Хелън Филдинг
Дневникът на Бриджет Джоунс (6)

Май
Бъдеща майка

1 май, понеделник

 

Алкохолни единици 0, цигари 0, калории 4200 (ям за двама).

 

Сериозно си мисля, че съм бременна. Как можахме да бъдем толкова тъпи? Даниел и аз бяхме тъй отнесени от еуфорията, че пак сме заедно, че действителността сякаш излетя през прозореца и след като веднъж започнахме... о, не искам да говоря за това. Тази сутрин определено усетих признаци на утринно прилошаване, но може да е и защото имах такъв махмурлук, след като Даниел вчера най-сетне си тръгна, че изядох следните неща в опит да се почувствам по-добре:

2 пакетчета нарязано сирене „Ементал“

1 литър прясно изцеден портокалов сок

1 опечен необелен картоф, студен

2 парчета неопечен изварен сладкиш с лимонова есенция (много лек, освен това нищо чудно да ям за двама)

1 „Милки уей“ (само 125 калории. Възторжената реакция на тялото ми на изварения сладкиш подсказва, че бебето се нуждае от захар)

1 шоколадов „Виенски десерт“ със сметана отгоре (лакомото бебе е много взискателно)

Броколи на пара (опит да подхраня бебето и да спра да го глезя от сега)

4 студени кренвирша (единствената консерва в бюфета — прекалено съм изтощена от бременността да ходя отново на пазар)

Майчице. Започвам да се увличам по идеята за мен като майка в стил Калвин Клайн, евент. облечена с изрязана фланелка или подхвърляща бебето във въздуха, доволно засмяна на реклама за газов котлон, филмова комедия или нещо подобно.

Днес в службата Пърпетуа беше особено гадна, прекара 45 минути на телефона с Дездемона в дискусия дали жълтите стени ще вървят на розовосивите щори или двамата с Хюго да не се отдадат на кървавочервено с фриз от цветчета. В продължение на петнайсет минути не казваше нищо друго освен „Точно така... не, точно така, точно така“ и после завърши с „Разбира се, в известен смисъл човек може да приведе същите доводи и за червеното.“

Вместо да ми се прище да я замеря с нещо по главата, аз се усмихвах с безспорна святост, като си мислех колко скоро всички тези неща ще станат несъществени за мен на фона на грижите за едно крехко човеченце. После открих цял нов свят от фантазии за Даниел: Даниел, носещ бебето в кенгуру, Даниел, бързащ да се прибере от работа, очарован да ни завари розови и честити във ваната, а в по-следващите години да е невероятно впечатляващ на родителските срещи.

Но тогава се появи Даниел. Не бях го виждала да изглежда по-зле. Единственото възможно обяснение е, че след като вчера си тръгна от мен, е продължил да пие. Хвърли ми кратък поглед с изражение на кръволок. Изведнъж фантазиите се смениха с образи от филма „Барфлай“, където двамата през цялото време бяха мъртвопияни, крещяха и се замеряха с бутилки, или пък от „Тиня“ на Хари Енфилд с Даниел, който реве: „Бридж! Бебето! Пищи! Та се къса!“

А аз отговарям: „Даниел, пуша си цигарката.“

 

3 май, сряда

 

56 кг^[1] (Олеле. Бебето расте с чудовищна, неестествена бързина), алкохолни единици 0, цигари 0, калории 3100 (ама предимно от картофи, о, Боже).

 

Помощ. Понеделник и почти целия вторник май живях с мисълта, че съм бременна, но знаех, че всъщност не съм, също като когато се прибирате късно през нощта и ви се струва, че някой ви следи, но знаете, че няма никой. Но после изведнъж ви стисват за гушата, а на мен ми закъснява с два дни. Цял понеделник Даниел не ми обръщаше никакво внимание, после ме хвана в 6 ч. вечерта и каза: „Слушай, заминавам за Манчестър до края на седмицата. Ще се видим в неделя вечерта, нали?“ Не се обади. Самотна майка съм.

 

4 май, четвъртък

 

56,3 кг, алкохолни единици 0, цигари 0, картофи 12.

 

Отидох в аптеката да си купя дискретно тест за бременност. Тъкмо посочвах кутийката на продавачката с ниско наведена глава, като се ругаех, че не се сетих да си надяна пръстен на брачния пръст, когато аптекарят изрева: „Тест за бременност ли искате?“

— Шшпт — изсъсках аз и погледнах през рамо.

— Колко е закъснението на менструацията ви? — прогърмя той. — По-добре ще е да ви дам синия тест. Казва дали сте бременна още на първия ден след закъснението на менструацията.

Грабнах предложения син тест, подадох тъпите осем лири и деветдесет и пет и избягах.

Тази сутрин прекарах първите два часа във взиране в чантата, сякаш в нея имаше бомба. В 11,30 не издържах повече, грабнах чантата, влязох в асансьора и отидох в тоалетната два етажа по-долу, за да избегна риска някой да чуе, че издавам подозрително шумолкане. Кой знае защо цялата работа внезапно ме накара да се почувствам бясна на Даниел. Това беше и негова отговорност, ама на него не му се налагаше да харчи 8,95 паунда и да се крие по тоалетните, опитвайки се да се изпишка върху клечка. Отворих гневно опаковката, като хвърлих кутийката и всичко останало в кошчето, и свърших работата, после оставих клечката наопаки върху капака на чинията, без да я гледам. Три минути. Нямаше начин да наблюдавам как съдбата ми се подпечатва от бавно пълзяща синя чертичка. Не знам как преживях тези сто и осемдесет секунди, последните ми свободни сто и осемдесет секунди, взех клечката и едва не изпищях. Там, в малкото прозорче, се виждаше тънка синя чертичка, ясна като на длан. Ааах! Ааах!

След 45 минути тъпо взиране в компютъра, опитвайки се да си представя, че Пърпетуа е мексикански кактус всеки път, когато ме питаше какво ми е, скочих и отидох до уличния телефон да се обадя на Шарън. Проклетата Пърпетуа. Ако Пърпетуа се уплаши, че е бременна, зад гърба й стоят толкова английски институции, че ще тръгне по пътеката в църквата, накипрена в булчинска рокля на „Аманда Уейкли“, точно след десет минути. Вън шумът от трафика беше тъй оглушителен, че не можах да накарам Шарън да разбере.

— Какво? Бриджет! Не те чувам. Неприятности с полицията ли имаш?

— Не — смотолевих аз. — Със синята чертичка в теста за бременност.

— Божичко. Среща след петнайсет минути в „Кафе Руж“.

Макар да беше едва 12,45, реших, че една водка с портокалов сок няма да ми навреди, тъй като случаят беше крайно реанимационен, но после се сетих, че бебето не бива да пие водка. Чаках, чувствайки се като някакъв рядък хермафродит или Блъсни-ме-дръпни-ме, изпитваща най-ярки противоречиви чувства за бебето, едновременно присъщи на мъжа и на жената. От една страна, бях спокойна и уравновесена спрямо Даниел, доволна, че съм истинска жена — толкова неустоимо плодовита! — и си представях розова, пухкава бебешка кожа, малко същественце, което да обичам, и сладките бебешки дрешки на „Ралф Лоран“. От друга страна, си мислех, о, Божичко, животът ми свърши, Даниел е буйстващ алкохолик и когато разбере, ще ме убие и излежи. Вече няма да има вечери навън с момичетата, пазаруване, флиртове, секс, бутилки с вино и цигари. Вместо това щях да се превърна в отблъскваща, надуваща се млекоцентрала, която никой няма да харесва и която няма да може да се побере в нито един от панталоните си, особено в новите си киселиннозелени джинси „Агнес Б“. Предполагам, че това объркване е цената, която трябва да платя, за да стана съвременна жена, вместо да следвам естествения ход на природата, както щеше да се случи, когато бях на осемнайсет и възнамерявах да се омъжа за Абнър Римингтьн в нортхамптънширския автобус. Когато пристигна Шарън, намусено й подадох под масата теста за бременност с ярката му синя чертичка.

— Това ли е? — запита тя.

— Естествено, че е това — изръмжах аз. — Какво мислиш, че е? Мобифон?

— Ти — рече тя — си невероятно смешно същество. Не прочете ли обясненията? Трябва да има две сини чертички. Едната е само за доказателство, че тестът работи. Една чертичка значи, че не си бременна, малоумнице.

Прибрах се у дома, за да чуя телефонното съобщение от майка ми: „Миличка, обади ми се веднага. Нервите ми са на дантела.“

Нейните нерви били на дантела!

 

5 май, петък

 

56 кг (о, мамка, му, не мога да скъсам с дълговечния навик да се тегля, особено след травмата от бременността — в бъдеще ще се подложа на някаква терапия), алкохолни единици 6 (ура!), цигари 25, калории 1895, тотофишове 3.

 

Прекарах сутринта в жалейка по изгубеното бебе, но се поразвеселих, когато се обади Том и предложи да пийнем на обяд по едно „Блъди Мери“, за да дадем здравословен начален тласък на почивните дни. Прибрах се и заварих сприхаво съобщение от майка ми, че постъпвала в санаториум и щяла да ми се обади по-късно. Интересно какво става. Вероятно е съсипана от прекалено многото подаръци от „Тифани“, изпратени от обожатели, и от предложенията за работа от страна на различните конкурентни телевизии.

11,45 вечерта. Току-що се обади Даниел от Манчестър.

— Добре ли мина седмицата? — попита.

— Благодаря, супер беше — бодро отвърнах аз. Благодаря супер. Ха! Четох някъде, че най-добрият дар, който една жена може да поднесе на мъжа, е спокойствието, тъй че не бих могла още в началото на връзката ни да призная, че в мига, в който се е обърнал с гръб към мен, аз съм изпаднала в невротична хистерия по повод несъществуваща бременност.

Е, какво пък. На кого му пука? Ще се видим утре вечерта. Ура! Лалала.

 

6 май, събота — Ден на победата

 

56,5 кг, алкохолни единици 6, цигари 25, калории 3800 (ама празнувах годишнината от края на купонната система), познати числа на лотария 0 (зле).

 

Събудих се в Деня на победата насред необичайна за сезона жега, опитах се да пробудя у себе си вихър от чувства по повод края на войната, освобождаването на Европа, прекрасно, прекрасно и т. н. Да си кажа правичката, чувствам се отвратително. Всъщност „изолирана“ май е думата, която търся. Нямам никакви дядовци. Татко е изцяло погълнат от подготовката на градинско празненство у Алкънбери, на което, по неясни причини, ще подхвърля палачинки в тиган. Мама ще се върне на улицата, на която е израснала в Челтнъм, на празненство с пържено китово месо, вероятно с Хулио. (Слава Богу поне, че не избяга с немец.)

Никой от приятелите ми няма да организира нещо. Ще изглежда някак си излагащо ентусиазирано и някак си неуместно, с намек за положителен подход към живота или че крадешком се опитваме да се присламчим към нещо, с което нямаме нищо общо. Мисълта ми е, че когато войната е свършила, аз вероятно не съм била дори яйце. Била съм нищо, докато те всички са се били и варили мармалад от моркови или каквото там са правили.

Тази идея ме отблъсква и се колебая дали да не се обадя на мама да разбера дали вече е имала менструация, когато войната е свършила. Интересно дали яйцата се образуват едно по едно, или се съхраняват от деня на раждането в някаква микроформа до момента на активирането им? Бих ли могла по някакъв начин да усетя края на войната като складирано яйце? Само да имах дядо, щях да му измъкна всичко, като се преструвам на мила внучка. Я стига, отивам на пазар.

7 ч. вечерта. Жегата накара тялото ми да удвои размерите си, кълна се. Никога вече няма да стъпя в обществена пробна. В „Уеърхаус“ една рокля се заклещи под мишниците ми, докато се мъчех да я съблека и накрая се оказа, че се блъскам наоколо с обърнат наопаки плат вместо глава, размахала ръце във въздуха, с разголени стомах и бедра, изложени на вниманието на събралите се хихикащи петнайсетгодишни. Когато се опитах да издърпам тъпата рокля надолу и да я събуя, тя се заклещи на ханша ми.

Мразя обществените пробни. Всички хвърлят крадливи погледи към телата на другите, но никой не те гледа в очите. Винаги има момичета, които знаят, че изглеждат фантастично във всичко, и танцуват сияещи наоколо, отмятат коси и заемат пози на манекенки пред огледалото с думите: „Не изглеждам ли дебела?“, отправени към задължително охранените си приятели, които, каквото и да облекат, приличат на биволи.

Но и без това пазаруването беше катастрофа. Знам, че начинът да пазаруваш е да купиш няколко подбрани неща от „Никол Фархи“ и „Уисълс и Джоузеф“, но цените там така ме ужасяват, че притичвам обратно до „Уеърхаус“ и „Мис Селфридж“, радвам се на богат избор рокли по 34,99 паунда, заклещвам ги на ставата си, после си купувам неща от „Маркс и Спенсър“, защото там не се налага да ги пробвам и поне съм купила нещо.

Прибрах се с четири покупки, все неподходящи и неотиващи ми. Едната ще престои две години зад стола в спалнята в плика си от „Маркс и Спенсър“. Другите три ще бъдат разменени за кредитни бележки от „Боулс“, „Уеърхаус“ и т. н, които впоследствие ще загубя. По този начин се разделих със 119 лири, които щяха да ми стигнат да си купя нещо наистина хубаво от „Никол Фархи“, като например много тясна тениска.

Съзнавам, че това е наказание, задето съм обладана от пазаруването по един плитък материалистичен начин, вместо да нося цяло лято една и съща рокля от мека, екологично издържана целулоза и да тегля една черта отзад на прасците си, също и защото не успях да съм част от празнуването на Деня на победата. Защо да не звънна на Том и да не организираме едно хубаво празненство за понеделник, който е неработен ден? Възможно е да го организираме като кичозна пародия на Деня на победата, нещо като кралската сватба. Не, не става, не е редно да иронизираме покойници. А съществува и проблемът със знамената. Половината от приятелите на Том са били в Антинацистката лига и биха приели наличието на националното знаме като намек, че очакваме скинхеди. Какво ли би станало, ако нашето поколение трябваше да се бие във война? Е, добре, време е да пийна нещо. Даниел скоро ще дойде. Най-добре да започвам приготовленията.

11,59 ч. вечерта. Проклятие. Крия се в кухнята да изпуша една. Даниел спи. Всъщност съм убедена, че се преструва, че спи. Напълно смахната вечер. Разбрах, че цялата ни връзка се крепи на идеята, че един от двама ни трябва да се дърпа от секса. Прекарването на цяла вечер заедно с идеята, че очакваме един от друг в края й да правим секс, беше, меко казано, чудновато. Гледахме по телевизията празнуването на Деня на победата, ръката на Даниел беше неудобно преметната през раменете ми, сякаш бяхме двойка четиринайсетгодишни на кино. Наистина страшно ми убиваше на врата, но не ми беше удобно да го помоля да я махне. После, когато вече стана невъзможно да избегнем темата, че е време да си лягаме, започнахме да се държим страшно официално и по английски. Вместо да вземем да разкъсваме дрехите си като животни, стояхме и се подканвахме „Иди първо ти в банята.“

— Не! След теб!

— Не, не, не! След теб!

— Наистина! Настоявам!

— Не, не, и дума не може да става. Ще ти намеря чиста кърпа и миниатюрни сапунчета с форма на мида.

После се озовахме легнали един до друг, без да се докосваме, сякаш бяхме Моркамб и Мъдрия, или Джон Ноукс и Валери Сингълтън в „Къщата на Синия Питър“. Ако има Бог, бих искала смирено да Го помоля, като същевременно Му изясня извън всяко съмнение, че съм Му дълбоко благодарна, задето изведнъж превърна Даниел в редовно явление в дома ми след толкова душевно ебаване, но все пак да не Му позволява да ляга в леглото с пижама и очила за четене, да се взира в някаква книга в продължение на 25 минути, после да гаси лампата и да се обръща с гръб, а отново да го превърне в голия похотлив сексуален змей, когото познавах и обичах. Като ти благодаря за вниманието, което отдели на този въпрос, Боже, оставам винаги Твоя.

 

13 май, събота

 

57,5 кг, цигари 7, калории 1145, тотофишове 5 (спечелих две лири и следователно общи разходи за тото само три лири, мн. д.), за същинската лотария 2 лири, брой познати числа 1 (напредък).

 

Как е възможно да съм наддала само четвърт килограм след снощната оргия на преяждане? Може би храната и теглото се държат като чесъна и лошия дъх: ако изядеш няколко глави чесън, дъхът ти изобщо няма да мирише; по същия начин, ако поглъщаш огромни количества храна, няма да надебелееш: странно развеселяваща теория, но създава мн. лошо състояние в главата. Препоръчвам отстраняване за щателно прочистване. Все пак си струваше да прекарам една прекрасна вечер на пиянски феминистки дрънканици с Шарън и Джуд.

Изконсумирани бяха невероятни количества храна и вино, тъй като щедрите момичета, освен дето донесоха по една бутилка вино всяка, бяха накупили едно-друго от „Маркс и Спенсър“. Следователно в допълнение към вечерята от три блюда и двете бутилки вино (1 газирано и 1 бяло), които вече бях купила от „Маркс и Спенсър“ (искам да кажа, приготвила след цял ден слугинаж над горещата печка), имаше:

1 кутия хумус [Ориенталско пюре от нахут, тахан и пр. — Б. пр.] & малки арабски питки.

12 пушени сьомги с топено сирене.

12 минипици.

1 малинова торта.

1 торта тарамису (коктейлен размер).

2 швейцарски шоколада.

Шарън беше във вихъра си. В 8,35 вече крещеше с пълно гърло „Копелета!“, докато изливаше пълна чаша „Кир Роял“ направо в гърлото си. „Тъпи, мазни, нагли, манипулиращи, самовлюбени копелета. Съществуват в тотална култура на «всичко ми е позволено». Я ми подай една питка.“

Джуд беше в депресия, защото Гадника Ричард, с когото в момента е пак разделена, не спира да й се обажда, да й подхвърля малки вербални уловки, намекващи, че иска да се съберат отново, само за да поддържа интереса й, но заедно с това се застрахова с твърдения, че искал да бъдат „само приятели“ (измамна, отровна концепция). А снощи провел невероятно високомерен, покровителствен телефонен разговор, като я запитал дали смята да ходи на купон у техен общ приятел.

— Е, в такъв случай, аз няма да дойда — тръснал той. — Не. Никак няма да е честно спрямо теб. Разбираш ли, исках да доведа една... е, нещо като гадже. Всъщност нищо сериозно. Просто момиче, достатъчно тъпо да ми позволи да го чукам от две седмици.

— Какво? — избухна Шарън и започна да аленее. — Това е най-гнусното нещо, което съм чувала някой да казва на жена. Нагъл малък плъх! Как се осмелява да си позволява да се отнася с теб както му хрумне под името приятелство, а после да се чувства велик, като се опитва да те разстрои с онова идиотско ново гадже. Ако наистина не е искал да нарани чувствата ти, щеше да си замълчи и да дойде сам на купона, вместо да размахва под носа ти проклетото си гадже.

— „Приятели“? Ха! По-скоро Врагове! — щастливо изкрещях аз, като захапах поредната цигара и две парченца сьомга. — Копеле!

Към 11,30 Шарън беше на пълен и ненадминат брътвежен автопилот.

— Преди десет години на хората, които са се тревожили за природната среда, са се подигравали, наричали са ги „обути в сандали брадати откачалки“, а сега вижте могъществото на зеления консуматор — викаше тя, като забиваше пръсти в тирамисуто и ги прехвърляше директно в устата си. — След години същото ще стане и с феминизма. Вече няма да има мъже, които напускат семействата и постменструалните си съпруги заради младички любовници, или пък опитващи се да замаят тавите на жените с покровителствена фукня как всички други жени се хвърляли в краката им, или опитващи се да правят секс с жени без нежност и преданост, защото младите любовници и жените ще се завъртят на сто и осемдесет градуса и ще им кажат да се омитат, и мъжете няма да имат секс или жени, докато не се научат да се държат прилично, вместо да пропълзяват в леглата на жените с тяхното ЛАЙНЯНО, САМОДОВОЛНО, САМОВЛЮБЕНО ДЪРЖАНЕ!

— Копелета! — изскимтя Джуд и се задави с виното си „Пино Грижо“.

— Копелета! — подхванах и аз с пълна с малинова торта и тирамису уста.

— Проклети копелета! — кресна Джуд и запали цигарата си от фаса на предишната.

Точно в този миг на вратата се позвъни.

— Бас държа, че е Даниел, проклетото му копеле — рекох аз. — Какво има? — ревнах в домофона.

— О, миличка, здрасти — заговори Даниел с най-милия си, най-вежлив глас. — Наистина съжалявам, че те безпокоя. Обаждах се по-рано и оставих съобщение на телефонния ти секретар. Цяла вечер бях заклещен в най-досадното директорско съвещание, което можеш да си представиш, а така ми се искаше да те видя. Само ще те цункам и ще си тръгна, ако желаеш. Мога ли да се кача?

— Бррр. Добре тогава — промърморих намусено, натиснах копчето и се втурнах обратно към масата. — Проклето копеле.

— Култура на „всичко ми е позволено“ — изръмжа Шарън. — Готвене, подкрепа, тела на красиви млади момичета, когато остареят и затлъстеят. Мислят си, че жените ще им дават всичко, защото им се полага... Ей, да не би виното да свърши?

А после на стълбите се появи Даниел, любящо усмихнат. Изглеждаше уморен, но все пак със свежо лице, гладко избръснат и много спретнат в костюма си. Носеше три кутии шоколадови бонбони.

— Купих по една за всяка — рече той с похотливо повдигната вежда, — да си хапнете с кафето. Не си прекъсвайте разговора заради мен. Напазарувах за почивните дни.

Внесе осем плика с покупки в кухнята и започна да ги разтоварва. В този момент звънна телефонът. Беше фирмата за минитаксита, на която момичетата се бяха обадили преди половин час, да съобщи, че на Ладброук Гроув има огромно задръстване, а и всичките им коли неочаквано се повредили и щели да могат да дойдат най-рано след три часа.

— В каква посока сте? — запита Даниел. — Ще ви закарам. Не можете да се мотаете из улиците да търсите такси по това време.

Докато момичетата се суетяха наоколо да търсят чантите си и глупаво се хилеха на Даниел, започнах да унищожавам всички бонбони с орехи, пралини, фъдж и карамел от моята кутия, изпитваща смайваща смесица от самодоволство и гордост, че имам такъв идеален приятел, когото момичетата видимо умираха да чукат, и едновременно с това бяс към обикновено отвратителния пияница-сексист, който развали хубавата ни феминистка вечер с извратените си преструвки, че е идеалният мъж. Хм. Ще видим колко ще продължи това, мислех си аз, докато го чаках да се върне.

Когато се върна, изтича нагоре по стълбите, взе ме на ръце и ме отнесе в спалнята.

— Получаваш допълнително шоколадче, задето си хубава, дори когато си подпийнала — рече той и извади от джоба си увито в станиол шоколадово сърце. А после...

Мммммм.

 

14 май, неделя

 

7 ч. вечерта. Мразя неделните вечери. Имам чувството, че трябва да си пиша домашното. Трябва да приключа до утре каталога за Пърпетуа. Я преди това да се обадя на Джуд.

7,05 ч. вечерта. Никой не се обажда. Хммммф. Залавям се за работа.

7,10 ч. вечерта. Мисля да се обадя на Шарън.

7,45 ч. вечерта. Шарън ми се разсърди, дето се обадих, защото току-що се била прибрала и се канела да позвъни на 1471 да провери дали мъжът, с когото излиза, й е звънял, докато я нямало, а сега вместо неговия се беше запаметил моят номер.

Смятам 1471 за блестящо изобретение, което мигновено ви разкрива номера на последния телефон, от който са ви търсили. Всъщност в това има известна доза ирония, защото, когато най-напред научихме за 1471, Шарън беше категорично против него и го смяташе за брутална експлоатация от страна на „Бритиш Телеком“ по отношение на склонните към вманиачаване личности и очакваше епидемия от разрушени взаимоотношения в рамките на британското народонаселение. Някои хора го използвали най-малко по двайсет пъти на ден. От друга страна, Джуд силно подкрепи 1471, но се съгласи, че ако току-що си скъсала с някого или си започнала да спиш с друг, номерът удвоява потенциала на трагедията, когато се прибереш вкъщи: трагедията няма-запаметени-номера-на-1471 само утежнява трагедията няма-съобщения-на-телефонния-секретар, или трагедията запаметеният-номер-е-на-мама.

Оказва се, че американският еквивалент на 1471 ти казва всички номера, от които са ти се обаждали след последния път, когато си проверявал, и при това колко пъти. Потрепервам от ужас при мисълта за собствените си маниакални обаждания на Даниел в ранните дни на нашата връзка, разголени по този начин. Хубавото тук е, че ако набереш 1471 преди да позвъниш, номерът ти няма да бъде записан на телефона на другия човек. Джуд казва, че все пак трябва да внимаваме, защото, ако си изцяло обзет от мисълта за някого и случайно му звъннеш, когато си е вкъщи, и затвориш, а не се запамети никакъв номер, той пак може да отгатне, че си ти. Трябва да си отварям очите Даниел да не научи тези трикове.

9,30 ч. вечерта. Реших да отскоча до ъгъла за цигари. Като се качвах по стълбите, чух телефонът да звъни. Внезапно сещайки се, че забравих да включа телефонния секретар след разговора с Том, хукнах нагоре, изсипах съдържанието на чантата си на пода, за да открия ключа, и се хвърлих към телефона, който в същия миг спря да звъни. Тъкмо бях влязла в тоалетната и отново зазвъня. Докато изляза, спря. Когато се отдалечих, пак започна. Най-сетне го хванах.

— О, здравей, мило, познай какво!

Мама.

— Какво? — отчаяно запитах аз.

— Ще те водя да ти оправят цветовете! И моля те, стига с това „какво“! Оцвети ме Красива. Омръзна ми до смърт да те гледам в тия сивкави развлечени дрехи. Приличаш на последователка на председателя Мао.

— Мамо. Сега не мога да говоря. Очаквам...

— Хайде, хайде, Бриджет. Не ми се слушат глупости — отсече тя с глас, който по злост можеше да съперничи на Чингис Хан. — Мейвис Ендърби изглеждаше ужасно в ония бежови и жабешки цветове, но след като беше на сесия по подбиране на цветове, сега се носи цялата в прекрасно сигнално цикламено и яркозелено и изглежда с двайсет години по-млада.

— Но аз не искам да се нося в сигнално цикламено и яркозелено — просъсках през стиснати зъби.

— Виж, детето ми, Мейвис е Зима. И аз съм Зима, но ти трябва да си Лято като Уна и да си по-пастелна. Не се знае обаче, докато не ти сложат кърпата на главата.

— Ммм, няма да ходя в Оцветете ме Красива — отчаяно изхриптях аз.

— Бриджет, не ми се слуша повече. Леля ти Уна тъкмо ми разправяше онзи ден, че ако си носила нещо поне малко по-ярко и весело на шведската маса с пуйката, Марк Дарси може би щеше да прояви по-голям интерес. Никой не иска приятелка, която се мотае наоколо с външен вид на излязла от Аушвиц, миличка.

Тъкмо щях да й кажа, че си имам приятел, въпреки че съм облечена от главата до петите в сиво, но перспективата Даниел и аз да станем централна тема на разговори, завършващи с неизчерпаеми народни мъдрости от страна на майка ми, ме спря. Най-сетне успях да я накарам да млъкне за Оцвети ме Красива, като й казах, че ще си помисля.

 

17 май, вторник

 

56,5 кг (ура!), цигари 7 (мн. д.), алкохолни единици 6 (мн. д. — мн. чиста).

Даниел продължава да е страхотен. Как може всички така да са грешили за него? Главата ми е пълна с копнежи и фантазии да живея с него в разни апартаменти и да тичаме двама по плажа заедно с мъничко отроче, като в реклама на Калвин Клайн, превърнали се в модерни Самодоволни Женени, вместо да сме овчедушни Единаци. Тръгвам да се видя с Магда.

11 ч. вечерта. Хммм. Даваща храна за мисли вечеря с Магда, която е мн. потисната във връзка с Джереми. Вечерта на автомобилната аларма и бурния скандал на моята улица била в резултат на подхвърляне от страна на Уони-Балони, че видяла Джереми в „Харбър Клъб“ с момиче, чието описание подозрително съвпадаше с външността на вещицата, с която го видях преди няколко седмици. След това Магда направо ме попита дали съм чула, или видяла нещо и аз й разправих за вещицата с костюма от „Уисълс“.

Оказва се, че Джереми си признал за наличието на флирт и че бил силно привлечен от това момиче. Но не били спали, твърдял той. На Магда обаче й е дошло до гуша.

— Отживей си, докато си сама. Бридж — каза тя. — Родиш ли веднъж деца, зарежеш ли работата си, изпадаш в невероятно уязвима позиция. Знам, че Джереми смята живота ми за безкраен празник, но всъщност той е тежък труд, свързан с целодневните грижи около бебе и едва проходило дете, който няма край. Когато вечер Джереми се прибере вкъщи, иска да вдигне крака, да бъде нахранен и както вече ми се струва, да мечтае за момичета с впити клинове в „Харбър Клъб“. Преди си имах хубава работа. Знам с положителност, че е много по-приятно да ходиш на работа, да се докарваш, да флиртуваш с колеги и да обядваш с приятни хора, отколкото да ходиш до проклетия супермаркет и да вземаш Хари от детските ясли. Но той живее с мрачната представа, че съм встрастена към „Харви Никълс“ [Скъп универсален магазин в Лондон. — Б. пр.] жена, която обядва, докато той с пот на челото печели пари.

Магда е толкова красива. Гледах я как безутешно върти в ръка чашата с шампанско и се чудех какъв ли е верният отговор за нас, момичетата. Чуждата кокошка е патица. Колко пъти само съм била смачкана, потисната, мислеща колко съм безполезна, как прекарвам всяка събота вечер мъртвопияна и хленчеща пред Джуд и Шарън или Том колко съм нещастна, че си нямам гадже, боря се да свържа двата края и всички ми се подиграват, че съм вкисната стара мома, докато Магда живее в голяма къща с осем вида макарони в буркани и по цял ден обикаля магазините. И все пак ей я на, съкрушена, нещастна и неуверена, твърдяща, че аз съм щастливка...

— Ооо, между другото — рече тя и се разведри, — като стана дума за „Харви Никълс“, днес си купих оттам страхотна рокля — червена, с две копченца отстрани на врата, много добре скроена, за 280 лири. Божичко, Бридж, толкова ми се иска да съм като теб и да мога да имам безпроблемни връзки. Или в неделя сутринта два часа да се кисна в пенлива вана. Или да отсъствам по цяла нощ, без да ми задават въпроси. Какво ще кажеш утре сутринта да обиколим магазините?

— Ъъъ. Ами трябва да ходя на работа — отвърнах аз.

— О — рече Магда, сякаш се изненада за миг. — Знаеш ли — продължи тя, като не спираше да върти чашата за шампанско, — веднъж получила усещането, че мъжът ти предпочита друга жена, стоенето вкъщи става направо непоносимо. Непрекъснато си представяш различните типове жени, с които се сблъсква навън по света. Чувстваш се съвсем безсилна.

Сетих се за майка ми.

— Можеш да вземеш властта — рекох — с безкръвен преврат. Върни се на работа. Намери си любовник. Върни му го със същата монета.

— Не и с две деца под тригодишна възраст — примирено отсече тя. — Мисля, че ще трябва да легна на каквото съм си постлала.

Божичко. Както Том никога не се уморява да ми повтаря със задгробен глас, сложил ръка на китката ми и взрян в очите ми с тревожен поглед: „Само жените кървят.“

 

19 май, петък

 

55 кг (отслабнала съм с два килограма буквално за една нощ — вероятно съм яла храна, която изгаря повече калории, отколкото създава, напр. мн. хрупкава маруля), алкохолни единици 4 (скромно), цигари 21 (лошо), тотофишове 4 (не мн. д.).

 

4,30 ч. следобед. Точно когато Пърпетуа ми дишаше във врата, за да не закъснее за седмичната си почивка в Глостършир в хотел „Трихиърнс“, телефонът звънна.

— Здравей, миличка! — Майка ми. — Можеш ли да отгатнеш? Открих невероятна възможност за теб.

— Каква? — намусено смотолевих аз.

— Ще се появиш по телевизията — обяви тя възторжено, а аз ударих глава в писалището. — Утре в десет сутринта пристигам при теб с екипа. Ах, миличка, сигурно подскачаш от радост!

— Мамо. Ако дойдеш в апартамента ми с телевизионен екип, няма да съм там.

— Трябва да бъдеш — ледено произнесе тя.

— Не — рекох аз. Но суетата малко по малко започна да надделява. — Все пак защо? Какво?

— Ах, детенце — загука тя. — Искат някоя по-млада от мен, която да интервюирам за „Внезапно сама“: някоя в предменопауза и Внезапно сама, която да сподели... ами, знаеш, миличко, за бремето на задаващото се бездетие и тъй нататък.

— Мамо, аз не съм в предменопауза! — креснах. — Не съм и Внезапно сама. Внезапно станах част от двойка.

— О, не ставай глупава, миличка — изсъска тя. Чувах около нея служебните й звуци.

— Имам си приятел.

— Кой е той?

— Не е твоя работа — отсякох аз, внезапно погледнала през рамо към Пърпетуа, която се подхилваше гадно.

— О, дете, моля те. Вече им казах, че съм намерила жената.

— Не.

— О, моооля те. През целия си живот не съм имала кариера, а сега съм в есента на дните си и имам нужда от нещо свое — издърдори тя, сякаш четеше от пищов.

— Ама някой познат може да ме види. Пък и няма ли да забележат, че съм твоя дъщеря?

Настъпи пауза. Чух я да говори с някого в помещението. После се обърна към слушалката и рече:

— Можем да премахнем лицето ти.

— Какво? Ще ми наденете чувал на главата? Много благодаря.

— Силует, миличка, силует. О, Бриджет, моля те. Не забравяй, че аз те дарих с живот. Къде щеше да си без мен? Никъде. Нищо. Мъртво яйце. Парче празно пространство, миличка.

Истината е, че винаги тайничко съм се надявала да се появя по телевизията.

 

20 май, събота

 

57,5 кг (защо? защо? откъде?), алкохолни единици 7 (събота), цигари 17 (положителен спад при това положение), брой познати числа от лотарията 0 (но бях мн. разсеяна от снимките).

 

Екипът стъпка две винени чаши на килима ми, преди да е престоял и трийсет секунди в къщата, но не ме е много яд. Ядосах се чак когато един от тях залитна с крясък „Пазете си гърба“ — носеше в ръце огромен прожектор с капаци, после измуча „Тревър, къде искаш да поставя този звяр?“, загуби равновесие и стовари прожектора върху стъклената врата на кухненския бюфет и преобърна отворена бутилка зехтин върху готварската ми книга. Едва тогава осъзнах какво съм направила.

Три часа след пристигането им снимките още не бяха започнали, а те продължаваха да изникват отвсякъде с думите: „Можеш ли да мръднеш малко оттук, миличка?“ Когато най-сетне започнахме, мама и аз седнали една срещу друга в полумрак, наближаваше един и половина.

— Кажи ми сега — говореше тя със загрижен, разбиращ глас, който никога досега не бях чувала, — когато съпругът ти те изостави, спохождали ли са те — вече шептеше — мисли за самоубийство?

Зяпнах, невярваща на ушите си.

— Знам, че е болезнено за теб. Ако чувстваш, че няма да го понесеш, готови сме да спрем за момент — с надежда изрече тя.

Бях прекалено сащисана, за да говоря. Какъв съпруг?

— Мисълта ми е, че това трябва да е ужасен период за теб — без партньор на хоризонта, докато биологичният часовник неумолимо тиктака — продължи тя и ме срита под масата. Отвърнах на ритника, а тя подскочи и издаде странен звук.

— Искаш ли дете? — попита и ми подаде книжна кърпичка.

В този миг от дъното на стаята проехтя гръмовен смях. Бях решила, че ще е добре да оставя Даниел да спи в спалнята, защото в събота той никога не се събужда преди ранния следобед, и му бях оставила цигарите до възглавницата.

— Ако Бриджет има дете, сто на сто ще го изгуби някъде — кикотеше се той. — Радвам се да се запозная с вас, госпожо Джоунс. Бриджет, защо в събота не си гримирана и нагласена като майка си?

 

21 май,неделя

 

Майка ми не ни говори, задето сме я унижили и изложили като измамница пред екипа. Поне има шанс да ни остави малко на мира. Във всеки случай чакам лятото с голямо нетърпение. Ще бъде толкова хубаво да си имам приятел, когато е топло. Ще можем да ходим на романтични кратки пътешествия. Мн. съм щастлива.