Хелън Филдинг
Дневникът на Бриджет Джоунс (13)

Декември
О, Господи

4 декември, понеделник

 

57,5 кг (хммм, трябва да сваля от теглото си преди коледните излишества), алкохолни единици скромни 3, цигари монашески 7, калории 3876 (олеле), проверки на 1471 дали Марк Дарси се е обаждал 6 (д.).

 

Току-що бях до супермаркета и се хванах в неудържим копнеж по коледни елхи, запалени камини, коледни песни и кейкове и т. н. После разбрах защо. Вентилаторите за проветряване до входа, които обикновено бълват миризма на топъл хляб, сега изпращаха въздух с аромат на коледен кейк. Не мога да повярвам на цинизма на това поведение. Напомни ми за любимото ми стихотворение от Уенди Коуп, което гласи:

По Коледа децата пеят и весели камбанки звънкат.

От въздуха студен, на зима лъхащ, лицата и ръцете пламват.

Щастливите семейства в църква ходят и се срещат там.

Ах, как всичко туй ужасно е, когато си сам.

 

Още нямам вест от Марк Дарси.

 

5 декември, вторник

 

57,5 кг (така, от днес наистина съм на диета), алкохолни единици 4 (откриване сезона на празниците), цигари 10, калории 3245 (подобрение), проверки на 1471 6 (стабилен напредък).

 

Вниманието непрекъснато отвличано от каталозите на „Пълен чорап“, изпадащи от всеки вестник. Особено ми допадат кутиите за очила от лъскав метал, отвътре с мека кожа: „Прекалено често очилата се оставят направо на масата и си търсят белята.“ Не бих могла да бъда по-съгласна. „Миниатюрният ключодържател с вградено фенерче «Черна котка» наистина има прост механизъм за включване и изключване, тъй като хвърля обилна червена светлина върху ключалката на всеки котколюбец.“ Комплекти за отглеждане на бонсаи! Ура! „Практикувайте древното изкуство по отглеждането на бонсаи в тази ваничка с вече посадено персийско дръвче.“ Хубаво, много хубаво.

Не мога да не изпитвам тъга по романтичното персийско дръвче, разцъфнало между мен и Марк Дарси, грубо прегазено от подкованите ботуши на Марко Пиер Уайт и майка ми, но се опитвам да гледам философски на нещата. Може би Марк Дарси е прекалено съвършен, чистичък и загладен по ръбовете за мен, с неговите способности, интелигентност, непушене, непиене и караните от шофьори коли. Може да е писано да бъда с някой по-див, по-земен и по сваляч. Като Марко Пиер Уайт например, или едно произволно избрано име — Даниел. Хммм. Както и да е. Трябва да продължавам да живея и да не се самосъжалявам.

Току-що звъннах на Шарън, която каза, че не ми е писано да излизам с Марко Пиер Уайт, а още по-малко — с Даниел. Единственото нещо, от което жената в наши дни се нуждае, е самата себе си. Ура!

2 ч. през нощта. Защо не се обажда Марк Дарси? Защо? Защо? Нима все пак ще бъда наядена от немска овчарка въпреки всички усилия, положени в обратния смисъл? Защо аз. Господи?

 

8 декември, петък

 

58 кг (катастрофа), алкохолни единици 4 (д.), цигари 12 (отлично), купени коледни подаръци 0 (лошо), изпратени картички 0, проверки на 1471 7.

 

4 ч. следобед. Хъмф. Току-що се обади Джуд и точно преди да си кажем довиждане, рече:

— Ще се видим в неделя у Ребека.

— У Ребека? В неделя? Каква Ребека? Каква неделя?

— О, тя не те ли е... Ами, просто организира няколко... май ще дава някаква предколедна вечеря.

— И без това съм заета в неделя — излъгах аз. Поне ще се открие възможност да се напъхам във всички гадни ъгълчета с парцал в ръка. Все си мислех, че Джуд и аз сме еднакво близки с Ребека, тъй че защо кани Джуд, а мен не?

9 ч. вечерта. Прескочих до „192“ за освежителна бутилка вино с Шарън и тя каза:

— Какво ще облечеш на партито на Ребека?

Парти? Значи си е най-истинско парти.

Полунощ. Както и да е. Не бива да се разстройвам толкова. Точно това е нещото, което вече не е важно в живота. Хората трябва да могат да канят само когото искат на своите купони, без останалите да се сърдят дребнаво.

5,30 ч. сутринта. Защо Ребека не ме е поканила на партито си? Защо? Защо? Колко ли още други партита има, на които са поканени всички освен мен? Обзалагам се, че в момента всички са на едно от тях, смеят се и посръбват скъпо шампанско. Никой не ме харесва. Коледа ще бъде пълна пустош откъм партита с изключение на трите партита на 20 декември, когато вечерта съм дежурен редактор.

 

9 декември, събота

 

7,45 ч. сутринта. Събуди ме мама.

— Здравей, миличка. Звъня ти набързо, защото Уна и Джефри питаха какво искаш за Коледа и аз си помислих колко добре ще ти дойде сауна за лице.

Как е възможно след пълното си опозоряване и избягването на косъм от няколко години затвор майка ми просто да скочи в предишното си битие, да флиртува безсрамно с полицаи и да ме изтезава.

— Между другото, ще идваш ли на... — за секунда сърцето ми подскочи при мисълта, че ще каже „студения бюфет с пуйка“ и в тази връзка да спомене Марк Дарси, ама не — ...коледния купон на телевизия „Вайбрант“ във вторник? — весело продължи тя.

Потреперих от унижение. За Бога, та аз работя за телевизия „Вайбрант“.

— Не съм поканена — смотолевих аз. Няма нищо по-лошо от това да признаваш на майка си, че не си твърде популярна.

— О, миличка, как да не си поканена. Всички ще ходят.

— Не съм.

— Е, може пък да не си работила достатъчно дълго там. Както и да е...

— Но, мамо — прекъснах я аз, — ти изобщо не работиш там.

— Е това е различно, миличка. Както и да е, трябва да затварям. Чаооо!

9 ч. сутринта. Кратък миг на купонен оазис, когато по пощата пристигна покана, но се оказа купонен мираж: покана за разпродажба на маркови гримове за очи.

11,30 ч. сутринта. Обадих се на Том в пристъп на параноично отчаяние да разбера иска ли да излезем довечера.

— Съжалявам — изчурулика той. — Ще водя Джером на купон в клуб „Граучо“.

Божичко, мразя Том да е щастлив, доволен и разбиращ се добре с Джером, далеч по-силно предпочитам да е мрачен, несигурен и невротичен. Както самият той никога не се уморява да повтаря: „Винаги е приятно, когато хорските работи не вървят добре.“

— Пък и без това ще се видим утре — продължи да се лигави той — у Ребека.

Том е виждал Ребека само два пъти, и двата пъти у нас, а аз я познавам от девет години. Трябва да ида по магазините и да спра да се самонавивам.

2 ч. следобед. Сблъсках се с Ребека в „Грейм и Грийн“, купуваше шалче за 169 паунда. (Какво им става на тия шалчета? Допреди минута са били чорапоподобни мрежести сита и са се купували на кило по 9,99 паунда и изведнъж трябва да са от много специално кадифе и да струват колкото един телевизор. Догодина сигурно така ще стане с мъжките чорапи или долни гащи и ще се почувстваме изостанали, ако не носим английски кюлоти с дълги крачоли от гладко черно кадифе по 145 паунда чифта.)

— Здрасти — радостно казах аз с надеждата, че кошмарът с партито ще приключи и тя ще каже: „Ще се видим в неделя.“

— О, добър ден — хладно изрече тя, без да ме гледа в очите. — Нямам време да се спирам сега. Страшно бързам.

Когато излезе от магазина, по уредбата бяха пуснали „Кестени в открита жар“, а аз упорито се взирах в една цедка на „Филип Старк“ за 185 лири и преглъщах сълзите си. Мразя Коледа. Всичко е измислено за семейства, любов, топлота, чувства и подаръци и като си нямаш приятел и пари, а майка ти излиза с търсен от полицията португалски престъпник и приятелите ти вече не те искат, изведнъж те обхваща желанието да емигрираш в страна със свиреп мюсюлмански режим, където поне всички жени са поставени извън закона. Както и да е, пет пари не давам. Цяла събота и неделя кротичко ще чета нещо и ще слушам класическа музика. Може би ще дочета „Пътят на глада“.

8,30 ч. вечерта. „Среща на непознат“ беше мн. х. Ще прескоча за още една бутилка вино.

 

11 декември, понеделник

 

Върнах се от работа и заварих ледено съобщение на телефонния секретар. „Бриджет. Ребека е. Знам, че вече работиш в телевизията. Знам, че имаш много по-бляскави купони, на които да ходиш всяка вечер, но все си мислех, че поне ще имаш възпитанието да отговориш на поканата на една приятелка, нищо, че си твърде велика, за да благоволиш да дойдеш на нейното парти.“

Трескаво започнах да звъня на Ребека, но никой не се обади, а и секретарят й не беше включен. Реших да се отбия да й оставя бележка, но се сблъсках на стълбите с Дан австралиеца от долния етаж, с когото се сношавах през април.

— Здрасти, Весела Коледа — похотливо заговори той и застана прекалено плътно до мен. — Намери ли си пощата? — Изгледах го тъпо. — Оставям ти я под вратата, за да не настинеш, като излизаш сутрин по нощничка.

Хукнах нагоре, отметнах изтривалката и там, сгушена под нея като коледно чудо, беше малка купчинка картички, писма и покани, всички адресирани до мен. До мен. До мен. До мен.

 

14 декември, четвъртък

 

57,5 кг, алкохолни единици 2 (лошо, тъй като вчера не погълнах полагаемите ми се единици — трябва утре да наваксам, за да избегна инфаркта), цигари 14 (лошо? или може би добре? Да, едно разумно равнище на никотиновите единици вероятно е полезно, стига да не ги палиш една от друга на някой купон), калории 1500 (отлично), тотофишове 4 (лошо), изпратени картички 0, купени подаръци 0, проверки на 1471 5 (отлично).

 

Купони, купони, купони! Плюс Мат от службата, който току-що се обади да ме пита ще ходя ли на коледния обяд във вторник. Не може да си пада по мен — достатъчно стара съм да му бъда пралеля, но защо тогава ми се обади и вечерта? Не бива да се самозабравям и да допусна купонната треска и обаждането на младок с жълто около устата да ми завъртят главата. Трябва да помня старата поговорка „Парен каша духа“ по отношение потапянето на писалката в служебното мастило. Да не забравям и какво стана последния път, когато свалих подрастващ — гадното унижение на „Ууу, колко си мекичка“ с Гав. Хммм. Сексуално предизвикателният коледен обяд, кой знае защо последван от дискотанци следобед (представата на редактора за веселба), налага труден избор на тоалет. Май ще е най-добре да звънна на Джуд.

 

19 декември, вторник

 

57,7 кг (ама ми остава близо седмица да отслабна три кила за Коледа), алкохолни единици 9 (зле), цигари 30, калории 4240, тотофишове 1 (отлично), изпратени картички 0, получени картички 11, но включват 2 от вестникарчето, 1 от боклукчията, 1 от гаража на „Пежо“ и 1 от хотела, в който пренощувах веднъж по време на командировка преди четири години. Или съм крайно непопулярна, или пък всички тази година изпращат картичките си със закъснение.

 

9 ч. сутринта. Божичко, чувствам се ужасно — тежък махмурлук с драйфане и киселини, а днес е обядът с дискотанците в службата. Не мога да отида. Ще се пръсна от напрежението на неизпълнените коледни задачи. Не съм изпращала картички, не съм купила коледни подаръци, с изключение на вчерашното обречено, паническо пазаруване в обедната почивка, защото осъзнах, че ще видя момичетата за последен път преди Коледа довечера у Магда и Джереми.

Ужасявам се от размяната на подаръци с приятели, тъй като за разлика от семейството, няма начин да разбереш предварително кой ще дава и кой няма да дава и дали подаръците ще са просто символични знаци на обич или истински подаръци, тъй че всичко се превръща в гадно разменяне на котки в чувал. Преди две години купих на Магда прекрасна обица от „Дини Хол“, с което страшно я притесних и я накарах да се чувства крайно нещастна, защото тя не беше ми купила нищо. Затова миналата година не й купих нищо, а тя ме закла със скъпо шишенце „Коко Шанел“. Тази година й купих огромна бутилка шафранено масло и изкуствено архаизирана телена сапунерка, а тя започна да ломоти очевадни лъжи как още не била приключила с коледното си пазаруване. Миналата година Шарън ми подари шише с шампоан за вана във формата на дядо Коледа, тъй че снощи й връчих екстракт от водорасли за кожата на тялото и гел за душ, а тя ме дари с дамска чанта. Освен това бях пъхнала в джоба на палтото си резервно шише с шикозен зехтин като подарък за непредвиден случай, но шишето се изплъзна от палтото ми и се разби на Магдиния килим от „Конран“.

Уф. Защо не може Коледа да бъде без подаръци? Толкова е тъпо, всички се изтощават и отчаяно хвърлят последните си пари за безсмислени подаръчета, които никой не иска: те вече не са знаци за обич, а натоварени с подтекст решения на проблеми. (Хм. Все пак длъжна съм да призная, че страшно се зарадвах на новата чанта.) Какъв е смисълът цялата нация в продължение на шест седмици да се блъска по магазините в лошо настроение и да се подготвя за крайно излишния изпит по вкусовете на другите, на който всички поголовно ги късат и се оказват затрупани с грозни, ненужни стоки? Ако подаръците и картичките отпаднеха изцяло, тогава Коледа, в качеството си на езически празник на радостта, който трябва да поразведри дългите зимни вечери, би била прекрасна. Но щом правителството, религиозните органи, родителите, традицията и т. н. настояват данъкът Коледен подарък да съсипва всичко, защо не накарат всички да отидат и да изхарчат по 500 лири за себе си, а после да разпределят покупките между роднини и приятели, които да им ги увият и дадат, вместо този тормоз по отгадаване на предпочитания?

9,45 ч. сутринта. Току-що говорих с мама.

— Миличка, обаждам се само да ти кажа, че реших тази година да не купувам подаръци. И ти, и Джейми вече знаете, че няма дядо Коледа, а и всички сме толкова заети. Можем само да се порадваме един на друг.

Но ние винаги получаваме подаръци от дядо Коледа, оставени в чорап до краката на леглото! Светът изглежда сив и мрачен. Няма да е истинска Коледа. Божичко, най-добре да тръгвам на работа, но няма да пия нищо на дискообяда, ще бъда само дружелюбна и професионална към Мат, ще постоя до към 3,30 ч. следобед, после ще си тръгна и ще напиша коледните си картички.

2 ч. през нощта. Всчко нред — всчки пияни на службни коледни кпони. Весело. Трябва да поспя, няма кво да съ съблчам.

 

20 декември, сряда

 

5,30 ч. сутринта. О, Господи. О, Господи! Къде съм?

 

21 декември, четвъртък

 

58 кг (всъщност колкото и да е странно, няма причина да не отслабна по Коледа, тъй като съм така натъпкана с храна, че по всяко време след коледната вечеря е съвсем приемливо да отказваш храна под предлог, че си преял. Май това е единственото време на годината, когато можеш да не ядеш.)

От десет дни живея в състояние на несекващ махмурлук и поддържам съществуване без редовно хранене и топла храна.

Коледа е като война. Отиването на пазар по Оксфорд Стрийт е надвиснало над мен като предстояща битка. Кой ли ще ме открие първи — Червеният кръст или германците? Ах. Десет сутринта е. Не съм купила коледни подаръци. Не съм писала коледни картички. Трябва да отивам на работа. Така, няма да близна алкохол до края на живота си. Фъх — телефонът от бойното поле.

Хм. Беше мама, но би могъл да е и Гьобелс, ръчкащ ме да нападна Полша.

— Миличка, обаждам се само да проверя по кое време пристигаш в петък вечерта.

Мама с ненадминато нахалство е планирала показно-сантиментална семейна Коледа, като тя и татко ще се преструват, че цялата изминала година не се е състояла „за благото на децата“ (т. е. на мен и Джейми, който е на трийсет и седем.)

— Мамо, мисля, че вече говорихме за това, няма да идвам в петък, ще дойда за Бъдни вечер. Не помниш ли колко разговора проведохме на тази тема? Първият... още през август...

— О, миличка, не ставай глупава. Не можеш да кукуваш сама в апартамента цяла събота и неделя навръх Коледа. Какво ще ядеш?

Брр. Мразя това. Като че ли, щом си неомъжена, нямаш дом, приятели или отговорности и безочливата ти себичност е единствената причина, по която би могла евентуално да не се отзовеш на нечия покана да прекараш цялата Коледна ваканция, извита под причудлив ъгъл в спален чувал на пода на стаята на някой подрастващ, да белиш цял ден брюкселско зеле за петдесет души и да „разговаряш възпитано“ с извратени типове с думичката „чичо“ пред името, докато те безсрамно те зяпат в гърдите.

От друга страна, брат ми може да идва и да си отива, когато му скимне с благословията и уважението на всички, само защото случайно може да преглътне битуването си с вегетарианска ентусиастка на тема китайска гимнастика. Честно казано, на негово място по-скоро бих запалила собствения си апартамент, отколкото да стоя в него с Бека.

Не мога да повярвам, че майка ми не проявява по-голяма благодарност към Марк Дарси, задето й оправи бакиите. Вместо това той мина в категорията теми, за които не бива да се споменава, като напр. голямата издънка с апартаментите за ползване по ред, а тя се държи, сякаш той не съществува. Не мога да не мисля, че трябва здраво да се е изръсил, за да върнат на всички парите. Мн. мил, добър човек. Очевидно прекалено добър за мен.

Божичко, трябва да сложа чаршафи на леглото. Отвратително е да спиш направо върху набучкан с копчета дюшек. Но къде ли са чаршафите? Ще ми се да имаше нещо за ядене.

 

22 декември, петък

 

Вече е почти Коледа, чувствам се сантиментална по повод Даниел. Не мога да повярвам, че не получих коледна картичка от него (макар че като се замисля, самата аз още не съм изпратила коледните си картички). Струва ми се ненормално, че бяхме толкова близки през годината, а сега изобщо не контактуваме. Мн. тъжно. Може пък Даниел изведнъж да е приел ортодоксалното еврейство. Може пък Марк Дарси да ми звънне утре и да ми пожелае Весела Коледа.

 

23 декември, събота

 

58,5 кг, алкохолни единици 12, цигари 38, калории 2976, приятели и любими хора, сетили се за мен на празнична вълна, 0.

 

6 ч. вечерта. Толкова се радвам, че посрещам празниците сама, неомъжена и вкъщи като принцеса Даяна.

6,05 ч. вечерта. Къде ли са всички? Сигурно са с гаджетата си или са отишли у дома при семействата си. Както и да е, отваря ми се възможност да посвърша някои работи... или пък си имат свои семейства. Бебета. Дребни, пухкави дечица в пижамки, с розови бузки, които радостно гледат елхата. Или пък всички са на голям купон, с изключение на мен. Както и да е. Имам много работа.

6,15 ч. вечерта. Както и да е. Остава само един час до „Среща на непознат“.

6,45 ч. вечерта. О, Боже, толкова съм самотна. Дори Джуд ме забрави. Цяла седмица ми звъня, паникьосана какво да купи на Гадника Ричард. Не трябвало да е твърде скъпо: щяло да изглежда прекалено сериозно или като опит да го лиши от мъжествеността му (мн. д. идея, ако питате мен); не трябвало да е нещо за носене, тъй като въпросът с вкусовете е същинско минно поле и можело да напомни на Гадника Ричард за последното му гадже Гаднярката Джили (при която не искал да се върне, но се правел, че още я обича, за да не се наложи да се влюбва в Джуд — червей). Последната идея беше уиски, но съчетано с нещо друго, някакво дребно подаръче, за да не изглежда евтино или безлично, възможно съчетано с мандарини и шоколадови монети в зависимост от това какво щеше да реши Джуд по повод коледния чорап от гледна точка на постмодернизма — дали е сладникав до повръщане или пък е ужасно остроумен.

7 ч. вечерта. Тревога: Джуд се обади, потънала в сълзи. Идва насам. Гадника Ричард се е върнал при Гаднярката Джили. Джуд се обвинява за подаръка. Слава Богу, че останах вкъщи. Очевидно съм Пратеничка на Бебето Исус на земята да помогна на преследваните по Коледа от главорезите на Ирод, напр. Гадника Ричард. Джуд ще дойде в 7,30.

7,15 ч. вечерта. Проклятие. Пропуснах началото на „Среща на непознат“, защото се обади Том, който идва насам. Джером, след като го взе обратно, пак го е зарязал и се е върнал при бившето си гадже — балетист от кор-де-балета на „Котки“.

7,17 ч. вечерта. Саймън е тръгнал за насам. Приятелката му се е прибрала при съпруга си. Слава Богу, че си останах вкъщи да приютя захвърлените си приятели като майка Тереза или кухня за бездомни. Но аз съм си такава: обичам да обичам другите.

8 ч. вечерта. Ура! Приказно коледно чудо. Току-що се обади Даниел.

— Дшоунш — запреплита език той, — обишам те, Дшоунш. Допушнах ушашна грашка. Проклетата Файфи е направена от пластмаса. Циците й вечно сочат на север. Обишам те, Дшоунш. Идвам да видя как е полата ти.

Даниел. Великолепният, разхвърлян, секси, вълнуващ, страхотен Даниел. Полунощ. Хъмф. Никой не се появи. Гадника Ричард променил решението си и се върнал при Джуд, също като Джером и приятелката на Саймън. Просто силно емоционалният коледен дух по отношение на миналото е разлигавил народа по отношение на бившите гаджета. И Даниел! Обади се в 10 часа.

— Слушай, Бридж. Знаеш, че винаги в събота вечер гледам мач, нали? Да намина ли утре преди футбола?

Вълнуващ? Див? Страхотен? Ха!

1 ч. през нощта. Съвсем сама. Цялата година пълен провал.

5 ч. сутринта. О, по дяволите, какво значение има? Може пък самата Коледа да не е толкова ужасна. Може пък татко и мама на сутринта да излязат сияещи от спалнята, замаяни от чукане, хванати за ръце и свенливо да кажат: „Деца, имаме нещо да ви кажем“, а аз ще бъда шаферка на церемонията по повторното утвърждаване на брачната клетва.

 

24 декември, неделя — Бъдни вечер

 

58 кг, алкохолни единици 1 гадна чашка шери, цигари 2, но не ми се усладиха, защото ги пуших на прозореца, калории вероятно 1 милион, брой светли празнични мисли 0.

 

Полунощ. Мн. объркана кое е реално и кое не. В краката на леглото ми има огромна калъфка от възглавница, която мама остави, като си легнах, с гукащите думи: „Я да видим дали дядо Коледа е дошъл“, пълна до пръсване с подаръци. Мама и татко, които са разделени и пред развод, спят на едно легло. Като ярък контраст брат ми и гаджето му, които от четири години живеят заедно, спят в отделни стаи. Причината за всичко това е неясна, освен може би да не разстроим баба, която е 1) луда и 2) още не е дошла. Единственото нещо, което ме свързва с реалния свят, е, че отново прекарах Бъдни вечер унизително сама в дома на родителите си на единично легло. Може би в този миг татко се опитва да яхне мама. Уф, уф. Не, не. Защо мозъкът ражда подобни мисли?

 

25 декември, понеделник

 

59 кг (о, Боже, превърнала съм се в Дядо Коледа, коледен пудинг или нещо такова), алкохолни единици 2 (пълен триумф), цигари 3 (също), калории 2657 (почти изцяло от сосове за месо), абсолютно шантави коледни подаръци 12, брой коледни подаръци, съдържащи какъвто и да било смисъл, 0, философски разсъждения за значимостта на непорочното раждане 0, брой години, откак бях непорочна, хммм.

 

Затътрих се долу с надеждата, че косата ми не мирише на цигари, за да заваря мама и Уна да обменят политически възгледи, докато режат на кръст брюкселските зелки.

— О, да, смятам, че онзи, как-беше-там, си го бива.

— Да, добър е, успя да прокара оная... как-се-казваше... клауза, която никой не вярваше, че ще прокара.

— А, да, ама все пак, разбираш ли, трябва, трябва да бъде следен отблизо, защото лесно може да я докара до задънена улица като оня, как-му-беше-името, дето водеше миньорите. Знаеш ли? Проблемите ми с пушената сьомга се появяват, когато я ям в комбинация с много шоколад. О, здравей, миличка — каза мама, като ме забеляза. — Е, как смяташ да се облечеш за Коледа?

— Така — смотолевих аз.

— О, Бриджет, не ставай глупава, не можеш да носиш това на Коледа. А сега ще дойдеш ли да кажеш здрасти на леля Уна и чичо Джефри, преди да се преоблечеш? — произнесе тя със специалния си весел, задъхан от не-е-ли-супер-всичко глас, който значи „Прави каквото ти казвам или ще има да патиш.“

— А, Бриджет, ето те и теб! Как е любовта? — захапа ме Джефри и ме дари с една от специалните си прегръдки, червен и повдигащ панталоните си.

— Добре е.

— Значи още си нямаш момче. Дрр! Какво ще те правим?

— Това не е ли шоколадова бисквита? — обади се баба, втренчена право в мен.

— Не се прегърбвай, миличка — изсъска мама.

Мили Боже, помогни ми. Искам си вкъщи. Искам да се върна при собствения си живот. Не се чувствам като възрастна, чувствам се като пубер, който дразни всички наоколо.

— А какво смяташ да правиш относно бебетата, Бриджет? — даде своя принос и Уна.

— Я виж, пенис — извика баба и ни показа голяма опаковка кръгли ментови бонбони.

— Отивам да се преоблека! — казах аз, усмихнах се подмазвачески на мама и избягах в стаята си, отворих прозореца и запалих цигара. После забелязах главата на Джейми да стърчи от прозорец на долния етаж, той също пушеше. Две минути по-късно се отвори прозорчето на банята и от него се проточи фризирана ръждивочервена глава, която запали цигара. Проклетата мама.

12,30 ч. по обяд. Размяната на подаръците беше същински кошмар. Винаги преигравам при получаването на лоши подаръци, като хълцам от възторг, което води до получаването на по-лоши и по-лоши подаръци с всяка изминала година. Така например Бека, която, докато работех в издателството, ми подаряваше влошаваща се поредица от оформени като книги четки за дрехи, обувалки и украшения за коса, тази година ме дари с магнитче за вратата на хладилника с формата на скриптерска дъсчица. Уна, за която нито една домакинска дейност не бива да бъде занемарявана, ми връчи серия минизатварачки за буркани, които да стават за всяка бутилка или буркан в кухнята. Докато мама, която ми прави подаръци, които да ме тормозят и да правят живота ми като нейния, ми подари тенджера за бавно готвене за една порция. „От теб се иска само да запържиш месото, преди да тръгнеш на работа, и да бутнеш някакъв зеленчук.“ (Има ли тя представа колко ми е трудно някои сутрини да си налея чаша вода, без да повърна?)

— Я виж ти. Не било пенис, а бисквита — обади се баба.

— Пам, мисля, че този сос трябва да се прецеди — извика Уна и излезе от кухнята с тенджера в ръце.

О, не. Не и това. Само това не.

— Не мисля така, скъпа. — Мама вече убийствено съскаше през стиснати зъби. — Опита ли да го разбъркаш?

— Не ме учи, Пам — отвърна Уна със застрашителна усмивка. Започнаха да се обикалят една друга като борци на тепих. Това се случва всяка година със соса. За щастие вниманието им беше отвлечено: чу се силен трясък и писък и през френските прозорци нахлу фигура. Хулио.

Всички се вцепениха, а Уна изпищя.

Беше небръснат и стискаше бутилка шери. Запрепъва се към татко и се извиси над него в цял ръст.

— Ти спиш с мойта жена.

— А — отвърна татко. — Весела Коледа, ъъъ... Да ви налея едно шери — а, вече си имате. Много добре. Малко баница с месо?

— Ти спиш — повтори заплашително Хулио — с мойта жена.

— О, каква южняшка кръв, хахаха — обади се кокетливо мама, докато всички останали стояха зяпнали от ужас. Колкото пъти досега бях срещала Хулио, винаги беше чист, соаниран до невъзможност и с мъжка чантичка. Сега беше див, пиян, неподдържан и честно казано, точно типът, по който си падам. Нищо чудно, че мама изглеждаше повече възбудена, отколкото притеснена.

— Хулио, палавник такъв — загука тя. О, Боже. Още беше влюбена в него.

— Ти спиш — продължи Хулио — с него.

Изплю се на китайския килим и се запрепъва нагоре, последван от мама, която щастливо ни подвикна:

— Татко, би ли нарязал месото и поканил всички на масата?

Никой не помръдна.

— Така — заговори татко с напрегнат, сериозен, мъжествен глас. — На горния етаж се намира опасен престъпник, който държи Пам за заложница.

— О, ако питате мен, тя изобщо не се дърпаше — вметна баба в един от редките си и крайно ненавременни моменти на мисловно прояснение. — Я виж ти, в далиите има бисквитка.

Погледнах през прозореца и едва не изхвръкнах от кожата си. През поляната се промъкваше Марк Дарси, гъвкав като юноша, и влезе през френския прозорец. Беше потен, мръсен, с разчорлена коса и разкопчана риза. Дин-дон!

— Стойте си по местата и пазете тишина, сякаш нищо не се е случило — тихо продума той. Всички бяхме толкова сащисани, а той тъй възбуждащо властен, че веднага му се подчинихме като хипнотизирани зомбита.

— Марк — прошепнах аз, като минах покрай него със соса. — Какви ги говориш? Как да не се е случило?

— Не знам дали Хулио не е агресивен. Полицията е отвън. Ако успеем да накараме майка ти да слезе и да го остави сам, ще могат да влязат и да го арестуват.

— Добре. Остави на мен — казах аз и отидох до основата на стълбището.

— Мамо! — ревнах аз. — Не мога да намеря подложките за сервиране.

Всички затаиха дъх. Никакъв отговор.

— Опитай пак — прошепна Марк и ме изгледа с възхита.

— Кажи на Уна да отнесе соса в кухнята — просъсках аз. Той направи, каквото му наредих, след което ми даде знак с вирнат палец. Аз му отвърнах със същото и се изкашлях.

— Мамо! — изкрещях пак нагоре по стълбите. — Знаеш ли къде е цедката? Уна е притеснена за соса.

Десет секунди по-късно се дочу топуркане надолу по стълбите и при нас нахлу мама, доста изчервена.

— Подложките са в шкафа на стената, където си стоят, глупаво дете! Така. Какви ги върши Уна с тоя сос? Май ще трябва да използваме миксера!

Още докато говореше, нагоре по стъпалата затрополиха крака и над нас се чу боричкане.

— Хулио! — писна мама и се юрна към вратата. Инспекторът, когото помнех от участъка, стоеше на прага на дневната.

— Добре, всички да запазят спокойствие. Положението е под контрол — каза той.

Мама трагично изохка, когато във вестибюла се появи Хулио, окован за китката към млад полицай, и го избутаха към пътната врата зад инспектора. Наблюдавах как мама се взема в ръце и оглежда стаята, преценяваща положението.

— Е, слава Богу, че успях да озаптя Хулио — весело заговори тя след известна пауза. — Какво да се прави! Добре ли си, татко?

— Мамче... роклята ти е наопаки — рече той.

Гледах отблъскващата сцена и се чувствах като че ли целият свят се руши около мен. После усетих силна ръка върху моята.

— Хайде — каза Марк.

— Какво?

— Не се казва „какво“, Бриджет, а „моля“ — изсъска мама.

— Госпожо Джоунс — твърдо заговори Марк. — Ще изведа Бриджет да отпразнуваме това, което е останало от рождения ден на Бебето Исус.

Поех дълбоко дъх и се вкопчих в протегнатата ръка на Марк Дарси.

— Весела Коледа на всички — пожелах аз с благосклонна усмивка. — Предполагам, че ще се видим на студения пуешки бюфет.

След това се случи следното:

Марк Дарси ме заведе в Хинтълсъм Хол за шампанско и късен коледен обяд, който беше мн. х. Особено се наслаждавах на свободата да обливам коледната пуйка със сос, без да вземам страна. Коледа без мама и Уна се оказа нещо необичайно и прекрасно. Оказа се освен това неочаквано лесно да разговарям с Марк Дарси, особено при дисекцията на сцената с празничното полицейско преследване на Хулио. От него разбрах, че през последния месец бил прекарал доста време в Португалия в ролята на сладък частен детектив. Каза ми, че проследил Хулио до Фунчал и открил доста неща за местонахождението на парите, но не могъл да убеди Хулио с примамки или заплахи да върне нещо.

— Но сега май ще му се наложи — каза той и се ухили. Марк Дарси наистина е мн. сладък, освен дето е страшно умен.

— Но как така се върна в Англия?

— Е, съжалявам, че ще използвам клише, но открих ахилесовата му пета.

— Какво?

— Не се казва „какво“, Бриджет, казва се „моля“ — рече той, а аз се изкикотих. — Разбрах, че макар майка ти да е най-непоносимата жена на света, Хулио я обича. Наистина я обича.

Проклетата мама, помислих си аз. Как така точно тя се оказа секс-богиня, на която никой не може да устои? Може би в крайна сметка ще трябва да ида в Оцвети ме Красива.

— И какво направи? — попитах аз и си прехапах езика, за да не изкрещя: „А мен? Мен? Мен защо никой не ме обича?“

— Просто му казах, че тя ще прекара Коледа с баща ти и, опасявам се, ще спят в едно легло. Имах усещането, че е достатъчно луд и достатъчно тъп, за да се опита да... ъъъ... развали тези планове.

— Откъде си знаел?

— Шесто чувство. Задължително е за професията ми. — Божке, бива си го.

— Но това е страшно мило от твоя страна — да се откъснеш за толкова време от работата си и всичко останало. Защо го направи?

— Бриджет, — рече той. — Не е ли очевидно?

О, Боже.

Когато се качихме, оказа се, че е наел апартамент. Направо фантастичен, страшно шикарен и много се забавлявахме, използвахме всички глезотийки, предназначени за гостите, пихме още шампанско и той ми разправи колко ме обичал: в интерес на истината същите номера, с които ми излизаше Даниел.

— Но тогава защо не ми се обади преди Коледа? — подозрително попитах аз. — Оставих ти две съобщения.

— Не исках да говоря с теб, докато не свърша работата. А и не смятах, че ме харесваш особено.

— Какво?

— Ами, знаеш. Върза ми тенекия, защото си си сушила косата? А и първия път, когато се видяхме, носех онзи тъп пуловер и чорапи на пчелички, подарък от леля ми, и се държах като кръгъл идиот. Реших, че си ме помислила за безнадежден задръстеняк.

— Ами, да, малко — признах аз. — Но...

— Но, какво?

— Нямаш ли предвид „но, моля“?

Тогава той взе чашата с шампанско от ръката ми, целуна ме и рече:

— Добре, Бриджет Джоунс, сега ще ти дам едно моля!

Взе ме на ръце, отнесе ме на леглото (с балдахин!) и направи такива неща, че когато в бъдеще видя пуловер на ромбове с остро деколте, веднага ще пламна от срам.

 

26 декември, вторник

 

4 ч. сутринта. Най-сетне разгадах тайната да бъдеш щастлива с мъжете и с най-дълбоко съжаление, гняв и непреодолимо чувство на поражение трябва да я формулирам с думите на една прелюбодейка, съучастница на престъпник и телевизионна знаменитост: „Не се казва «какво», миличка, казва се «моля», и друг път да слушаш майка си.“