Хелън Филдинг
Дневникът на Бриджет Джоунс (9)

Август
Разпадане

1 август, вторник

 

55,5 кг, алкохолни единици 3, цигари 40 (ама без да гълтам дима, за да пуша повече), калории 450 (да не видя храна), проверки на 1471 — 14, тотофишове 7.

 

5 ч. сутринта. Разпадам се на съставни части. Гаджето ми спи със загоряла великанка. Майка ми спи с португалец. Джереми спи с ужасяваща мръсница, принц Чарлс спи с Камила Паркър-Боулс. Не знам вече в какво да вярвам и за какво да се уловя. Имам желание да звънна на Даниел с надеждата, че ще отрече всичко, ще поднесе приемливо обяснение за разсъблечената покривна валкирия — по-малка сестра, дружелюбна съседка, потърсила убежище след наводнение или нещо такова, та да оправи нещата. Но Том залепи до телефона ми бележка, която гласи: „Не се обаждай на Даниел или горчиво ще съжаляваш!“

Трябваше да отида за известно време при Том, както ми предложи. Мразя да съм сама посред нощ, да пуша и да подсмърчам като откачена психопатка. Опасявам се, че Дан от долния етаж ще ме чуе и ще се обади в лудницата. О, Боже, какво ми става? Защо нищо никога не потръгва добре? Всичко е, защото съм прекалено дебела. Изкушавам се пак да се обадя на Том, но му звънях само преди 45 минути. Нямам сили да отида на работа.

След покривната среща не съм обелила и дума на Даниел: само вирнах нос, подминах го, слязох на улицата при колата и си заминах. Отидох направо у Том, който започна да налива чиста водка в гърлото ми направо от бутилката, като добави доматения сок и уърстърширския сос след това. Когато се върнах, Даниел ми беше оставил три съобщения с молба да му се обадя. Не му се обадих, в съответствие със съвета на Том, който ми напомни, че единственият начин да жънеш успех сред мъжете е като се държиш отвратително с тях. Навремето това ми се струваше цинично и погрешно, но сега виждам, че бях мила с Даниел и виж какво стана.

Божичко, птичките пак пропяха. След три часа и половина трябва да отида на работа. Не мога. Помощ, помощ. Внезапен мозъчен прилив: обади се на мама.

10 ч. сутринта. Мама беше знаменита.

— Миличка — каза тя. — Разбира се, че не ме събуди. Тъкмо тръгвах за студиото. Не мога да повярвам, че си изпаднала в подобно състояние заради някакъв скапан мъж. Всички са завършени егоисти, сексуално невъздържани и безполезни за звяр или човек. Да, това се отнася и до теб, Хулио. Хайде, хайде, миличка. Вземи се в ръце. Легни да поспиш. Иди на работа ослепителна. Никой, и най-малко Даниел, не бива да се усъмни, че си го зарязала и изведнъж си открила колко е прекрасен животът без този надут, безпътен стар пърделник, който те е командвал наляво и надясно, и ще се оправиш.

— А ти добре ли си, мамо? — попитах аз, като се сетих за татко, запътил се за сбирката на Уна с азбестовата вдовица Пени Хъзбандс-Босуърт.

-Детето ми, колко си добричка. Намирам се под огромно напрежение.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Всъщност да — развесели се тя. — Има ли някой от твоите приятели телефона на Лиса Лийсън? Знаеш я, жената на Ник Лийсън. Отчаяно се опитвам да я открия вече дни наред. Ще бъде идеална за „Внезапно сама“.

— Говоря за татко, не за „Внезапно сама“ — изсъсках аз.

— Татко ти? Не съм под напрежение заради баща ти. Не ставай смешна, детенце.

— Но сбирката... и госпожа Хъзбандс-Босуърт...

— А, знам, голям смях падна. Направи се на пълен глупак с опитите си да привлече вниманието ми. И на какво си мислеше, че прилича тя — на хамстер? Хайде, трябва да изчезвам. Ужасно съм заета, но ще помислиш ли кой може да има телефона на Лиса? Чакай да ти дам прекия си телефон, миличка. И повече да не съм чула това глупаво вайкане.

— Ама, мамо, аз трябва да работя с Даниел, аз...

— Грешиш, миличка, точно обратното е. Той трябва да работи с теб. Начукай му го, рожбо. (Божичко, не смея да помисля в какви ли среди се движи напоследък). И без това отскоро сериозно съм се замислила. Крайно време е да зарежеш тая тъпа, безперспективна работа, където никой не те цени. Подготви се да връчиш оставката си, малката. Да, миличка... ще ти намеря работа в телевизията.

Тръгвам на работа, приличам на тъпата Ивана Тръмп, облечена с костюм и с глос на устните.

 

2 август, сряда

 

55 кг, обиколка на бедрото 45 см, алкохолни единици З (ама мн. чисто вино), цигари 7 (без да вдишвам), калории 1500 (браво), чайове 0, кафета 3 (но от истинско кафе, следователно по-малко целулитни), кофеинови единици общо 4.

 

Всичко е наред. Ще сляза пак до 54 кг и изцяло ще освободя бедрата си от целулита. Положително тогава всичко ще се оправи. Заех се с интензивна програма за детоксикация, изключваща кафето, чая, алкохола, бялото брашно, млякото и... какво още беше? Добре де. Май беше рибата. От мен се иска само да си дера кожата на тялото всяка сутрин по пет минути със суха четка, после да взема петнайсетминутна вана с антицелулитни масла във водата, по време на която целулитът се топи като сняг на слънце, след това да втрия още антицелулитни масла в целулита.

Последната част ме озадачава — дали антицелулитните масла в действителност се просмукват в целулита през кожата? В такъв случай, ако се намажеш с масло за почерняване, това значи ли, че целулитът вътре в теб също хваща тен? Или пък кръвта? Или лимфната система? Уф. Във всеки случай... (Цигари. Това беше другото. Никакви цигари. Ами сега? Вече е твърде късно. Ще започна от утре).

 

3 август, четвъртък

 

55 кг, обиколка на бедрото 45 см (какъв е проклетият смисъл), алкохолни единици 0, цигари 25 (отлично предвид обстоятелствата), негативни мисли: прибл. 445 в час, позитивни мисли 0.

 

Състояние на главата отново мн. тежко. Не понасям мисълта, че Даниел е с друга. Умът ми е пълен с ужасни фантазии какво правят заедно. Плановете да отслабна и да си сменя идентичността ме крепяха в продължение на два дни, за да се срутят връз главата ми. Разбирам, че е било само усложнена форма на отхвърляне. Вярвала съм, че мога тотално да се напъхам в пространството на малък брой дни и по този начин да отрека влиянието на унизителната и нараняваща изневяра на Даниел, тъй като това би означавало, че ми се е случило в предишен живот и не би могло да се случи на новата, по-добра аз. За съжаление сега разбрах, че целият смисъл на празните приказки за самотната, свръхгримирана ледена кралица, пазеща антицелулитна диета, се е криел в надеждата да накарам Даниел да проумее грешката си. Том наистина ме предупреди за това и каза, че 90 процента от пластичните операции се правят на жени, чиито съпрузи са избягали с по-млада жена. Заявих, че великанката на покрива беше не толкова по-млада, колкото по-висока, но Том възрази, че не там е въпросът. Хъмф.

Даниел не спира да ми праща съобщения на компютъра. „Трябва да поговорим“ и т. н., на които аз преднамерено не обръщах никакво внимание. Но колкото повече изпращаше, толкова повече се оставях на мислите, че самообновяването е проработило, че е разбрал каква ужасна, ужасна грешка е извършил, че едва сега е осъзнал колко истински ме обича и че великанката на покрива вече е стара история.

Тази вечер ме хвана на излизане от сградата.

— Мила, моля те, наистина трябва да поговорим.

И аз, като последна глупачка се оставих да ме замъкне да пийнем в Американския бар на „Савой“, допуснах да ме размекне с шампанско и разните му „Така ужасно се чувствам, толкова ми липсваш, дрън-дрън“. После, в секундата, когато ме принуди да призная: „О, Даниел, и ти ми липсваш“, изведнъж стана покровителствен и делови и заяви:

— Важното е, че Файфи и аз...

— Файфи? По-скоро Драйфи — обадих се аз, мислейки, че ще каже „сме брат и сестра“, „братовчеди“, „смъртни врагове“ или „стара история“. Вместо това той се ядоса.

— Ох, как да ти обясня — рече раздразнено. — Много е различно.

Зяпнах го, смаяна от безочливостта на волтфаса му.

— Съжалявам, миличко — отсече той, извади кредитната си карта и започна да я размахва, за да привлече вниманието на сервитьора, — но ние ще се женим.

 

4 август, петък

 

Обиколка на бедрото 45 см, лоши мисли 600 в минута, пристъпи на паника 4, пристъпи на плач 12 (но и двата пъти само в тоалетни, а след това не забравих да си освежа спиралата на очите), тотофишове 7.

 

В службата. Тоалетните на третия етаж. Това е просто... просто... непоносимо. Какво, за Бога, ме прихвана да мисля, че идеята да въртя любов с шефа си е добра? Не мога да го преживея вън оттук. Даниел обяви годежа си с гигантката. Отговорници по продажбите, за които дори не предполагах, че са знаели за връзката ни, започнаха да се обаждат и да ме поздравяват, а аз трябва да обяснявам на всеки поотделно, че се е сгодил за друга. Не спирам да си спомням колко романтично беше всичко в началото — тайни компютърни послания и прегръдки в асансьора. Чух Даниел да си уговаря по телефона среща с Файфи тази вечер, чух как каза с многозначителен тон: „Не твърде зле... засега“ и разбрах, че говори за моята реакция, като че ли бях някаква Сара Кийс [Съвременна английска писателка. — Б. пр.]. Сериозно се замислям за лифтинг на лицето.

 

8 август, вторник

 

56,5 кг, алкохолни единици 7 (ха, ха), цигари 29 (хи, хи), калории 5 милиона, лоши мисли 0, мисли всякакви 0.

 

Току-що ми се обади Джуд. Разправих й за трагедията с Даниел и тя беше ужасена, веднага обяви извънредно положение и каза, че ще се обади на Шарън и ще организира да се срещнем в девет. Не можела да дойде по-рано, защото имала среща с Гадника Ричард, който най-сетне се беше съгласил да отиде с нея на психолог, специалист по взаимоотношенията.

2 ч. през нощта. Вспак дбре се пзабвлявх таз вечр. Уууф. Паднах.

 

9 август, сряда

 

57,5 кг (ама с основателна причина), обиколка на бедрото 40 см (или чудо, или махмурлукът си казва думата), алкохолни единици 0 (ама тялото още кърка от снощните запаси), цигари 0 (отврат).

 

8 ч. сутринта. Фъх. Във физически катастрофално състояние, но емоционално мн. разведрена от снощното излизане. Джуд пристигна бясна, защото Гадника Ричард й вързал тенекия за консултацията.

— Терапевтката очевидно си помисли, че ми е въображаем приятел, а аз съм много, много потисната личност.

— И ти какво? — казах съчувствено аз, като прогоних мръсната нелоялна мисъл, подшушната ми от Сатаната: „Прозорлива терапевтка.“

— Каза ми да говоря за проблемите си, несвързани с Ричард.

— Но ти нямаш проблеми, несвързани с Ричард — отбеляза Шарън.

— Знам. Казах й го, а тя заяви, че съм имала проблем с външните граници и ме очушка с петдесет и пет лири.

— А той защо не дойде? Дано садистичният червей е имал основателна причина — каза Шарън.

— Обясни ми, че имал много работа в службата — рече Джуд. — Аз пък му заявих: „Слушай, ти нямаш монопол върху проблемите, свързани с обвързването. Всъщност аз имам такъв проблем. Ако някога се взреш в проблема си с обвързването, ще забележиш, че е нищожен в сравнение с моя, но тогава ще е твърде късно.“

— Нима имаш проблем с обвързването? — заинтригувах се аз веднага и се замислих дали и аз нямам такъв.

— Естествено, че имам — сопна се Джуд. — Само че никой не го забелязва, защото е в сянката на Ричардовия. Всъщност моят проблем с обвързването има много по-дълбоки корени от неговия.

— Точно така — реши Шарън. — Но ти не го разнасяш на ревера си, както в наше време прави всеки шибан мъж над двайсет години.

— Взе ми думите от устата — изсъска Джуд и се опита да запали цигара, но запалката доста я затрудни.

— Целият проклет свят има проблем с обвързването — изръмжа Шарън с гърлен, почти клинтийстудовски глас. — Това е резултатът от триминутната култура. Това е глобален дефицит на способността да се съсредоточиш върху нещо. Типично е за мъжете да си прикачат световна тенденция и да я превръщат в мъжки инструмент за отблъскване на жените, да се чувстват умни, а ние — глупави. Това си е чисто ебателство.

— Копелета! — щастливо креснах аз. — Да си поръчаме ли още една бутилка вино?

9 ч. сутринта. Току-що се обади мама.

— Милинка — започна тя. — Познай! „Добър ден!“ търси проучватели. По текущи политически проблеми, страхотно. Говорих с Ричард Финч, редактора, и му разправих всичко за теб. Казах, че си завършила политология, детенце. Не се тревожи, той е прекалено зает, за да седне да проверява. Иска да се явиш в понеделник на разговор.

Понеделник. Божичко. Имам само пет дни да изуча текущите политически проблеми.

 

12 август, събота

 

57 кг (все още поради уважителна причина), алкохолни единици 3 (мн. д.), цигари 32 (мн. мн. лошо, особено защото беше първият ден на отказване), калории 1800 (д.), тотофишове 4 (горе-долу), брой прочетени статии по текущи политически проблеми 1,5, проверки на 1471 22 (добре!), минути, прекарани в мисловни словесни схватки с Даниел 120 (мн. д.), минути, прекарани във фантазии как Даниел ме моли да се върна 90 (отлично).

 

Така. Твърдо решена да бъда много позитивна за всичко. Ще променя живота си: ще стана много информирана за: текущите политически проблеми, ще спра напълно да пуша и ще завържа функционална връзка със зрял мъж.

8,30 ч. сутринта. Още не съм запалила. Мн. д.

8,35 ч. сутринта. Никакви цигари през целия ден. Отлично.

8,40 ч. сутринта. Интересно дали по пощата не е пристигнало нещо хубаво.

8,45 ч. сутринта. Уф. Гнусен документ от Агенцията за социално осигуряване, изискващ да внеса 1452 лири. Какво? Как е възможно? Нямам 1452 лири. Божичко, трябва да запаля една да си успокоя нервите. Не бива. Не бива.

8,47 ч. сутринта. Току-що запалих цигара. Но денят за отказ от пушене не започва официално, докато човек не се е облякъл. Изведнъж се сетих за бившето си гадже Питър, с когото имах функционална връзка в продължение на седем години, но скъсах поради сърцераздирателни, убийствени причини, които сега да ме убиеш, не мога да си спомня. Сегиз-тогиз, особено когато няма с кого да отиде на почивка, той се опитва да започнем отначало и да се оженим. И преди да мигна, вече бях понесена от мисълта, че Питър е отговорът. Защо да бъда нещастна и самотна, когато Питър иска да е с мен? Бързо намери телефона, обади се на Питър и остави съобщение на секретаря му само да ти се обади, без да му излагаш плана да прекарате остатъка от живота си заедно и т. н., и т. н.

1,15 ч. по обяд. Питър не се обади. Нима вече съм отблъскваща за всички мъже, дори за Питър?

4,45 ч. следобед. Политиката „пушенето забранено“ разбита на пух и прах. Питър най-сетне се обади.

— Здрасти, Пчеличке — (Винаги се наричахме „Пчеличка“ и „Осичка“.) — И без това щях да ти се обаждам. Имам добра новина. Ще се женя.

Уф. Мн. тежко чувство в областта на панкреаса. Бившите никога, ама никога не трябва да се женят за други, те трябва да останат целомъдрени до края на дните си, за да ви осигурят душевно спокойствие.

— Пчеличке? — рече Осичката. — Бъззз?

— Прощавай — отвърнах аз и се подпрях замаяно на стената. — Току-що... ммм... видях автомобилна катастрофа през прозореца.

Но явно не ставах за разговор, тъй като Осичката около двайсет минути бръщолеви за цената на шатрите за градински увеселения и сватби, след което каза:

— Трябва да свършвам. Тази вечер ще готвим наденички от еленово месо с плодове на хвойна и ще гледаме телевизия.

Фу. Току-що изпуших целия пакет цигари като акт на самоунищожително отчаяние. Надявам се и двамата да затлъстеят и да трябва да ги изкарват през прозорците с кранове.

5,45 ч. следобед. Опитвам се да се съсредоточа върху запаметяването на имената на членовете на кабинета в сянка, за да избегна спиралата на съмненията в себе си. Естествено, никога не съм виждала Бъдещата на Осичката, но си я представям от типа на гигантските слаби покривни блондинки, които всяка сутрин стават в пет часа, отиват на гимнастика, масажират се със сол и после цял ден въртят някоя международна търговска банка, без да им трепне маскарата.

Осъзнавам с болезнено унижение, че причината, поради която се чувствах самодоволна пред Питър през всички тези години бе, че аз съм го зарязала, а сега фактически той ме зарязва, като се жени за госпожа Гигантски валкирски задник. Затъвам в мрачни цинични размишления за връзката между романтичното разбиване на сърцето с нараненото себелюбие и докачената гордост, а не толкова с действителната загуба, допускам като подмисъл, че малоумната самоувереност на Фърги може би се дължи на факта, че Андрю още я иска (докато не се ожени за друга, ха ха).

6,45 ч. вечерта. Тъкмо започнах да гледам новините в 6 с отворена тетрадка и химикалка, когато нахълта мама, накамарена с пазарски пликове.

— Миличка — заговори тя, като преплува покрай мен и влезе в кухнята, — донесох ти малко вкусна супа и някои от най-елегантните си дрешки за понеделник! — Носеше лимоненожълт костюм с черен чорапогащник и обувки с високи токчета. Приличаше на Сила Блак [Английска поп-певица, започнала кариерата си през 1963 г. заедно с Бийтълс, а понастоящем най-известната телевизионна водеща в Обединеното кралство. — Б. пр.] в „Среща на непознат“. — Къде си държиш черпаците за супа? — продължи тя, докато с трясък отваряше и затваряше шкафовете. — Ама, детенце! Какъв безпорядък! Сега. Прегледай тези три плика, докато аз затоплям супата.

Като реших да пренебрегна фактите, че беше а) август, б) нетърпима жега, в) 6,15 ч. и г) не исках никаква супа, предпазливо надникнах в първия плик, където имаше нещо карирано и синтетично в яркожълто с листа в теракотен цвят.

— Ъъъ... мамо... — започнах аз, но в този миг чантата й зазвъня.

— А, това трябва да е Хулио. Да, да. — Балансираше мобифона си под брадичката и драскаше нещо. — Да, да. Облечи го, мила — изсъска тя. -Да, да. Да. Да.

Пропуснах новините, а тя се понесе на купон с вино и френски сирена, като ме остави да приличам на Тереза Горман в яркосин костюм с хлъзгава зелена блуза отдолу и сини сенки точно до веждите.

— Не ставай глупава, мила — беше прощалната й реплика. — Ако не направиш нещо за външността си, никога няма да си намериш нова работа, да не говорим за нов приятел!

Полунощ. След като си отиде, звъннах на Том, който ме заведе на купон, организиран от негов приятел от Школата за изкуства в галерия „Саачи“, за да ме спре от натрапчиви мисли.

— Бриджет — нервно промърмори той, като влязохме в бялата дупка сред морето от гръндж младежи. — Знаеш, че не е прието да се смееш по време на Инсталация, нали?

— Добре де, добре — нацупих се аз. — Няма да разправям вицове за умрели риби.

Човек на име Гав рече „Здрасти“ — около двайсет и две годишен, секси, в къса тениска, разкриваща корем като касапска дъска.

— Това е истински, истински, истински смайващо — говореше Гав. — Прилича на замазана Утопия с истински, истински, истински добри отеквания, сякаш на загубената национална идентичност.

Поведе ни развълнувано през огромното бяло пространство към ролка тоалетна хартия, преобърната наопаки — картонът беше над хартията.

Загледаха ме очаквателно. Изведнъж разбрах, че ще се разплача. Том точеше лиги над огромен калъп сапун, който носеше отпечатъка на пенис. Гав не сваляше очи от мен.

— Уау, това е като един истински, истински, истински див... — прошепна ревностно той, докато аз преглъщах сълзите си — ...отзвук.

— Трябва да ида до тоалетната — изтърсих аз и се втурнах покрай конфигурация, изградена от опаковки на дамски превръзки. Пред тоалетната имаше опашка и аз се наредих разтреперана. Внезапно, когато почти беше дошъл моят ред, почувствах ръка на лакътя си. Беше Даниел.

— Бридж, какво правиш тук?

— А на теб на какво ти прилича? — троснах се аз. — Извинявай, бързам. — Втурнах се в кабинката и тъкмо да си свърша работата, когато проумях, че всъщност се намирам в имитация на вътрешността на тоалетна, опакована под вакуум в тънък найлон. После Даниел надникна през вратата.

— Бридж, да се изпишкаш върху Инсталацията — рече той и затвори вратата.

Когато излязох, беше изчезнал. Не виждах Гав, Том или някакво познато лице. Най-сетне открих истинските тоалетни, седнах и избухнах в рев с мисълта, че вече не съм годна за човешко общество и единственото, от което се нуждая, е да се махна, докато спра да се чувствам така. Отвън ме чакаше Том.

— Ела да си поговориш с Гав — рече той. — Той май наистина, наистина си пада по теб. — После ме погледна в лицето и каза: — О, по дяволите, ще те откарам вкъщи.

Всичко е безсмислено. Когато някой те зареже, освен че ти липсва, освен факта, че целият малък свят, който сте си създали, се сгромолясва и всичко, което виждаш или правиш, ти напомня за него, най-тежка е мисълта, че си била изпробвана и накрая върху резултата от събраните точки любимият човек е поставил клеймото БРАК. Как да не си със самочувствието на прегазен от влак сандвич?

— Гав те харесва — заяви Том.

— Гав е десетгодишен. Пък и ме хареса само защото помисли, че плача за руло тоалетна хартия.

— Ами в известен смисъл ти го направи — отбеляза Том.

— Проклет да е Даниел. Никак няма да се учудя, ако се окаже, че тоя тип е еднолично отговорен за събитията в Босна.

 

13 август, неделя

 

Мн. тежка нощ. Като капак на всичко, опитах да се приспя с последния брой на „Татлър“, само за да налетя на физиономията на Марк Дарси, надничаща от статия за петдесетте най-тьрсени ергени в Лондон, в която се описваше колко е богат и прекрасен. Уф. Потисна ме още повече по причина, която не мога да проумея. Както и да е. Ще спра да се самосъжалявам и ще прекарам сутринта в зазубряне вестниците наизуст.

Пладне. Току-що се обади Ребека да ме пита дали съм „добре“. Като мислех, че има предвид Даниел, отвърнах:

— Пфъ, всичко е страшно потискащо.

— О, бедничката. Да, снощи се видях с Питър... (Къде? Какво? Защо не съм била поканена?)... и той разправи на всички колко си се разстроила от новината за сватбата му. Както той заяви, наистина е трудно, самотните жени все по-лесно се отчайват с напредването на възрастта...

Към обяд повече не изтраях да карам неделята, сякаш нищо не се е случило. Звъннах на Джуд и й разказах за Осичката, Ребека, събеседването за новата работа, мама, Даниел и всеобхватната си трагедия и си уредихме среща в „Джими Бийз“ в два часа по за един „Блъди Мери“.

6 ч. вечерта. За мой късмет Джуд тъкмо четеше някаква блестяща книга, наречена „Богинята във всяка жена“. В нея се твърди, че в известни моменти от живота ви всичко тръгва наопаки, не знаете накъде да се обърнете и сякаш навсякъде около вас шумно се тряскат стоманени врати като в космическия сериал „Стар трек“. Това, което трябва да направите, е да бъдете истинска героиня и да останете храбра, без да затъвате в пиянство или самосъжаление и тогава всичко ще се оправи. И че всички древногръцки митове и редица успешни филми са за човешки същества, изправени пред трудни изпитания, но не се огъват, а се държат твърдо и така надделяват.

В книгата се казва също, че справянето с трудните периоди е като да си в конусообразна затворена спирала, като на всеки завой има по една точка, която е крайно болезнена и трудна. Това е вашият конкретен проблем или слабо място. Когато се озовете в тесния остър край на спиралата, вие се озовавате на това място доста често, тъй като радиусът намалява. С въртенето ще минавате през тревожни времена все по-рядко, но все пак се налага да минавате през тях, тъй че когато това се случи, да не мислите, че сте пак на кота нула.

Лошото е, че вече изтрезнях и не съм убедена, че съм сто процента сигурна за какво точно ми говореше.

Обади се мама и се опитах да поговоря с нея колко трудно е да бъдеш жена и да имаш срок на годност що се отнася до размножението, за разлика от мъжа, но тя ме отряза:

— Я стига, дете. Напоследък вие момичетата сте толкова придирчиви и романтични — просто имате излишно голям избор. Не твърдя, че не съм обичала татко ти, но знаеш ли, нас винаги са ни учили, вместо да очакваме да бъдем пометени от страст, да „очакваме малко и да прощаваме много“. И честно казано, рожбо, да имаш деца не е голямата работа, която всички я изкарват. Не се засягай, не говоря лично, но ако имах втора възможност, не съм сигурна, че бих родила...

Божичко. Дори собствената ми майка иска да не съм се раждала.

 

14 август, понеделник

 

57,5 кг (страхотно — превърнах се в безформена буца тъкмо за събеседването, изби ми и пъпка), алкохолни единици 0, цигари много, калории 1575 (но повръщах, тъй че същинските са прибл. 400).

 

Божичко. Това събеседване ме ужасява. Казах на Пърпетуа, че отивам на гинеколог, знам, че трябваше да кажа зъболекар, но възможностите да поизтерзая най-гръмогласната жена на света не бива да се пропускат току-тъй. Почти готова съм и трябва само да си довърша грима, докато упражнявам възгледите си за управлението на Тони Блеър. Боже мой, кой беше военният министър на правителството в сянка? Проклятие. Още едно проклятие. Не беше ли един с брада? По дяволите: телефонът. Не мога да повярвам на ушите си: ужасяваща телефонна тийнейджърка с покровителствен южнолондонски глас ми пропя: „Здрав-вей, Бриджет, обаждам се от кабинета на Ричард Финч. Тази сутрин Ричард е в Блакпул и няма да може да проведе срещата.“ Отложена е за сряда. Ще трябва да се престоря, че имам тежко гинекологично заболяване. Защо да не използвам свободната сутрин докрай?

 

16 август, сряда

 

Ужасна нощ. Непрекъснато се будех, потънала в пот, паникьосана за разликата между ълстърските юнионисти и СДЛП и в коя от тях участва Иън Пейсли. Вместо да ме въведат в кабинета за срещата с великия Ричард Финч, ме оставиха да лея пот в приемната цели четирийсет минути, мислейки: „Божичко, кой беше здравният министър?“, преди да ме вземе напевната му лична асистентка Пачули, издокарана в шорти от ликра и с обица на носа и която пребледня при вида на крещящия ми костюм, сякаш в някакъв неумел опит да бъда официална, се бях появила с дълга, копринена бална рокля.

— Ричард каза да дойдете на заседанието, разбирате ли какво ви казвам? — изломоти тя и се понесе по един коридор, а аз препуснах след нея. Втурна се през розова врата в голямо открито помещение, отрупано с купища сценарии, от тавана висяха телевизионни монитори, по стените имаше диаграми, а на бюрата бяха облегнати планински велосипеди. В отсрещния край имаше дълга овална маса, където течеше съвещание. Всички се обърнаха и ме зяпнаха, докато приближавах. Пълничък мъж на средна възраст с къдрава руса коса, джинсова риза и червени очила се люшкаше напред-назад в края на масата.

— Хайде! Хайде! — говореше той, свил юмруци като боксьор. — Мисля за Хю Грант. Мисля за Елизабет Хърли. Мисля как така минаха два месеца, а те още са заедно. Мисля как така му се размина. Това е! Как мъж с гадже с външността на Елизабет Хърли си позволява да му духа магистрална проститутка и въпреки това му се разминава? Къде се дяна адът, дето не познавал ярост като на пренебрегната жена [Думи на Шекспир. — Б. пр.]?

Не повярвах на ушите си. Ами кабинетът в сянка? Ами мирният процес? Очевидно се мъчеше да разбере как на него самия да му се размине, ако спи с проститутка. Изведнъж погледна право към мен.

— Вие знаете ли? — Цялата маса с гръндж младежи се вторачи в мен. — Вие. Вие трябва да сте Бриджет! — нетърпеливо кресна той. — Как мъж с красиво гадже успява да преспи с проститутка, да го сгащят и да му се размине?

Паникьосах се. Мозъкът ми изключи.

— Е? — каза той. — Е? Хайде, кажете нещо!

— Ами, може би — изтърсих аз, защото беше единственото, което ми хрумна — му се е разминало, защото някой е глътнал уликите.

Настъпи гробно мълчание, после Ричард Финч избухна в смях. Най-отвратителният смях, който бях чувала. После цялата гръндж младеж започна да се смее.

— Бриджет Джоунс — обяви най-сетне Ричард Финч, като си бършеше очите. — Добре дошла в „Добър ден!“. Седни, миличка. — И ми намигна.

 

22 август, вторник

 

57 кг, алкохолни единици 4, цигари 25, тотофишове 5.

 

Още нямам отговор за резултата от събеседването. Не знам какво да правя на летния празник, тъй като не мога да понеса мисълта да остана сама в Лондон. Шарън отива на фестивала в Единбург, Том май също, както и много хора от службата. Бих искала да ида и аз, но не мога да си го позволя финансово, а се и боя, че и Даниел ще е там. Освен това всички ще се справят по-добре от мен и ще си прекарат по-добре.

 

23 август, сряда

 

Твърдо отивам в Единбург. Даниел остава да работи в Лондон, тъй че няма опасност да се сблъскам с него на Кралската Миля [Така се нарича главната улица в Единбург, водеща от Единбургския замък до кралската резиденция „Холирудхаус“. — Б. пр.]. За мен ще е добре да се махна, вместо да се вманиачавам и да чакам писмото от „Добър ден!“

 

24 август, четвъртък

 

Оставам в Лондон. Всеки път, като ходя на фестивала в Единбург, смятам, че ще си прекарам добре, а накрая ще се окаже, че съм успяла да се вредя само за пантомимите. Освен това човек си взема летни дрехи, а изведнъж връхлита страхотен студ и трябва да се тътриш километри, тракайки зъби, по чакълести сипеи с мисълта, че всички останали са на страхотен купон.

 

25 август, петък

 

7 ч. вечерта. Отивам в Единбург. Днес Пърпетуа каза:

„Бриджет, знам, че ти съобщавам абсурдно късно, но токущо ми хрумна. Наела съм апартамент в Единбург и страшно ще се радвам, ако дойдеш и ти.“ Колко щедро и благородно от нейна страна.

10 ч. вечерта. Току-що се обадих на Пърпетуа и й казах, че няма да ида.

Толкова е тъпо. Не мога да си го позволя.

 

26 август, събота

 

8,30 ч. сутринта. Ще си прекарам тихо и здравословно вкъщи. Прекрасно. Тъкмо ще довърша „Пътят на глада“.

9,00 ч. сутринта. Божичко, толкова съм потисната. Всички са в Единбург освен мен.

9,15 ч. сутринта. Дали Пърпетуа вече е тръгнала?

Полунощ. Единбург. Божичко. Утре трябва да ида да гледам нещо. Пърпетуа ме смята за луда. Прекара целия път във влака с притиснат до ухото мобифон, като ни обливаше с информация: „За «Хамлет» на Артър Смит няма билети, тъй че вместо това от пет можем да отидем на братя Коен, но при това положение ще закъснеем за Ричард Хъринг. Така че я да пропуснем Джени Еклеър — фъх, защо ли изобщо още се занимава с това, — а вместо нея да видим «Ламарк», после ще се опитаме да влезем на Хари Хил или Бондиджис и Джулиан Клари. Не затваряй. Ще опитам за «Позлатения балон». Не, за Хари Хил билети няма, тъй че защо не пропуснем братя Коен?“

Казах им, че ще се срещна с тях в шест пред „Плезънс“, защото исках да отскоча до хотел „Джордж“ и да оставя бележка на Том, а се сблъсках с Тина в бара. Не знаех колко е далеч от „Плезънс“ и когато стигнах там, представлението беше започнало и нямаше билети. Тайничко облекчена, отидох или по-скоро се понесох към апартамента, поръчах си прекрасни картофки с пиле и къри и гледах по телевизията „Нещастен случай“. Трябваше да се срещна с Пърпетуа в „Асембли румс“ в девет. Докато свърша вечерята, стана 8,45, но не знаех, че не мога да взема външна линия по телефона, така че не можах да си поръчам такси и когато се озовах там, беше твърде късно. Върнах се в „Джордж“ да потърся Тина и да разбера къде е Шарън. Поръчах си едно „Блъди Мери“, опитвайки се да си дам вид, че пет пари не давам, задето съм без приятели, когато в един ъгъл забелязах светлинни потоци и камери и едва не изпищях. Беше майка ми, издокарана като Мариан Фейтфул [Известна английска фолкпевица, започнала кариерата си през 1960-те. — Б. пр.], готвеща се да интервюира Алан Йентоб.

— Моля, абсолютна тишина! — прокънтя тя с гласа на Уна Алкънбери при подреждането на цветя.

— Ииии, старт! Кажи ми, Алан — заговори тя с травматизиран вид, — мислил ли си някога за... самоубийство?

Всъщност тази вечер телевизията не беше лоша.

 

27 август, неделя, Единбург

 

Брой гледани спектакли 0.

 

2 ч. през нощта. Не мога да заспя. Бас държа, че всички са по щури купони.

3 ч. през нощта. Току-що чух Пърпетуа да се връща, раздаваща присъди на алтернативните комици: „Незряло... пълна детинщина, абсолютна глупост.“ Имам чувството, че смисълът на спектакъла се е изгубил някъде по пътя от сцената до нея.

5 ч. сутринта. В къщата има мъж. Просто го усещам.

6 ч. сутринта. Той е в стаята на Деби от „Маркетинг“. По дяволите.

9,30 ч. сутринта. Събудиха ме ревовете на Пърпетуа: „Някой ще идва ли на поетичния рецитал?!“ После всичко утихна и чух Деби и мъжът да си шушукат, а той да отива в кухнята. После прогърмя гласището на Пърпетуа: „Какво търсите тук?!! Казах, НИКАКВИ ГОСТИ С ПРЕСПИВАНЕ!“

2 ч. следобед. О, Боже, успала съм се.

7 ч. вечерта. Влакът за гара Кингс Крос. О, Божичко. В три се срещнах с Джуд и Джордж. Щяхме да ходим да гледаме представление от въпроси и отговори, но пийнахме по няколко „Блъди Мери“-та и си припомнихме, че представленията от въпроси и отговори ни влияят зле. Пренапрягаш се да измислиш въпрос и непрекъснато вдигаш и сваляш ръка. Най-накрая ти дават да го зададеш в полуприклекнало положение със странен писклив глас, после сядаш, потънал вдън земя от смущение и кимаш като куче от задното стъкло на кола, а към теб се насочва двайсетминутен отговор, който изобщо не те интересува. Пък и преди да разберем какво става, стана 5,30. После се появи Пърпетуа с тълпа народ от службата.

— А, Бриджет — загърмя тя. — Какво гледа? — Настъпи гробно мълчание.

— Всъщност, тъкмо се канех да отида... — започнах уверено аз — ...да хвана влака.

— Не си гледала нищо, нали? — изрева тя. — Във всеки случай ми дължиш седемдесет и пет лири за стаята.

— Какво? — изпелтечих аз.

— Да! — кресна тя. — Трябваше да са петдесет, но за втори човек се плаща допълнително 50 процента.

— Ама... ама нямаше...

— Е, хайде, Бриджет, всички знаем, че беше вкарала мъж — избумтя тя. — Не се тревожи. Това не е любов, това е просто Единбург. Ще направя всичко възможно случката да стигне до Даниел и да му даде добър урок.

 

28 август, понеделник

 

57,5 кг (мн. бира, мн. картофи), алкохолни единици 6, цигари 20, калории 2846.

 

Върнах се, за да заваря телефонно съобщение от мама, интересуваща се дали искам малък миксер за Коледа и напомняща ми, че тази година Коледа е в понеделник, тъй че в петък ли съм щяла да ида или в събота.

Значително по-недразнещо беше писмото от Ричард Финч, редакторът на „Добър ден!“, с което май ми предлага работа. Гласеше само:

Добре, мило. Ставаш.

 

29 август, вторник

 

57,5 кг, алкохолни единици 0 (мн. д.), цигари 3 (д.), калории 1456 (предновоработно здравословно хранене).

 

10,30 ч. сутринта. В службата. Току-що се обадих на Пачули, секретарката на Ричард Финч, и наистина се оказа предложение за работа, но трябва да започна след седмица. Не знам нищо за телевизията, ама чудо голямо, тук съм задръстена в ъгъла и вече е прекалено унизително да работя с Даниел. Най-добре да ида да му съобщя.

11,15 ч. сутринта. Не мога да повярвам. Даниел ме зяпна с пепеливо лице.

— Не можеш да постъпиш така — рече той. — Имаш ли представа колко трудни бяха за мен последните седмици?

Тогава нахлу Пърпетуа, трябва да беше подслушвала на вратата.

— Даниел — избухна тя. — Ти си егоистичен, самовлюбен, манипулативен, емоционален изнудвач. За Бога, ти беше този, който я заряза. Тъй че най-добре ще е да приемеш това.

Внезапно реших, че обичам Пърпетуа, макар и не по лесбийски начин.