Димитър Пеев
Алиби (7)

7

Пенчев вече беше настанил в колата своите куфари, триножника и фотоапарата и го чакаше. Не можаха да намерят следователя Стоименов. Бил излязъл някъде. Решиха да не го чакат. Влахов седна до шофьора и потеглиха към адреса, съобщен от районното управление.

— Разбра ли, бай Ради, какво се е случило?

— Да, дебела работа… Прерязал си вените.

През целия път не пророниха повече нито дума.

Автомобилът спря на малка уличка в покрайнините на квартал „Лозенец“, пред една дъсчена ограда. Впрочем и съседните къщи бяха разположени сред дворчета, оградени по същия начин. Дотича милиционер и ги въведе по постланата с плочи пътека в къщата.

— Заповядайте, трупът е в тази стая — покани ги той, като им стори път да минат пред него.

Влахов забеляза, че лицето на милиционера беше почти бяло, покрито със ситни капчици пот. „Картината трябва да е потресаваща“ — помисли си той.

Да, тя наистина бе страшна.

Голямо червено петно на стената. Одеялото напоено с тъмна кръв. И върху него ръка с прорязани вени. На пода — локва гъста съсирена кръв.

Влахов приближи и се вгледа в лицето на мъртвия. То беше мраморнобяло, изтъняло, почти не приличаше на онова, което познаваше от снимката.

Значи това си ти. Слави Каменов! Видяхме се най-сетне. Търсихме те навсякъде, а ти си се скрил тук, в малката къщичка в Лозенец. Защо не набра смелост да се явиш пред нас? Измъчвал си се през тези три дни, от неделя вечер, докато нервите ти не са издържали, докато си дошъл до решението да прережеш вените си. Ти сам си прочел присъдата си. И сам си я изпълнил. За нас си оставил само формалностите. Това все пак ти прави чест.

— Започваме ли? — сепна го гласът на Пенчев. Той бе внесъл багажа си и нагласяше фотоапарата.

— Ей сега, почакай един момент.

Майор Влахов се надвеси над трупа и внимателно го заоглежда, като се пазеше да не стъпи в локвата кръв, да не докосне нещо. Каменов лежеше по гръб, завит до гърди с одеялото. Облечен бе по долни дрехи — подаваше се бялата му гимнастическа фланелка. Лявата ръка беше отпусната върху корема, а дясната висеше от леглото и докосваше пода. До нея, облян в кръв, разтворен, беше и бръсначът, с който той си бе прерязал вените.

Влахов се отдръпна. Докато Пенчев снимаше обстановката, той огледа стаята — беше чиста, спретнато наредена. Личеше си, че принадлежи на скромни хора. В нея вероятно живееха деца. Трупът на Каменов лежеше върху стара кушетка, приспособена за легло. В отсрещния ъгъл имаше по-малко, детско креватче. Две ученически маси стояха край прозорците. На едната лъскаше малък глобус и два купа нови тетрадки и учебници. На стената, забодени с кабарчета, висяха поизцапана ученическа програма от миналата година и детска рисунка — развълнувано тъмносиньо море с малък, люшкан от вълните платноход. Стар двукрилен гардероб и няколко стола допълваха мебелировката. На един от тях бе грижливо поставено мъжко сако и върху него внимателно изопнат панталон. Това сигурно беше костюмът на Каменов. Влахов претърси джобовете му. Връзка ключове, носна кърпа, шепа стотинки. Във вътрешния джоб намери автоматичен молив и писалка, кожен портфейл. Там беше паспортът на Каменов, препис от бракоразводно решение по делото на Димитър и Стоянка Куманови и няколко призовки. В другия вътрешен джоб намери спестовната му книжка с 276 лева. Това беше всичко.

Откъм двора се зачу шум от спиращ автомобил. Пристигна линейката. В стаята влязоха съдебният лекар и кварталният милиционерски отговорник. Той козирува и запита:

— Ще може ли да вдигнат вече мъртвеца?

Влахов погледна Пенчев. Дактилоскопистът клечеше край кушетката и съсредоточено разглеждаше бръснача. Уви го внимателно в една кърпа и се изправи.

— Мен ли чакате? С трупа аз нямам повече работа. Отнасяйте го — и като се приближи до Влахов, му прошепна. — Работата е ясна като бял ден. Самоубийство.

Да, случаят наистина бе ясен. Каменов се е самоубил. Неговата смърт отстраняваше и всички загадки около убийството на Якимова. Първоначално е решил да се укрие. Дори да се опита да избяга зад граница. След това е разбрал колко трудно осъществим е планът му. Угризенията на съвестта му са ставали все по-мъчителни. Виждал се осъден на много години затвор. Може би дори на смърт. И е решил с един замах на бръснача да сложи край на живота си, на мъките.

Лекарят доведе санитарите. Те покриха мъртвеца с голям чаршаф, засуетиха се около леглото, като се пазеха да не стъпят в локвата кръв.

Влахов хвана подръка кварталния милиционерски отговорник и го изведе на двора.

— Чия е тази къща? Къде са стопаните?

— На Гаврил Лютичев. Той е майстор стругар в завод „Шести септември“. Тук живее от много години със семейството си — жена и две деца. Познавам го добре. Той е отрядник.

— Така ли! Че как е прибрал тогава в дома си престъпник? — Влахов посочи Каменов. Двама санитари в момента изнасяха трупа му на носилка — и убиец.

— И аз не разбирам. Гаврил е отличен човек. Член е на партията. Чудя се на акъла му — как е могъл да направи кова нещо. Сутринта рано дотича при нас жълт-зелен, задъхан и вика: „Тичайте, един човек се уби у дома!“

— А къде е сега той, домашните му?

— В кухнята. С него е Гошо, старшината Георгиев от нашето управление. Жена му с децата ги няма — на село са.

— Да отидем да го видим.

В кухнята завариха и двамата смълчани, седнали. Старшината скочи и козирува. Стана и Лютичев.

— Гавриле, този другар е от криминалния отдел. Ще поприказва с теб. Гошо, — обърна се кварталният отговорник към старшината, — да излезем!

Влахов загледа Лютичев право в очите, строго и съсредоточено. Откритото му, месесто, брадясало лице бе отпуснато. Изглеждаше честен и прямодушен добряк, „мъж на място“. Лютичев не сведе поглед. Държеше се като човек, който не се чувствува виновен за нищо. Но явно беше потресен от случилото се.

— Е, каква стана тя? Я разкажете — подкани го Влахов.

Лютичев поглади щръкналата, ниско подстригана черна коса, въздъхна, зашепна, както се говори в присъствието на мъртвец:

— Със Слави Каменов се знаем отдавна, от детинство. От нашата махала е, пък и ми се пада нещо като кум. Свидетел ми беше.

— Значи вие сте стари приятели?

— А бе точно приятели не бяхме… Той е адвокат, аз съм работник човек… Ама се обичахме. От време на време се виждахме. Идвал ми е на гости.

— И сега ли ви беше на гости? — запита Влахов.

Но Лютичев дори не усети язвителния му тон.

— Не, какво ти гости. В понеделник надвечер дойде при мен, съсипан, отмалял. Току-що се бях прибрал от работа. Тая седмица съм първа смяна. Дробях си домати за вечеря… Нали съм сам! Зарадвах му се — ще похапнем заедно. Каза ми, че днес, в понеделник де, внезапно пристигнала сестра му от Лом. Тя там е омъжена, лекарка е, дошла с мъжа си и с детето! По хотелите не намерили свободна стая, та отседнали при него.

„Сестра му била дошла от Лом. Виж какво е намислил. Само дали Лютичев не лъже, дали това не е уговорено помежду им оправдание в случай, че Каменов бъде заловен?“

— Той им обещал за няколко дни да се пресели при приятели. И се сетил за мен. А пък аз разгеле бях изпратил нашите на село, при тъста. Настаних го в детската, на леглото на сина… — лицето на Лютичев се помрачи и той замлъкна, не довършил мисълта си.

— Значи Каменов живее у вас от понеделник. А какво правеше през това време?

— Че знам ли го? Сигурно е ходил на работа: в съда, в кантората… Аз излизам рано, връщам се късно. Дадох му ключ. Като дойде, рекох си: ще има с кого да си приказвам вечер. Но той си беше все един такъв умърлушен. Пък и аз не съм много от приказливите. Я има, я няма два-три пъти да сме се разприказвали по за пет-десет минути, кога се случи заедно да вечеряме — Лютичев се замисли за миг. — Да, май само снощи… само тогава вечеряхме двамата. В понеделник не рачи да кусне нито залък. Бил вече вечерял. Ама аз не му повярвах. И във вторник беше същото. Дойде след мен. Тъкмо чупех яйцата над тигана, но не рачи да вземе. Едва го накарах да забоде някое доматче… Виж, снощи беше по-друг.

— Какъв беше снощи?

— Ами… какъв… На човек приличаше. Чак весел не беше, ма… по-приказлив от предишните дни. Вечеряхме заедно. И по една чашка мастика изпихме. Каза ми, че днес ще си ходи. Сестра му си заминавала. Хич можех ли да помисля, че така ще си отиде… — продума замислен Лютичев.

Ловко разигравана комедия ли беше това? Влахов искаше да вярва на този човек, а някакво професионално чувство го караше да се съмнява в думите му.

— А за Стефка нищо ли не си приказвахте?

— За коя Стефка? — запита учуден Лютичев.

— Как, нищо ли не ви е казвал за Стефка, за годеницата му?

— Не, нищо. Не ми се вярва, ако Слави е имал годеница, да го скрие от мен. Аз дори го закачих, нали вече навлезе в староергенството. Но той само продума: Няма да се оженя, Гаро — така ми викат приятелите — и нищо повече.

— И повече нищо, така ли? — натъртено запита Влахов.

Лютичев усети промяната на тона му и го изгледа зачуден.

— Вие поддържате, че не сте знаели?!

— Какво да съм знаел бе, другарю?

— Че укривате убиец!

— Кой? Какъв убиец?

— Каменов е убил приятелката си Стефка Якимова.

— Не може да бъде. Лъжете се.

— Хайде де. Няма да спорим. А вие ще дойдете сега с мен.

— Къде? — смути се Лютичев. — Защо?… Не мога сега. Трябва да отида на работа. И без това много съм закъснял, вече. Ако има още нещо да ме питате — питайте. Или след работа. Няма да избягам я. Не мога сега да дойда с вас.

— Другарю старши лейтенант — извика силно Влахов. След миг в кухнята влязоха кварталният отговорник и старшината. Те сигурно са стояли зад вратата. — Поприказвайте с този другар. Не иска да дойде с мен да даде показанията си в управлението.

— Не съм отказвал да дам показания — каза твърдо Лютичев. — Казах ви само, че сега бързам за работа. Сам ви предложих да дойда следобед. Момчетата ме чакат, без мен не могат да започнат.

— Хайде, Гавриле, не се разправяй — подкани го кварталният отговорник. — Другарят те кани да дойдеш само до нашето управление. Ще напишеш, каквото знаеш, и си свободен.

— Добре де, добре. Само че ще ми разрешите оттам да се обадя по телефона в завода. Да знаят.

Лютичев тръгна, но пред вратата внезапно се спря.

— Чакайте! Щях да забравя.

Той отиде до долапчето под мивката и извади оттам сивкава продълговата кутия с две металически рогчета.

— Вижте това какво е — подаде той кутията на Влахов. — Намерих го тази сутрин тук.

— Оставете го на масата — каза Влахов, без да поеме кутията. — Вие не знаете ли чия е?

— Не, за първи път я виждам. Трябва да е на Слави. Друг няма кой да я остави в кухнята.

— Добре, ще видим. А сега — вървете!

Влахов огледа внимателно предмета. По сивкавата гладка повърхност не се виждаха никакви отвори. Само отстрани имаше малък диск с цифрите на първата десетица. Нулата стоеше срещу една малка бяла чертичка. Какво можеше да представлява тази кутия? Беше дебела не повече от три сантиметра, дълга петнадесетина и малко по-тясна.

Влахов посегна да я хване, но се въздържа. Няма защо да оставя и той отпечатъците си. Пък и можеше да унищожи някоя следа. Той уви внимателно кутията, без да я докосва, в носната си кърпа и я взе със себе си.

Щом завърши огледа, Влахов сне писмени показания на Лютичев и го освободи. Разпитът завърши с още една съвсем ненужна разправия. Трябваше и на него да обясняват, че съставянето на дактилоскопичната му карта не означава, че той е престъпник. Оттам побърза да се прибере в службата си.

Пенчев беше вече проявил и фотографирал намерените пръстови отпечатъци. По дръжката и по острието на бръснача ясно личаха следи от пръстите на Каменов. Имаше ги и по сивата кутия — негови и на Лютичев. Друго нищо интересно не бе намерил.

Влахов отнесе странната кутия в министерството, обясни лично на началника на научно-техническата лаборатория инженер Тихолов обстановката, при която бе намерена, и го помоли да я изследват колкото е възможно по-бързо.

От предварителния оглед на находката не можеха да се направят никакви изводи за предназначението й. Двете металически рогчета навеждаха на мисълта, че вътре е скрит радиопредавател — те можеха да служат за антена. Но бяха твърде къси. Дори да се допуснеше, че конструкторите са използували съотношение едно към десет, все пак дължината им отговаряше на дециметровия диапазон, който практически не се използуваше поради ограничения си обхват в шпионската радиотехника. Не беше, разбира се, изключено да имат и съвсем друго предназначение.

Специалистите бяха озадачени от малкия металически диск с цифрите. Беше ли той предназначен за отваряне на кутията и каква беше шифровата му комбинация. Или пък с негова помощ нещо се нагласяше в скрития вътре механизъм. Не беше изключено кутията да съдържа силен взрив, предназначен за диверсионни цели — нещо като адска машина. Ясно беше, че при изследването на находката трябва да проявяват извънредно голяма предпазливост.

Инженер Тихолов пое прякото ръководство на изследванията.

Първо установиха, че обвивката на кутията е направена от високомолекулярни смоли — непознат вид пластмаса. През нея свободно проникваха рентгеновите лъчи. При просветляването на кутията в меката компонента на рентгеновия спектър на екрана отчетливо се откри сложна, много фина електронна микроапаратура. Фотографираха в разни положения през петнадесет градуса наклон обекта и възложиха на група радиоинженери да съставят схемата на апаратурата по получените снимки. Но само по контурите не можеше да се съди за физическите характеристики на отделните непознати детайли и агрегати.

Тогава отнесоха кутията в новия сектор на лабораторията, обзаведен с току-що доставената най-съвършена съветска изследователска техника. Ултразвуковата инсталация даде множество нови подробности. След това бяха направени редица снимки с помощта на всепроникващите гама-лъчи.

Протоколите от анализите растяха, купчината фотографии ставаше все по-внушителна. В изследванията се включиха всички сътрудници на лабораторията. Досега в ръцете им не бе попадала толкова сложна и съвършена техника.

Майор Влахов се беше пренесъл в един от кабинетите на лабораторията и използуваше всяка възможност да се информира за хода на изследванията. Щом стана ясно, че кутията съдържа сложна, с непознато съдържание електроника, той посети полковник Кръстьо Марков, началник на отдел от контраразузнаването, и му докладва подробно за случая.

Още първите снимки показаха, че зад диска с цифрите има механизъм за отваряне на кутията, който е свързан с два агрегата. Единият вероятно бе радиопредавател, а другият представляваше малък подозрителен цилиндър. Какво бе предназначението му, не можеше да се разбере. Съществуваше сериозна опасност, че това е патрон с взрив, който може да експлодира, ако с диска бъде набрана невярна комбинация.

Инженер Тихолов поиска разрешение да срежат пластмасовата обвивка и така да проникнат в кутията. За находката бе докладвано на заместник-председателя на комитета за държавна сигурност. Но той забрани категорично да се поврежда какъвто и да е начин намерената апаратура.

Наложи се да фотографират при големи увеличения в Ултразвуковия дефектоскоп и в гама-апарата детайлите, от които бе съставен отварящият механизъм. Изработено бе уголемено негово копие. И само след като началникът на лабораторията неколкократно изпробва на макета комбинацията, се реши да пристъпят към отварянето на кутията. Изследванията на шестте активни пластинки показваха, че комбинацията е „нула — седем — три — девет — едно — две — осем — нула“. Въртенето на диска трябваше да започне отляво и при всяка цифра се изменяше посоката.

Самият експеримент се проведе не в лабораторията, а в едно празно помещение с дебели железобетонни стени в мазето на министерството. Там поставиха една маса и стол, прокараха за всеки случай телефонна линия. Инженер Тихолов накара всичките си помощници да излязат и едва след като те се отдалечиха на безопасно разстояние, въоръжен само с една малка отвертка, пристъпи към отварянето на кутията.

Но не започна веднага. Погледна часовника си. Беше два часа през нощта. Ако задачата не беше тъй срочна, разумно беше да я отложи за утре сутринта. Чувствуваше се преуморен, свръхнапрегнат от интензивния труд. Запали цигара и започна бавно, с наслада да пуши. Беше съвсем тихо, сякаш никой нямаше в сградата на министерството, из целия заспал град. Но той ясно си представяше колегите си, събрани в стаята на другия край на коридора, ослушващи се, вторачени в телефона, развълнувани не по-малко от него. Да, те могат да се вълнуват. А той трябва да остане спокоен, така спокоен, сякаш ще завърти не механизма на кутията, а само на макета.

Инженер Тихолов изпуши докрай цигарата си, загаси я внимателно и спокойно, без да бърза, започна да върти с отвертката диска. При всяка набрана цифра поглеждаше листчето, на което бе написал комбинацията. След седмото завъртане, когато нулата отново застана срещу бялата чертичка, той избърса с опакото на ръката си потта от челото си и опита да отвори кутията. Капакът се хлъзна плавно по скритите жлебове и пред него се разкри сложна плетеница от множество детайли.

След отварянето на кутията работата тръгна много по-бързо. И на сутринта, съсипани от напрежението на изминалите ден и нощ, сътрудниците се разотидоха. Само началникът на лабораторията не можа да се прибере в дома си. Пък и съвсем не му беше до сън. Умът му продължаваше трескаво да работи. Свари си едно двойно голямо кафе, изпуши последната цигара от третата за това денонощие кутия, прибра всички документи и материали и се отправи на доклад.

Полковник Марков бе повикал в кабинета си майор Минчо Влахов и своя заместник, подполковник Асен Ковачев. Докато началникът на отдела прелистваше делото, Влахов отведе подполковник Ковачев край прозореца и без много предисловия подхвана разговор за предстоящия мач. След два дни, в неделя, националният ни отбор щеше да се срещне с опасните южноамерикански футболисти. Шансовете за успех на нашата единадесеторка искрено вълнуваха Влахов. С неподправено оживление той сипеше имена, български и испански, споменаваше системи, спортни термини. Говореше уж тихо, за да не смущават полковника, и все пак достатъчно високо, за да може той, ако пожелае, да го чуе.

Влахов нарочно поведе разговор за футбола. Той знаеше, Марков обича да посещава интересни мачове. Виждал го бе много пъти на стадиона. И разчиташе да го въвлече в спор. Но полковникът или не чуваше какво приказват, или не искаше да прекъсне заниманията си. Влахов чувствуваше, че Ковачев го слуша без интерес, само от любезност, като от време на време задаваше съвсем дилетантски въпроси. Влахов разбираше, че ако заприказва за случая, който ги бе събрал, събеседникът му веднага щеше да се оживи, да започне да участвува активно. Но считаше, че не влиза в „добрия тон“ на колегиалните им отношения да говорят винаги и само за службата. Та нима те не биха могли да беседват за нещо друго? И затова продължаваше все така разпалено да доказва, че отборът е съставен неправилно, без да се отчитат особеностите на противника.

Влахов познаваше само по физиономия подполковник Ковачев. Когато самият той работеше в Държавна сигурност, Ковачев още не бе постъпил на служба при тях. А сега вече беше подполковник! Чувал бе за него, че е завършил математика, че е син на известен сливенски работнически водач, наричан „Даскала“, убит доста години преди Девети септември. Сега за първи път имаше възможност да го наблюдава отблизо, да разговаря с него.

Външността му с нищо не бе забележителна, особено ако човек го сравни с полковник Марков. Среден на ръст, светлокестеняв, той изглеждаше по-скоро плах и слаб. Тъмносивият му костюм бе безукорно чист, сякаш току-що взет от парно гладене. Бялата му риза с черната копринена връзка му придаваха франтовски вид. „И как не му е горещо да ходи сега със сако и връзка — помисли си Влахов. — Пред кого се докарва?“ Той неволно погледна към полковник Марков. Голямата му глава хармонираше с телосложението на бивш борец — вече доста дебел, но все още излъчващ сила. Посивялата му, вечно разчорлена коса, наболата бяла брада, му придаваха вид на човек не толкова стар, колкото страдал, прекарал тежък, пълен с мъки и усилия живот.

Марков пушеше и листеше делото, погълнат изцяло от съдържанието му. От време на време се мръщеше, подчертаваше с дебел червен молив и мърмореше нещо неразбрано.

Влахов забеляза, че и подполковник Ковачев го разглежда, и му стана неловко. Умните, светли очи го гледаха с любопитство, спираха се задълго на лицето му, на ръцете му, по дрехите му. Макар че погледът с нищо не издаваше мислите, той си представи как го оценяват: беше небръснат. Да, вчера той седя до късно в лабораторията да чака резултата. Днес стана рано. Беше уморен и го домързя да се обръсне. И все пак трябваше честно да си признае, че имаше възможност да се обръсне, вместо да се мотае из къщи сърдит. А панталоните му — кога ли жена му ги бе гладила за последен път? Пък и ръцете му! Неволно ги сравни с ръцете на Ковачев. Да, трябва да е по-грижлив към външността си. Дори за да не може всеки набързо произведен подполковник да го оглежда по този начин.

В този момент се почука и в кабинета влезе началникът на научно-техническата лаборатория инженер Тихолов.

Полковник Марков покани и тримата да седнат, прибра в касата си делото и пожела още веднъж да изслуша, за да го чуе и Ковачев, резултата от досегашното разследване по убийството на Стефка Якимова.

Влахов познаваше отлично случая. Не носеше никакви бележки. Те не му бяха нужни. Помнеше всички подробности, имаше наум всички въпроси. И все пак се вълнуваше. Сякаш беше ученик, който се явява на изпит. Смущаваше го, че ще го „изпитва“ полковник Марков, и то в присъствието на Ковачев. Той беше известен като строг и насмешлив, взискателен и педантично точен човек.

Сбито, но без да пропусне нито един съществен момент, той разказа случая. Разказа го майсторски, така че остана доволен от себе си. Доволен изглежда беше и полковникът, защото го слушаше мълчаливо, без да подхвърля заядливи бележки, без да сумти недоволен. Марков никак не обичаше „умуванията“, държеше преди всичко на точното и изчерпващо описание на фактите. Да, това беше доклад по негов вкус.

Но на Влахов, като стар и опитен оперативен работник, беше ясно, че не може да завърши изложението си, без да даде заключение — трябваше да отговори на два въпроса: кой е убил Якимова и какво означава намирането на сивата кутия. На първия бе длъжен да отговори категорично — беше от неговата сфера на дейност. А на втория? С втория други щяха да си блъскат главата. От него можеше да се иска най-много да изкаже предварително мнение — сдържано и умно — без изсипвания, но и без излишна скромност.

Можеше ли той да каже, че Каменов е убиецът? Да, можеше. Ако по-рано, преди самоубийството, все още се колебаеше, сега не остана вече никакво място за съмнения.

— Трябва да призная, че преди да намерим трупа на Каменов, аз не бях напълно убеден в неговата виновност. Но сега… Самоубийството сложи край на всички колебания. Защото не виждам версия, при която Каменов би се самоубил, ако не беше той убиецът. Да, такава версия не съществува.

Полковник Марков го изгледа продължително, изпитателно, изсумтя и запита:

— А кутията?… Как си обяснявате присъствието на сивата кутия в дома на Лютичев?

— Тъкмо исках да се спра на този момент — продължи Влахов. — Той ми дава основание да назова случая „Любов и шпионаж“. Ние се намираме още в самото начало на една нова верига от неизвестни факти. Но генералната линия вече се очертава. Съдържанието на сивата кутия несъмнено показва, че целият този случай е резултат на чуждата разузнавателна дейност. В нея несъмнено е бил намесен Каменов, може би Якимова, по-малко вероятно Лютичев и сигурно други лица: човекът, който се е обадил по телефона от Бояна…

Влахов се запъна. Можеше ли да назове и други имена? Кои? Не беше ли рисковано да ги споменава така, необосновано. Не се ли изсили, въпреки че сам съзнаваше колко това е рисковано.

Но полковник Марков не го остави да продължи.

— Да, да… — каза той неопределено, като гладеше наболата си брада. — Достатъчно. Я да чуем сега какво ще ни разправи инженер Тихолов.

Началникът на лабораторията разтвори папката си, стана, но полковникът му даде знак с ръка да седне. И той машинално се отпусна на креслото, прелисти още няколко страници, извади една голяма радиосхема и започна:

— В кутията намерихме монтирани компактно шест отделни агрегата: ултракъсовълнов предавател с дължина на вълната осемдесет и девет и половина сантиметра; магнетофонен апарат с жичкова писта; химически пусков механизъм, захранваща батерия; шифрован ключ и термичен патрон. Всички части и детайли са очевидно от западен произход, макар че никъде по тях не открихме марка на фирма. По всяка вероятност те са били изготвени специално за целта. Например онези елементи, които обикновено се правят от алуминиева ламарина, тук са заменени с магнезиеви сплави, които горят, като развиват много висока температура. Такива части и детайли не се използуват никъде в радиотехниката, предназначена за масова продажба.

— Какво представляват отделните агрегати, монтирани в пластмасовата кутия? — избърза да запита полковник Марков.

— Предавателят е настроен да излъчва в диапазон, който не се прослушва от обикновените ултракъсовълнови приемници. Районът на действието му обхваща площ с радиус десет, максимум дванадесет-петнадесет километра. При това антената има насоченост, което показва, че улавящата станция се намира някъде наблизо, вероятно в района на София. Микромагнетофонният апарат е снабден с жичкова феромагнитна бобина вместо лента. Тя е само тринадесет сантиметра дълга и се извъртява за по-малко от секунда. Това показва, че записът се предава със свръхускорен темп. Очевидно уредът е така конструиран, за да затруднява засичането: предаването може да бъде уловено само в ограничен район от засечник, намиращ се по правата линия на излъчването, и то на вълна, която не се прослушва. Нали знаете, нашите засечници не наблюдават дециметровия диапазон. Безсмислено е. На тези вълни не може да се установи радиовръзка с чужбина.

— Да, ясно ми е — кимна полковник Марков. — Продължавайте.

— Времетраенето на предаването възлиза на една трета до половин секунда. Но независимо от всички тези предпазни мерки апаратът е снабден и с изтриващо устройство. Веднага щом записът се излъчи, и се унищожава по магнитен път. Бобината, която изследвахме, беше вече извъртяна и ние не можахме да установим какво е било записано на нея.

Странно впечатление прави и пусковият механизъм. Той е прост, състои се от една стъклена тръбичка, в която са отведени два електрода. В нея намерихме разядена капсула и електропроводна течност, чрез която веригата на пусковия механизъм се е съединила. Това показва, че апаратът задействува известно време след като тръбичката се постави в капсулата. Малък акумулатор захранва с електрически ток предавателя, магнетофона и другите агрегати.

Особен интерес представлява шифрованият ключов механизъм. Той е свързан с термичния патрон и чрез магнетофона — с радиопредавателя. В случай че някой започне да върти диска с цифрите, още при първата неправилно набрана комбинация се включва магнетофонът, който излъчва чрез радиопредавателя условен сигнал „нула-нула-нула“. Веднага след това се възпламенява термичният патрон, който развива температура от три до четири хиляди градуса. Зарядът му е достатъчен, за да стопи напълно целия апарат и да го унищожи окончателно.

— Надявам се, че докато сте го проучвали, не сте излъчили условния сигнал — каза Марков.

— Разбира се — усмихна се инженер Тихолов. — Както и не сме възпламенили термичния патрон. В заключение мога да кажа, че според мен намереният апарат е предназначен за предаване на съвсем близки разстояния. От другите, залавяни досега предаватели той се различава по следните особености: действува със закъснител; взети са редица мерки да не може да бъде засечено мястото на излъчването му; предвидена е възможността в случай на нужда апаратът да се унищожи изцяло. Защитните средства задействуват в случай, че апаратът попадне в чужди ръце и някой завърти диска с цифрите. При това приемащата станция чрез сигнала „нула-нула-нула“ ще бъде уведомена за времето, когато е станало унищожаването на предавателя.

— А пръстови отпечатъци? — запита Марков.

— Дактилоскопистът Пенчев е изследвал най-грижливо всички детайли — обади се Влахов, — но не е могъл да открие никакви следи. Дори по онези части, като бобината и закъснителната ампула, които се сменяват при всяко следващо предаване. Работено е с ръкавици или отпечатъците са били заличени.

— Гледай ти! — каза Марков. — Значи всички останали предпазни мерки са им се сторили недостатъчни, та са изтрили и следите си. Отдавна не съм срещал такова старание. Впрочем ще видим…