Джефри Дивър
Танцьорът (28)

Двадесет и осма глава

Час 29 от 45

Целта на криминалиста е да посочи точния извършител.

Това представлява проследяването на една следа до един-единствен източник, като се изключат всички останали.

Линкълн Райм се взираше в най-индивидуалното доказателство от всички възможни: кръв от тялото на Танцьора. Един ДНК-тест на определен ограничен участък, изключващ полиморфизма, на практика би елиминирал всяка вероятност кръвта да принадлежи на някой друг.

И въпреки това кръвта почти не беше от полза за Райм. Компютърната ДНК- система съдържаше образци от ДНК-то на някои от съдените престъпници, но тази база-данни беше твърде недостатъчна, тъй като в нея влизаха главно извършителите на сексуални престъпления и някои от по-жестоките убийци, така че Райм съвсем не се изненада, когато в системата не откри нищо за ДНК-то на Танцьора. Въпреки това Райм се радваше дори на това нищожно удоволствие, че притежаваше част от самия убиец, попила в памуче, пъхната на сигурно в епруветката. За повечето криминалисти извършителите обикновено са „някъде там, из улиците“; никога не бяха се срещали с тях и едва ли щяха да го направят, ако не ги извикаха на процеса. Затова Райм изпитваше приятния гъдел да „затвори“ в епруветка човека, който беше причинил страдание на толкова много хора, включително и на себе си.

— Какво друго ни носиш? — обърна се той към Сакс. Тя беше минала с прахосмукачката цялата стая на Брит Хейл, после двамата с Куупър, въоръжени с лупи, бяха я прегледали още по-внимателно, но не откриха нищо повече от нагар от изстрели, стружки от куршуми, тухлен прах и мазилка там, където се бяха забили куршумите.

Беше намерила и гилзите на полуавтоматичния му пистолет. Оръжието беше Берета 7,62 мм. Най-вероятно беше старо; ударникът му имаше луфт и биеше доста встрани. Всичките гилзи, Сакс ги беше открила и петте, са били потопени з очистващ разтвор, за да се махнат отпечатъците на хората от компанията-производител. Така те по никакъв начин не можеха да бъдат проследени до смяната, произвела ги в някой от заводите Ремингтън или после до дистрибутора в някой град. Освен това Танцьорът най-вероятно ги беше заредил с кокалчетата на пръстите си, за да не оставя отпечатъци. Стар номер.

— Друго?

— Куршуми от пистолет.

Куупър ги огледа внимателно. Три от тях бяха сплескани. Единият беше в доста добро състояние. Останалите два бяха покрити с черната обгоряла кръв на Брит Хейл.

— Огледай ги за отпечатъци — нареди Райм.

— Направих го вече — гласът й секна на последната сричка.

— Опитай с лазера.

С това се зае Куупър.

— Няма нищо, Линкълн. — Техникът видя памуче в една от найлоновите кесийки. — А това какво е?

Сакс му отговори:

— О, успях да намеря и един от куршумите му за снайпера.

— Какво?

— Ами той стреля няколко пъти по Джоуди. Два от изстрелите попаднаха в стената на къщата и експлодираха. Този обаче се заби в пръстта — в цветната леха и не гръмна. До едно от мушкатата имаше малка дупка и…

— Чакай — Куупър премигна. — Ама това е от онези дум-дум патроните.

— Да бе, но не е избухнал.

Той внимателно постави кесийката върху масата и отстъпи назад, при което повлече със себе си и Сакс, макар и два инча по-висока от него.

— Какво става?

— Дум-дум куршумите са много нестабилни. Барутните зрънца може да тлеят дори в този момент… Всяка секунда може да избухне. А шрапнелче от медната обшивка може спокойно да те убие.

— Нали видя късчета от другите куршуми, Мел? — обади се Райм, — Разбра ли как са направени?

— Зловещи са — смутен каза техникът. Голото му теме беше покрито със ситни капчици пот. — Вътре е пълно предимно с бездимен барут и пентаерилтритол триакрилат. Той е много нестабилен.

— Ами този защо не е избухнал?

— Явно пръстта не е била достатъчно твърда. Пък куршумите са самоделки. Сигурно качественият му контрол не е бил много ефективен по отношение на този.

— Сам ли си ги прави? — удиви се Райм. — Че как? Като не сваляше поглед от найлоновата торбичка, техникът заобяснява:

— Ами най-простия начин е да се пробие дупка от върха почти до основата, пуска се една сачмичка и се насипва черен или бездимен барут. После се усуква нишка пластичен взрив, която внимателно се натъпква вътре. Накрая всичко се запечатва отново — в неговия случай с керамично връхче. Когато куршумът срещне преграда, сачмичката удря барута, той избухва и детонира другия експлозив.

— Усуква се нишка пластичен взрив ли? — попита Райм.

— Така, между пръстите?

— Ами обикновено, да.

Райм погледна към Сакс и за момент пропастта помежду им сякаш никога не беше съществувала. Двамата се усмихнаха и казаха в един глас:

— Отпечатъци!

— Може и да има. Но как ще ги откриете? Ще трябва да го разглобите напълно.

— Ами тогава — каза Сакс — ще го разглобим.

— Не, не, не, Сакс — заекна Райм. — Не ти. Ще изчакаме бомбения отряд.

— Нямаме време.

Тя се наведе над кесийката и започна да я отваря.

— Сакс, по дяволите, какво се опитваш да докажеш?

— Не се опитвам нищо да доказвам — хладно отвърна тя.

— Опитвам се да открия убиеца.

Куупър стоеше отстрани безпомощен.

— Какво, опитваш се да спасиш Джери Банкс? Ако не си разбрала, твърде късно е вече. Стига толкова. Откажи се и си карай работата.

— Това ми е работата.

— Сакс, не си виновна ти! — кресна Райм. — Забрави го. Зарежи мъртвите. Казвал съм ти го най-малко милион пъти.

Тя невъзмутимо обясни:

— Ще го покрия с жилетката си. — Тя съблече блузата си и откопча презрамките на бронежилетката си. После я постави като палатка върху найлоновата кесийка с опасния куршум.

Куупър се обади:

— Ти ще бъдеш зад жилетката, но ръцете ти няма да са.

— Костюмите на нашите бомбаджии също нямат ръкави — отбеляза тя, извади си тапите за уши, които ползваше при стрелба, и си ги постави.

— Ще трябва да викаш — обърна се тя към Куупър. — Какво да правя?

„Не, Сакс, не“, мислеше си Райм.

— Ако не ми кажеш, ще го разрежа по дължина. — И тя хвана една фина лабораторна ножовка. Размаха острието над куршума. Поколеба се.

Райм въздъхна и кимна към Куупър.

— Кажи й какво да прави.

Техникът преглътна.

— Добре. Извади го. Внимателно. Ето, сложи го на тази кърпа. Не го клати. Това е най-лошото нещо, което можеш да направиш.

Тя извади куршума, изненадващо малко парченце метал с бяло връхче.

— Нали виждаш това бялото конусче? — продължи Куупър. — Щом куршумът избухне, то минава през цялото ти тяло и още най-малко две-три стени. Има тефлоново покритие.

— Добре. — И тя го обърна към стената.

— Сакс — обади се Райм със спокоен глас, — използвай щипци, не пръстите си.

— Ако избухне, това няма много да ми помогне, Райм. Така се чувствам по-сигурна.

— Моля те.

Тя се поколеба, но после взе хемостата^[1], който Куупър й подаде. Стисна с него основата на пулито.

— А как ще го отворя? Ще го режа ли?

— Не можеш да режеш куршума — викна Куупър. — Нали докато го режеш с ножовката, топлината ще възпламени барута. Трябва да извадиш конусчето, а след това и парченцето пластичен взрив. По лицето й се стичаше пот.

— Добре. С щипците ли?

Куупър хвана едни пинцети от масата и се приближи откъм едната й страна. Подаде й ги в дясната ръка и се отдръпна.

— Значи, хващаш го здраво и въртиш силно. Вероятно е залепено с епоксидна смола. Тя не хваща много добре към оловото, така че би трябвало да успееш да го извадиш. Но не трябва да стискаш твърде силно. Иначе ще го счупиш, а тогава няма изваждане. А може и да гръмне.

— Е, не е чак толкова трудно — промърмори тя.

— Като колите, които си поправяла, Сакс — обади се Райм.

— Какво?

— Когато им развиваш свещите за смяна. Натискаш толкова, колкото да ги развиеш, без да ги счупиш.

Тя кимна така разсеяно, че той не разбра дали въобще го беше чула. Наведе глава над вигвама на собствената си бронежилетка.

Очите й силно се присвиха.

О, Сакс…

Той не забеляза движение. Просто чу леко пукване. За секунда тя замръзна на мястото си, после надникна да види какво става.

— Излезе. Виждам дупката.

— Барутът виждаш ли? — попита Куупър.

— Да.

Той й подаде една масльонка с машинно масло.

— Капни малко от това вътре и го наклони. Експлозивната нишка трябва да падне сама. Няма как да я издърпаме, защото ще повредим отпечатъка.

Тя го направи и обърна куршума с отворения край надолу, към кърпата. Нищо не се случи.

— Проклятие! — измърмори тя.

— Не…

Тя го разтърси. И то силно.

— … го тръскай! — извика Куупър.

— Сакс! — задъха се Райм.

Тя го разтръска още по-силно.

— Проклет да е! — Не!

Най-после отвътре изпадна една тъничка бяла нишка, а след нея и няколко зрънца чер барут.

— Добре — каза Куупър и изпусна въздуха си. — Сега вече няма какво да стане.

Приближи се и с една игличка претърколи експлозива върху едно предметно стъкло. После тръгна със спокойната походка на всички криминалисти в света — с изправен гръб и вдигната ръка с предметното стъкло, върху което пробата дори не се поклащаше — към микроскопа. Постави взрива под обектива.

— Магна-Бръш ли ще е? — попита Куупър като имаше предвид финия прах за сваляне на отпечатъци.

— Не — отвърна Райм. — По-добре използвай виолетовото от женшена. Това все пак е отпечатък в пластичен материал. Трябва ни само малък контраст.

Куупър го напръска с боичката и го сложи отново под обектива.

Едновременно с това върху екрана на Райм се появи изображението му.

— Ха така! — викна той. — Ей това е!

Всички спирали и разклонения се виждаха съвсем ясно.

— Пипна го, Сакс. Браво.

Докато Куупър бавно въртеше взривоопасната плънка, Райм запаметяваше отделните изображения върху екрана си като отделни файлове. Накрая ги събра в един и отпечата една лентичка двуизмерен отпечатък.

Но щом техникът го разгледа подробно, въздъхна.

— Какво? — попита Райм.

— И този не стига за анализ. Четвърт инч на пет осми. Няма система в света, която да може да каже нещо със сигурност за толкова малък отпечатък.

— Господи — издърдори Райм. Всичкият този труд… отиде по дяволите.

Изведнъж някой се изсмя.

Амелия Сакс. Зяпаше стената, тоест таблото с надписите по него. МП-1, МП-2…

— Дай да ги съединим — каза тя.

— Какво?

— Ами имаме три части — обясни тя. — Вероятно са от показалеца му. Защо да не можем да ги съединим?

Куупър погледна към Райм.

— Никога не съм чувал подобно нещо.

Нито пък Райм беше. Работата им се състоеше в анализ на доказателства, които да минат на процеса. Това трябваше да се върши със законни средства. Ако адвокатът на ответната страна ги видеше как събират части от отпечатъци, направо би се побъркал. Но в техния случай важното беше да хванат Танцьора, а не да съставят обвинение срещу него.

— Добре — каза Райм. — Давайте!

Куупър смъкна другите две копия от дъската и ги сложи на масата пред тях.

Двамата със Сакс се захванаха за работа. Куупър разпечатваше наново отпечатъците, като ги намали два пъти, така че всичките да бъдат еднакъв размер. После започнаха да ги нареждат като домино. Бяха съвсем като деца, опитваха така или иначе, пренареждаха ги и се караха и блъскаха, когато някой не отстъпваше. Сакс стигна дори дотам, че взе един химикал и донади няколко линии, там където имаше празнина, липсваше фрагмент за да се завърши отпечатъка.

— Ти не играеш честно — шегуваше се Куупър.

— Да де, ама става — отвръщаше триумфиращо тя. Накрая изрязаха ненужното и залепиха парчетата. Копираха го и пред тях стоеше три четвърти идеален релефен отпечатък, най-вероятно от десния показалец. Куупър го вдигна пред очите си.

— Имам известни резерви по отношение на това, Линкълн.

Но Райм отвърна:

— Това е изкуство, Мел. Красиво е.

— Ако разберат от Асоциацията по идентификация, ще ни бият шута.

— Пусни го през АСИО^[2]. Изискай търсене с първостепенна важност. Във всички щати.

— О-хо-о-о — възкликна Куупър. — Това ще ми струва целогодишната заплата.

После сканира отпечатъка на скенера и така го получи като файл, който въведе в АСИО.

— Ще ни отнеме поне половин час — каза Куупър. Твърдението му беше по-скоро реалистично, отколкото песимистично.

Но не мина толкова време. След най-много пет минути — точно времето, което Райм употреби за да измисли кого да накара да му налее едно, Сакс или Куупър — екранът премигна един-два пъти и на него изскочи съобщение.

В отговор на вашето запитване се откри… едно съответствие. Сравнено беше по 14 различни признака. Статистическа вероятност за автентичност на идентификацията: 97 %.

— О, Господи — измърмори Сакс. — Пипнахме го.

— Кой е той, Мел — попита Райм. Гласът му беше толкова тих, сякаш се страхуваше да не би думите му да разпръснат крехките електрони от монитора на компютъра му.

— Той вече не е Танцьора — отвърна му Куупър. — Казва се Стивън Робърт Кол. Тридесет и шест годишен. Настоящо местопребиваване — неизвестно. Задържан за престъпление преди петнадесет години. Номер на досието от Къмбърленд, Вирджиния.

Какво обикновено име. Райм се хвана, че беше леко разочарован. Кол.

— За какво му е досието?

Куупър зачете:

— За това, дето го е казал на Джоуди… Дали са му двадесет месеца, когато бил на петнадесет. — Той се усмихна. — Но както се вижда, Танцьорът не си е направил труда да му каже, че жертвата е била вторият му баща.

— Втори баща, а?

— Кофти работа — каза Куупър, като продължаваше да чете по екрана. — Леле.

— Какво? — този път беше Сакс.

— Извадки от полицейските рапорти. Ето какво е станало. Изглежда тяхното семейство не е било от най-щастливите. Майката на момчето е умирала от рак и съпругът й — вторият баща на Кол — я цапнал, задето направила или не направила нещо си. Тя паднала и си счупила ръката. Няколко месеца по-късно тя починала, а Кол си набил в главата, че за смъртта й е виновен Лу.

Куупър продължи с четивото, като на моменти откровено си потреперваше.

— Искате ли да чуете какво се е случило?

— Давай смело.

— Няколко месеца след смъртта й Стивън и баща му излезли на лов. Малкият го повалил на земята, съблякъл го гол и го завързал за едно дърво в гората. Оставил го там няколко дена. Искал да го изплаши, както обяснил адвокатът му. Но когато пристигнала полицията, заварила обезобразено тяло. Раните били пълни с личинки и червеи на мухи и други насекоми. Живял още два дена. Не бил на себе си, бълнувал.

— Господи — прошепна Сакс.

— Когато го намерили, момчето било там, просто си седяло до него и гледало. — Куупър зачете: — Заподозреният се предаде, без да окаже съпротива. Държеше се твърде неадекватно. Не спираше да повтаря „Всяко нещо може да те убие, всяко нещо може да те убие…“ Откаран е в местния център за лекуване на душевно болни.

Райм не се интересуваше твърде от психологическото заключение. Много повече разчиташе на собствените си умения да преценява хората, отколкото да си блъска главата с надутите фрази на съдебните психолози. Той знаеше, че Танцьорът е психопат — всички професионални убийци бяха — и терзанията, и травмите, които го бяха направили такъв, какъвто е, едва ли биха му помогнали с нещо. Той попита:

— Снимка има ли?

— В досиетата на малолетните няма снимки.

— Да бе, вярно. По дяволите. Ами от военните няма ли?

— Тц. Но има друго провинение. Опитал се да се запише в морския флот, но психологическата му характеристика го провалила. Вървял неуморно няколко месеца по петите на служителите от военната комисия в окръг Вашингтон, накрая набил един от сержантите. Отървал се с условна присъда.

Селито каза:

— Ще пуснем името през ФБР, полицията, списъка на псевдонимите и Националния информационен център по престъпленията.

— Кажи на Делрей да прати хора в Къмбърленд и започнете да го издирвате — разпореди се Райм.

— Ще се постараем. Стивън Кол…

След всичките тези години. Беше като да влезеш в гробница, за която много си чел, но никога не си я виждал.

На вратата рязко се почука. Ръцете на Сакс и Селито инстинктивно посегнаха към оръжията.

Но посетителят беше едно ченге от долния етаж. Носеше огромен пакет.

— Доставка по домовете.

— Какво е това?

— Донесе го един колега от Илинойс. Каза, че било от пожарните на окръг Дю Пейдж.

— Е, какво е? Ченгето вдигна рамене.

— Оня каза, че било кал от гумите на камионите. Ама това са глупости. Сигурно се е помайтапил.

— Не — отговори му Райм. — Това е точно това, което ти е казал. — Той погледна към Куупър. — Остъргали ли са гумите от мястото на взрива?

Ченгето премигна.

— И вие сте поръчали това. Със самолет от Чикаго?

— Чакахме го със затаен дъх.

— Е. Понякога животът е забавен, нали?

Какво му оставаше на Линкълн Райм, освен да се съгласи.

* * *

Професионалните полети бяха само част от летенето.

Един-единствен полет беше свързан с огромно количество документация.

Задната част на фургона, който откарваше Пърси Клей към летището в Мамаронек, беше осеян с всякакви карти, книги и други документи: Справочник за всички летища и подобни съоръжения в страната, Ръководство на Пилота, издание на Федералното авиационно управление — Бележки за пилота, Примерни разчети и планове и още един справочник за летищата в страната. Хиляди страници. Планини от информация. Пърси като повечето си колеги пилоти знаеше всичко това наизуст. Но тя никога не би си и помислила да се качи на самолета си, без да се върне обратно до извора, отново да прочете всичко, тоест, буквално да изяде всичко това с кориците.

С цялата тази информация и калкулатора в ръка тя в момента попълваше двата основни документа за един полет: навигационния дневник и плана на полета. В дневника тя отбелязваше височината, изчисляваше промените в курса поради вятъра, както и разликата между действителния и магнитния курс, определяше времето на полета и накрая стигна до числото, което за нея имаше свята стойност: количеството гориво, което щеше да бъде необходимо за целия полет. Шест града, шест различни дневника и дузина междинни спирки между тях…

След това се зае със самия план, съобразен с ФАУ, написа го върху обратната страна на навигационния дневник. Веднага щом излетят, вторият пилот трябва да активира плана, като се обади на Обслужване на полетите в Мамаронек, които пък от своя страна трябва да се обадят в Чикаго и да съобщят изчисленото време на пристигане на „Фокстрот Браво“. Така, ако половин час след обявеното време самолетът не пристигне на летище Чикаго, той се обявява за закъснял и се задействат спасителните служби.

Тези документи бяха доста заплетени и трябваше да бъдат попълнени и изчислени без грешка. Ако даденият самолет разполагаше с неограничени запаси от гориво, те можеха да разчитат на радиоуправление и да се мотат във въздуха колкото си искат и на каквато височина им скимне. Но не ставаше въпрос само за високата цена на горивото (двойката турбовитлови двигатели Гарет изгаряха наистина колосално количество); горивото беше доста тежко и самият му превоз струваше много пари. При дълги полети, особено с чести спирки, когато при излитането двигателите гълтаха като млади лами, наличието на допълнителни количества гориво на борда затрудняваше отделянето от земята и можеше за няколко секунди да „изяде“ кажи-речи цялата печалба на Компанията от полета. Според ФАУ при всяко излитане самолетите трябва да разполагат с достатъчно гориво да стигнат до местоназначението си плюс резерва в случай на нощен полет за още четиридесет и пет минути.

Пръстите на Пърси Клей леко пробягваха по бутоните и тя изпълваше необходимите формуляри с красивия си почерк. Нехайна за толкова много неудачи в личния си живот, що се отнасяше до летенето, тя вършеше всичко с педантична точност. Дори само попълването на честотите за радиовръзката по време на полета или разликите в магнитния курс й доставяха неизразимо удоволствие. Никога не гледаше да се измъкне, когато ставаше дума за точни изчисления. Същото важеше и за днес — тя се беше потопила до шията в работа.

До нея седеше Роланд Бел. Беше изпит, бледен и намръщен. Доброто момче, нейното приятелче вече го нямаше. Беше й много мъчно и за Бел. Почти колкото за себе си; явно Брит Хейл беше първият свидетел, който той беше загубил. Изведнъж й се прииска необяснимо защо да го докосне за ръката, да го окуражи, така както той го беше правил. Но той явно беше от ония мъже, които при сблъсъка си с подобна загуба, се изгубваха в самите себе си; всяко съчувствие би ги наранило. Той твърде приличаше на нея, помисли си тя. Бел гледаше с невиждащ поглед навън през прозореца на фургона, а ръката му от време на време неволно докосваше набраздената черна пластмаса на дръжката на пистолета си, увиснал от кобура за под мишница.

Точно когато тя приключи с попълването на последната карта, фургонът зави и навлезе на територията на летището. Спряха ги на входа, провериха им документите и им махнаха да продължават.

Пърси ги упъти към хангара, като забеляза, че в офиса още светеше.

Помоли ги да спрат и тя слезе, пазена от Бел и още един неин бодигард, които тръгнаха след нея към сградата на офиса им.

Рон Толбът, целият омазан в масло и на ръба на силите си, седеше на стола си и бършеше челото си. Лицето му беше доста зачервено.

— Рон… — Тя забърза към него. — Какво ти е?

Те се прегърнаха.

— Брит — каза той, поклати глава и се задъха. — Видял е сметката на Брит. Пърси, въобще не трябва да си тук. Върви някъде на безопасно. Забрави за полета. Не си струва.

Тя отстъпи назад.

— Кажи какво ти е? Да не си болен?

— Скапан съм.

Тя му измъкна цигарата от ръката и я загаси.

— Сам ли си вършил работата? Сам ли си подготвил „Фокстрот Браво“?

— Аз…

— Рон?

— Е, повечето. Почти свърших. Оня от Нортийст докара угасителния патрон и горивната камера преди около час. Почнах да ги монтирам. Само дето малко се поуморих.

— Болят ли те гърдите?

— Не, не чак толкова.

— Рон, веднага вкъщи.

— Мога…

— Рон — скастри го тя. — За последните два дена загубих двама от най-скъпите ми хора. Не искам ти да бъдеш третия… Аз също мога да монтирам горивната камера. Та кой не може?

Ако се съдеше по вида му, Толбът едва ли щеше да успее да вдигне и гаечен ключ, да не говорим за тежката горивна камера. Пърси попита:

— Къде е Брад? — Той щеше да бъде втори пилот.

— Каза, че тръгва. Ще бъде тук след около час.

Тя го целуна по потното чело.

— Ти си върви вкъщи. И стига с тия цигари, за Бога. Да не си полудял?

Той я притисна към себе си.

— Пърси, за Брит…

Тя го накара да замълчи с пръст на устните си.

— Ш-шшт, ти върви вкъщи. Наспи се като бял човек. А като се събудиш, аз ще летя над Ери и всички ще получим нашия договор. Подписан, подпечатан и доставен.

Той се изправи на краката си, постоя прав, загледан през прозореца във „Фокстрот Браво“. На лицето му беше изписана горчивина. Тя си спомни същия поглед, когато й каза, че са го скъсали на медицинския преглед и вече никога няма да може да лети. Толбът се отправи към вратата.

Беше време да се захваща за работа. Тя запретна ръкави и махна към Бел да се приближи. Той си наведе главата по начин, който тя смяташе за особено очарователен. По същия начин и Ед навеждаше глава, когато му говореше нежно. Сега каза:

— Ще ми трябват няколко часа в хангара. Нали ще можеш да държиш мръсния копелдак далече от мен за това време?

Без остроумни лафове, без сключване на сделки и гръмки фрази. Роланд Бел, човекът с двата пистолета, кимна тържествено и очите му зашариха от сянка на сянка.

* * *

В ръцете си те държаха истинска загадка.

Куупър и Сакс се бяха заели да изследват всички вещества, полепнали по гумите на пожарните и полицейските автомобили в Чикаго, които бяха обработили мястото, където самолетът на Ед Карни се беше взривил. Разбира се, това бяха основно кал, кучешки лайна, трева, масло и всякакъв боклук, напълно безполезни, но и абсолютно неизбежни. Имаше обаче и още нещо, което заинтересува Райм.

Той просто нямаше никаква идея какво може да означава то.

Единствената проба, в която бяха открили някакви следи от бомбата, съдържаше тънички лентички пластична материя с бежов цвят. Според газ-анализатора това беше C5H8.

— Изопрен — мислеше на глас Куупър.

— Това пък какво е? — попита Сакс.

— Гума — отговори й Райм. Куупър продължи:

— Освен това има и мастни киселини. Пигменти, талк.

— А втвърдители? — обади се Райм. — Глина? Магнезиев карбонат? Цинков окис?

— Няма.

— Това е мека гума. Като латекса.

— Има и следи от лепило на тази основа — прибави Куупър и продължи да се взира в окулярите на комбинирания микроскоп. — Бинго — викна изведнъж той.

— Не ни дразни, Мел — изръмжа Райм.

— Частици от спойка и минимални количества пластмаса, вградени в гумата. Електрическа платка.

— Таймера ли? — зачуди се на глас Сакс.

. — Не, той беше непокътнат — напомни й Райм.

Усещаше, че наистина бяха попаднали на нещо. Ако това беше друга част от бомбата, по нея можеха да проследят експлозива или пък някой друг компонент.

— Трябва да сме сигурни, че това е от бомбата, а не от самия самолет. Сакс, ще се наложи да отидеш до летището.

— Кое лети…

— В Мамаронек. Намери Пърси и я накарай да ти даде образци от всичко направено от гума, латекс или от платките, които са били в самолета. А ти, Мел, изпрати тази информация в отдела по експлозиви и провери във военното следствие — може би военните използват някакъв вид непромокаем латекс за опаковане на даден вид експлозиви. Да се надяваме, че този път ще успеем да го проследим.

И така, Куупър се зае да въвежда информацията за запитването в компютъра, а Райм забеляза, че Сакс нещо беше недоволна от задачата си.

— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да говоря с нея? — попита тя. — С Пърси?

— Ами да, точно това искам да кажа.

— Добре — въздъхна тя. — Супер.

— И престани да се заяждаш с нея. Наистина се нуждаем от нейното съдействие.

Райм още се чудеше защо ли тя така ядно беше навлякла бронежилетката си и беше излязла без дори да каже едно „Чао“.