Емил Манов
Пътуване в Уибробия (7)

Глава седма

Пристигане в Уиброб сити. Авторът и жена му са очаровани от столичния живот. Те получават интересни сведения за обществения и държавен ред на Уибробия. Вечеря в резиденцията на Летящия остров, дето авторът и жена му имат щастието да разговарят с Техни Превъзходителства Вицегубернаторите на Уибробия.

Преди да стигнем чертата на града, ние се приземихме и се насочихме към него по шосе № 287 — едно от шосетата, водещи към южните подстъпи на града. Не бива да се учудвате, уважаеми читателю, на големия номер на шосето, тъй като уибробската столица, както всичко в Уибробия, е грамадна: тя заема територия колкото България и има 92 милиона и 300 хиляди жители. Нашето приземяване ни позволи още с пристигането си да й се полюбуваме отблизо.

Подстъпите на Уиброб сити от всички посоки представляват една система от цветни градини и зелени ливади. Системата служи за маскировка на друга система — от неутринно-ракетни бази, лазерни оръдия крепостен тип и хангари за бойни вездеходи, — чиято единствена задача, както ни уведоми нашият съпроводник Шпик, е да демонстрира мощното и неотразимо миролюбие на Уибробия. По тази причина, докато наближавахме големия град, ние с Лина имахме приятното чувство, че се разхождаме из кратера на Везувий малко преди гибелта на Помпей и Херкулан.

В столицата влязохме на бавен ход. Бяхме поразени от чистотата на роудите, стрийтите и авенютата, от височината на небостъргачите и облакодерите и особено от това, че скуеърите не бяха затревени и по тях никой не пасеше. Вместо това около скуеърите и по кръстопътищата имаше специални закрити зобарници, изградени от разноцветен мрамор според вида на храната, която съдържаха. За да не стават грешки, над зобарниците допълнително светеха неонови надписи: „Шницели от кръмно цвекло“, „Бифтек от бяла ряпа“, „Лястовичи гнезда с плънка от булгур, варено сорго и печени аспержи“, „Сладки чукундурени пържоли“, „Зелен троскот със соус от маниока и маково семе“, „Витаминозен ечемик на зърна и прах“, „Скроб и натурална къклица-смес“ и прочее. С прекрасното си външно оформление и с малахитовите корита за зоб вътре зобарниците бяха шедьоври на уибробската архитектура. Единственият им недостатък беше, в коритата имаше само булгур и троскот с маково семе. Мнозина столичани предпочитаха поради това да се напасат извън града, а тук идваха да си зобнат само маково семе, което има свойството да предизвиква сладки сънища и да придава сетивна реалност на мечтите. Шпик каза, че най-редовно го употребявали столичните поети, социолози и футуролози.

Столицата се слави с добрия си ред и изискани нрави. Тук например ние не видяхме масова любов на открито, така неудобна от гледище на уличното движение: тя се практикуваше в специални закрити помещения, наречени „Лупанарии на целомъдрието“. Не дотам естетичната гледка на уличните конкурси също липсва, защото те се извършват в подземните етажи на облакодерите, които носят хубавото спортно название „Кон кур рингс“ и са снабдени с редица помощни средства като железни палки, стилети, стоманени боксове и динени кори, увеличаващи ефективността на копитата, юмруците и ноктите. Най-странното от тези приспособления са динените кори, понеже в Уибробия дини не се отглеждат. Но Шпик ни обясни, че кори се внасят от Бробдингуйя. Самите бробдингуйци за същата цел предпочитали пачите яйца.

Изобщо Уиброб сити ни се хареса от пръв поглед. Особено приятно беше потресена Лина от столичната мода. Цялото облекло на уибробситчаните се състоеше от едни сандали и от едно екзотично фигово листо, прикриващо пъпа им — така те нямаха нужда, както провинциалите, да подчертават мъжката си мощ чрез неудобни тесни панталони, а и видът им беше съвсем класически. Тоалетът на столичните самки беше още по-скромен: освен сандалите те носеха и по едно парченце плат на лявото си ухо и на кутрето на десния крак. Такъв костюм, чисто символичен наистина, е много практичен, защото излиза евтино на мъжете им и осигурява целомъдрие на лявото им тъпанче. Оттам собствено и произтича уибробската поговорка: „Честна в ушите.“

— Виждаш ли? — рече жена ми, като гледаше със завист уибробситчанките, които развяваха опашки по Гърлс роуд. — Виждаш ли какво носят хората тук? И мъжете им нищо не казват… А ти? Турчин с турчин!

Този коментар, произнесен на български, накара Шпик да се ослуша и, изглежда, на него му направи впечатление думата „турчин“, тъй като ме попита какво значи тя. Казах му, че в моето бивше отечество така наричат съпрузите си онези жени, които обичат да вирят опашки.

— Но нали европейките нямат опашки? — учуди се Шпик.

Как да обясниш на един уибробец какво значи да вириш нещо, което нямаш? Тия същества приемат всяка дума толкова буквално, че ако кажеш например някому: „Я не ме занасяй“, той ще помисли, че те е блъснал, и ще ти се извини. Както впрочем и ние не бихме разбрали къде отива някоя уибробка, ако ни каже, че отива „да си напудри носа“.

Късно през нощта, след дълго пътуване из Уиброб сити, вездеходът ни спря пред „Уиброб Екселсиър Палас“ — най-личния хотел в столицата, в смисъл че е предназначен за лични гости на Техни Превъзходителства Вицегубернаторите. Един разпоредителен компютър, малка металическа кутийка, окачена на входа на хотела, ни оправи само за пет секунди. За толкова време той успя да ни опише математически, да ни регистрира в своята електронна памет и дори да направи стотина комплимента на жена ми, които отговаряха много точно на нейните физически данни. При това той стори само една грешка — нарече бенката до Лининия нос „прелестна мастилена точка“, но Лина, слава богу, недочу и това го спаси от скандал. Докато асансьорът ни изкачваше към 585-ия етаж, дето бяха апартаментите ни, електронният хотелиер изпълни в наша чест едно белканто хонорабиле, съчинено и композирано в момента.

Следващите два дена ние се готвехме за приема на Летящия остров. Един първостепенен гривар ондулира жена ми и художествено подряза моята опашка съгласно стандарта за опашки, предназначени да се махат пред Техни Превъзходителства. Снабдихме се и с ново официално облекло европейски тип.

Останалото извърши Шпик, Най-напред той ни инструктира относно церемонията на приема и ни даде наставления как да се държим в присъствието на Вицегубернаторите.

— С Техни Превъзходителства можете свободно да разговаряте за всичко — каза той, — но е нужно да запомните само три правила. Първо, при представянето не ръкостискайте силно пръстите им, това се смята за недопустима фамилиарност. Второ, не се поддавайте на съблазънта да се обръщате към Тях в единствено число, както ще се обръщат Те към вас. Трето, когато им говорите, гледайте Ги в очите, и то без да мигате — в противен случай би възникнало подозрението, че таите непозволени мисли и намерения. Четвърто, имайте пред вид, че употребата на отрицателната частица „ноу“ в Тяхно присъствие представлява пряко нарушение на Конституцията и следователно използвайте само утвърдителната частица „йес“, придружена с неколкократно кимане; избягвайте условното наклонение на глаголите, тъй като за истинския уибробец всичко на тоя свят е категорично, ясно и несъмнено. Пето, не задавайте никога един и същи въпрос два пъти — това би означавало, че Техни Превъзходителства се изразяват мъгляво или приказват глупости, което е недопустимо по презумпция. Шесто, не кашляйте, не кихайте и не се озъртайте, защото това Ги стряска и Им внушава мрачни мисли. Седмо, по време на вечерята дръжте ръцете си над масата и избягвайте да посягате към ножа и вилицата. Осмо…

— Шпик, приятелю — прекъснах го аз. — Вие казахте, че правилата са само три.

— Да, но след това си спомних и другите — отвърна невъзмутимо Шпик. — Осмо, след като застанете пред тях, не си отупвайте коленете, понеже се дига прах. Толкоз.

След това един цял ден Шпик посвети на обществения и държавен ред на Уибробия, с цел да ни подготви по-добре за предстоящия разговор с Техни Превъзходителства. С нужното философско безстрастие той ни разказа това, което ще ви приведа по-долу.

Като социална структура единната и неделима уибробска нация се дели на шест групи или съсловия, строго разграничени по права и задължения. Първото съсловие образуват така наречените уокърмени, които имат високата и изключително изгодна привилегия да произвеждат всичко необходимо за себе си и за останалите пет съсловия. Второто съсловие се състои от низшите чиновници; третото — от средните; четвъртото — от полувисшите чиновници; петото — от висшите; шестото — от бизнесмените на Великата фирма, политическите босове, дженералите, сановниците и тям подобни. Консумативната част от националния доход се разпределя справедливо, съобразно номера на съсловието, но в обратен ред, т.е. най-голяма е квотата на шестото съсловие и най-малка — на първото. Шпик ни обясни това със силно развитото етично чувство на уибробците. Първото съсловие консумира най-малко, понеже било неетично уибробец, който дава гощавка, да яде повече от гостите си; освен това усилената консумация и удобствата водят до затлъстяване и различни заболявания, а уокърмените трябва да са здрави, тъй като те имат и привилегията да доставят на държавата войници. Затова пък, вдъхновени все от етични съображения, четвъртото, петото и особено шестото съсловие не жалят здравето си. Чрез смела и беззаветна консумация те се подлагат на подагра, диабет, мигрена, възпаление на черния дроб, нарушаване обмяната на веществата и други опасности, само и само да поощрят уибробската индустрия и земеделие и да премахнат от пазара излишъците, които биха предизвикали икономическа криза. Така те се жертвуват за благото на народа и осигуряват на Уибробия една разумна социална хармония.

За първенство в политическия живот на страната аспирират две големи асоциации — Лига на заднокопитните и Лига на преднокопитните. Тъй като обаче уибробците нямат предни копита, а само задни, то управлението винаги се намира в ръцете на Лигата на заднокопитните, разделена на подлиги, които се борят помежду си. Ето защо първата работа на всяка подлига, докопала властта, е да се разправи със своите сълигници от останалите подлиги.

Тези положения са намерили отражение в самата Уибробска конституция, съгласно която Уибробия е Свободно Демократическо Вицегубернаторство. Тя се управлява от трима Вицегубернатори и Парламент. Вицегубернаторите се самоизбират от името и в името на нацията и след това от своя страна избират Парламента, който се състои от две камари — Сенат и Народно събрание. В далечното минало в двете камари заседавали уибробци, но понеже това се оказало доста скъпо и неудобно от чисто техническо гледище, те били заменени постепенно — най-напред наполовина, а след това изцяло — от електронни кибери. Понастоящем тези кибер депутати се произвеждат от подфирмата „Уиброб Демократи Корпорейшън“ и всяка от подлигите на лигата може да се снабди с тях в неограничени количества, стига в изборното състезание да стигне първа до склада, дето се продават. След избирането им кибердепутатите се програмират от споменатите по-горе избиратели. Интересна особеност на този акт е, че киберите посрещат своето програмиране с жертвоприношение на овца, т.е. с овации^[1]. Самото програмиране носи названието тронно слово или програмна реч. Министрите и другите висши администратори на Вицегубернаторството се назначават от Киберсената.

Мандатът на всеки парламент е едногодишен, с цел да се избягнат авариите сред киберите при по-продължителната им употреба въпреки стогодишната гаранция, с която се продават. Със същата цел мандатът на Вицегубернаторите трае петдесет години с право на самоизбиране до три пъти. Член първи, параграф първи, алинея първа от Уибробската конституция забранява на който и да е Вицегубернатор, независимо от пол, възраст и вероизповедание да напусне своя пост преди изтичането на мандата му — който наруши този член, се казва изрично в Конституцията, подлежи на смъртно наказание и вечен позор: вместо да бъде погребан с почести, той бива хвърлен на бунището. Последната мярка се прилага и в случай, че Вицегубернаторът почине преждевременно, защото, мотивира се Шпик, винаги е трудно да се установи дали покойникът е починал неволно или със зла умисъл. При всички случаи подобно прибързано напущане на поста се смята като лош пример за бъдещите поколения Вицегубернатори.

За да илюстрира по-нагледно тази особеност на Конституцията, Шпик ни разправи следната прискърбна история. Един Вицегубернатор от предишния екип умрял ненадейно 15 секунди преди определения му срок. Той бил изхвърлен зад градската стена на Уиброб сити (тогава още имало стени около столицата) и кучетата (тогава още имало кучета) му видели работата на бърза ръка. Две години по-късно един от придворните историци, чиято главна задача е да поддържат и повишават реномето на Вицегубернаторството, открил трагическа грешка: възшествието на опозореното Превъзходителство било отбелязано в протоколите само с деня на самоизбора, но не и с часа, минутите и секундите, т.е. твърде неточно. В същност Превъзходителството починало не 15 секунди преди, а 15 секунди след изтичането на мандата му, което го оневинявало напълно. Сегашните Вицегубернатори, по онова време още млади и сантиментални, били потресени. По тяхно нареждане жителите на Уиброб сити се хвърлили да търсят останки от покойника на сто мили околовръст столицата, но след двегодишни усилия намерили само едно кокалче от двупръста ръка. Учените дълго спорили дали кокалчето е автентично и дали бунищата са добре преровени, докато се намесил народът, който с умиление доказал, че само кокалче от такава яка ръка, каквато имал обезчестеният Вицегубернатор, не би могло да бъде сдъвкано дори от гладни кучета.

Кокалчето било признато за автентично. Понеже воняло, то било положено в оловен ковчег и погребано със салюти при звуците на траурни кеманета. На другия ден младите Вицегуберна гори издали едикт за проверка на вицегубернаторските мандати. Оттогава проверката се нарича „джоинизапия“, по името на невинно опозорения Вицегубернатор Джон, и се извършва най-малко от трима историци и двадесет експерт графолози.

— Мисля, че това ви е достатъчно — рече Шпик привечер. — Време е да вървим.

И действително беше време, защото бе настъпил двадесетият час на 15 януари 1972 година. Една дата и един час, които ще останат паметни в моята скромна биография.

Качихме се на нашия вездеход-лимузина и поехме из булевардите и авенютата на Уиброб сити. Не след дълго вездеходът се откъсна от Земята и полетя. Аз се уплаших. Знаех, че полетите над Уиброб сити са забранени, и очаквах всеки миг да бъдем свалени от въздушната полиция. Шпик обаче, като се потупа по джоба, каза, че имаме разрешение да долетим до Летящия остров.

Ние продължавахме да се възнасяме с изключителна бързина. След половин час светлините на уибробската столица изчезнаха, понеже пресякохме първия облачен пласт. След това пресякохме още три пласта и точно в 20,30 часа кацнахме на острова, осветен от лъчите на залязващото слънце…

Тук, уважаеми читателю, е нужно едно малко обяснение, без което не бихме разбрали нито предишните, нито следващите мои описания и отчети.

Резиденцията на Уибробското вицегубернаторство наистина се помещава на споменатия остров. Островът лети, по-скоро планира, на тридесет мили над Уиброб сити и дори при слънчево време едва се забелязва от Земята, Той има формата на правилен кръг с диаметър седем хиляди осемстотин тридесет и седем ярда, или приблизително четири и половина мили; следователно неговата повърхност се равнява на десет хиляди акра. Дебелината на острова е триста ярда, а за основа му служи една диамантена плоча от двеста ярда в отвесен разрез. С долната си плоскост тази плоча винаги е обърната към Земята. Дълбоко в сърцевината на острова се помещава огромен магнит, чието положение се мени с помощта на електронна техника; като манипулират с този магнит и използват взаимодействието му с магнитните полета около земното кълбо, островитяните насочват острова надолу, нагоре или по хоризонталите на въздушното пространство, отдето иде и прозвището му Летящ.

Островът съчетава в себе си всички релефи, климати, флори и фауни на Уибробия, така че живеещите върху него не чувствуват липсата на самата Уибробия. Приятното състояние на полутегловност крепи и подхранва техния вроден демократизъм, от една страна; от друга — продължителното пребиваване в стратосферни условия е повлияло върху дишането и говора им и те се разбират много по-лесно с Вицегубернаторите на Бробдингуйя, които живеят при същите условия, отколкото със своите компатриоти. Това не им пречи, естествено, да се чувствуват уибробци до мозъка на костите си.

Самата Резиденция се издига в центъра на острова сред голям и сенчест баобабов парк. Три високи кули — по една за всеки Вицегубернатор — й придават възвишен вид. Най-горните площадки на кулите се намират винаги в безвъздушното космическо пространство и представляват добре уредени обсерватории; оттам с помощта на мощни електронни телескопи Техни Превъзходителства се допитват до звездите, когато трябва да решат някой важен държавен въпрос; оттам те поддържат и по-непосредствен контакт с живота и тежненията на своите поданици. Вляво от Резиденцията се намира сградата на Парламента, вдясно тази на Академията на науките, а отзад — казармите на две дивизии, една армейска и една полицейска, които подпомагат правилното функциониране на Парламента и на Академията.

И тъй, ние кацнахме на Летящия остров. Мистър Шпик представи разрешителното ни на стражата и тържествено ескортирани от няколко танкетки и две самоходни оръдия с близък радиус на действие, ние се отправихме пешком към парадния вход на Резиденцията. Тук бяхме посрещнати от двама церемонимайстери, окичени с орхидеи и ръчни лазели, и бяхме въведени в Залата за очакване. Церемонимайстерите ни сложиха да седнем на три стола с лице един към друг и ни казаха да не мърдаме много.

Тук ни споходи и първата изненада. Колкото и да се стараех да не се оглеждам, още в първата минута аз зърнах няколко дребни животинки, които тичаха по мраморния под на залата в различни посоки. Помислих отначало, че в Резиденцията се въдят лалугери или плъхове, но една от животинките мина само на няколко метра от нас и аз едва не ахнах…

Животинките не бяха животинки. Това бяха просто съвсем дребни човечета, истински, без гриви и опашки. Не сънувах, честна дума, тъй като чувах трополенето им по мрамора, а едно от тях ни хвърли надменен поглед и изписка нещо, което не разбрах. Тези човечета бяха високи не повече от четири-пет дюйма, което прави 10–12 сантиметра, и бяха костюмирани твърде оригинално: на главата си носеха големи чалми, подобни на чалмата на Малкия Мук и украсени с пъстри перца; облечени бяха в ярко цветни зелени, сини или червени долами, обшити със сърма, и в широки шалвари; на нозете си имаха сребърни или златни ботушки. Всички те ситнеха важно или тичкаха с угрижен вид, а под мишка носеха микроскопични чанти и папки.

Попитах с поглед Шпик какви са тези същества и той отвърна шепнешком:

— Съветници на Техни Превъзходителства.

— Но това са същински лилипути — възкликнах тихо аз.

— Не сте далеч от истината — пошепна ми Шпик. — Спомнете си книгите във втората читалня на Лахгнегската библиотека. Вие и тогава произнесохте думата лилипут… Отде ви е известна?

Не можах да му отговоря, а хванах ръката на жена си, която посягаше да улови едно от човечетата с намерение да го разгледа по-отблизо. Пошушнах й, че подобна постъпка може да ни навлече неприятности, понеже колкото по-малък е човек, толкова по-самолюбив, обидчив и отмъстителен.

Между това край нас минаха и неколцина уибробци, с нормален ръст, разбира се, в черни официални костюми и папионки на белите ризи. На левия си лакът те бяха преметнали по една салфетка и аз реших, че са навярно келнери, но цилиндрите, които носеха на главите си, ме накараха да се усъмня в това. И наистина Шпик ми пошепна, че това са министрите на Техни Превъзходителства.

— Но защо им са салфетките? — попитах.

— Шшшт! — отвърна Шпик, тъй като един от церемонимайстерите ни погледна накриво.

Временно трябваше да обуздая любопитството си, което, да си призная, е главният ми недостатък и често ме е натиквало в трудни ситуации. Веднъж например, малко след като се оженихме с Лина, майка й ни дойде на гости от Ловеч и аз ги чух да си приказват в кухнята. Любопитството ме накара да се ослушам. „Как ще живееш, майка, с тоя селяндур — казваше тъща ми. — Та той няма никакви маниери. У дома като бяхте, никога не си изтриваше краката в бърсалката, просто ни похаби пода.“ Жена ми обаче, за нейна чест, отвърна така: „Ух, мамо, и ти! Не трябва да сме толкова придирчиви, има и по-големи простаци от него.“ Когато влязох в кухнята, Лина се хвърли на шията ми и попита защо съм се забавил толкова в института, било й домъчняло вече за мене, а тъща ми ме укори с мила усмивка, дето не им гостувам по-често в Ловеч. Хлъцнах, препънах се и съборих тенджерата с манджата на пода… Друг път, още млад неопитен зоолог, полюбопитствувах как ли ще реагира лъвът, ако си пъхна ръката в клетката му. После се лекувах цели три месеца, но проклетото си любопитство не можах да излекувам…

Удар на гонг прекъсна размишленията ми. От една двукрила врата излезе Главният церемонимайстер фелдадмирал мистър Кериък, както го нарече Шпик, и с учтив жест ни покани да влезем. Щом стигнахме до вратата, Шпик падна на колене и запълзя. Ние с Лина последвахме примера му. Като видяхме, че се изправя, изправихме се и ние и така се намерихме пред лицето на тримата Вицегубернатори на Уибробия.

Това бяха трима старци във фракове, на преклонна възраст, заобиколени от дванайсет министри и цял рояк миниатюрни съветници. Старците се усмихваха с еднаква благосклонна усмивка, която откриваше великолепните им изкуствени зъби, но аз ги различих веднага по техните характерни белези: мистър Хари Хууф, умният, имаше на челото си голяма интелектуална подутина; мистър Ричард Фокс, хитрият и съобразителен, беше по-дребен на ръст, слаб, с чувствен нос; мистър Черитъбъл Хорсхед беше дебел сангвиник, с разногледи сини очи, едното от които бе вперено надолу в знак на скромност, а другото нагоре в знак на благочестие. И тримата имаха големи кръгли обувки, скриващи мощни копита, окапали гриви и проскубани опашки. Сред своите съветници те изглеждаха величествени.

Мистър Кериък ни представи церемониално, но Негово Превъзходителство Хари Хууф го отстрани безцеремонно и като ни потупа демократично по раменете, рече, че сме техни приятели и можем да ги наричаме за по-кратко с инициалите им или дори с малките имена. Това много ме облекчи, понеже големите имена на Техни Превъзходителства в превод на български не ми звучаха твърде почтително и аз се чудех как ще ги произнеса. Помислете сами, драги читателю, как ще се почувствувате, ако трябва да наричате трима уважавани хора с прозвищата мистър Копито, мистър Лисица и мистър Конска глава… Моля ви се!

Бяха ни представени и министрите, но имената им не можах да запомня. Запомних само имената на главните съветници, мистърите Релдресер, Флипнап и Болголам. Техните, пък и другите съветнишки имена бяха толкова странни, колкото и външният вид на самите съветници. За да се ръкуваме с тях, трябваше да се наведем до пода ида им подадем кутретата си, които те докоснаха със своите длани.

След тази церемония, предвождани от фелдадмирала на мистър Кериък, блестящ в своята бяла униформа от несъществуващия уибробски флот, всички минахме в трапезарията. Направи ми впечатление, че при тази маневра всеки от Вицегубернаторите взе своя главен съветник и го мушна в горното джобче на фрака си тъй, че оттам да се подава само главичката му.

Насядахме около голяма кръгла маса. На вечерята освен ние с Лина и Шпик присъствуваха двама млади академици, току-що произведени в сан, двама кибер депутати, няколко дами с неизвестно предназначение, министрите и съветниците. Впрочем главните съветници през цялото време останаха в джобчетата на Вицегубернаторите, а министрите така и не седнаха да се хранят. Отначало те застанаха зад своите владетели, по четирима министри на всяко Превъзходителство, а след това отупаха масите със салфетките и почнаха да поднасят гозбите и да наливат чашите. Понякога те се спираха да избършат лигите от устата на някой от тримата старци. Всички тези операции се ръководеха от Главния министър.

Като забеляза недоумението ми, Шпик побърза да ми пошушне, че всичко е ол райт, понеже според Конституцията Министерският съвет отговарял на първо място за здравето на Техни Превъзходителства, а след това и за всичко друго в страната.

— За всичко? — усъмних се аз. — А за какво отговарят тогава Техни Превъзходителства?

— За Себе си и за славата на Уибробия.

— Пред кого?

— Пред Себе си и пред Историята.

Тези отговори ме задоволиха и вниманието ми се прехвърли за миг към кибердепутатите, седнали наблизо. Техните функции не се нуждаеха от въпроси. Те представляваха просто два металически сандъка, малко по-големи от нашия хотелиерски компютър, но снабдени с дуралуминиеви ръце и крака, за да могат самостоятелно да се придвижват. Естествено, те не се и докоснаха до ястията, а се зареждаха с енергия от един електрически акумулатор, поставен на тяхно разположение. Понеже двата кибера непрекъснато надаваха някакви одобрителни викове и пречеха на разговора, мистър Ричард Фокс бе принуден да ги заплаши, че ще им измъкне щепселите от акумулатора. Той им каза да си пазят енергията за заседанията на Парламента и те млъкнаха.

Заслужава да се кажат и две думи за самата вечеря. Тя започна с ордьовър от сорго, маниока и стиска свеж пелин за отваряне на апетита; първото блюдо се състоеше от полусварен булгур, поръсен с масло от рапица. Тази скромност на Вицегубернаторските вкусове нас с жена ми ни изпълни с уважение, но и със страх, че ще си останем гладни. Каква беше радостта ни обаче, когато дванайсетте министри начело с Главния внесоха на плещите си една грамадна калайдисана тава, върху която изпущаше пара цяло печено универзоо. Последното се оказа напълнено с десет агнета-сугарета, агнетата — с пилета, а пилетата — с ориз и дреболии. Не по-малко приятна изненада бяха бутилките с първокласни вина, които също се появиха напук на сухия уибробски режим.

Само този от вас, драги читатели, който поне елин месец в живота си се е хранил с трева и ечемик, може да си представи какъв пир беше това за нас с жена ми. Измъчени от вегетариано-суровоядската диета, ние се натъпкахме до гуша, без да помислим колко вредно е това за здравето. Но оживяхме и дори не се поболяхме.

Скоро от плънките не остана нищо, а от самото универзоо се съхраниха само бедрените кости, които бяха предоставени на министрите за доизглозгване. Техни Превъзходителства лъщяха от пот и се оригваха благодушно. Дамите с неизвестно предназначение и академиците бършеха пръсти в опашките си според народния уибробски обичай. Същото направихме и ние с Лина.

Дълбоко благодарен за чудесната вечеря, аз се почувствувах задължен да сторя комплимент на Техни Превъзходителства и се обърнах към мистър Хари Хууф. Аз го запитах дали всеки ден те са принудени да изяждат по едно пълнено универзоо и отде намират сили при това положение да управляват една такава грамадна страна с тримилиардно население. Мистър Хууф наведе ухо към горното джобче на фрака си, дето стърчеше главичката на мистър Релдресер, и така ми отговори:

— Добри принципи и добри помощници, мистър Драгойефф. Това е всичко.

На въпроса ми, кои принципи се смятат за добри в Уибробия, Негово Превъзходителство, след като се посъветва отново, обясни, че добри са онези принципи, които удължават живота, както и времетраенето на тяхното вицегубернаторствуване. Принципите, допълни той, трябва да са гъвкави и достатъчно разтегливи, та да не се късат. Затова пък компромисите, служещи на същата цел, трябва да са железни.

— В какъв смисъл? — учудих се аз.

— В прекия — намеси се мистър Черитъбъл Хорсхед и поглади двойната си брадичка. — Щом се стигне до компромис, употребата на палки, лазери, танкетки и други железни предмети е неизбежна, уви. Разбира се, и небесната помощ на Уининим Еднокопитни — добави той, като впери в тавана този път и двете си очи.

Мистър Ричард Фокс веднага побърза да го допълни колегиално, че все пак най-важното в управлението били добре подбраните помощници. Когато запитах как става този подбор, мистър Фокс вместо отговор спря взорите си на Главния министър.

— Мистър Елиът! — извика той.

Министърът бързо изтри ръце и се изправи.

— Мистър Елиът, але, хоп! — щракна с двата си пръста Негово Превъзходителство.

Както си стоеше, мистър Елиът внезапно подскочи и се превъртя два пъти във въздуха, като падна отново на нозете си. Това беше великолепно двойно салтомортале. Всички изръкопляскаха. Аз направих комплимент на министъра за неговото удивително изкуство, на който той отвърна скромно, но не без известна гордост:

— О, не си струва, мистър европеецо, наистина не си струва. Всъщност това е моята първична и основна професия.

— Салтото? — уточних аз.

— О, йес. До миналата година аз бях звездата на „Юнайтид Циркс ъв Уибробия“… Но съм позагубил форма. Между моите колеги има и по-добри от мене — рече Главният министър с усмивка.

— Нима и вашите колеги са били звезди? — попитах.

Тук отново се намеси Хари Хууф. Той любезно ни осведоми, че по закон подборът на всички по-важни длъжностни лица в държавата, с изключение на самите Вицегубернатори, става само измежду цирковите артисти и служители. Щом се оваканти някой пост, една комисия от сановници, също бивши артисти и следователно сведущи по въпроса уибробци, тръгва да обикаля цирковете. Тя внимателно и обективно проучва артистите на самата арена, без да пренебрегва при това и конферансиетата, менажерите, авторите на репризи и прочее, и така избира нужното лице. Разбира се, специалността на избрания трябва да съответствува на спецификата на държавния пост: например за министри на благоденствието и за стопански експерти от по-висок ранг се предпочитат илюзионистите; акробатите и въжеиграчите се назначават обикновено на министерски, дипломатически и други политически постове; съдиите, прокурорите и Грейтполисмените се подбират измежду менажерите и „момчетата за всичко“; за разпоредители с духовната дейност на нацията подхождат много добре клоуните, звероукротителите и други такива. Най-много се ценят обаче майсторите на двойното салто, понеже те, както каза мистър Хари Хууф, винаги падат на краката си. Такива уибробци имат свойството да остават на служба при всички Вицегубернаторства и със своята незаменимост да олицетворяват непоклатимостта и великите традиции на уибробската демокрация.

Роб на своето любопитство, аз попитах още дали освен професионалните качества на артистите се вземат под внимание и техните нравствени достойнства. На това и тримата Вицегубернатори, със свойствената им уибробска искреност, заявиха единогласно, че през цялото време на своето пребиваване върху Летящия остров те нито веднъж не са назначили достоен уибробец на държавна длъжност. Ако някой път, въпреки тяхната бдителност, това се е случвало, то може да се обясни само с грешка или с предателството на някой министър. Достойните уибробци, казваха те, само биха пречили в работите на управлението.

— А вашите съветници, и те ли са артисти? — поинтересувах се аз.

— О, не. Те се раждат такива, каквито ги виждате. Те са представители на една стара раса, появила се далеч преди да се появи самото уибробчество. Те нито растат, нито се смаляват и ако не ги лишите насилствено от живот, не умират. Голямото им преимущество пред уибробците е, че можем винаги да си ги носим в малките джобчета.

При тия думи мистърите Релдресер, Флипнап и Болголам усмихнато наклониха чалмички в знак на потвърждение.

Преминахме след това в залата за пушене и следвечерни коняци. На път за там Техни Превъзходителства устроиха една весела колективна игра. Те заповядаха да се съберат всички съветници от Резиденцията, на брой около петстотин, а мистърите Релдресер, Флипнап и Болголам да ги построят в двайсет и пет редици, по двайсет в редица, и сами да възглавят колоната. Техни Превъзходителства застанаха в позата на Родопски колос, всички гости се наредихме зад тях в същата поза и лилипутската дружина, като удари крак, мина под чаталите ни в церемониален марш под звуците на микро флейти и барабани.

Боже мой, какви щастливи усмивки грееха на лицата на Техни Превъзходителства! Аз самият, макар да разбирах, че всичко това е само една Височайша шега, се усетих великан и се поизпъчих. И докато малките човечета минаваха между нозете ми, аз не можах да удържа гордото си чувство на превъзходство, което ме напъваше отвътре. Аз мръднах с крак и първите няколко редици дефилаторчета се разлетяха на всички страни. Моята остроумна постъпка предизвика всеобщо одобрение и бурен смях. В този миг аз израснах в собствените си очи и разбрах защо Техни Превъзходителства са така привързани към своите съветници.

В залата за пушене свиреше оркестър от тимпани, саксофони и кеманета. Изпълняваха се предимно кавалерийски религиозни маршове. Техни Превъзходителства незабавно бяха заобиколени от блестяща тълпа гости и придворни, сред които се чуваха приветствени цвиления и нетърпелив тропот на копита. Развяваха се разкошни вирнати опашки, мъжки и женски, и на всички лица бе изписана готовност за себеотдаване.

По време на това мило тържество Вицегубернаторите намериха възможност да отделят още малко внимание на нас с жена ми. Те ни запитаха как се чувствуваме като уибробски поданици… Въпросът им беше повече от излишен, защото — какво може да отговори човек, когато държавни глави го питат как се чувствува като техен поданик, освен че се чувствува ол райт? Но Техни Превъзходителства бяха поласкани:

— Виждам, че Уибробия ви се харесва и ще имате добро бъдеще у нас — каза мистър Хари Хууф с благосклонна усмивка.

Аз се поклоних и запитах как се е стигнало до този просперитет и до това управленческо великолепие. Беше ми отговорено, че уибробците са нация, която умее да се учи от историята, а лично Техни Превъзходителства поддържат с нея непрекъснат контакт. Като видяха, че не всичко в този отговор ни е ясно, Вицегубернаторите се допитаха до своите съветници и ни поканиха да присъствуваме на един сеанс в Академията на науките, който щял да ни демонстрира най-дълбоките корени на тяхната политическа мъдрост. Сеансът бе назначен за следващия ден.

Нашата аудиенция свърши. Техни Превъзходителства се оттеглиха в покоите си. При излизането им в тяхна чест бе заклана една овца, тъй като поради своето двупръстие и липса на длани уибробците не могат да ръкопляскат.

Придружени от Шпик, ние се отправихме към нашия вездеход, но пътят ни бе преграден от тълпа придворни уибробци и уибробки, техни приближени и приближени на приближените. Всички те ни подаваха ръце, приветствуваха ни с пронизително цвилене и за да засвидетелствуват своята готовност за любов и услуги, заклаха пред очите ни три-четири овце^[2]. Едва си пробихме път.

Когато започнахме да се спущаме към Земята и от прозорчето на нашата лимузина ни лъхна меката прохлада на уибробската нощ, Шпик ни обясни, че повторната покана на Техни Превъзходителства превъзхождала и най-смелите му надежди. Тази покана означавала нещо, което нито един уибробец досега не е успял да постигне.

— Шпик — пошегувах се аз. — Внимавай, ще ни блъснеш в някой облак.

Но Шпик нямаше желание да се шегува. Той само сложи ръка на гърдите си и ме увери в своята безкрайна преданост.