Джефри Дивър
Танцьорът (39)

Тридесет и девета глава

— Не е законно, Линкълн. Не мога да го направя. Лон Селито беше категоричен.

Както и Линкълн Райм.

— Дай ми половин час с него.

— Хич няма да им се хареса. — Което всъщност означаваше, както инспекторът обяви след малко: — Направо щяха да ме изядат като им го казах. Ти си цивилен, Райм.

Беше близо десет часа в понеделник сутринта. Явяването на Пърси пред Голямото жури беше отложено за утре. Водолази от морската пехота бяха открили брезентовите чували на Филип Хансен на дъното на провлака Лонг Айлънд. Веднага ги бяха взели от специалния отдел в централната сграда на ФБР за анализ. Елиополос беше успял да отложи събирането на Голямото жури за другия ден, за да може да събере колкото може повече доказателства срещу Филип Хансен.

— Какво толкова ги притеснява? — не мирясваше Райм. — Да не би да ги е страх, че мога да го набия?

Мина му през ума да отложи молбата си за след двадесетина минути. Но това би означавало, че показва слабост. А той не вярваше в слабостта.

— Аз го хванах. Защо да не мога да поговоря с него?

После млъкна.

Блейн, бившата му жена, в редките си моменти на прозрение му беше казвала, че очите му, черни като нощта, често говореха повече от думите му. Така беше и сега, той впери безмълвен поглед в инспектора, докато оня не въздъхна и не погледна към Делрей.

— Хубаво, дай му малко време с него. Нищо няма да стане. Доведи онзи нещастник тук. А, ако се опита да бяга, постарай се да ми измислиш най-правдоподобното оправдание да го застрелям на място.

Селито се предаде:

— О, добре, добре. Сега ще се обадя. Само да не развалиш всичко.

Криминалистът сякаш не го чу. Очите му се обърнаха към вратата, като че очакваше там да се материализира Танцуващия с трупове като някой магьосник.

Изобщо не би се учудил, ако това се случеше.

* * *

— Кое е истинското ти име? Наистина ли се казваш Джоу или Джоуди?

— Ха, че какво значение има? Нали ме хванахте? Викайте ми, както желаете.

— Ами първото ти име? — попита Райм.

— Ами онова, с което вие ме наричате? Танцьорът. На мен ми харесва.

Ниският мъж изучаваше внимателно Райм с дребните си очички. Дори да го боляха раните или да беше замаян от силните успокоителни, това по нищо не личеше. Лявото му рамо беше гипсирано, но той все още носеше белезници, закачени за една верига, която опасваше кръста му. Краката му също бяха в окови.

— Както желаеш — любезно каза Райм и продължи от своя страна да изучава събеседника си, сякаш последният беше някакъв особен вид цветен прашец, открит на местопрестъпление.

Танцьорът се усмихна. Заради превръзките и засегнатите лицеви нерви лицето му изглеждаше твърде уродливо. От време на време тялото му беше разтърсвано от силни тръпки, при които пръстите му се свиваха конвулсивно; счупеното му рамо също потрепваше неволно. Изведнъж Райм беше обзет от странно усещане — че той самият беше здравият, а затворникът пред него беше инвалидът.

В Долината на слепите едноокият човек е крал.

Танцьорът отново му се усмихна:

— Умираш от любопитство, а? — обърна се той към Райм.

— За какво?

— За всичко… Нали затова ме повика тук? Ти имаше късмет — дето ме хвана, де — но сигурно нямаш никаква представа как съм го направил.

Райм цъкна с език.

— О, на мен това ми е известно с подробности.

— Вече?

— Помолих да те извикат, за да си поговоря с тебе — отвърна Райм. — Само затова. Да поговоря с онзи, който почти успя да ме надхитри.

— Почти — засмя се Танцьорът. Още една разкривена усмивка. — Добре тогава, разкажи ми.

Райм пийна малко сок от сламката си. Плодов сок. Беше направо шашнал Том, като го помоли да смени уискито с хавайски пунш. Започна сговорчиво:

— Добре. Бил си нает да убиеш Ед Карни, Брит Хейл и Пърси Клей. Платили са ти много пари. Числото сигурно е шестцифрено.

— Седем — гордо отвърна онзи. Райм повдигна вежда.

— Доста доходна работа.

— Ако си много добър.

— После си оставил парите на Бахамските острови. Изровил си името на Стивън Кол отнякъде — не зная с точност, но може би си се свързал с някой наемник — Танцьорът кимна — и си го наел като съдружник. Напълно анонимно, може би чрез електронна поща или факс, нещо, на което той би се доверил. Разбира се, никога не си се срещал с него лице в лице. И, предполагам, първо си го изпитал?

— Естествено. Трябваше да се свърши една работа извън окръг Вашингтон. Бях нает да убия един помощник на конгресмен, който продавал секретни документи от архива на Комитета по военните въпроси. Беше фасулска работа, така че реших да му я прехвърля. Наистина се уверих в способностите му. Наблюдавах всяка негова стъпка. Лично огледах входната рана върху трупа след това. Изстрелът беше професионален. Мисля дори, че ме видя как го наблюдавах от прозореца на една барака за инструменти; той после дойде да ме търси, за да премахне свидетелите. Това също беше професионално.

Райм продължи:

— Оставил си му парите и ключа за хангара на Филип Хансен — където той изчакал да се появи самолетът на Карни, за да постави бомбата. Знаел си, че е добър, но не си бил съвсем сигурен, че ще успее да убие и тримата. Вероятно си мислил, че дори да успее да очисти един, поне ще ти подсигури достатъчно добро прикритие, за да се доближиш до другите двама.

Танцьорът кимна. Макар и да не му се искаше да го признае, беше впечатлен.

— Това, дето уби Брит, направо ме учуди. Наистина така беше. После ме учуди още повече, когато разбрах, че се беше промъкнал до самолета на Пърси за втората бомба.

— Смятал си, че на теб ще се падне поне едната жертва, така че миналата седмица ти стана Джоуди и започна да си пласираш хапченцата, така че всички наоколо да те познаят. После си отвлякъл нашия агент точно пред сградата на ФБР и си го накарал да ти каже къде се намират охраняваните къщи за защита на важни свидетели. Изчакал си на най-логичното място, откъдето Стивън би нападнал и си се оставил да те отвлече. Оставил си прекалено много и явни следи, за да можем да те открием в изоставената станция… и да те използваме, за да хванем Кол. Всички ти се доверихме. Нямаше как — щом дори Стивън не е разбрал, че ти си го наел. За него ти беше онзи, който го е предал, и той искаше да те убие. Перфектно прикритие за тебе. Но рисковано.

— Че какво е животът без риск? — весело попита той. — Тогава си струва да изживееш пълноценно всяка секунда, не мислиш ли? Освен това, докато бяхме заедно предприех, е, нека ги наречем контрамерки, така че той да не се колебае да ме застреля. Пасивната хомосексуалност винаги помага в такива случаи.

— Но — прибави Райм, раздразнен, че са го прекъснали, — когато Кол беше в парка срещу моята къща, ти се измъкна от градината, откри го и го уби… Изхвърлил си ръцете, зъбите, дрехите и всичките му оръжия в мръсната канализация. След това пък ние те поканихме в Лонг Айлънд… Лисица в кокошкарника — прибави Райм с насмешка. — Като по книга… Макар че това е само груб разказ. Но, мисля, че и така можем да се ориентираме.

За момент здравото око на Танцьора се затвори, после пак се отвори. Влажно и зачервено, то пронизваше като с нож Райм. Той леко кимна, отстъпи или се възхити на ума на криминалиста.

— Е, кое беше? — попита накрая Танцьорът. — Кое ме предаде?

— Пясъкът — отвърна Райм. — От Бахамите. Онзи кимна и премигна болезнено.

— Бях си изтърсил джобовете. Дори ги минах с прахосмукачката.

— В гънките на шевовете. Освен това и хапчетата. Остатъците и бебешката формула.

— Да. Вярно. — След малко той прибави. — Прав беше, дето се страхуваше от тебе. Имам предвид Стивън. — Окото все още оглеждаше внимателно Райм, както лекар би наблюдавал тумор. — Бедният. Той беше много нещастно създание. Кой според тебе му беше пръснал халката? Вторият му баща? Или момчетата в пандиза? Или може би всички.

— Не мога да кажа — отвърна Райм. На перваза на прозореца му отвън кацна мъжкият сокол и сви крилете си.

— Стивън се страхуваше — продължи да мисли на глас Танцьорът. — А щом се страхуваш, всичко свършва. Той мислеше, че червеят го търси. Линкълн Червея. Чух го няколко пъти да повтаря това. Той се страхуваше от тебе.

— Но не и ти.

— Не — каза онзи — Никога не съм се страхувал. — Внезапно той кимна отсечено, сякаш най-после беше открил това, което отдавна го глождеше. — Ах ти, слушаш ме внимателно, а? Опитваш се да ми засечеш акцента?

Така си беше.

— Ама, чуй, той се променя. Планинъ… Кънектикът… От равнините на Юга и от блатата… Мизура. Кейнтъкей. Защо всъщност ме разпитваш? Ти си от Оглед на местопрестъпленията. Аз съм задържан. Време ми е да си нанкам. Край на приказката. Я, кажи, играеш ли шах? Аз го обожавам. Кажи де, играл ли си някога, а, Линкълн?

Някога и той го харесваше като игра. Бяха играли един-два пъти с Клер Трилинг. Том отскоро все го преследваше, беше купил компютърен шах, дори го беше инсталирал. Райм обаче, никога досега не беше го стартирал.

— Доста отдавна не съм играл.

— Някой ден трябва да направим с тебе една партия. Ще ми бъдеш достоен противник… Знаеш ли каква е най-честата грешка на повечето играчи?

— Каква? — Райм изведнъж почувства върху себе си изгарящия му поглед. Смути се.

— Ами, че се интересуват от противниците си. Опитват се да научат нещо повече за живота им. Неща, от които няма никаква полза. Като например, откъде са, къде са били родени, имат ли брат или сестра и тъй нататък.

— Това вярно ли е?

— Това може да им начеше крастата, но пък ги обърква. Може да се окаже твърде опасно. Нали разбираш, Линкълн, играта се развива върху дъската. Върху дъската и никъде другаде. — Той пусна една изкривена усмивка. — Не би приел да играеш срещу мен, без да знаеш нищо за мен, нали?

„Не“, помисли си Райм, „не бих.“ Танцьорът продължи:

— Добре, какво точно искаш да узнаеш? Адреса ми? Да ти покажа бележника си от десети клас? Да ти пусна следа? Примерно „Розова пъпка“? Какво ти става? Направо ме изненадваш, Линкълн. Ти си криминалист — и то най-добрият, който съм виждал. А пък само дето не си се разплакал от лигава сантименталност. Е, кой съм аз? Конникът без глава? Сатаната? Или вълшебницата Маб?^[1] Аз съм „те“ от „Внимавайте, те са сред вас.“ Не, аз не съм най-лошият ти кошмар, защото кошмарите не са истински, а аз съм много по-истински, отколкото на всеки един от вас би му се искало. Аз съм майстор в занаята си. Аз съм бизнесмен. Ето защо няма да узнаеш името ми, нито положението ми в обществото, нито серийния номер. Просто не съм създаден според Женевската конвенция.^[2]

Райм нищо не можеше да каже. Някой почука на вратата. Бяха пристигнали да го вземат.

— Извинете, ще може ли да ми свалите оковите от краката? — обърна се Танцьорът с жален глас към двамата полицаи, като премигваше с влажни очи. — Моля ви, така ми убиват. И ми е трудно да вървя с тях.

Единият от тях го погледна със съчувствие, после към Райм, който делово каза:

— Ако му отпуснеш белезниците дори с един зъб, аз лично ще се погрижа да те изритат от работа и да не можеш да си намериш друга в този град.

Онзи изгледа Райм, после кимна към партньора си. Танцьорът се засмя.

— Не е проблем — каза, като не сваляше очи от Райм, — просто цена. Можеш да я вдигнеш или смъкнеш.

Полицаите го хванаха за здравата ръка и го изправиха. Между огромните мъже той изведнъж заприлича на недоразвито джудже. Поведоха го към вратата. Той се спря и обърна поглед към Райм.

— Линкълн?

— Да.

— Ще ти липсвам. Без мен ще умреш от скука. — Единственото му око сякаш прогори дупка в тялото на Райм. — Честна дума, без мен направо ще умреш.

* * *

Час по-късно чифт тежки стъпки обявиха пристигането на Лон Селито. С него бяха Сакс и Делрей.

Райм веднага позна, че нещо не беше наред. Дори за момент се запита дали Танцьорът не беше избягал.

Но не това беше проблемът.

Сакс въздъхна.

Селито погледна към Делрей. Сухото лице на агента се разкриви.

— Хайде, стига толкова, кажете какво е — скара им се Райм.

Сакс му съобщи новината.

— Брезентовите чували. Прегледали са ги.

— Познай какво са намерили в тях — обади се Селито. Райм въздъхна, беше изморен да си играе на игрички.

— Детонатори, плутоний и тялото на Джими Хофа. Сакс го светна:

— Един куп жълти страници от указателя на окръг Уестчестър и пет камъка.

— Какво?

— Нищо, Линкълн. Дупка.

— Сигурни ли са, че това са телефонни указатели, а не някои зашифровани работни записки?

— Разшифровчиците на Бюрото са ги прегледали много внимателно — каза Делрей. — До една са скапани жълти страници. А пък камъните са най-обикновени. Турил ги е, за да тежат.

— И ще пуснат на свобода тлъстия задник на Хансен — измърмори мрачно Селито. — Сега оформят документите. Дори няма да се стигне до Голямото жури. Всичките тези хора са умрели за нищо.

— Кажи му останалото — тихо каза Сакс.

— Елиополос пътува насам — каза Селито. — Носи един документ.

— Заповед? — бързо попита Райм. — За какво?

— О! За твоето арестуване, така каза.