Джефри Дивър
Танцьорът (29)

Двадесет и девета глава

Час 31 от 45

Щом пристигна на летище Мамаронек, Амелия Сакс видя Роланд Бел да дебне зад ъгъла на хангара. Около огромната постройка стояха още шест други агента. Сигурно някъде наоколо имаше и снайперисти.

Тя мярна дори бабуната, зад която беше залегнала, за да се прикрие от смъртоносния огън на Танцьора. Спомни си, макар при спомена да й се повдигна, противния мирис на кал, примесен с този на бездимен барут от безполезните й пистолетни изстрели.

Обърна се към Бел:

— Инспекторе.

Очите му за момент се спряха на нея.

— Здравейте.

После той се обърна и продължи да оглежда територията на летището. Веселият му южняшки нрав беше изчезнал. Той се беше променил. Сега те двамата имаха нещо общо, което всички знаеха. И двамата бяха стреляли по Танцьора, и двамата не бяха улучили.

И двамата бяха попадали в неговата зона на поражение и се бяха измъкнали живи. По бронежилетката му имаше две петна: две ивици раздран плат, там където се бяха плъзнали куршумите на убиеца по време на нападението му в охраняваната къща.

— Къде е Пърси? — попита го Сакс.

— Вътре. Довършва поправката на самолета.

— Сама ли?

— Така мисля. Бива си я, наистина мъжко момиче е. Човек направо да не очаква, такава, е, не особено привлекателна жена, да разбира от толкова много неща. Страшна майка, а?

„Я да млъкваш, че ако си отворя аз устата…“

— Някой друг има ли? От Компанията? — И тя кимна към офиса на Чартърни полети „Хъдсън“. Вътре светеше лампа.

— Мисля, че Пърси изпрати всички вкъщи да си почиват. Чакаме един да пристигне всеки момент, този дето ще й бъде втори пилот. Един от техниците им е вътре, сигурно трябва да присъства преди всеки полет. Проверих го. Няма проблеми.

— Значи тя наистина смята да лети?

— Ами така изглежда.

— Самолетът се охранява непрекъснато, нали?

— Точно така. Още от вчера. А вие защо сте тук?

— Трябват ми някои образци за анализ.

— Ама този Райм, и него си го бива, голям мозък е, а?

— А-ха.

— Двамата сте голяма комбина.

— Е, изкарахме заедно няколко случая — безразлично отвърна тя. — Той ми спаси задника от отдел Обществени връзки.

— Добре е направил. Ами, я кажи, чувам, че си можела да забиеш гвоздей.

— Какво да правя…?

— Че добре стреляш. С револвер. Била си в отбора, а? „Да, и ето тук беше мястото на последното ми състезание“, помисли си тя с горчивина.

— Ами, намирам си работа за събота и неделя — измърмори тя.

— То и аз стрелям от време на време, ама, честна дума, дори в най-добрите ми дни, когато съм с хубав пистолет, с дълга цев, на единична, на повече от петдесет-шестдесет метра съм гола вода.

Тя оцени думите му, но знаеше също така, че те имаха за цел да я оправдаят за вчерашното й фиаско; ето защо тя не им обърна никакво внимание.

— Ще отида да поговоря с Пърси.

— Точно срещу вратата е, колежке.

Сакс се мушна в огромния хангар. Вървеше бавно и оглеждаше всички места, където би се скрил Танцьорът. Спря се пред огромна купчина кашони; Пърси още не я беше видяла.

Беше стъпила на едно неголямо скеле с ръце на кръста и гледаше сложната плетеница тръби, жици и проводи, които излизаха и влизаха в самолетния двигател. Ръкавите й бяха навити, ръцете й — целите в смазка. Кимна на себе си, сякаш току-що беше взела някакво решение и се протегна към двигателя.

Сакс беше направо очарована, докато наблюдаваше как ръцете на жената пробягваха с невероятна скорост из всички елементи на тази сложнотия. Тя прикрепяше, завинтваше, развинтваше, притягаше хлабини, запълваше отвори с уверени, заучени движения на тънките си ръце. Монтира един едър червен цилиндър, който отне на Сакс цели десет секунди да се сети, че това беше угасителният патрон.

Но една от частите — голям метален вътрешен цилиндър — не пасваше.

Пърси слезе от скелето и потърси тръбен ключ, взе го и се качи отново. Разви едни болтове, извади друга част, за да си осигури пространство за действие и отново опита да напъха големия цилиндър на мястото му.

Не успя да го помръдне.

Натисна с рамо. Пак нищо, сякаш беше заварен. Развинти още някаква част, като педантично поставяше всеки развит болт в един пластмасов леген в краката си и я извади да освободи още място. Лицето й силно се зачерви, докато отново се напъваше да монтира цилиндъра. Дишаше тежко. Внезапно той се изплъзна от ръцете й, изметна се, тя загуби равновесие и политна от скелето. Превъртя се във въздуха и падна на ръце и колене. Болтовете и инструментите, които така грижливо беше събирала, се пръснаха по циментовия под на хангара чак до опашката на самолета.

— Не! — извика тя. — Не!

Сакс пристъпи напред да види дали се беше ударила, но веднага разбра, че викът й съвсем не изразяваше болка. Пърси грабна един ключ и с все сила го трясна в пода. Сакс се спря, отстъпи назад в сянката до големите кашони.

— Не, не, не… и заудря с друг ключ циментовия под. Сакс реши да не се показва още.

— О, Ед… — тя изпусна ключа. — Не мога да го направя сама. — Задъха се и се сви на кълбо. — Ед… о, Ед… така ми липсваш! — Накрая се отпусна върху огрения от слънцето под и сгърчена като есенен лист, заплака.

Секунда-две по-късно всичко свърши. Пърси се изправи, пое си дълбоко въздух и избърса сълзите от очите си. Превърна се отново в смелия и твърд пилот, който цял живот искаше да бъде. Разтърси се, събра всички разпилени болтове и инструменти и отново се качи върху скелето. Загледа се в цилиндъра, който й се беше опъвал досега. Търсеше къде точно трябваше да легне, но май нищо не откри.

Сакс се върна към входната врата. Затръшна я с трясък и тръгна към самолета. Стъпките й отекваха в просторното помещение.

Пърси се завъртя, видя я и отново се върна към работата си. Избърса с ръкав лицето си и продължи да човърка упорития цилиндър.

Сакс стигна до подножието на скелето и вдигна поглед. Известно време и двете мълчаха. Накрая Сакс се обади:

— Защо не опиташ с крик?

Пърси я погледна и нищо не каза.

— Допускът е малък, твърде плътно ляга — продължи Сакс. — Трябва просто да натиснеш силно. Старата хамалогия — с бой само грънци не се оправят. Това не го преподават в техникумите.

Пърси внимателно се вгледа в прикрепящите метални скоби.

— Не зная вече.

— А аз зная. Пред тебе стои цял експерт по тези въпроси.

— Да не би да си поставяла горивна камера на ЛИР?

— Не съм. Само свещи на опел „Чеви Монза“. Повдигаш двигателя с крик, за да можеш да ги стигнеш. Е, поне така е на У-образния осемцилиндров двигател. Но кой пък би си купил четирицилиндров автомобил? Тоест, за какво би му послужил?

Пърси погледна отново към двигателя.

— Е? — настояваше Сакс. — Ще вадиш ли крика?

— Ще изкриви външната кутия.

— Не и ако го поставиш тук. — Сакс посочи близо до мястото, където двигателят се окачваше към корпуса на самолета.

Пърси огледа сглобката.

— Нямам крик. Поне не толкова малък.

— Аз имам. Ей сега ще го донеса.

Сакс отскочи до автомобила си и се върна с крика на колата. Качи се на скелето, при което коленете й отново се обадиха.

— Ей тука можеш да пробваш — И тя докосна основата на двигателя. — Това е двойна Т-образна стоманена греда.

Докато Пърси закрепяше крика, Сакс заразглежда сложнотиите на самолетния двигател. Такъв не беше виждала досега.

— Колко коня е?

Пърси се изсмя.

— При нас няма конски сили. Мощността е тяга на витлото и се мери с фунтове. Тези, дето ги виждаш, са Гарет, турбовитлови Седемдесет и тройки. Дават им по 3500 фунта всеки.^[1]

— Невероятно — засмя се Сакс. — Почти като братче на моя отвън. — Закачи лоста на крика и усети познатото съпротивление, когато започна да върти. — Никога не съм виждала турбодвигател отблизо. Още от малка си мечтаех да имам кола с турбодвигател и да я подкарам из солниците в Аризона.

— Това тук не е чиста турбина. Вече не ги произвеждат. Само Конкордите още са с тях. Военните, разбира се. Та тези са турбовитлови. Като големите лайнери. Виждаш ли, ей там отпред онези пластини? Това не е нищо друго освен фиксирани витла. При ниски височини чистите реактивни двигатели не са изгодни, тези са с около четиридесет процента по-рентабилни откъм харч на гориво.

Сакс се задъха, докато въртеше с мъка лоста на крика. Пърси отново подпря с рамо пръстена на цилиндъра и натисна. Той не беше особено голям на размери, но тежеше доста.

— Значи разбираш от коли, а?

— Баща ми. Той ги обичаше. Прекарвахме цели следобеди да ги разглобяваме и сглобяваме. Когато не трамбоваше улиците, естествено.

— Трамбовал ли?

— И той беше ченге.

— Значи оттогава те гложди червейчето на механика?

— Не-е, тогава направо ме изяде червейчето на високите скорости. А то като те подхване, ставаш маниак на окачвания, трансмисии и двигатели. Иначе все ти се струва, че се движиш като каруца.

Пърси попита:

— Ти карала ли си някога самолет?

— Да съм „карала“ ли? — усмихна се Сакс на думата. — Не. Но вече започвам да се замислям, като те гледам колко сексапил си събрала под тоя капак.

Тя завъртя лоста още един-два пъти и спря. Мускулите я заболяха. Пръстенът изскърца тихо и задра о метала, където трябваше да легне.

— Чак пък толкова — несигурно каза Пърси.

— Почти влезе!

Със звучно метално щракване цилиндърът влезе и легна идеално на мястото си. Грозничкото лице на Пърси се разчупи от слаба усмивка.

— Затягаш ли ги? — попита Сакс, която се беше заела да поставя на мястото им болтовете, а сега се оглеждаше за ключ.

— Аха — отвърна Пърси. — А силата, която употребявам е такава, че „и дяволът от ада да дойде, да не може да ги развие“.

Сакс затегна болтовете с тръбния ключ, като сложи и допълнително рамо. Прещракването на ключа я върна назад в ученическите й години, когато прекарваше хладните неделни следобеди с баща си. Почти усети мириса на бензин, есен и аромата от печащите се гювечета, долитащ от кухнята на орташката им къща в Брууклин.

Пърси провери болтовете на Сакс и каза:

— Аз ще се оправя с останалото. — И се зае да свързва наново кабели, жици и електронни компоненти. За Сакс всичко това беше напълно непонятно, но тя гледаше очарована. Пърси спря. Прибави тихо: — Благодаря. — И след малко: — Ти какво правиш тук?

— Открихме едни други материали, които може би са от бомбата, но Линкълн не е сигурен дали това не са части от самолета. Дребни късчета оранжев латекс, части от електронна платка. Звучи ли ти познато?

Пърси вдигна рамене:

— В ЛИР-а има хиляди уплътнения. Може и латексови да са, нямам никаква представа. Да не говорим за платки. От тях сигурно има още толкова. — Тя кимна към единия ъгъл на хангара, където имаше шкаф и пейка. — Платките обикновено се правят по поръчка, според предназначението им и марката на самолета. Там сигурно има какви ли не гумички. Вземай си, каквото те интересува.

Сакс я послуша и започна да прибира бежови гумички, които й харесат, в една кесия. Без да се обръща към нея, Пърси се провикна:

— А пък аз си помислих, че си дошла да ме арестуваш. Пак да ме прибираш на топло. ,

„Прекрасна идея“, помисли си Сакс, но каза:

— Заради образците идвам. — След минутка продължи: — Какво още трябва да се прави? По самолета?

— Останаха само настройките. После една пробна разходка из пистата да видим как сме с мощността. Трябва да видя и прозореца, дето го смени Рон. На никого няма да му е приятно да загуби прозореца си при четиристотин мили в час. Ще ми подадеш ли онази шестица? Не, метричната.

— Аз загубих един при сто — каза Сакс, докато подаваше инструмента.

— Какво?

— Стъклото. Докато преследвах с колата един кретен. Идиотът стреляше с едри сачми, две нули. Добре, че успях да се наведа. За сметка на това обаче ми хвръкна предното стъкло… Честна дума, докато му сложа гривните, налапах няколко бръмбара.

— И аз винаги съм смятала, че водя рискован и интересен живот.

— Ами, повечето време изкарваме в голяма скука. Максимум пет процента от всичко е адреналин, ама чист.

— Да, чувала съм — разсеяно се обади Пърси. После свърза лаптопа направо към един от елементите на двигателя. Защрака по клавиатурата и зачете екрана. Без да поглежда към нея, тя я попита:

— Е, какво е?

Загледала се в компютъра, в пробягващите цифри по екрана му, Сакс попита:

— Кое какво е?

— Ами, ъ-ъ-ъ, това напрежение. Помежду ни. Между мен и теб.

— Заради тебе един от моите приятели едва не умря. Пърси поклати глава. После каза съвсем отчетливо:

— Не е това. При вас винаги съществува риск. Човек сам решава дали да го поеме, или не. Джери Банкс не беше някой новобранец. Друго е — освен това го почувствах, преди да гръмнат Джери. Още когато те видях за първи път, в стаята на Линкълн Райм.

Сакс замълча. Извади крика от двигателния отсек и го сложи върху една маса. Разсеяно започна да върти лоста, за да го сгъне.

Трите листа метал легнаха на мястото си и закриха двигателя. Пърси продължи да завинтва болтчета, служейки си с отвертката като диригент с палката си. Имаше наистина ръцете на магьосник. Накрая тя пак се обади:

— Заради него е, нали?

— Кого?

— Знаеш, кого имам предвид. Линкълн Райм.

— Мислиш, че ревнувам? — Сакс се изсмя.

— Да, така мисля.

— Но това е смешно.

— Това е повече от работа помежду ви. Мисля, че ти си влюбена в него.

— Естествено, че не съм. Това са щуротии.

Пърси я погледна многозначително и после грижливо нави няколко прекалено дълги жици, които напъха зад едно малко капаче в двигателното отделение.

— Това, което си видяла, е обикновено уважение към неоспоримия му талант, нищо повече.

Тя вдигна изцапаната си със смазка ръка към лицето си. — Я стига, Амелия, само ме погледни. От мен не става любовница. Ниска съм, държа се като шеф, и освен това не съм толкова хубава като теб.

— Ти си… — започна Сакс. Пърси я прекъсна:

— Да, зная, грозното патенце? Нали я знаеш приказката, за онова птиче, дето всички мислели за грозно, докато един ден то не се превърнало в голям красив лебед. Чела съм я милион пъти като дете. Но аз никога не се превърнах в лебед. Може би затова се научих поне да летя — студено се усмихна тя, — но знаеш, че не е същото. Освен това — продължи Пърси, — аз съм вдовица. Съвсем наскоро загубих съпруга си. Така че изобщо не се интересувам от който и да било друг.

— Съжалявам — бавно започна Сакс, като чувстваше, че против волята й я бяха въвлекли в този разговор, — но, как да кажа… ами, ти изобщо не показваш признаци на траур.

— Така ли? Понеже се опитвам да дам всичко от себе си, за да не фалира Компанията ми?

— Не, има и нещо друго — отвърна предпазливо Сакс. — Или?

Пърси впи поглед право в лицето й.

— Двамата с Ед бяхме невероятно близки. Освен че бяхме съпрузи, ние бяхме и приятели и бизнес-партньори… И… да, наистина имаше друга жена Сакс завъртя очи към офиса на Чартърни полети „Хъдсън“.

— Точно така. Това беше Лорън. Дето я срещна вчера. Брюнетката, която така неутешимо плачеше.

— Това направо ме разбиваше. По дяволите, това разбиваше Ед също. Той ме обичаше, но имаше нужда от красивите си любовници. Винаги е било така. И нали се сещаш, за тях е било доста по-мъчително. Защото той винаги се връщаше вкъщи при мен. — За момент тя замълча, явно се бореше със сълзите. — Сигурно това е любовта, поне според мене — да се връщаш при този, когото обичаш.

— Ами ти?

— Дали съм му била вярна? — попита Пърси. Тя отново се изсмя горчиво — това беше смях на човек, който добре се познава, а му се иска да не е чак толкова прозорлив. — Аз нямах толкова възможности. Както виждаш, не съм от ония момичета, които само докато излязат на улицата и забърсват по нещо. — Тя се наведе и заразглежда разсеяно тръбния ключ. — Но въпреки това, да, след като разбрах за Ед и приятелките му. Това беше преди няколко години. Направо бях бясна. Много ме заболя. Изкарах си го на един-двама. Рон и аз — Рон Толбът — изкарахме няколко месеца. — Тя се усмихна. — Той дори ми направи предложение. Каза, че съм заслужавала нещо по-добро от Ед. Може и така да е било. Но въпреки другите жени в живота му мисля, че Ед беше този, с когото аз трябваше да прекарам живота си. Винаги съм смятала така.

За момент очите на Пърси помътняха, тя като че се отнесе някъде далеч.

— Срещнахме се във флота, аз и Ед. И двамата бяхме пилоти изтребители. Когато той ми предложи… Нали знаеш, когато военен иска да предложи на някого брак, той казва: „Бихте ли желали да станете мой подчинен?“, абе нещо като шега. Но ние и двамата бяхме лейтенанти, така че Ед каза: „Хайде да си станем един на друг подчинени.“ Дори искаше да поиска ръката ми от баща ми и да ми подари годежен пръстен, но баща ми се беше отказал от мене…

— Наистина ли?

— Да бе. Като в сапунен сериал, 647-ма серия. И досега отказвам да играя главната роля. Както и да е, двамата с Ед се заехме да пестим всяка стотинка, мечтата ни беше да си отворим собствена чартърна компания, като се уволним. Едва свързвахме двата края. Една нощ той каза: „Хайде да летим“. Така взехме под наем онзи престарял Норсман, дето гниеше тука по ливадите. Як самолет обаче. От ония двигатели с витло и въздушно охлаждане… С такъв самолет можеш да направиш каквото си поискаш. Аз бях на пилотското място. Излетяхме и когато стигнах две хиляди метра, той ме целуна. После разклати рога (така му викаме на кормилото), което значеше, че той искаше да поеме управлението. Преместих се. После той каза: „Аз все пак ще ти подаря едно диамантче, Пърс.“

— Подари ли ти?

Пърси се усмихна:

— Даде пълна газ, щеше да разтопи соплата и опъна назад рога. Носът се вирна право нагоре. — Сега по страните на Пърси се стичаха едри сълзи. — Секунда преди да ритне обратно кормилото и да се понесем надолу почти в безтегловност, пред нас се беше разстлало нощното небе. Тогава той се наведе към мен и ми каза: „Ето, избирай. Тук са всичките звезди на вечерта — можеш да вземеш, която си поискаш.“ — Пърси наведе глава и жадно си пое въздух. — Всичките звезди на вечерта…

След малко тя изтри с ръкав очите си и се обърна към двигателя.

— Така че, честна дума, няма за какво да се притесняваш. Линкълн е наистина очарователен мъж, но всичко, което някога съм искала, беше Ед.

— Има още нещо, дето ти не знаеш — въздъхна Сакс. — Ти му напомняш някого. В когото той е бил влюбен. Когато се появи, изведнъж той се промени, сякаш отново е с нея.

Пърси вдигна рамене.

— Приличаме си по много неща. Разбираме се един друг. Но какво от това? Това не означава нищо. Отвори си очите, Амелия, Райм те обича.

Сакс се изсмя:

— О, едва ли.

Пърси я погледна още веднъж и каза:

— Какво ли ме интересува… — и педантично започна да подрежда обратно всички извадени инструменти и жички по местата им.

Роланд Бел влезе вътре и огледа за пореден път прозорците и сенките из хангара.

— Тишина, а? — попита.

— Нито гък.

— Получи се съобщение за вас. От щатската здравна организация. Току-що са тръгнали от болницата в Уестчестър. След около час ще получите стоката. След тях върви една кола с мои хора, за по-сигурно. Не се притеснявайте, че шофьорът може да се изплаши и да откаже да работи повече с вас — моите хора са номер едно. Шофьорът даже няма да разбере, че са го следили.

Пърси погледна към часовника си.

— Добре. — Хвърли още един поглед към Бел, който се беше загледал удивен към отворения капак на двигателя. Беше като хипнотизиран, напомняше на змия, видяла кръвния си враг, мангустата. — По време на полета, ще имаме ли бавачка?

Бел тежко въздъхна.

— След това, което стана в охраняваната къща — каза тихо и тържествено той, — аз лично няма да ви оставя да ми се изплъзнете от погледа. — Поклати глава и направи физиономия, сякаш вече му беше прилошало от полета.

Завряла глава отново в двигателния отсек, Пърси проговори с гръмовен глас:

— Като ви гледам двамата с Райм, трябва да ти кажа, че сте един дол дренки. — Тя се обърна и погледна към Сакс. — Ама знаеш ли, навремето имах един инструктор.

— И?

— Та значи, когато летяхме със самолет с няколко двигателя, той имаше навик да угаси единия, щото трябвало да си почине перката или да се охлади и после ни караше да кацаме. Много от инструкторите намаляваха до минимум мощността и височината, просто за да видят как ще се оправим; но преди кацане винаги даваха газ. Тоя инструктор беше съвсем наопаки — а-ха. Караше ни да кацаме на един двигател. Като го питаха „Ама това не е ли опасно?“, отговорът му беше: „На тоя свят няма нищо сигурно. Понякога ще ви се налага да правите и по-големи щуротии от тази.“

Пърси спусна капака на обтекателя на двигателя и го завинти на мястото му.

— Така, с това свършихме. Проклетото му корито може наистина да полети.