автобусната спирка има огромни тълпи. Снегът поскърцва. Около лампите кръжи студена мъгла. Човешкият поток е шумен. Народът се пръсна из кръчмите и кръчмичките. Но това засега не ме интересува — този път е лек и аз ще го запазя в случай, че другите варианти не успеят. Сега на мен ми трябва библиотеката. Как да я открия? Просто. Трябва да се гледа къде отиват повечето очилати. Присламчих се след една група очилати младежи с интелигентен вид. Не сгреших: те отиваха в библиотеката. Не, това не е секретната библиотека. Секретната е вътре в завода. Това е една обикновена библиотека. И е достъпна за всички. Ето че се намърдах с групата. Смигнах на момичето зад преградата, тя ми се усмихна и вече съм край рафтовете с книгите.

Сега ровя из книгите и внимателно гледам кой от какво се интересува. Нужен ми е контакт. Един рижав очилатко прелиства научна фантастика. Добре. Ще го почакам. Ето, насочва се към втори рафт, към трети…

— Извинете — шепна на ухото му, — къде е научната фантастика?

— Ей там.

— Къде там?

— Елате тук, ще ви я покажа.

Направих добър контакт чак на третата вечер.

— Нещо за космонавтите? За Циолковски?

— Ей това тук.

— Къде?

— Елате, ще ви покажа.

16

Шпионските филми представят офицера от разузнаването блестящ от остроумие и красноречие. Доводите на шпионина са неотразими и жертвата се съгласява с предложението му. Това си е чиста измишльотина. В живота е тъкмо обратното. Четвъртият закон на вербуването казва, че всеки човек има блестящи идеи в главата си и че в живота всеки човек страда най-много от това, че никой не го слуша. Най-големият проблем в живота на всеки човек е да си намери слушател. Но е невъзможно да се осъществи, тъй като всички останали са заети със същото — търсене на собствени слушатели и затова те просто нямат време да изслушват чуждите налудничави идеи. Главното в изкуството на вербуването е умението да слушаш внимателно събеседника си. Научиш ли се да слушаш, без да прекъсваш някого — това е гаранция за успех. Това е много тежка наука. Но само онзи ще ни стане най-добър приятел, който ни слуша, без да ни прекъсва. Аз си намерих приятел. Той беше изчел всички книги за Цандер, Циолковски, Корольов. Говорейки за тях, той говореше и за онези, за които още не можеше да се пишат книги: за Янгел, Челомей, Бабакин, Стечкин. Аз слушах.

В библиотеката не можеш да говориш високо, пък и изобщо не е прието да се говори. Затова го слушах на заснежената поляна в гората, където се пързаляхме на ски. В киното, където ходихме да гледаме „Укротяването на огъня“, в малкото кафене, където пиехме бира.

Петият закон на вербуването е законът за ягодите. Аз обичам ягоди. Обичам да ловя риба. Но ако подмамя рибата с ягода, няма да хвана нито една. Рибата трябва да се лови с онова, което обича тя — с червеи. Ако искаш да станеш нечий приятел, не му говори за ягодите, които ти обичаш, говори му за червеите, които обича той.

Приятелят ми беше побъркан на тема: „системи за подаване на гориво от резервоарите към двигателите на ракетите“. Горивото може да се подава, като се използуват турбопомпи или системи за изтласкване. Слушах го и се съгласявах. В първите германски ракети били използувани турбопомпи. Защо сега е забравен този прост и евтин начин? Наистина — защо? Той, макар и да изисква създаването на много здрави и точни турбини, ни предпазва от една голяма неприятност — от взрив в резервоарите с гориво при увеличаване на налягането на изтласкващата смес. С това бях напълно съгласен.

При следващата ни среща в джоба си имах магнитофон, направен във формата на табакера. Проводникът от магнитофона минаваше през ръкава на сакото ми към ръчния часовник, в който беше микрофонът. Седяхме в един ресторант и си говорихме за перспективите при използването на азотния четириокис като окислител и на течния кислород, съчетан с газта — като основно гориво. Това съчетание му се струваше, макар и остаряло напълно изпитано и надеждно двадесет години напред.

На следващата сутрин пуснах лентата на Слона. Бях допуснал твърде голяма техническа грешка: не трябва микрофонът да е в ръчния ти часовник, когато разговорът се води в ресторант. Тракането на вилицата, която постоянно е край самия микрофон беше оглушително, а гласовете ни звучаха някъде отдалеч. И това страшно развесели Слона. Като се насмя, ме попита сериозно:

— Какво знае той за теб?

— Че се казвам Виктор.

— А фамилията ти?

— Никога не ме е питал за нея.

— Кога е следващата ти среща?

— В четвъртък.

— Преди срещата ще ти организирам консултация в Девето управление по информацията на ГРУ. С теб ще говори един истински офицер, който анализира американските ракетни двигатели. Той разбира се, знае много неща и за нашите двигатели. Информаторът ще ти постави истинска задача, такава, каквато би го заинтересувала ако се беше запознал с американски ракетен инженер. Ако успееш да изтръгнеш от очилатия достатъчно разумен отговор, смятай, че ти е провървяло, а на него — не.

17

Информацията на ГРУ искаше да знае какво моят познат знае за бороводородното гориво.

Седим в една мръсна кръчма и аз казвам на приятеля си, че бороводородното гориво никога няма да се използува. Не знам защо, но той си мисли, че аз работя в 4-ти цех на завода. Не съм му казвал никога подобно нещо, пък и не бих могъл, защото не зная какво представлява 4-ти цех.

Той дълго ме гледа изпитателно.

— Така мислите вие, от четвърти. Познавам ви аз — презастраховач. Токсичност и взривоопасност. Така е. Но какви енергийни възможности има! Вие там помислихте ли за това? Токсичността може да се намали, с нея се занимава 2-ри цех. Повярвай ми, ще има успех и тогава пред нас са безкрайните хоризонти…

На съседната масичка съзирам нечий познат гръб. Нима е Слонът? Точно той. С него са още някакви много внушителни личности…

На следващата сутрин Слонът ме поздрави с първото ми вербуване.

— Това е учебно. Но нищо, Котето, ако иска да стане истински котарак, трябва да започне с малки птиченца, а не с истински врабци. А за бороводородното гориво забрави. Не е лъжица за твоята уста.

— Слушам, да забравя…

— И за очилатия забрави. Неговото дело с твоите отчети и магнетофонните ленти ще предадем на когото трябва. За да държи ДС в ръцете си, на Централния комитет му е необходим конкретен материал за лошата работа на КГБ. Откъде се взима този материал? Ето го! — Слонът отваря касата с отчетите на моите другари за първите им учебно-бойни вербувания.

Но ми се наложи да се срещна още веднъж с изтласкващите системи и бороводородното гориво. Точно преди завършването на академията ни дадоха възможност да поговорим с конструкторите на различно въоръжение — за да си представяме в общи линии проблемите на съветската военна промишленост. Показваха ни танковете и артилерията в Солнечногорск, най-новите самолети в Монино. Ракети в Митищи. Прекарвахме по няколко денонощия с водещите инженери и конструктори, без да знаем, разбира се, имената им. Те също не разбираха много добре кои сме ние (някакви млади момчета от Централния комитет).

И ето, в Митищи минах през три пропуска, през сума ти контрольори и пазачи. В един висок, светъл хангар ни показаха някакво зелено туловище. След дългите обяснения попитах защо да не се върнем към старите изпитани турбопомпи вместо изтласкващите системи.

— Ракетчик ли сте? — поинтересува се инженерът.

— Донякъде…