Димитър Пеев
Алиби (10)

10

В неделята обядваха рано. Жена му трябваше да отиде на репетиция. Подготвяха премиерата за откриването на сезона. И синът се запиля някъде. Каза, че си е купил билети за кино. Ковачев остана сам.

Дали не беше време сега да посети Доневи? Защо да чака понеделника? Тогава ще има достатъчно друга работа. Те сигурно бяха у дома си. Жалко, че нямаха телефон, за да ги попита, да ги предупреди. Ех, нищо, че ще наруши почивката им. Пък нали и за него неделята трябва да бъде почивен ден?

След първото позвъняване не му отговориха. Ковачев изчака и позвъни повторно. Да, той не трябваше да идва сега. Трябваше да изчака понеделника. С какво право нарушава отдиха на хората. Понечи да си тръгне. Спряха го тихи стъпки зад вратата.

— Кой е? — зачу се сънен женски глас.

Късно беше да се измъкне незабелязано.

Обясни, че идва по служба във връзка със следствието. Жената (това сигурно беше Донева) замълча, сякаш се колебаеше дали да му отвори.

— Почакайте един момент — каза гласът и стъпките се отдалечиха.

Наложи се да чака няколко минути. Колко неприятно се развиха нещата. Но връщане назад нямаше.

Най-после му отвориха. Това беше Донева. Извини се, че го е забавила. И той побърза да й се извини, че я безпокои в неподходящо време. Мъжът й бил на риболов. Взел със себе си и детето. Била сама.

На Ковачев му стана още по-неловко. И вместо да я помоли да поприказват, каза, че е дошъл да огледа още веднъж стаята на Якимова.

Донева, без да каже нищо повече, го въведе в хола. Ковачев разкъса лентата с печатите на вратата и влезе в стаята. С бързи стъпки хазяйката се отдалечи.

Всичко бе така, както го знаеше от снимките, както бе начертано на скицата. Само прозорецът бе затворен. Беше душно и той побърза да разтвори широко двете му крила. След това седна на кушетката и се замисли.

Ех, защо всички тези предмети — масата, гардеробът, столовете, килимът — не можеха да проговорят. Пред тях се е разиграла трагедията, а те сега са неми — не могат да му съобщят кой е убил Якимова. Той, убиецът, се е движел сред тях, докосвал ги е… А те мълчат!

Мълчат! Неми! Не е ли той сляп и глух? Не може да бъде онзи, човекът от плът и кръв, да не е оставил „визитната си картичка“. Тя лежи сега някъде тук, спотайва се, а той не може да я види. Ей сега тук някъде, около него… Може би в този гардероб, който се е изпречил пред очите му… Може би сред книгите, наредени по лавицата… е написано: „Аз… убих жената“, „Аз се казвам…“ Написано е, а той не може да го прочете.

По пода, по килима е могло да има следи. Но не са ги открили. Пенчев е огледал всички предмети с гладка повърхност. Снел е всички отпечатъци. На него може да се разчита. Той е старателен до педантичност. И все пак — от следите сякаш нищо повече не може да се извлече. Ето на — Чергарски е оставил пръстови отпечатъци върху едната чаша и върху бутилката. И какво от това? Отпечатъците няма сами да проговорят. А може би следата се крие в някаква липса. Може би в стаята е имало нещо, което е изчезнало при убийството.

Той гледа, гледа и, естествено, няма да види това, което не е вече тук. Но какво може да липсва? Пари? Не, това във всеки случай не е обир. Накит, скъпоценности? Също не! Документ, писма?… Какви писма? От кого? И как да узнае притежавала ли е Якимова документи и писма, които са могли да интересуват Каменов или някой друг.

Липсва радиопредавателят! Само че… бил ли е той някога в тази стая? Ето въпроса, на който трябва да намери отговор.

Погледът му се спира на фотографията на Каменов. След като я бяха преснели, продължаваше да стои на масата. Там, където Влахов я е поставил. Той му разказа, че я намерил в гардероба между бельото. Но никакви изводи той не направи. Защо снимката е била поставена в гардероба. Скрита. От кого? И защо? Не е ли била скрита заради посетителя, който е минал да вземе Якимова?

Чергарски трябва да бъде повторно разпитан. Да видим какво ще каже за фотографията. Била ли е тя до радиото, когато е посетил Якимова в събота. А в неделя? Дали е обърнал внимание. И ще каже ли истината?

Не. Не заради него тя е скрила снимката. Когато той е бил при Якимова, фотографията е стояла още на мястото си. Била е скрита заради другия, когото е очаквала.

Ковачев си представи убитата — жива, възбудена. Току-що е отпратила Чергарски. Тя очаква посещението. Бързо прибира бутилката, чашките. Погледът й пада върху снимката на Каменов. Ненужен свидетел. Пък и гостът няма защо да го вижда. И хоп — портретът се скрива. Къде? Между бельото…

Не, не е било така. Следите по стъклото са били изтрити. С памук, натопен в одеколон. Якимова би могла да го скрие, но тя в никакъв случай не би взела да го чисти. Това е направено след смъртта й. От убиеца. Само той е имал интерес да изтрие следите… Чии следи? — Чии други, ако не своите. Добре, да ги изтрие. Но защо е скрил фотографията в гардероба? Ето това е непонятно. А щом го е направил, сигурно е имало защо. Защо?…

Този въпрос израсна като някаква стена пред мисълта на Ковачев. Стена, изправена между него и истината. Стена непристъпна, непроницаема.

Хайде де, кажи. Защо убиецът е скрил снимката? Би ли постъпил така Каменов? Би ли скрил той собствената си фотография. Защо? За да не узнаят, че са имали връзка… Глупости! Но защо тогава? А ако не е Каменов, а някой друг. Защо той пък ще я скрие? Нали е заинтересуван името на Каменов да изпъкне, да се хвърли в очи. Тъкмо снимката, сложена на масата, напомня за него, подсеща… А той я скрива. Непонятно.

Ковачев се загледа във фотографията на Каменов. Снимката сигурно е направена наскоро, специално за целта. Връзката е грижливо вързана, косата пригладена… Не, този Каменов не е бил красавец. Голям месест нос. Може би червеникав. Очите гледат някак смутено. Така излизат на снимка стеснителните хора. Не, това не е бил тип на прелъстител. Това не е дори забавен събеседник, веселяк, шегаджия. Това е скучен, досаден човек. На такъв мъж лесно се изневерява. И той сигурно достатъчно ясно е съзнавал това. Затова и не се е усъмнил, когато са му съобщили, че приятелката му гуляе с друг в Бояна. А способен ли е да убие от ревност?… Да се занимава с шпионаж?… Да, на това способен ли е?

Погледът на Ковачев шареше по масата. Тук някъде Влахов е намерил пепелника. И той, тази проста и толкова обикновена вещ, им предлагаше неочаквани въпроси.

Химическият анализ на пепелта и на цигарите, които Чергарски бе изпушил в кабинета на Влахов, показа, че те са от един и същи харман тютюн. Запазените цели форми пепел ясно свидетелствуваха, че са били пушени два вида цигари. А в пепелницата имаше угарки само от „Родопи“.

Чергарски упорито бе поддържал на разпита, че той не е изхвърлял своите угарки. Това беше правдоподобно. И да бе искал, не би могъл да го стори пред Якимова. Освен ако, разбира се, не е той убиецът. Убиец, който се досеща да изхвърли угарките си, да изтрие едни следи, а да остави отпечатъците си по бутилката и по чашката! Най-вероятно бе това да е сторила самата Якимова. Но защо? Смятала е да доведе човека, с когото ще вечеря (значи това не е Каменов!) след това в стаята си, и не е искала той да разбере, че преди него тук е имало друг мъж. Ловко! Ето това е съобразителност. Само че защо не е изхвърлила всички цигари с цялата пепел? Това беше по-естествено. Да е бързала?… Но по-бавно е да се подберат угарките.

Изхвърлянето на угарките… Поставянето на портрета в гардероба… Тези два факта са някак свързани. Все нещо се укрива. От кого? Защо? Възможно ли е друг, не Якимова, а някой друг да е изхвърлил угарките? И защо само угарките?

Макар и съвсем дребни, на пръв поглед незначителни, обстоятелствата около тези два факта му се струваха загадъчни, криещи особено важни моменти на престъплението.

Хайде де, използувай сега „метода на вживяването“! Опитай се да се вживееш в човека, който е скрил портрета в гардероба, да разбереш защо, с каква цел го е поставил там. Ами угарките!

Ковачев затвори очи и си представи как се навежда над пепелника… Измъква една топлийка от ревера на сакото… Набожда угарка, след това втора… Но сака с топлийки по реверите имат само мъжете… и то не всички… Как би ги събрала жена? С дългите нокти на маникюра си… Избира внимателно угарките от „Бузлуджа“. Хваща една, слага я в шепата на лявата си ръка, хваща втора…

А защо — внимателно! За да запази непокътната пепелта? Пепелта от същите цигари, които иска да скрие? Хм…

Но те така са събирани. Внимателно, без да се разрушат запазените форми на пепелта. Без да се смеси пепелта на едните цигари с пепелта на другите. Сякаш някой е бил заинтересуван да скрие угарките от цигарите „Бузлуджа“, а да остави непокътната пепелта им. Та това вече не е криене! То прилича на заличаването на дактилоскопичните следи с одеколон. Това е провокация! Умишлена заблуда на следствието. Нарочно създаване на лъжливи улики, които да смущават разследването, да усложняват хипотезите.

Така ли е в действителност? Не е ли използуван същият прийом и при портрета? Или той си въобразява, дофантазирва несъществуващи обстоятелства?…

Тихи стъпки се приближиха до вратата и замряха. Това трябва да е Донева. Женско любопитство? Иска да подслуша, да надзърне през ключалката…

Не. Тя почуква.

— Да, влезте.

Донева застана почтително до вратата.

— Седнете, моля — усмихна се приветливо Ковачев. — Ето, вие сте у дома си, пък аз ви каня. Но… така е дошло. Нещо искате да ми съобщите ли?

Жената се сепна. Тя бе дошла да го пита. А сигурно не беше редно да се разпитват органите на милицията. На тях трябва да се разказва, да се съобщава… А не знаеше какво да му съобщи. Все пак се реши и запита:

— Слави вече… заловихте ли го?

Тя не знае. Слухът, че Каменов е убит, още не е достигнал до тях. Но няма защо той да й казва.

Ами ако… като научи, се сети нещо съществено, нещо, което не е казала досега. Не, не. По-добре да почака. Какво ще се сети. Само ще я смути. Той трябва да я разпита за това, което го бе довело тук.

Ковачев помоли Донева да му разкаже подробно „всичко, което знае“ за живота на Стефка, за характера й, за привичките й, за отношенията им с Каменов, за приятелките й и за кръга, в който се е движела.

В едночасовия разговор, който те водиха, успя да научи това, което го интересуваше.

През 1956 година Стефка Якимова се омъжила за доцента от минно-геоложкия институт Петър Хаджихристов, който бил дванадесет години по-стар от нея. Бракът им не бил щастлив. Стефка дълго понасяла изневерите на мъжа си, не се решавала да скъса връзката. Но на края не изтърпяла и през 1959 година се развели. Оттогава се преселила у Доневи.

Според приказливата и добре осведомена хазяйка, Якимова не само не се срещала с „Пиер“ (така наричали Хаджихристов всичките му близки, с това име си служеше и Донева), но и не обичала да се приказва за него. От началото на тази година той бил назначен за заместник-началник на управление „РМ“. През 1960 година Хаджихристов се оженил (за трети път) за Красимира Константинова, жената, която станала повод за развода му със Стефка.

Кръгът сякаш се затваряше. Телефон номер 9-90-51 е на управление „РМ“. Там работи Хаджихристов. Якимова поддържа пред хазяите си, че не се интересува от бившия си мъж. Колко повече би крила от Каменов тази си връзка. Но е записала телефона му. Значи си служи с него. Без да пише пълното му име. Само „П“ — Пиер, както тя го е наричала. Хаджихристов е женен. И той има основание да крие връзката си със Стефка. Три развода му са достатъчни. Хаджихристов е доста по-възрастен от Стефка. А гласът по телефона съобщава, че Якимова гуляе с един възрастен мъж в ресторанта в Бояна.

Да, с Хаджихристов той ще трябва да се занимае по-подробно.