Джефри Дивър
Танцьорът (4)

Четвърта глава

Преместиха го в модерната му инвалидна количка „Сторм Ароу“.

После Райм взе нещата в свои ръце и като хвана гуменото маркуче, чрез което дишаше, подкара количката към малкия асансьор, бивш килер, който сега съвсем безцеремонно го смъкна на първия етаж на градската му къща.

През 1890 година, когато е била строена сградата, стаята, в която току-що влезе Линкълн Райм, представляваше приемна с обща врата с трапезарията. Макар конструкцията на помещението да беше паянтова, покрай стените вървеше старовремски корниз, изобразяващ трите ирисови листенца на френския кралски герб. Във всяка от стените беше издълбана по една сводеста ниша с икона, а дюшемето на пода беше направено от цели дъбови дъски, наредени толкова плътно една до друга, че не си личеше къде точно се съединяват. Всеки архитект би се ужасил, ако беше видял как Райм се разпореди да се събори стената, разделяща двете стаи, и беше пробил огромни дупки в другите стени, за да си прокара допълнително електричество. Така обединените стаи сега бяха доста разхвърляни, но из тях не се виждаха известните стъклописи на Луис Камфът Тифани^[1], нито с мрачните пейзажи на популярния Джордж Иннес; те бяха пълни с всевъзможни и особено разнообразни objets-de-art^[2]: наклонени епруветки за определяне на плътността, компютри, комбинирани и съпоставителни микроскопи, един комбиниран газ-хроматограф/мас-спектрометър, алтернативен източник на полисветлина, газови камери за снемане на размазани и неясни отпечатъци. Имаше също така и един доста скъп сканиращ електронен микроскоп с прикачен към него енергиен източник, излъчващ гама-лъчи; тези два уреда се мъдреха в единия ъгъл на стаята, запълнили го от пода до тавана. Разбира се, можеха да се видят и съвсем баналните пособия на един криминалист като очила, латексови и армирани ръкавици, стъкленици, отвертки и пинцети, всякакви лъжички и щипци за отстраняване на органи при аутопсии, клещи, скалпели, памучни тампони, бурканчета, найлонови торбички, микроскопски стъкла и сонди. На масата лежаха и няколко дузини китайски пръчици за храна (Райм беше разпоредил помощниците му да събират доказателствата сякаш боравеха със съмнителните ястия в ресторанта на Мин Уа във Вашингтон).

Райм закара лъскавата си инвалидна количка „Сторм Ароу“, чийто цвят напомняше карамелизирана панаирджийска ябълка, пред работната си маса. Том нагласи гарнитурата за глава, състояща се от микрофон и слушалки върху главата на шефа си и му пусна компютъра.

След секунда на вратата се появиха Селито и Банкс, придружени от още един човек, който току-що беше пристигнал. Той беше висок, тънък и дългокрак; кожата му беше с цвят на автомобилна гума. Носеше зелен костюм и неподходящо жълта риза.

— Здрасти, Фред.

— Линкълн.

— Здрасти! — кимна Сакс към Фред Делрей, като влезе в стаята. Тя му беше простила, задето я беше арестувал неотдавна — нещо не бяха се разбрали началниците им — и сега двамата изпитваха необяснима симпатия един към друг, високата красива полицайка и също така високия енергичен федерален агент. И двамата бяха, както Райм твърдо беше заключил, ченгета по душа (той самият се смяташе за събирач на улики). Можеше да се каже, че Делрей вярваше на адвокатското изкуство точно толкова малко, колкото и Райм на свидетелските показания. Що се отнасяше до бившето улично ченге Сакс, Райм не можеше да направи нещо повече за нея и нейните естествени наклонности, но в едно беше сигурен, ако само пожелаеше да остави настрани тези си таланти, тя би станала най-добрият криминалист в Ню Йорк, ако не и в цялата страна. Това беше една съвсем лесно постижима цел, макар че тя дори не подозираше за съществуването й.

Делрей прекоси с две-три крачки стаята, застана до прозореца и скръсти на гърдите си длъгнестите си ръце. Никой — включително Райм — не можеше да каже какво точно правеше в даден момент този човек. Фред живееше в малък апартамент в Бруклин, обичаше да чете всякаква литература и философия, а най-много от всичко обичаше да играе билярд в някой евтин долнопробен бар. Някогашният брилянт в короната сред агентите, работещи под прикритие за ФБР, носеше все още прозвището „Хамелеона“ — прякор, отразяващ свръхчовешката му способност да се превръща в човека, който ролята му на ченге под прикритие изискваше. Имаше навъртяни над хиляда успешни ареста. Тъй като обаче беше прекарал твърде много време в тази служба, той беше „прекалено разширил диапазона си на действие“, както някои служители от Бюрото се бяха изказали. Което си беше вярно, наистина беше въпрос само на време някой пласьор или разпищовил се маниак да го разпознае и да му тегли куршума. Ето защо, макар и с неохота, той отскоро беше приел по-спокойната работа на администратор; ръководеше агентите, работещи под прикритие, и доверените информатори.

— Е, к’вот’ чувам от мой’те авери, май сте си натресли смрадливата диря на самия Танцьор, а? — измърмори агентът. Грубото му френско селско наречие напомняше ни повече, ни по-малко на… един истински Делрей. И граматиката му, и речникът му приличаха твърде много на собствения му живот, импровизирани според мястото и случая.

— Нещо ново за Тони? — попита Райм.

— Какво, мой’то момче да не се е затрило? — върна му въпроса Делрей. Лицето му се разкриви от ярост. — Нищо. Нито думичка.

Тони Панели, агентът, който беше изчезнал преди няколко дена пред сградата на Федералното бюро, беше оставил жена, къща, един сив форд със запален двигател и няколко зрънца невероятно загадъчен пясък — красивите астероидчета, в които сякаш беше отговорът на загадката.

— Като хванем Танцьора — подхвана Райм, — ще се върнем на това, Амелия и аз. Ще му се отдадем изцяло. Обещавам.

Делрей ядно чукна незапаления край на цигарата, тикната зад ухото си.

— Танцьора… Мамка му! Тоя път да му надупчите задника, ясно ли е? Мамка му!

— Ами нещо за удара миналата нощ? — попита Сакс. — Да знаете нещо повече?

Селито се зачете в един свитък факсове, някои от тях бяха просто написани на ръка. После вдигна поглед:

— Ед Карни е излетял от летището в Мамаронек около седем и петнадесет снощи. Компанията — „Хъдсън“ — е чартърен превозвач. Летят с товари и клиенти. Дават самолети под наем. Току-що са сключили нов договор да превозват по въздуха онези, как им викаха — човешки органи за трансплантация, от една болница до друга, от Средния Запад до Източното Крайбрежие. Чувам, че това бил много съблазнителен бизнес напоследък.

— Касапи — обади се Банкс и беше единственият, който се засмя на собствената си шега.

Селито продължи:

— Клиентите им са щатската здравна организация и Комитетът по здравеопазване в Самърс. Това е една от онези печалбарски болнични вериги. Снощи графикът на Карни е бил наистина претоварен. Трябвало е да лети до Чикаго, Сейнт Луиз, Мемфис, Лексингтън, Кливланд, да се отбие и в Ери, Пенсилвания. Едва на сутринта е трябвало да се прибере вкъщи.

— Пътници имал ли е? — попита Райм.

— Нито един — промърмори Селито. — Само стока. Полетът му е бил обикновен, рутинен. След това, десет минути преди да стигне в О’Хеър, бомбата е избухнала. От самолета нищо не е останало. Убити са и двамата, Карни и втория пилот. Има и четирима ранени на земята. Жена му, между другото, е трябвало да лети с него, но в последния момент се е почувствала зле и се е наложило да я заместят.

— Да не би да е излязъл вече рапорт от службата по контрол на взривните вещества? — обади се отново Райм. — Не, едва ли, те каквито са бързи…

— Рапортът няма да бъде готов най-малко два-три дена.

— Е, ние не можем да чакаме толкова дълго! — викна силно Райм. — Трябва ми сега!

Върху гърлото му още личеше розовият белег от тръбичката, с която дишаше, като го изписаха от болницата. По-късно Райм сам се беше „отбил“ от този фалшив бял дроб и сега можеше да диша като за световно. Линкълн Райм, инвалидът четвърта степен, можеше също така да въздиша, да кашля, вика и ругае като истински моряк.

— Искам да знам всичко за тази бомба!

— Ще се обадя на един авер в „Града на ветровете“^[3] — обади се Делрей. — Много ми е задължен. Ш’му кажа кое как е, пък той да ми изпрати к’вот’ са събрали по случая, става, нали?

Райм кимна към него и се замисли върху думите на Селито.

— Добре, значи имаме две местопрестъпления. Едното, в Чикаго с взрива. Там е твърде късно за тебе, Сакс, вече всичко е заличено. Остава ни само да се надяваме, че нашите в Чикаго си вършат що-годе съвестно работата. Другото е летището в Мамаронек — там, където Танцьорът е поставил бомбата.

— Откъде можем да сме сигурни, че я е поставил на летището? — попита Сакс, докато увиваше лъскавата си червена коса на плитка и я закрепяше в кок на главата си. Такива великолепни кичури коса бяха истинска пречка, когато се обработваха местопрестъпления; заради тях човек можеше да се обърка и да изпусне следите на извършителя. Ето защо Сакс вършеше работата си, въоръжена с Глок-9^[4] и няколко фиби.

— Добър въпрос, Сакс. — Той обичаше тя да изпреварва мисълта му. — Ние не знаем и няма да узнаем, докато не открием къде точно е била поставена бомбата. Може да е била в някой от товарите, в чанта или в кафеника.

„Или в кошчето за боклук“, мрачно си помисли той, като отново пред очите му оживя гледката след взрива от бомбата на Уолстрийт.

— Искам всяко парченце от тази бомба, колкото е възможно по-бързо. Трябва да я разнищим.

— Ама Линк, самолетът е бил на около миля във въздуха, когато е избухнал. Останките му са разпръснати из цялото шибано летище.

— Не ме интересува — отвърна Райм, усетил внезапна болка в шийните си мускули. — Продължават ли да претърсват?

Местните спасителни служби бяха приключили с претърсването, но тъй като разследването беше на ФБР, трябваше Фред Делрей да се свърже с някой от агентите си да се заеме със случая.

— Кажи му, че ни трябва всяка частичка, която им прилича на експлозив. Говоря за милиграмове. Искам цялата бомба.

Делрей повтори думите му дословно на колегата си отсреща. После затвори и поклати глава.

— Освободили са мястото.

— Какво? — избухна Райм. — След по-малко от дванадесет часа? Това е смешно! Нищо не може да ги оправдае!

— Трябвало да отворят улиците. Той каза…

— Пожарните коли — викна Райм.

— Какво?

— Всяка пожарна, линейка, патрулна кола… всеки автомобил със специален режим на движение, който е бил на мястото. Остържете им гумите.

Издълженото черно лице на Делрей го гледаше невъзмутимо.

— Искаш ли да повториш това на бившия ми добър приятел от Чикаго? — и той бутна телефона към него.

Райм дори не погледна към подадената му слушалка и продължи:

— Гумите на специалните автомобили са едни от най-добрите източници на улики при местопрестъпления със заличени следи. Те първи са пристигнали на мястото, обикновено имат нови гуми с дълбок грайфер и най-вероятно са се движили само дотам и обратно. Искам да остържат всички гуми и да ми изпратят всяка частичка.

Делрей успя да измъкне обещание от своя човек в Чикаго, че ще остържат гумите на колкото може повече от автомобилите, присъствали на мястото на взрива.

— Не „колкото може повече“ — викна отново Райм, — на всичките!

Очите на Делрей пак се завъртяха към него, той предаде и тази информация и затвори. Изведнъж Райм кресна:

— Том! Том, къде се дяна?

Нахоканият за пореден път помощник след секунда се появи на вратата.

— Бях в пералното помещение.

— Зарежи пералнята сега. Нужен ни е график за разпределение на времето. Пиши, пиши…

— Какво да пиша, Линкълн?

— На онази черна дъска, ей там. Голямата. — Райм погледна Селито. — Кога каза, че се събира Голямото жури^[5]?

— В понеделник, в девет.

— Прокурорът ще ги иска поне два часа по-рано, — фургонът ще ги вземе между шест и седем. — Той погледна към часовника на стената. Беше събота, десет часа сутринта.

— Имаме точно четиридесет и пет часа. Том, пиши „Час първи от четиридесет и пет“.

Помощникът се поколеба.

— Пиши!

И той написа.

Райм изгледа другите в стаята. Погледите им несигурно се местеха напред-назад, Сакс се беше намръщила скептично. Ръката й се вдигна към главата и тя се почеса разсеяно.

— Мислите, че прекалено драматизирам нещата? — попита накрая той. — Че нямаме нужда от нещо, което да ни напомня колко време ни остава?

Известно време никой не се обади. После Селито каза:

— Виж, Линк, мисля, че няма да се случи кой знае какво дотогава.

— Ще се случи, и още как! — отвърна му Райм, докато гледаше как мускулестото тяло на мъжкия ястреб без всякакво усилие го изстреля във въздуха над Сентрал Парк. — До седем часа в понеделник сутринта или ние ще сме подарили на Танцьора изящни неръждаеми гривнички, или и двамата ни свидетели ще гушнат букетчето. Други възможности няма.

Последвалата напрегната тишина беше прекъсната от клетъчния телефон на Банкс, който тихо изчурулика в джоба му. Той помълча известно време в слушалката, после вдигна поглед.

— Нещо става — каза.

— Какво? — попита Райм.

— Онези униформените, които пазят мисис Клей и другия свидетел? Бритън Хейл, нали така беше?

— Е, какво?

— Те са в къщата на жената. Единият от тях току-що се обадил. Изглежда мисис Клей е забелязала някакъв черен фургон, който тя никога преди това не била виждала, паркиран на отсрещната страна на улицата, и то от няколко дни. Номерата му не били от нашия щат.

— Записала ли е номера? Или поне щата?

— Не — отвърна Банкс. — Според нея той бил изчезнал за известно време, нощта, когато е бил убит съпругът й.

Селито беше ококорил очи. Главата на Райм се източи напред. — И?

— Казва, че се върнал отново тази сутрин, за малко. Сега пак изчезнал. Тя…

— Господи — прошепна Райм.

— Какво? — попита Банкс.

— Централата! — изрева криминалистът. — Вдигнете под тревога Централата. Веднага!

* * *

Едно такси спря рязко пред къщата на Съпругата. Някаква възрастна жена слезе и несигурно се запъти към вратата.

Стивън наблюдаваше много внимателно.

* * *

— Редник, какво ще кажеш, лесна ли ти се струва целта?

— Сър, никой истински стрелец не подценява целите си. Всяка цел изисква максимална концентрация и усилие на волята. Но, сър, мога да ви уверя, че ще поразя тази цел и ще нанеса смъртоносни рани, сър. Мога да превърна целите си в купчина кайма, сър.

* * *

Жената се изкачи по стъпалата и изчезна в антрето. След секунда Стивън я видя да влиза в дневната на Съпругата. За момент се мярна ивица бял плат — явно блузата на Съпругата. Двете се прегърнаха. В стаята се появи друга фигура. Мъж. Ченгето? Той се обърна. Не, това беше Приятелят.

„И двете цели“, помисли си възбуден Стивън, „само на някакви си тридесетина метра от него.“

Старата жена — майка или свекърва — застана пред Съпругата, говореха си нещо с наведени глави.

Любимият на Стивън модел 40 беше във фургона. Но сега не му беше необходим снайпер за тази цел, дългоцевната „Берета“ щеше да свърши работа. Това беше прекрасен пистолет. Стар, поочукан, но без засечка. За разлика от повечето наемници и професионалисти, Стивън не беше превърнал оръжието си във фетиш. Ако най-добрият начин да убиеш дадена жертва беше с камък, той не би се поколебал да я убие именно с камък.

Сега преценяваше целта си, премерваше ъглите, пресмяташе случайностите, доколко прозорците представляваха евентуална пречка и дали биха повлияли на траекторията на куршума. Старицата се отмести от Съпругата и застана точно на прозореца.

* * *

— Редник, какъв е планът ти?

* * *

Беше решил да стреля през прозореца и да удари в главата старата жена. Тя щеше да падне. Съпругата инстинктивно щеше да пристъпи към нея и да се наведе, като по този начин се откриваше идеално за стрелба. После Приятелят също щеше да изтича в стаята и да предложи изящния си профил.

Ами ченгетата?

Дребен риск. Всички знаят, че униформените патрулни ченгета не са особено добри стрелци, а и сигурно никога не са стреляли по тях, докато са на служба. Най-вероятно ще се паникьосат.

Антрето все още беше празно.

Стивън дръпна назад затворната рама на пистолета и зареди оръжието си. После го нагласи на единична стрелба и го постави в ръката си, за да легне добре в нея. Ритна вратата и я подпря с крака си. Огледа улицата първо от едната страна, после, от другата.

Никой.

— Дишай, редник. Дишай, дишай, дишай…

* * *

Смъкна пистолета, отново го нагласи в дланта си, дръжката тежко легна в облечената в ръкавица ръка. Започна леко, съвсем леко да натиска спусъка.

* * *

— Дишай, дишай.

* * *

Впи поглед в старата жена и напълно забрави за натиска, за прицелването, за парите, които в момента изкарваше; забрави всичко на този свят. Просто държеше здраво и неподвижно пистолета в меката си отпусната ръка и чакаше оръжието само да гръмне.