Димитър Пеев
Алиби (14)

14

На следващия ден сутринта подполковник Ковачев стана необичайно рано. Измъкна се тихо от спалнята, за да не разбуди съпругата си, обръсна се набързо, закуси и излезе да се разходи из градината, на път за министерството.

Септемврийското утро беше прохладно, влажно. Но той не чувствуваше студа, не чуваше птичите гласове, не забелязвате редките минувачи. Разхождаше се умислен из алеите, погълнат изцяло от снощния разговор с полковник Марков. Днес те трябваше да предприемат нещо. Бездействието измъчваше и двамата. Полковникът бе станал мрачен. А той — сърдит и неразговорчив.

По три съвсем различни линии следите се събираха в управление „РМ“. Оттам се черпеха: сведенията, предавани по радиото; там работеше бившият съпруг на Якимова и тя го бе посетила два дни преди смъртта си; там бе ходил на два пъти Каменов веднага след това. Там той е търсил Иван Костов и е показвал някаква снимка.

Чия беше тя? На Хаджихристов? Не. Него всички го знаят много добре. Нито на Иван Костов. Лозенски го познаваше и когато го запита, отговори категорично, че фотографията не е била негова.

Какво криеше тази снимка? Защо Каменов търсеше човека, фотографиран на нея, в управление „РМ“? Имал ли е той отношение към убийството на Якимова, към убийството на Каменов, към шпионажа? И къде е изчезнала тя?

Провериха отново квартирата на Каменов. Провериха и дома, където се бе крил. Но освен една малка фотография на Стефка Якимова, не можаха да намерят никаква друга снимка. Разпитаха и Делчо Григоров, и Гаврил Лютичев. И те не бяха чували нищо. Каменов не бе им дори намеквал за някаква снимка на човек, който го интересува.

Следствието отново навлезе в задънена улица. Времето течеше, ръководството бе недоволно, а те не можеха да напреднат нито с крачка.

Чия е тази фотография? Не бе ли тя станала причина за смъртта на Якимова и на Каменов? Но как?

Да допуснем, че Якимова се е добрала по някакъв начин до снимката и е узнала за лицето, фотографирано на нея, разобличаващи факти. Споделя ги с Каменов. Може би това е бил възрастният човек, с когото е прекарала вечерта в Бояна. Впрочем не. Лозенски си спомняше, че снимката била на млад мъж. Човекът убива Якимова, за да не го предаде. Но снимката остава у Каменов. Той го подозира и затова казва на хазяите, че Стефка е била убита. Каменов е знаел, че той работи в управление „РМ“. Отива да го търси там…

Не, и така не е. Той търси първоначално Иван Костов. А едва на другия ден показва снимката. Значи той не е бил сигурен в името. Или, по-вероятно, Иван Костов и човекът от фотографията са две различни лица. Само Иван Костов знае къде се намира другият.

Те разпитаха Иван Костов. Той твърдеше упорито, че не познава никакъв Каменов, че никой не е идвал да го пита за когото и да било, че не са му показвали никакви снимки.

Само дали не лъже? Дали не сбъркаха, като го разпитаха? И после — що за мистерия! Каменов търси човека по снимката в управление „РМ“, настоява пред завеждащия личен състав, че той работи там. А такъв човек в управлението не работи. Значи него са го заблудили. Кой го е заблудил? Якимова? Той е вървял по погрешна следа. Отново задънена улица.

Ето още един странен факт в това следствие. Колко се набраха те? Като се прибере, ще трябва да ги опише, да ги събере по любимия си маниер на един картонен лист и да ги разгледа. Клин клин избива. Дано сега този „странен факт“ да обясни другите „странни факти“.

То се знае, нищо странно, загадъчно в действителност няма. Те им се струват сега странни и загадъчни само защото не могат да си ги обяснят. Но в това следствие „странните факти“ станаха сякаш прекалено много: симулираното самоубийство на Каменов; симулацията при убийството на Якимова. Той беше убеден, че истинският убиец е насочил умишлено уликите, за да падне подозрението върху Каменов; наблюденията на Чергарски; тайнственият глас по телефона; заключената врата; демонстративно изтритите следи; трамвайните билети в чантата на Якимова; скритата в гардероба снимка на Каменов; изчезналият пропуск; унищоженият лист с телефонния номер в тефтерчето; посещенията на Каменов в управлението; странното му поведение след смъртта на Якимова.

Да, то наистина заслужаваше по-внимателен анализ. Каменов не се е криел, за да избегне арестуването си. По-скоро — не само заради това. Той добре е разбирал — нали е адвокат, — че уликите са насочени умишлено срещу него. Вероятно е знаел или поне е подозирал кой му е организирал този капан. Но защо не е имал повече доверие в милицията? Защо не се е явил да разкаже всичко, каквото е знаел? Как е щяло да улесни то следствието! А сега, след убиването му, всички тези сведения са загубени. И колко усилия ще са нужни, за да ги възстановят!

Да, Каменов е знаел нещо много важно, нещо изобличаващо престъпниците. Но защо, защо не го е съобщил на милицията или поне на своите приятели? Григоров е съдия, Лютичев — партиен член, отрядник. Може би не е бил изяснил докрай някои обстоятелства. Изчаквал е. Но вечерта, преди да бъде убит, той е казал, че утре сестра му си заминава. Сестра му въобще не е идвала в София. Тези му думи са означавали, че той ще напусне дома на Лютичев. Не за да търси друга квартира, в която да се крие. Това не е било нужно. По-подходящо убежище от дома на стария си приятел, който живее сам в цялата къща, той не е можел да намери. Значи… значи той е дошъл до някакво разрешение. Може би е намерил човека, когото е търсел… Или пък е решил да се яви най-после в милицията. Но другите са го дебнели. И през същата нощ са го убили. Това пак съвпадение ли е? Не, разбира се. Стига случайни съвпадения. Те са го убили точно тогава, когато той е станал опасен за тях. Да-а… Каменов несъмнено е знаел обстоятелства, които биха хвърлили нова светлина върху следствието. Как да се добере до тях, как да възстанови действията му през дните от убийството на Якимова до неговата смърт? Какво е известно?

Едва сега Ковачев се огледа. Беше навлязъл дълбоко в боровата гора. Наоколо му нямаше никой.

Той се спря, загледан във върховете на боровете, и започна да вдишва дълбоко, с пълни гърди свежия влажен въздух. Продължи така няколко минути, докато почувствува замайване в главата. Олюлявайки се, седна на първата пейка. Извади цигара, първата за този ден, и запуши. Опита се да не мисли поне известно време за случая, да „проветри“ и мозъка си. Но някак рефлекторно стана, пое обратния път към града. И мислите отново нахлуха в главата му.

В срядата Каменов е бил при Лозенски с фотографията; във вторник при Гаврилова да я пита за Костов; в понеделник е бил в Пазарджик при родителите на Якимова. Да, и това е един от странните факти, който той пропусна. Влахов не му бе обърнал нужното внимание. Пък и той не прояви интерес. А фактът наистина е странен, съвсем нелогичен. Трябва ли отново да се убеждава, че в това следствие най-ценни могат да се окажат именно „странните“, „нелогичните“ факти?

Когато Влахов му разправяше случая, бе изказал предположението, че Каменов е бягал с влака някъде в южна посока и е решил пътем да се отбие при родителите на Стефка, за да разбере дали вече го преследват.

Но сега, след като се разбра, че Каменов никъде не е бягал? Как да се обясни неговото посещение в Пазарджик?

Значи той е ходил там специално, за да се срещне с родителите на Якимова. Според тях, както Андон Якимов е разказал на Донева, той е водил най-обикновен разговор. Така ли е било наистина? Да, този въпрос трябва да бъде изяснен. Непременно. Без това той няма какво да прави тук.

Щом взе решението да замине за Пазарджик, Ковачев тръгна с бързи крачки. Колко се бе отдалечил… Ето ти разходка! Сега ще загуби двадесетина минути. Й той сви надясно по алеята, за да вземе тролейбуса.

Както и очакваше, полковникът беше вече в кабинета си.

Докладва му накратко. Марков го изслуша, без да задава въпроси, и отсече:

— Вземи моята кола и заминавай веднага. Бих дошъл и аз. Но не мога. Хаджихристов не ме пуска. Създава ми много главоболия. Нали ме разбираш… Длъжността му действува на нервите…

След два часа зелената волга навлезе в Пазарджик. Шофьорът намери лесно улицата. Тя беше край канала. Ковачев му нареди да чака в най-близката пресечка и тръгна пеш към дома на Якимови.

Къщата привлече отдалеч вниманието му. Двете тухлени колони на желязната врата бяха облепени с некролози. Той влезе в дворчето. Красивите, грижливо гледани цветя мъчително контрастираха с некролога, забоден с кабарчета в средата на входната врата, с големия черен креп, провиснат по рамката. До звънеца имаше излъскана медна табелка:

Ковачев позвъни и зачака.

Тежеше му това посещение. Чувствуваше се като някакъв натрапник, дошъл да човърка прясната рана на родителите, за да ги измъчва с безсмислени за тях въпроси.

Чу се шляпане на чехли. Откри се „шпионката“ и някакво око дълго гледа, без да се обади. После ключалката щракна, вратата се открехна малко и в цепнатината се показа сухо дребно старче. Той сигурно винаги е бил слаб, но сега изглеждаше като облечен в пергаментова кожа скелет. А наболата бяла брада го състаряваше още повече.

— Кого търсите?

— Другаря Андон Якимов.

— Аз съм. Какво обичате?

Вратата все още не се отваряше.

— Идвам от София, от Министерството на вътрешните работи. Във връзка със смъртта на дъщеря ви.

По лицето на стареца пробягна болезнена тръпка.

— Моля да ме приемете.

— Почакайте за малко в дворчето. Сега ще ви поканим вътре — каза след кратко колебание Якимов и затвори вратата.

Ключът изщрака. Старецът сякаш искаше да се отдели още повече от неприятния посетител, дошъл да смущава скръбта му.

Ковачев закрачи по пътеката. Жълтата, скоро боядисвана къща говореше, както и градината, за грижливи стопани, които отделят много внимание и труд за поддържането им. Той сигурно е пенсионер и цял ден седи в къщи. Излиза само за да се занимава с градината си. Двете смокини бяха отрупани с плодове. И земята под тях беше осеяна с презрели смокини. Изоставена, сякаш забравена, беше и крушата, и лехите, накичени с огромни червени домати.

Макар че беше топло, всички прозорци на долния етаж бяха затворени. „Не желаят да слушат шума на живота около тях — помисли си Ковачев. — А горе сигурно живее друго семейство.“

— Заповядайте, другарю — покани го гласът на стареца.

Той се беше обул, облякъл бе някакъв стар сив халат. Въведе го в гостната. Вътре беше прохладно. Миришеше на индрише, на прясно сварено сладко, на тамян и застоял въздух. През стъклените врати на бюфета се виждаха грижливо подредени чаши, сервиз за кафе. Около квадратната, застлана с плюшена покривка маса бяха наредени тапицирани столове. Седнаха, без да си продумат. По стените висяха фамилни потрети, няколко литографии.

Влезе възрастна кръглолика жена. Тя сигурно е била доста пълна. Сега лицето й бе посърнало, с увиснали бузи и сини сенки под очите. Ковачев стана, за да я поздрави.

— Това е моята съпруга — представи я Якимов.

Тя подаде плахо ръка и веднага я дръпна. Очите й плуваха в сълзи. Изхлипа нервно, закри лице с кърпата си и заплака.

Ковачев видя, че и очите на стареца се овлажниха. Той не си представяше, че посещението му ще започне толкова тежко.

— Не плачи, Блажке — опита се да я утеши Якимов. — Успокой се. Или по-добре излез. Аз ще поприказвам с другаря.

— Не, ще остана — каза задавено Якимова. — Искам да чуя. Искам да знам всичко. Аз няма да плача повече.

И тя изтри решително сълзите си, вдигна глава и загледа със зачервени очи посетителя.

— Повярвайте ми — започна смутено Ковачев, — много ми е неприятно, че трябваше да смутя скръбта ви. И ако не се налагаше, не бих си позволил…

— Нищо, другарю, нищо — каза Якимов. — Вие не обръщайте внимание. Кажете.

— При вас в понеделник е бил Каменов…

— Той… той…

Лицето на Якимова се сви в болезнен спазъм. Брадичката й затрепера. Сълзи потекоха от бузите й.

— Как можа… В къщи да дойде…

Заплакал беше и бащата.

Те мислеха, че Каменов е убил дъщеря им.

Ковачев почувствува, че някаква буца засяда на гърлото му. Усети, че и неговите очи се насълзяват, че ако се отпусне, сам ще заплаче. Това щеше да спечели симпатиите на родителите. Но не биваше, не биваше така! Лошо започва.

Овладя се. Чувствата му сякаш се вкамениха. Разумът отново заговори с пълен глас.

— Не бъдете несправедливи към него — каза той твърдо.

— Вие уловихте ли го вече? — запита Якимова.

— Слави също е убит. Жестоко. И той, както и дъщеря ви, са жертва може би на един и същи човек.

Сякаш леден вятър премина по лицата на родителите и избърса сълзите им. Замръзнали, те го гледаха с недоумяващи очи.

— Ама… не е ли Слави? — отрони се най-сетне с мъка от устата на Якимова името на Каменов.

— Не е. И за да установим кой е, вие трябва да ни помогнете. Затова съм дошъл при вас.

Той ги остави няколко минути да се посъвземат от изненадата. Каза им може би повече, отколкото смяташе, отколкото сам бе убеден. Но се налагаше да ги стресне. Пък и не биваше те да започват с омраза разказа си за посещението на Каменов.

— Ние знаем, че Слави Каменов е бил у вас миналия неделник. Разговаряли сте накратко, общи приказки, така да се каже. Той не ви е казал нищо за… нещастието. Моля да помислите, да си спомните до най-малки подробности всичко във връзка с този разговор. Какво ви е приказвал, разпитвал, какво е правил той тук у вас по време на странното си посещение. Това е много важно. Именно подробностите, незабележимите на пръв поглед подробности, могат да се окажат особено важни. Нали ме разбирате?

— Разбираме ви, другарю — каза тихо Якимов. — Ще се стараем да си спомним всичко.

Те отново замълчаха. Спогледаха се, сякаш се съветваха гласно, сякаш се уточняваха кой да започне. Якимов се размърда нервно и заговори:

— Той дойде в понеделник на двадесет и шести, по обед. Ние все още нищо не знаехме. Каза ни, че пристигнал рано сутринта с една лека кола, на клиента му, да гледа дело в Пазарджик. Завършил делото и се отбил до нас да ни споходи.

— Ние му се зарадвахме — намеси се и майката. — Разпитахме го за Стефчето — очите й пак се насълзиха и тя млъкна.

— Да, попитахме го какво прави тя — продължи Якимов. — Той посмънка, нищо не ни каза. Добре била, представете си, каза ни, че била добре…

И на Каменов не му е било леко. Скромен, свит… а каква сила е показал. Защо? Какво е целил с този мъчителен, трагичен разговор с нищо неподозиращите родители?

— Виждали се били в събота вечерта. В неделя ходил на Витоша с приятеля си Делчо, съдията. След това побъбрихме за туй, за онуй. Жената го почерпи едно сладко от рози и стана да си ходи. Каза, че клиентът, дето го довел, бързал да се връща в София. Това беше, другарю.

— Само това! Нищо ли не ви направи впечатление в посещението му?

Нима и този път следата пак щеше да го изведе в задънена улица! Нима и тук нямаше да открие нещо ново. Не е възможно Каменов да е идвал в Пазарджик само за да „побъбри“ с родителите на Стефка. И то в такъв момент. Това беше изключено. Но и те, родителите, не са разбрали защо е идвал.

— Аха, сетих се — обади се неочаквано Якимова. — По едно време, беше вече се наканил да си върви, изведнъж каза, че смятали да отидат със Стефчето на екскурзия в Пирин. На Пирин…

Тя отново заплака. При всеки спомен за трагично загиналата си дъщеря сълзите й рукваха, гласът й секваше.

Ковачев добре разбираше мъката й и търпеливо изчакваше да попремине парещата болка. Той си представи какво би изживявал, ако загинеше, смазано от трамвай по улиците, покосено от неизлечима болест, убито… някое от неговите деца. А Стефка беше единствената дъщеря на тези двама стари, изживели вече живота си хора.

Така, в мълчание, измина минута. Сълзите позасъхнаха. Майката набра кураж и отново заговори:

— Та Слави поиска да вземе скиорския й пуловер. Тя го беше донесла у дома, за да не го ядат молците в София. И аз отидох да го извадя. На тавана в сандъка с нафталин го бях наредила. Увих го в един вестник и му го дадох.

— Хм — изсумтя неопределено Ковачев.

Какво означаваше тази история! За какво му е бил нужен пуловерът на убитата Якимова? Какво е целил с тази измислена история за екскурзията из Пирина?

— А нещо друго не ви ли направи впечатление в държането му?

И двамата съпрузи замълчаха умислени. Спогледаха се.

— Нищо — отговориха те почти едновременно.

Разговорът сякаш беше привършил. Нима трябваше да си отиде с празни ръце, без да е научил нищо ново!

— Вие споменахте, че сте говорили за туй-онуй. Какво по-точно приказвахте? Той ли поведе разговора, или попаднахте на случайна тема?

— Той ни заприказва — каза Якимова. — Първо запита за къщата. Аз дори си помислих, че се интересува като бъдещ зет за наследството, един вид… Но не било това. Пита за роднини. Кои са, какви са… Какво да ви кажем, такива едни разговори — разни-празни…

— И какво ви разпитва за роднините ви?

— Пита имам ли братя — отговори Якимов. — Пък аз имам тъкмо трима: най-големият е Иван, покойник, и двама по-малки от мен, Кирил и Методи, близнаци.

— Ама той пита всъщност за Пецо, за моя брат — обади се поривисто Якимова и тутакси замлъкна.

— Да, за него пита — продължи бащата. — Като разговаряхме за роднините, отведнъж отвори дума за Пецо. Каза:

„Имала ли е Стефка чичо на име Пецо.“ И ние му обяснихме, че всъщност той й се пада вуйчо, но тя му викаше „чичо Пецо“.

Питал е за вуйчото, когото тя е наричала „чичо Пецо“! Сигурно тя му е разказала нещо за него. Нещо, което го е интересувало. Но дали Каменов е разпитвал нарочно за този вуйчо, или така, случайно е споменал името му, колкото да поддържа разговора. Да го поддържа с някакви други намерения?

— А разбрахте ли защо се интересуваше от този й вуйчо?

— Не разбрахме.

— Ами какъв е той? — подкани ги Ковачев. — Къде живее, какво работи?

Двамата съпрузи видимо се смутиха, спогледаха се някак странно и замълчаха.

— Той… Слави… — обади се най-сетне Якимов — поиска да му го покажем. Извадихме албума със снимките от бюфета, ето го, още не сме го прибрали.

Той подаде на Ковачев един голям зеленикав албум.

Ковачев започна машинално да го прелиства. На първата страница беше сватбената снимка на семейство Якимови. Тя в бяла булчинска рокля с воал. Той с черен костюм и колосана яка. После имаше множество обикновени снимки и портрети на роднини. След това се появи усмихнато голо бебе, легнало на диван. Това сигурно беше Стефка. Оттук нататък дъщерята ставаше главният обект на фотографиране. Редуваха се снимки като ученичка — от първо отделение до завършването на гимназията, — отделни и с групи приятелки, на целия им клас. Няколко снимки от сватбата й с Хаджихристов. Въобще това беше един обикновен традиционен семеен албум.

Ковачев го затвори.

— Значи нищо друго? — запита той обезкуражен. И преди да му отговорят, внезапна мисъл, като светкавица озари съзнанието му. „Снимката!“ Едва овладял вълнението си, той запита с равнодушен глас:

— Е, вие показахте ли му снимката на чичо й Пецо?

— Нали ви казах? Затова вадихме албума — отговори Якимов.

— Мога ли да я видя и аз?

Двамата съпрузи отново се спогледаха многозначително. Но Якимов взе албума и някак без желание започна да го прелиства отзад напред. Изведнъж се сепна, вторачи се в албума, погледна въпросително жена си.

— Ти, Блажке, нещо да си я?…

— Какво има? — трепна Якимова.

— Ами на, виж… Снимката на Пецо я няма!

И той подаде албума така, както го бе разтворил, но не на жена си, а на Ковачев.

Наистина, в левия край на листа се открояваше голямо кафяво петно. Личаха четирите ъгълчета, които са придържали фотографията. Мукавата наоколо беше избледняла и само там, където е била снимката, тъмнееше един правоъгълник.

Съпрузите се засуетиха нервно около албума. Този неочакван факт ги развълнува. Те не можеха да си обяснят как и кога е изчезнала фотографията на „чичо Пецо“.

— Тук беше… ама нали си спомняш, Блажке, заедно му я показвахме… — мърмореше Якимов. — Как е възможно! Друг не е влизал в гостната оттогава. Дали Слави не я е взел?

— Да открадне снимката? — с възмущение каза майката. — За какво му е притрябвала?

— Каменов оставал ли е сам в стаята с албума, след като сте му я показали? — прекъсна тюхканията им Ковачев.

— Не. Като излезе Блажка да донесе пуловера от тавана, аз бях все с него. Или не, чакайте… — Замисли се Якимов. — И аз излязох за малко до кухнята. Слави ме помоли за една чаша студена вода. Дали пък не я взел той, а?

Старецът загледа Ковачев с поглед питащ и виновен. Сякаш се чувствуваше отговорен за това, че снимката е изчезнала, че е излязъл от стаята и е дал възможност на Каменов да я вземе.

— Така ще да е. Щом казвате, че друг не е влизал в стаята. Седнете, седнете, успокойте се. Значи изчезналата снимка принадлежеше на вашия брат — обърна се Ковачев към майката на Стефка.

— Да, на брат ми.

Якимова отвърна унило, без желание. Личеше, че въпросът й е неприятен. Тя се срамуваше от нещо.

— Моля да ми разкажете къде е той сега, какво работи. В София ли живее?

Лицето й помръкна, сякаш някаква сянка легна върху него. Удължи се. Очите й загледаха напрегнато в някаква точка зад Ковачев. Стори му се, че там тя вижда нещо… нещо нечовешко, страшно. Привидение или… смъртта. Едва се въздържа да не се извърне, сякаш и той щеше да го види.

Устните й затрепераха и тя отново избухна в сълзи.

Съпругът й стана, без да й продума, я хвана под ръка и нежно я изведе от стаята, като направи знак на Ковачев да го, почака.

Тези хора криеха някаква тайна. Страшна семейна тайна, в която е била посветена и Стефка. Какво е знаела тя? То ли е станало причина да бъде убита?

Тя сигурно е споделила тайната си със Слави. И той е научил тайната, която носи смърт. Затова е дошъл в Пазарджик. Затова е откраднал снимката. Затова е бил убит. Каква е била тази тайна? Каква връзка има с портрета? С управление „РМ“? С Хаджихристов?…

Якимов се завърна приведен, сломен. И се отпусна тежко на стола.

— Много й се набра. Съвсем е зле с нервите. Като научи за нещастието, припадна. Цял час не можахме да я свестим. Единственото ни чедо. Смъртта му уби и нас…

— Разбирам ви и ви съчувствувам. И ми е крайно неприятно, че се наложи и аз да ви измъчвам с въпросите си. Но, повярвайте ми, много е необходимо. Трябва да заловим убиеца!

— Това няма да ни върне Стефчето.

— И все пак убиецът не бива да остане ненаказан. Бях ви попитал за вуйчото на Стефка, за човека, чиято фотография е взел Каменов.

— Видите ли… — започна да чупи ръце Якимов, като пукаше силно с пръстите си — той… той не е жив.

— Кога почина?

— На Девети септември… четиридесет и четвърта година.

— Преди деветнайсет години?!

Какво означава това!?

Каменов е идвал в Пазарджик, за да вземе фотографията на един вуйчо, умрял преди толкова години. На един човек, чиито кости са изгнили вече на гробищата! Не може да бъде. Тук нещо не е така. Или целта на Каменов е била друга. Той е дошъл с някаква друга цел. Или…

— Да, точно на Девети септември. Той, той… — Якимов говореше с мъка, сякаш се задушаваше — беше лош човек, макар че беше брат на Блажка. Той беше полицай.

— А деца има ли? Женен ли беше?

— Не. Сам живееше. Като вълк единак.

— Моля, разкажете ми, колкото и това да е мъчително за вас, всичко, което знаете за шурея си.

И Якимов разказа бавно, като често спираше да си поеме дъх, сякаш спомените го задушаваха, мрачната история на „чичо Пецо“.

Петър Василев Попканджев бил единственият брат на Якимова. Роден в Пазарджик през 1918 година. Там завършил гимназия. Бил силен ученик. И много амбициозен. Но беден, съвсем беден.

— Ако не бях аз да му помагам — обясняваше Якимов, — и гимназия нямаше да изкара. Живееше у нас. Хранехме го, обличахме го. А той — все на криво ме гледаше. И мен, пък и Блажка. Срам го беше, че живее с моите пари. Много горд беше, с никого не дружеше, все фантазираше. Мечтаете да стане голям политик. Идеалът му беше „Велика, обединена България“. И той да е един от вождовете й. Главата му хептен се обърка, като отиде в София, в ШЗО.

След като завършил школата за запасни офицери, една година бил безработен, в София. Все не можел да си намери подходяща за амбициите му работа. Това го принудило да се върне в родния си град и през 1940 година постъпил в полицията. Започнал „без мерак“ в криминалната служба. Но скоро се прехвърлил в политическата. Започнал „да прави кариера“. Озверил се. Участвувал в много преследвания и инквизиции на комунисти. Ловял нелегални, гонил партизани.

А на осми септември 1944 година решил да избяга с един мотоциклет. През нощта срещу Девети септември катастрофирал някъде в Родопите, на път за Гърция. Паднал заедно с мотоциклета си в една дълбока пропаст. Трупа му намерили след два-три дни. Докарали го в Пазарджик. Повикали и Якимов да го види. Бил страшен — подпухнал, обезобразен.

Старецът замълча. Лицето му се бе сгърчило. Той изживяваше отново гледката. Споменът бе жив, запазен въпреки изминалите години — неприятен, обиден, страшен.

— Така, така… — каза замислен Ковачев. — Вашата дъщеря е знаела всичко това за своя вуйчо, нали?

— Когато той умря, Стефка беше на четиринайсет години. Пък и можехме ли да скрием? Особено в ония години… колко приказки чухме за него, срам ме беше да се мяркам по улиците. Все за зверствата му приказваха хората. И на нея са й разправяли. Питала ни е… Тежко беше. Особено на Блажка, на жена ми. Хем брат, хем… Но и това се позабрави. Времето заличава всичко. И доброто, и злото…

А Каменов е дошъл нарочно, за да вземе портрета му. Той му е бил нужен. Показвал го е на кадровиците в управление „РМ“. Дали него е показвал? А какво друго? Търсил го е, защото Стефка му е била казала нещо. Какво, какво му е казала тя?

— Бих желал да ми покажете някоя друга негова снимка. Нали имате?

Старецът се замисли.

— Имахме един голям портрет. Висеше на стената. Но след Девети жена ми го изгори. Друг май няма. Ще трябва да поровим пак из албума. Ако се е запазил някой, тук трябва да е.

Двамата разглеждаха дълго, лист по лист, дебелия семеен албум. Можаха да намерят само две снимки — групови, — в които бе снет и Попканджев. Едната като ученик, при завършването на гимназията. А другата, по-голяма, с двама приятели във фелдфебел-школнишки униформи. Под нахлупената фуражка гледаше съсредоточено право в обектива на фотоапарата дързък младеж с бухнали мустаци. Имаше вид на веселяк, красавец. Сигурно се е ползувал с успех сред жените.

— Нали мога да ги взема — попита Ковачев. — Нужни ни са. Ще ви ги върнем.

— Не ни трябват, вземете ги. — Якимов се поколеба за миг. — Но защо се интересувате от него, другарю. Всичко това е отдавна минало, вече забравено. Защо ли е взел Слави снимката му?

— Може би има някой, който му прилича. По снимката е искал да го познае. Ще трябва да проверим.

Ковачев се извини още веднъж за безпокойството, предупреди Якимов, че никому не бива да разказва за срещата им, и си излезе.

Отби се за малко в окръжното управление на града. Поръча да му направят няколко справки. И след половин час автомобилът се носеше с най-голяма скорост по шосето за София.