Димитър Пеев
Алиби (6)

6

Влахов посети сладкарницата срещу Народния театър, наричана в определени среди „Бамбука“. Сред посетителите й Кофти се ползуваше с широка популярност и принадлежеше, както се изрази управителят, към „постоянното присъствие“. От направените справки се установи, че това е Иван Лаков Иванов, самоназовал се „Чергарски“, художник декоратор. Той толкова рядко се вестяваше на адреса, на който бе регистриран (една мансардна стаичка на улица „Веслец“), че се наложи да му връчат поканата за разпит в сладкарницата.

Десетина минути преди определения час Влахов намери дактилоскописта и го помоли да дойде при него. Щом Пенчев влезе, веднага му се хвърлиха в очи двете чаши за ракия. Той се ухили многозначително и запита:

— Да нямаш рожден ден? Или днес е „свети Минчо“?

Влахов не се усети и го изгледа учуден.

— Ти какво, много отрано си се развеселил нещо. Да не си хвърлил вече някоя чашка?

— Аз ли! Чашите са на твоята маса, пък мен обвиняваш.

— А, ти за това ли? Чакай, не ги пипай. Не са за теб приготвени.

— Така значи…

— Остави шегите, бай Ради. Повикал съм те за сериозна работа. От одеве те търся. Нямаме много време.

— Аз пък помислих, че ще черпиш. Щом като е за работа, казвай тогава…

— Призовал съм на разпит едно лице. Него ще черпя. Вероятно с коняк. От теб искам да определиш съвпадат ли пръстовите му отпечатъци с онези, дето ги намерихме върху чашата и бутилката у Якимова.

— А защо така сложно. Не може ли „класически“?

— Не бива. Не искам да разговарям по същество, преди да се уверя дали следите са оставени от него. Нужно ми е веднага да разбера същите ли са, преди да съм го освободил.

— И как си намислил да стане това?

— Ще го почерпя и след известно време кака Йонка ще донесе кафе и ще изнесе чашите. Тя ще ти каже коя е неговата. Да не вземеш да изследваш моята!…

— Ти не се заричай… Може и да стане някога нужда — пошегува се Пенчев.

— Чакай в лабораторията. Аз ще разговарям, докато ги проявиш и сравниш. Колко време ще ти е нужно?

— Без фотоанализа мога да я свърша за пет-шест минути. Но само с деветдесет и девет процента сигурност.

— Достатъчно. Щом определиш, идваш веднага в кабинета ми. Ако съвпадат — влизаш със запалена цигара, ако ли не — без цигара. Разбра ли?

— Тъй верно, другарю началник — израпортува по войнишки Пенчев.

— А сега прегледай чашата. Чиста ли е, добра ли е?

Дактилоскопистът хвана ловко чашата за столчето й, огледа я внимателно от всички страни на косо осветление към прозореца, дъхна й няколко пъти, поизтри я с кърпата си и като я постави с артистичен жест на масата, каза:

— Отлична е!

— Значи ще чакаш.

— Но при едно условие: да оставиш и за мен от коняка. Аз ще си донеса чаша с мои отпечатъци.

След като Пенчев си излезе, Влахов стана и започна да се разхожда нервно из стаята. Той не беше достатъчно наясно върху целта на предстоящия разпит. Подозрението, че художникът може да има някакво отношение към убийството, беше много слабо, необосновано. Всъщност нямаше никакви причини да предполага, че следите, оставени по чашата и бутилката, са негови. Якимова беше сериозна жена, средата й беше по-друга. Какво е могло да я свързва с хора от типа на Кофти?

От пропуска позвъниха, че призованият Иван Лаков Иванов се е явил. Влахов нареди да го пуснат.

След малко се почука силно на вратата.

Донева го беше описала вярно. На Влахов му се стори, че вече е виждал някъде този субект — но дали във връзка със службата си, или случайно, в заведение, не можеше да се досети. Не, „клиентите“ си той помнеше добре. Сигурно е било случайно, може би дори на улицата. Такива физиономии се запомнят лесно.

Влахов стана, ръкува се и покани любезно посетителя си да седне.

Художникът се отпусна свободно в креслото, метна крак връз крак и запита:

— На какво дължа тази чест?

— Поканих ви, за да се запознаем и да поприказваме по някои обстоятелства, които ни интересуват — каза Влахов. — Може би трябваше да се срещнем в някое заведение. Но предпочетох това да стане тук, за да имаме възможност по-спокойно, несмущавани, да проведем разговора ни. А за да протече той в приятелска обстановка, предлагам да се почерпим. Какво ще пиете: сливова, вермут, коняк?…

Влахов се наведе, посягайки към шкафчето до бюрото си, където бе поставил няколко бутилки.

— „Плиска“ ли е?

— Има и „Плиска“.

— По един коняк тогава.

Влахов напълни наполовина двете чаши и остави бутилката на масата. Гостенинът изпи на една глътка налетия коняк, млясна доволен и сложи многозначително чашата си по-близо до Влахов.

— Добър е. Сигурно специална доставка за милицията, а?

Влахов разбра намека му и наля повторно на Чергарски пълна чаша, а на себе си съвсем малко и прибра шишето. Стига му толкова.

— Виждам, че сте ценител на хубавите напитки.

Конякът беше най-обикновен, взет от бюфета на управлението.

— Вие все така ли черпите клиентите си?

— Черпим… — излъга Влахов. — Защо, това изненадва ли ви?

— Съжалявам, че не съм знаел по-рано.

— Вас ви познават като Чергарски — поде разговора Влахов, — а като уточнявах адреса ви, ми направи впечатление, че се водите под друго име.

— Да, Иван Лаков Иванов. Проза.

— Защо тогава се назовахте „Чергарски“?

— Това е артистичното ми име. Ще се съгласите, че Иван Иванов не подхожда за художник, нали? Твърде пейзанско за един човек на изкуството.

— Но защо не Лаков? — Влахов натисна с коляно звънеца, монтиран във вътрешната страна на бюрото му. Това беше знак за кака Йонка да приготви кафето. Чергарски действуваше ударно. Бе отново изпил коняка си. — Това име рядко се среща. Още повече, доколкото знам, друг известен художник с такова име няма.

— Това не би ме смутило. Човекът прави името. Но не ми харесва — Лаков. Аз съм против лакировката.

— Хм. А какво пък харесахте в името Чергарски?

— Какво ли? Много. То ми напомня за най-хубавия период в развитието на тази порода маймуни, към която принадлежа ей аз — чергарския. Това е било чудно време. — Чергарски се оживи, очите му светнаха. — Време на свободен волен живот, когато са побеждавали най-способните, най-смелите, най-силните. Време без милиция…

— Но и без коняк — додаде равнодушно Влахов.

— Да, за това може само да се съжалява. Но тогава хората са се опивали от свободата си. Ама вие да не ми се разсърдите?…

— За какво? За милицията ли?

— Не, за свободата!

Гледай го ти!

Влезе прислужничката с поднос, в който димяха две чаши кафе. Тя ги постави на бюрото и прибра конячените чаши — вече празна на Чергарски и недопита на Влахов.

— Заповядайте — покани госта си Влахов.

— Благодаря, много сте гостоприемни. Но не беше ли рано?

Влахов се направи, че не разбира намека му. Кака Йонка вече отнасяше чашите.

— Вие пушите ли?

— Да. Мога ли да запаля?

— Разбира се.

Влахов взе от чекмеджето си кибрит, но не посегна към цигарите. Чергарски извади от джоба си смачкана кутия „Бузлуджа“ и бързо щракна със запалката. Той смукна няколко пъти дълбоко като страстен пушач, който отдавна не е палил цигара, и запита:

— Та за какво собствено съм ви затрябвал?

„Е, рано е още, гълъбче. Ще почакаш пет минути.“

— Разкажете ми накратко биографията си — каза Влахов. Това беше най-лекият начин да проточи разговора.

— Коя биография?

— Че вие колко биографии имате?

— Най-малко три: за пред другарите от кадри, за пред гаджета и за пред себе си.

Какво означаваше това държане? Влахов бе срещал много, най-разнообразни типове, включително и дръзки хулигани. Но това беше нещо ново. Демонстрирана храброст на гузен човек? Или просто разюздан маниак?

— А на мен коя ще разкажете?

— Вие не сте кадровик. Не сте и гадже. Нито пък сте „Кофти“.

— В какъв смисъл?

— Така ме наричат. Искам да кажа — вие не сте аз.

— Разбрах. Е, каква биография ще разкажете тогава на мен?

— Ще трябва да се съчини нещо специално.

— Добре, съчинявайте — Влахов погледна часовника си. Още малко и Пенчев ще дойде.

— Роден съм в 1934 година. Вземам данните от паспорта. Не съм присъствувал. Софиянче, коньовичарче. Социален произход — дребна буржоазия — баща ми беше обущар, собственик на кърпачница. От малък започнах да проявявам качества на вундеркинд-художник. И досега съм си такъв. Рисувах първо върху стените на съседите, после в тетрадките и на края в академията. Но я напуснах. За две години успях да разбера, че дядките няма на какво да ме научат.

— А сега какво работите, с какво се занимавате?

— Занимавам се главно в „Бамбука“ — по съвместителство: паса духовна храна и се наливам с витамини.

— Тези ви занимания, предполагам, не ви носят големи доходи. От какво живеете, не работите ли нещо?

— Разбира се, че работа, как да не работя — най-квалифицирана работа — мисля! А за живеенето — живея по малко: все ще се намери някой интелигентен човек да почерпи един аристократ на духа.

Вратата се отвори, влезе Пенчев със запалена цигара в уста. Влахов му посочи креслото срещу Чергарски и каза:

— Ясно. А сега ми кажете познавате ли Стефка Якимова.

Чергарски трепна. За миг се замисли. Лицето му сякаш се сви, загуби насмешливия си израз.

— Щефи? — запита той.

— За мен тя е Стефка Андонова Якимова.

Влахов го гледаше подчертано изпитателно. Чергарски извади нова цигара и я запали. Но не успя да дръпне повторно и Влахов го пресече троснато:

— Загасете цигарата! И отговаряйте веднага на въпросите ми.

Художникът погледна, изненадан от обрата в държането на Влахов, и каза провлачено:

— Значи… край на първо действие, а?

— Без палячовщини. Запазете този тон за „Бамбука“. Кога бяхте у Якимова?

— В събота.

— Какво правихте там? Тя ли ви покани? Отгде знаехте къде живее?

Смущението у Чергарски видимо нарастваше. Личеше си, трескаво обмисля отговорите си, че е не само изненадан, но уплашен от посипалите се тъй неочаквано въпроси. Влахов погледна пръстите на ръцете му. Художникът проследи погледа му и сви юмруци да прикрие издаващото го треперене.

— Не ме е канила. Никога не ме е канила. — Треперенето се пренесе и на брадата му, пречеше на говора му. Той все повече се смущаваше, съзнаваше, че то го издава, мъчеше се да се овладее и не успяваше. — Придружавал съм я до къщата. Харесвам я, но тя не ми обръща внимание. Забавлява се с мен, както и другите… Нали съм чешит…

— Сам сте си избрали такава роля в живота.

— Знаех, че е разведена. Харесваше ми. Хванах се на бас на една бутилка „Плиска“, че ще задуша мадамата.

„Какво говори този тип! Нормален ли е? Или… нищо не знае.“

— Какво искате да кажете?

— Че ще ми стане гадже.

„Мръсник!“ — едва се сдържа да не извика Влахов.

— Е, успяхте ли?

— Не. Изгони ме и в събота, и в неделя…

Брадичката на Чергарски, рядка и смешна, сега треперене изглеждаше жалка. Защо все пак той се вълнува така. Беше ли това от страх, че е разобличен като убиец, или причината бяха разбитите от алкохола нерви? Влахов погледна към Пенчев. Но той се бе вторачил в художника и го наблюдаваше с интерес.

— Разправете подробно и за съботата, и за неделята, за всичко.

— В събота следобед отидох в дома й. Позвъних. Тя ми отвори. Едва ме пусна. Ама аз влязох, нали съм нахален. Постоях, попушихме. Тя беше като на тръни. Не се отпусна. Побъбрихме за… за изкуството. Бързаше. Каза, че друг път ще приказваме по-подробно. Трябвало да излезе. Предложих й да я почакам. Трябвало да се преоблича. Казах, че няма да й попреча, че дори мога да се обърна гърбом. А тя ме изтика от стаята си. Аз се опитах да я прегърна, да я целуна. Тя каза, че ще повика хазяина. Е, и аз си излязох.

— После — подкани го Влахов. — Разправяйте!

— Апапите я видели в събота вечер в „Берлин“ заедно с приятеля й, оня мухльо, адвокатчето. Подиграваха ми се.

— Кога пък успяха да я видят и да ви съобщят?

— Нали ходим неделя сутрин да се черкуваме в „Бамбука“. Там ми казаха. Били двамата сами. Вечеряли.

— Е, и…

— И аз реших още веднъж да опитам. Този път не отидох с празни ръце. Носех и половинка „Плиска“.

— Че отгде я взехте?

— Аванс срещу премията. Казах им, че ако не авансират ще разваля договора. И те ми купиха половинка. Тя се разсърди, като ме видя. Не искаше по никой начин да ме пуска. Уплаших я, че ще стоя пред вратата и ще звъня, докато ме пусне. Беше се изтървала, че хазяите ги няма. И аз реших — сега или никога! Тя изглежда се уплаши да не разберат съседите. Пусна ме.

„Значи той е бил у Якимова в деня на убийството. И разправя за това спокойно. По-спокойно, отколкото като започна. Сам каза, без да го питам, че е бил в неделята“ — подозренията на Влахов сякаш се стопиха.

— Но аз вече бях разбрал — продължаваше Чергарски, — че номерът няма да се нареди.

— По какво разбрахте?

— Тя ме пусна, за да ми покаже, че не се бои от мен. Усещам ги аз тия работи, не ми е сефте. И ми стана криво. Е, рекох си, поне да изпия коняка с компания. Това ще ми остане. Каза ми, че трябва след пет минути да излезе. Съгласих се. Налях и пихме по една. Но тя едва докосна устни.

— Кой отвори бутилката?

— Готова беше. Още като я купихме. Да не се губи време после. Изпих още една-две чаши. Но на нея това не й хареса. Разбрах, че очаква някой друг. „Хайде, Кофти, време е да очистиш терена“ — казах си аз. Но за всеки случай реших пак опитам. Налетях и…

— И?…

— Тури ми един десен прав, та ми запали брадата. Прозорецът беше отворен. Детски гласове се слушаха на двора. Не му беше времето. Пък и не е мой стил. Язък за бутилката, но не идеше някак да си я прибера.

— Искате да кажете, че сте си излезли след шамара?

— Какво друго ми оставаше. Изпъди ме с „марш“. Каза, че ще се оплаче на Слави. И аз отплавах. Но реших да си го върна на оня, на адвокатчето. Имах да му давам едно кроше.

— Че кога пък сте му задлъжнели?

— Нали Щефи ми го инкасира. Заради него.

— И какво направихте след това?

— Скрих се във входа на отсрещната кооперация. Реших да го изчакам и като се появи, да го разкрася по мъжки. Да се яви при гаджето си още по-сексапилен.

— Е, набихте ли го? — запита Влахов.

— Не се яви. Чаках, чаках, па ми писна и си отидох.

— Къде отидохте след това?

— В бърлогата.

— Каква е тази бърлога? — запита раздразнено Влахов. Изразявайте се ясно.

— В ателието, на тавана, дето живея. Реших да се скрия, да не ме видят апапите.

— Това ли е всичко?

— Това е, гражданино следовател — в гласа на Чергарски прозвуча насмешливият тон.

„Той употребява нарочно този израз — гражданино следовател! Иска да каже: разбирам ги аз тия работи. Иска да подчертае и той от своя страна, че фалшивото приятелство започнало с черпенето, е приключено, че разговорът се води строго служебно.“

Докато разправяше за посещението си у Якимова, Чергарски се бе поуспокоил. Брадичката му престана да трепери. Очите му добиха отново дръзкия си вид.

Пенчев стана, тръгна да излезе, но на вратата, зад гърба на Чергарски, се спря и вдигна многозначително рамене. Това означаваше: „Какво се занимаваш още с него? Не виждаш ли, че показанията му няма да ти дадат нищо ново!“

И Влахов разбираше, че едва ли има смисъл да продължава разпита. В първите моменти, когато Чергарски се разтрепера, у него се бе породила смътна надежда, че е попаднал на човек, замесен по някакъв начин в убийството. И заедно с успокояването, което настъпи у художника, се стопиха и последните съмнения у Влахов. Сега той беше убеден не само че Чергарски е невинен, но и че разпитът му е бил напразно загубено време. И все пак — измамиха се и той, и Пенчев. Най-интересното Чергарски разказа, след като дактилоскопистът излезе.

Той стоял скрит във входа на отсрещната кооперация и се разхождал по улицата докъм девет и десет, девет и петнадесет часа. Като му омръзнало да чака, преди да си отиде, се качил отново до апартамента на Доневи и звънял няколко пъти продължително. И тъй като никой не му отворил, изпсувал и се прибрал в ателието си, където прекарал нощта сам.

Когато Чергарски започна да разправя как е причаквал Каменов, Влахов очакваше, че той ей сега ще разкаже как го е пресрещнал, как го е заплашил, ударил или поне как го е видял да влиза във входа на Стефкината кооперация. И тогава той лесно щеше да го разобличи. Защото Чергарски е влязъл у Якимова към 18,30 часа, излязъл е, според неговите показания, към 18,50 часа и е пазил докъм 21,15 часа. А през цялото това време Каменов е бил с Григоров — връщал се е от Витоша или са вечеряли в стаята му. Но Чергарски упорито твърдеше, че Каменов не се е появил, въпреки че зорко наблюдавал улицата и входа на кооперацията.

Вече двама души нямаха алиби за времето на убийството — Каменов и Чергарски. А още двама липсваха: този, който бе позвънил на Каменов от Бояна, и този, с когото Стефка бе прекарала вечерта в ресторанта. Влахов беше убеден, че това не може да е Чергарски. Якимова бе елегантна жена, с достойнство. Тя едва ли би отишла в ресторант (дори извън града, в Бояна) с човек като Кофти. Той описваше така правдиво поведението си при двете посещения у Якимова, чакането на улицата, желанието си да набие Каменов, че Влахов му бе почти повярвал. Смущаваше го само очевидното противоречие между показанията на Чергарски и останалите данни по следствието.

Защо той твърдеше, че Стефка не е излизала? Тя е била видяна в ресторанта, прибрала се е от Бояна (билетите в чантата й) — значи тя е напуснала дома си, и то във всеки случай преди девет часа. Косвено доказателство за това беше и фактът, че при повторното звънене не са отворили на Чергарски. По това време в апартамента не е имало никого: Стефка е била вече в Бояна, а хазяите още не са се били прибрали.

Как Якимова е излязла от кооперацията, без да я види Чергарски? Възможно е тя да е погледнала през прозореца на някоя от стаите на Доневи (те бяха към улицата) и да го е зърнала. Разбрала е, че я причаква, че ще я преследва, и е решила да мине през прохода на избените помещения във вътрешния двор. Оттам можеше да се излезе (между кооперациите от този блок нямаше ограда) на противоположната улица. А тя е могла да го види и на излизане, вече долу, до външната врата. Якимова е казала на Чергарски, че очаква гост вероятно за да го отпрати по-бързо. Защото тя едва ли би разигравала тези криеници, преминавайки през избени помещения и през чужди дворове, ако е била придружавана от мъж. А тогава Чергарски щеше да я види.

Разбира се, възможно бе Чергарски да лъже. Но с каква цел? Естествено е да укрие отиването си у Якимова в неделя. Никой, освен убитата не е знаел за това му посещение. Но защо ще съчини версия, която дори в неговото съзнание не е логична. Сам той твърди, че Якимова не е излизала, а когато позвънил, не му отворили. Казала му, че очаква гост, а той не видял да дойде Каменов.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се началникът на криминалния отдел:

— Влахов, има нещо ново по твоето дело. Каменов се е самоубил.