Емил Манов
Пътуване в Уибробия (6)

Глава шеста

Авторът и жена му напускат Лахгнег и на път за Уиброб сити се отбиват в Западния резерват. Там те влизат в съприкосновение с йеху, а след това се запозна ват с някои страни от бита и религиозния култ на уибробците. Авторът разговаря с един свещен уининим.

В Лахгнег ние с моята съпруга живяхме повече от година, по-точно до 15 ноември 1971. Това време беше достатъчно, за да се приспособим към новите условия на живот и да почувствуваме предимствата на уибробското поданство. Много от онова, което в едно човешко общество се смята за неестествено и недопустимо, тук поради неговата всекидневност и всеобщо приложение започна да ни се струва естествено и необходимо. Така например ние твърде скоро приехме масовите публични съвкупления като наложителна мярка за поддържане демографското ниво на уибробската нация, а кражбите и подкупите — като разумна финансова политика; романите на Ред Уининим започнаха да ни се струват интересно и сериозно четиво, тъй като нямаше с какво друго да ги сравняваме; дори конската миризма на уибробците почна да ни се харесва повече от нашата собствена и тъй нататък.

Не можахме да привикнем само с процедурата на доенето. Вярно е, че ръководени от чувството на граждански дълг след всяка паша ние редовно се подлагахме на автоматичните доилки, но старанието ни отиваше напусто, понеже млечните ни жлези отказваха да се активизират. Не пускаха мляко и толкоз. И макар мистър Шпик да поддържаше тезата, че в самия жест на подлагането има дълбок патриотичен смисъл, ние с Лина в края на краищата трябваше да се изключим от общия млеконадой. Нашите уибробски приятели посрещнаха това с деликатно, но явно неодобрително мълчание.

Животът ни в Лахгнег премина спокойно и без усложнения. В това няма нищо чудно, тъй като Уибробия е спокойна страна, чужда на каквито и да било психически или социални катаклизми. Вчерашният ден там прилича на днешния, днешният — като две капки вода на утрешния. Уибробецът спи, работи, храни се и посещава нужниците. Уибробката ражда регулярно веднъж на две години и ходи всеки ден в гриварницата. Всяка седмица кината показват нови филми, извънредно полезни за здравето и морала. Културните събития се изчерпват с някоя символична екзекуция на древен поет или философ или пък с реалната на някой съвременен такъв, а политическите — с всекидневния бюлетин за здравето на Техни Превъзходителства. Дори климатът на Уибробия е невероятно постоянен и кротък: температурата на сянка е винаги 26 градуса по Клейтън (съответствуващ на нашия Целзий), натри слънчеви дена се пада по един умерено дъждовен и веднъж в годината се разразява един напълно приличен ураган за прочистване на въздуха. Причините на тази климатична стабилност узнах много по-късно.

През цялото време аз получавах от държавата чрез мистър Шпик по 20 спруги месечно като безработен. Тези средства на нас с Лина ни бяха достатъчни за зоб, облекло и гриварница, но безделието започна да ми омръзва. Мистър Шпик ме посъветва да подам молба за работа до Великата фирма. Стори ми се, че ще е неуместно да занимавам велики хора с дреболии и попитах няма ли някоя по-малка фирма. Шпик каза, че няма. По-рано фирмите били три, но после в името на народното благо те се споразумели помежду си и образували една Велика фирма, възглавявана от Техни Превъзходителства. Сега Уибробия като цяло, а също и в частностите си, представлява собственост на тази фирма и уибробците, всички без изключение, където и да са и каквато и да е професията им, работят за нея. Това най-добре осигурявало свободата, демокрацията и единството на нацията.

— Ами ако някой не иска да работи във Великата фирма? — попитах аз.

— Ако не иска, няма да работи там — отвърна мистър Шпик.

— А къде ще работи тогава?

— Никъде.

— А какво ще яде?

— Негова си работа.

Побързах да подам молба до един от филиалите на Великата фирма, като посочих професията и трудовия си стаж. След три месеца получих отговор, че такава професия в Уибробия не съществува. Едва тогава си спомних, че в Лахгнег няма зоологическа градина, а диви животни се въдят само в Западния резерват и в ловните паркове на Грейтполисмените, но последните се нуждаят от дресьори, а не от зоолози. Можех в краен случаи да се преквалифицирам и в зоотехник, но за беда домашни животни в Уибробия няма, ако не се смятат котките и така наречените универзоо; последните са мелези, добити чрез кръстосване на камила, магаре, черен бивол и уибробски тапир и служат повече за забава на децата, отколкото за стопански цели. Що се отнася до конете или уининимите, както предпочитат да ги наричат уибробците, за тях се грижат лекари, а не ветеринари, тъй като те не се смятат за животни.

Докато се двоумях каква нова професия да си избера, моят проблем се разреши от само себе си. Нас с Лина ни сполетя голямо щастие.

Един ден, когато се върнахме от файфоклока си, прекаран на близкия грааси скуеър, ние бяхме посрещнати от Нег и Броб, нашите домакини, с дълбок поклон и с неочаквано лъстиви усмивки. Като знаех, че Броб и Нег представляват едно приятно изключение сред уибробците и обичат да се шегуват, аз отвърнах с още по-дълбок поклон. Този път обаче те запазиха благоговейното си поведение и Броб ми подаде един плик, адресиран до мене. На плика личеше гербът на Уибробия. Рекох да разкъсам плика, но Броб ужасен ме спря, а Нег изтича и донесе един сребърен кинжал, предназначен, както тя каза, за такива пликове. Респектиран, аз направих внимателен разрез на тясната страна на плика и измъкнах отвътре една нежна златна пластинка. На пластинката беше гравиран следният текст:

ТЕХНИ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВА ВИЦЕГУБЕРНАТОРИТЕ НА УИБРОБИЯ КАНЯТ

Мистър Драгойефф и съпруга… на вечеря, която ще се състои на 15 януари 1972 година.

Уиброб сити.

Облекло — вечерно.

Нокти — изрязани до кожата. Опашки — фризирани.

Броб и Нег кимнаха с щастливи усмивки на всяка дума, която прочитах. Те бяха истински приятели.

Естествено, ние с жена ми бяхме безкрайно поласкани от тази Височайша покана, но истинското й значение разбрахме едва вечерта, когато пристигна мистър Шпик. Като узна какво е станало, той ни се поклони още по-несдържано от Броб и Нег и заяви на висок глас, сякаш разчиташе някой да го чуе, че това е най-голямото щастие, на което един уибробец може да разчита в живота си. Всяка година, каза той, Вицегубернаторите на Уибробия имали обичай да канят на 15 януари, рождения ден на Уининим Еднокопитни, по неколцина уибробци. За такива уибробци поканата била в същност начало на блестящ възход, който разтварял пред тях всички врати и каси, както и достъп до всички възможни служби, длъжности, постове и санове в Уибробия с изключение, разбира се, на Вицегубернаторските.

Аз усетих косата ми да се изправя от необясним възторг. Макар да не съм по природа честолюбив човек и никога да не съм мечтал за нещо повече от мястото на старши научен сътрудник, в момента почувствувах лек трепет в гърлото и тежък гъдел в стомаха и се реших да попитам дали уибробецът след такава покана би могъл да стане например министър.

Отговорът беше положителен. Тогава, неочаквано за себе си, аз поразкърших плещи, поизправих се на стола си и хвърлих поглед към стенното огледало. Открих, че в същност Аз съм красив и уважителен човек по природа. Аз намерих, че Аз имам отлична фигура и че Моята черепна лисина, която уибробската ми грива не закриваше, слава богу, не само не ме загрозява, но че с нея Аз изглеждам далеч по-внушителен, отколкото Аз бих изглеждал без нея. От това следваше, че Аз съм бил ужасно подценен в моето предишно отечество и че Аз съм способен и предназначен… и че Аз бих могъл… и че Аз не бих могъл да не бъда… и че на Мене ми е предопределено… поради което Аз… Аз, Аз, Аз…

Аз паднах на стола си, омаломощен от бурната изява на моето Аз. Лина от своя страна се държеше вече като грандама, позволяваше си само отмерени усмивки и не позволяваше никакво скъсяване на разстоянието между нас и бившите ни уибробски приятели. Уибробските приятели намираха всичко това за естествено и само Шпик, който щеше да ни придружава в Уиброб сити, намери сили да ни напомни за себе си: той се надяваше да не го забравим и след нашия възход по уибробската стълбица. Което Аз великодушно му обещах, понеже Аз си помислих, че рибата е още в морето и Шпик може още да ни бъде полезен.

Оттук нататък аз го наричах просто Шпик, а той мене — сър. Но кой може да предвиди всички превратности на съдбата? Щеше да настъпи време, когато аз щях да го наричам „сър“, а той мене просто Цено… Ала нека не избързваме.

До вечерята на Летящия остров имаше цели два месеца време, а пътят до Уиброб сити щеше да ни отнеме само два дена с бърз вездеход. Шпик обаче настоя да тръгнем веднага, за да не би да закъснеем. Освен тона, предложи ни той, добре би било да се отбием тук-таме по пътя, та да се запознаем с още някои особености на страната.

На 15 ноември 1971 година в девет часа сутринта ние се качихме на една вездеходна лимузина от първи разред. Тя бе комплектувана от дневна, дето имаше масички за карти и шахмат, от малка кухня, готвач, трапезария и три спални. Лимузината ни бе предоставена от Грейтполисмена на Лахгнег, симпатичния мистър Ролф, и той самият ни придружи на двеста-триста мили извън града. На прощаване той даде тържествен салют с всички оръдия на своя богато въоръжен вездеход.

Разположени удобно в дневната, ние се наслаждавахме на пейзажите, откриващи се под нозете ни, и си приказвахме. Помолих Шпик да ни разкаже по-подробно за гео-демо-етнографията на Уибробия и той го направи с удоволствие.

Географските; координати на Уибробия Шпик не можа да ни съобщи, като се извини с това, че координатите били държавна тайна. Аз обаче, като имах пред вид мястото на катастрофата на „Локхийд 1011“ и последвалите я перипетии, съумях доста точно да определя мястото на Уибробския материк: той се намираше без друго някъде между Америка и Австралия и може би на една и съща ширина с Япония… Останалите данни на Уибробия Шпик владееше отлично и аз ги привеждам, както съм ги записал в бележника си.

И тъй Уибробия се намира на Уибробския материк. Материкът се е образувал чрез повдигане на морското дъно през втората половина на нашата ера — поради това той не е открит от човечеството, което след епохата на великите географски открития е решило, види се, че няма какво повече да открива по земното кълбо, и се е насочило към Космоса. Общото пространство, което заема материкът, е 268 милиона и 934 хиляди квадратни мили, или над 400 милиона квадратни километра, а общото му население надхвърля 3 милиарда уибробци. Пространството и населението са разделени по равно между същинска Уибробия и нейната съседка Бробдингуйя — две страни напълно сходни помежду си във всяко отношение; единственото им различие, освен формата на шапките, за която вече споменахме, е това, че бробдингуйците употребяват млечна и отчасти месна храна. За каквато и да било прилика на уибробчеството с човечеството не може и дума да става.

Същинска Уибробия има равнинен характер. Само западната й част е планинска и е покрита с еквалиптови гори и секвоя; по-ниско растат кедри, бук, клен и дрян, а най-ниско палми и баобаби. Най-високият връх на тези планини е Монт Монти, издигащ се на 21 387 метра над морското равнище. Из планините, обявени за резервати, се въдят диви животни, като например змии, тигри, крокодили, вълци, чакали и йеху. Тези животи живеят в удивителен сговор помежду си, нарушаван само от йеху, които се отличават с необикновено свиреп нрав.

В останалата част на Уибробия няма гори. Те са изсечени отдавна, за да не пречат на движението и обзора на превозните средства и да не спъват необходимото проветряване на въздуха.

В индустриално и аграрно отношение уибробците са изпреварили човечеството приблизително с един век. Главен показател в това отношение е добивът на неутринна енергия, която ние, хората, още не сме докопали. За силата и полезността на тази енергия красноречиво говорят изчисленията на атомния „Уиброб Академи Сенчър“, според които един милиграм разложени неутринчета могат много лесно да превърнат слънчевата система в първична мъглявина, а Сириус, Плеадите и някои други по-близки съзвездия — във вторична. Засега обаче за стопански нужди и осветление уибробците използват предимно електричеството, добивано чрез търкане на кожи от универзоо в грамадни плоскости от кехлибар, както и полезния коефициент на вятърните мелници.

Не по-малки висоти е достигнала и уибробската култура. В това отношение Шпик ни приведе няколко убедителни цифри, които не се нуждаят от коментар. Така на глава от населението годишно се падат по 600 книги за Ред Уининим и още толкова философски и научнопопулярни, по пет кина, по три театъра и по седем библиотеки; в армейските научни институти работят над четвърт милиард учени-оръжейници; фермерите-изобретатели надминават седемстотин милиона; академиците-войници, тоест млади уибробци, излезли от редовния състав на армията, надхвърлят вече пет милиона и т.н.

На това място от разговора аз си позволих да попитам Шпик дали уибробската статистика е наука или е изкуство, а той кой знае защо се засегна. Тогава, за да позагладя неприятното впечатление и да го развеселя, аз му разказах анекдота за онзи нашенец, който, това било още в турско, тръгнал за Цариград да се оплаче от местния кадия. Кадията отказал да му издаде някаква тапия, понеже нашенецът по погрешка бил попаднал в списък на умрелите. „Ама аз съм жив, пред тебе съм, кади ефенди“ — рекъл човекът. „А бе ти виждаш ли си името тука!“ — посочил кадията списъка. „Виждам го, ама и себе си виждам“… Кадията се погладил по брадата и се замислил. „Не мога да те оправя, рекъл, върви при султана да питаш жив ли си, или не си жив.“ Наметнал си нашенецът абичката и тръгнал да дири истината, жив ли е, или не, та при султана. А султанът бил мъдър човек. Вместо да му отсече главата, дето го безпокои, той се позасмял и въздъхнал: „Ей тая рая! Толкоз века я управляваме и учим на акъл, а тя все дири на ряпата корена… А бре, кьопек, къде си тръгнал да се маеш по света, а не си ореш нивата? Нали като се върнеш сега, ще ти искат десятък, и ангария, и диш хак, отде ще ги вземеш, като си губиш времето да търсиш истината? Що ти трябва на баир лозе бре, пезевенк? Сега слушай и запомни: каквото ти рече кадията, това е истината, каквото река аз, рекъл го е Аллах.“ Разбрал нашенецът, върнал се на село и се изправил пред кадията: „Прав си, кади ефенди, не съм жив.“ „Ешек гиби, зарадвал се кадията, казах ти аз, че не си, а ти — йок! Голям серсемин излезе. Ха върви си в къщи и кажи на жена си да извърти една татлъ баница, пък работата ще я уредим. Да се беше сетил по-рано да ме поканиш, нямаше да ходиш чак в Цариград.“

Шпик се позасмя вежливо, но не разбра нищо от анекдота, тъй като уибробците не изучават туркология.

Между това Шпик бе насочил вездеходната ни лимузина към Западния резерват. Той смяташе, че ако не надникнем там и не видим прословутите йеху, никога не ще имаме пълна представа за Уибробия. Ние с Лина се бяхме вече наслушали за тия интересни животни и с радост приехме предложението му.

Летяхме над уибробските равнини. Под нас вятърът люлееше ниви и ливади. Малки стада уибробпи и универзоо пасяха по тях. Универзоо, разтревожени от сянката на нашия вездеход, вдигаха към небето рогатите си камилски глави с тапирски хоботчета и размахва ха магарешки опашки, а черната им биволска козина лъщеше на слънцето. Малки уибробчета ги яздеха или ги хранеха с шоколад. Тук-таме се виждаха и коне, но те се държаха настрани от останалите тревопасни.

Скоро в далечината се показаха няколко белоснежни планински върха, а след това и самите планини на Западния резерват. Шпик насочи вездехода към полите им. Там, сред гъста тропическа и субтропическа растителност, се откриваха прелестни полянки, изпъстрени с цветя и сладка папрат. Шпик дълго ни въртя над поляни те, докато избра една от тях и спря вездехода на стотина метра над нея.

Изборът на Шпик не бе случаен, защото под нас се разкри любопитна гледка. Из тревата долу се движеха или клечаха някакви странни животни. Едни тичаха насам-натам и се суетяха без каквато и да е видима цел, други, наведени над убито животно, късаха с предните си лапи парчета месо и ги тъпчеха в устата си, трети просто висяха по клоните на околните дървета, крещяха с все сила и се замеряха с откъртени вейки. От поляната се вдигаше непоносима воня и ние трябваше да запушим носовете си с кърпички.

Все пак моят дълг на зоолог ме удържа на прозореца на вездехода и аз можах да разгледам подробно животните. Телата им бяха голи, покрити с белезникавожълта кожа. Опашки те нямаха, нито гриви и стояха изправени на задните си нозе, а с предните вършеха безобразията, за които споменах. Самките бяха по-ниски от самците, с по-гладка кожа и на главите им растяха дълги коси, но лицата им бяха безкосмени, докато коси те на самците бяха по-къси и много от тях имаха бради. Освен това самците бяха окосмени по гърдите, а някои и по гърба и това ги правеше още по-грозни. И мъжките, и женските животни имаха на предните и задните си лапи по пет пръста, снабдени със здрави остри нокти — това им позволяваше да пълзят и скачат по дърветата с ловкостта на маймуни.

— Йеху — каза мистър Шпик зад гърба ми.

Трепнах. Значи, това бяха те… Спомних си, че нас с Лина няколко пъти ни бяха вземали за представители на тези отвратителни същества, и по гърба ми полазиха мравки. Едно ужасно подозрение, а може би и прозрение ме накара да се вгледам още по-внимателно в животните и, да си призная, бях много смутен. В същата минута на поляната се случи нещо, което усили смущението ми.

От гората изскочи тичешком един самец. Той се спря запъхтян и с крясък на дива радост вдигна дясната си длан нагоре. В шепата му блестяха няколко разноцветни лъскави камъчета.

Тутакси цялото стадо се струпа около него и на поляната настъпи тишина. Животните се бяха втренчили в лъскавите камъчета и не издаваха нито звук. Някои дишаха тежко и от устата им се бяха проточили отвратителни лиги, други почнаха да скимтят от завист, трети, отърсили се от хипнозата, вече протягаха лапи към камъчетата. Едва сега притежателят им се огледа уплашен, стисна шепата си и я скри зад гърба си. Но беше късно. Стадото нададе дружен рев и се хвърли върху него. В един миг щастливецът беше повален, стъпкан и полуразкъсан. И понеже камъчетата се пръснаха из тревата, и понеже всички се втурнаха да ги събират, настъпи всеобщо сбиване… Господи! Никога не бях виждал толкова алчни, свирепи и подли животни. Те се дращеха с дългите си мръсни нокти, хапеха се, късаха месата си с големите кучешки зъби, дебнеха се и си нанасяха удари в тила, като издаваха своя бяс с ръмжене и пронизителен вой. В сляпата си ярост някои забравяха дори за какво се бият и къде е противникът им и сами се удряха, скубеха си косите и си раздираха кожата.

Скоро повечето йеху бяха ранени и окървавени, а някои лежаха полумъртви на земята. Тези, които бяха успели да грабнат по някое камъче, се бяха скупчили, опрели гръб о гръб, и в гърлата им клокочеше предупредително ръмжене, защото останалите вече ги обграждаха. И кой знае дали всичко не би завършило с взаимно изтребление, ако от гората не бе се показал още един йеху.

Това беше едър и силен самец, надвишаващ значително своите състадници по ръст, с дълги космати ръце и величествена осанка. На главата си той имаше нещо като венец от палмови листа, в дясната си ръка — жезъл от бедрена кост на голямо животно, а в лявата си длан, обърната нагоре — зелен кокосов орех, напомнящ по форма земното кълбо. Носът му беше сплескан, изглежда, от удар, с широки хищни ноздри, от устата му стърчаха кучешки зъби, дълги и жълти като на стар глиган. След него вървяха неколцина йеху от двата пола. Четирима мъжкари носеха на рамо големи сопи и не спущаха очи от своя повелител. Двама-трима от останалите гризяха сурови мазни кокали, а тези, които нямаха кокал, от време на време успяваха да се проврат между нозете на мъжкарите със сопите и да лизнат кой петите, кой задника на венценосеца. Най-старателните, види се, му досаждаха и той ги ритваше понякога в зъбите. Впрочем така се отнасяше и с онези, които не бяха достатъчно старателни. Самките от своя страна безшумно и злобно се щипеха една друга и си дърпаха косите, като същевременно всяка от тях се мъчеше да докосне венценосеца с ръка или с бедро… Изобщо йеху от тази група се занимаваха с работи, неприсъщи на животните в тесния смисъл на думата.

Величественият самец, придружен от свитата си, се приближи до мястото на побоището и се спря. Няколко мига той се ориентираше в събитията. Сетне изрева, жезълът му се превърна в боздуган и той се втурна напред, като раздаваше удари наляво и надясно. Мъжкарите със сопите му помагаха. Останалите, като нямаха какво да лижат, участвуваха в предприятието с поощрителни викове.

Този път битката приключи в няколко секунди и мирът в стадото бе възстановен. То се отдръпна почтително по краищата на поляната, а по средата й, без да изпуща жезъла от ръце, величественият самец броеше завладените камъчета. Той избра трички от по-дребните и ги пъхна в ръцете на една от самките и на двама от лизачите. Другите изсипа в устата си, глътна ги с известно усилие и седна на един баобабов пън.

— Но той ще се задави — разтревожих се аз. — Тия камъни ще му разкъсат стомаха.

— Бъдете спокоен — отзова се Шпик. — Стомасите на тия животни са железни.

— Нима те се хранят с камъни? — попитах.

— О, не. Тоя приятел се бои да не му ги откраднат, докато спи… Искате ли да го разгледате по-отблизо?

Поколебах се. Лина попита дали стадото няма да ни разкъса, ако слезем от вездехода.

— Не, мадам — усмихна се Шпик. — От нас, уибробците, тия зверове се боят.

Това звучеше убедително. Шпик приземи вездехода. Жена ми остана все пак зад бронираните му стъкла, а ние с Шпик стъпихме на поляната.

Вонята беше страшна и аз усетих, че ми се повдига, но храбро последвах Шпик. Около нас се разнесе застрашително ръмжене. Шпик обаче излезе напред, огледа йеху, махна с опашка и всичко утихна. За всеки случай взех един камък в джоба си.

Запътихме се към едрия самец с жезъла. Йеху се бяха приближили и ни придружаваха, като ни разглеждаха с любопитство. Те подскачаха, кривяха се и гримасничеха, но се разстъпваха пред нас. Щом ни забеляза, самецът с жезъла стана от своя пън, пресрещна ни и се изпъна във войнишка стойка.

— Номерът на стадото? — произнесе повелително Шпик.

— Трийсет и пет нула две — каза самецът и се тупна по гърдите: — Водач Адолф Мванга Лопес Сауд.

Едва не припаднах. На всичко отгоре тия животни боравеха с членоразделна реч… Още по-силно се покрусих, когато най-близките от тях изведнъж се струпаха около мене и почнаха да ме душат изненадано и дружелюбно. Един йеху дори протегна ноктеста, облепена с мръсотии ръка да ме докосне и аз неволно отскочих назад.

— Не се бойте — каза Шпик. — Вие не им миришете на уибробец и това е събудило любопитството им.

Наистина аз не миришех на кон, но и нямах намерение да се оставя да ме пипат тия животни. Когато любопитният йеху посегна втори път да ме докосне, извадих камъка от джоба си и го чукнах по лапата. Йеху нададе вой. По-голямата част от стадото веднага се покатери по дърветата, други побягнаха, а водачът им изчезна в гората заедно със свитата си.

— Изплашихте ги — засмя се Шпик. — Стадо, какво да се прави. Стига да удариш един, за да побегнат всички.

Изведнъж вонята стана толкова гъста и ужасна, че почти загубих съзнание: йеху бяха наклякали по клоните на дърветата и масово се изпражняваха. Някои се опитваха да направят това върху главата ми и аз хукнах към вездехода, колкото ми крака държат…

Когато дойдох на себе си, вече бяхме във въздуха. Лина държеше под носа ми шишенце с амоняк. Посъвзех се и попитах Шпик защо не се избавят по някакъв начин от тия гнусни скотове, та да не мърсят въздуха на материка. Той обаче поклати глава и каза, че те им били необходими: със самото си съществование те доказвали, че уибробците нямат нищо общо с тях, въпреки твърденията на някои психически непълноценни академици. Освен това в резервата при йеху бивали изпращани уибробци, уличени в антиуибробски замисли.

— Но как живеят тези уибробци сред йеху?

— А, те не живеят — прозя се Шпик.

— Йеху ги убиват?

— О, не — каза Шпик. — Йеху просто ги затрупват с мръсотии и онези издъхват.

Не може да се спори, че такъв начин на екзекуция е много удобен и не струва нищо на държавата, нали? Ето как икономично уибробците са разрешили един от най-насъщните си проблеми.

След посещението на Западния резерват ние се приземихме и няколко дена пътувахме по шосетата на Уибробия. Това ни улесни да допълним по-непосредствено знанията си върху нейния бит, нрави и религия. Ще разкажа само някои от по-интересните си впечатления.

Уибробците много обичат природата и ценят нейните красоти. При това те са я овладели и победили напълно. За това може да се съди например по отсъствието на каквито и да било животни и птици в населената част на страната, както и на домашни такива. Първите са изтребени, защото вдигали излишен шум, а вторите — поради тяхната безполезност. Особена грижа се полага за езерата и реките, дето се оттичат индустриалните и отходно-битови отпадъци — това се прави с цел да се оцветят по-модерно водите им. Съответно са променени и имената на реките. Така бившата Брилянтна река, една от най-дългите и пълноводни в Уибробия, сега се нарича Кемикъл ривър, някогашната Синя небесна панделка носи изразителното име Екскремент ривър и т.н. Поради тези причини речните води вече не се замърсяват от риба, а вода за пиене се добива чрез артезиански кладенци от две-три хиляди ярда дълбочина, на много места тревите имат интересен черно-кафяв колорит, аспержите — цвят на меден окис, а краставиците и марулите миришат на сяра и Стандарт ойл, както впрочем и уибробците, които ги потребяват.

Още по-сериозни грижи се полагат за въздуха. По време на пътуването ние с Лина често се удивявахме на едни чудновати съоръжения, пръснати из равнината. Това бяха високи пирамидални конструкции, които на върха си завършваха с нещо като фунии. Тези фунии бълваха във вишинето виолетови облаци дим и понякога изригваха с вулканичен тътен; изригнатото бавно падаше надолу във вид на рядка мъгла, ту възчерна, ту сребриста и изпускаща светкавици, и се стелеше над равнината и селищата.

Помислих отначало, че това са инсталации с военно значение, и забраних на Лина да задава въпроси, но сетне сам не издържах и попитах Шпик какво представляват тези инсталации.

— О, най-обикновени пулверизатори за дим, прах и неутринни отпадъци.

— Разбирам — казах. — Производството на съответно оръжие не може без това.

— Ние не произвеждаме оръжие — отвърна Шпик.

— Как тъй?

— Имаме си. Произвели сме достатъчно за война от всякакви мащаби.

— Но тогава защо са ви тия пулверизатори?

— Казах вече — за прах, дим и неутринни отпадъци.

— Но защо са ви в такъв случай прахът, димът и тъй нататък?

— За повдигане качеството на атмосферата на равнището на останалия прогрес — каза Шпик отегчен. — Какво чудно има в това? Засега твърдата радиация е само три пъти по-голяма от тази преди неутринната епоха, а ние се стремим да постигнем увеличение поне десет пъти.

Аз зяпнах, без да ща, и понеже дълго време не можех да си поема дъх, Шпик ме потупа по рамото:

— Хайде, мистър Драгойефф, не ставайте дете. Та коя цивилизована страна, кажете ми, би си позволила да диша обикновен въздух? Как ще обуздаем поне от части демографския взрив, ако ги няма инфарктите, левкемията, уродството, идиотизма и други полезни заболявания? И представяте ли си каква безработица би настъпила сред комисиите и комитетите по опазване на природата, сред дипломатите, духовните пастири, социолозите и прочее, ако няма от какво да спасяват уибробчеството? Виждате, че тия съоръжения са ни нужни повече от зобта и фуража.

Това обяснение затвори устата ми. Най-сетне чух един разумен отговор на въпроси, които отдавна не ми даваха мира. И когато Шпик добави, че на някои места, дето не достигали гигантски пулверизатори, уибробци те носели със себе си малки джобни неутринни реакторчета без защитна изолация, аз вече не се учудих.

Направи ми впечатление също така добре развитото фермерство в тази страна. Освен на голямата механизация на стопанствата това се дължи и на голямото умение, с което се засаждат житните и тревни растения. Като казвам „засаждат“, аз не правя грешка, защото в Уибробия нивите не се засяват, а се засаждат. Този плодотворен метод, научно обоснован от Уибробската академия на науките, се дължи на една благодатна грешка на езика, която веднъж Вицегубернаторът мистър Ричард Фокс допуснал. Като се хвалел в частен разговор със своето хоби на градинар, той сбъркал, та казал „посадих райграс“, вместо „посях райграс“. Това се сметнало от присъствуващите като знамение за велики промени в уибробското земеделие и само след два дена Парламентът гласувал „Закон за засаждане на житните и тревни растения“. От този ден фермерите почнали да садят не само райграса, но и ечемика, овеса, просото, маниоката, люцерната и прочее.

Отначало фермерите били малко затруднени наистина от новия закон, но в замяна на това законът разрешил блестящо един важен социален проблем, като създал работа на голям брой чиновници и сановници. За да ни демонстрира казаното, Шпик спря вездехода ни край една нива, дето в момента засаждаха сорго.

Нивата принадлежеше на двама братя по име Брет и Майкъл и беше отлично разорана от техния автоматичен безпилотен трактор. Сега братята бяха обесили по една торба соргово семе на вратовете си. На всяка полукрачка те се навеждаха, боцваха с показалец рохката пръст, пущаха в дупката семенце, а след това с един замах на опашката си го зариваха. Докато те работеха, двадесет души чиновници, по десет на всеки брат, вървяха след тях и наблюдаваха дали засаждането става по установения стандарт. По краищата на нивата пък стояха двадесет души сановници, които контролираха дейността на чиновниците, а над нивата кръжеше и един служебен вездеход. В него седяха петима уибробци с накъдрени гриви и с пури в устата. Те пък контролираха контрольорите.

— Така се сади соргото — каза Шпик и ни покани да продължим пътя си.

Има нещо общо между този земеделски метод и начина, по който уибробците строят своите жилищни и други сгради. За разлика от нас, европейците, уибробските строители не издигат сградата, а, така да се каже, я спущат. Те захващат да я строят от покрива. Най-напред те монтират дограмата, тоест вратите и прозорците, след това иззиждат стените и най-после специални машини-къртици издълбават отдолу място за бетонните основи и мазета. Този метод се е наложил, защото вратите и прозорците, а също и покривът, както се изрази Шпик, били важни съставки на всяка сграда, а по-преди се случвало поради разсеяност сградата да остане без някоя от тия съставки.

Изказах мнение, че тази строителна технология е навярно много рационална, но доста мъчна и изисква тежък труд, какъвто е случаят и със саденето на соргото. Шпик обаче заяви, че главният уибробски национален девиз бил „колкото по-трудно, толкова по-добре“ и че неотклонното следване на тоя девиз било една от големите национални гордости на Уибробия. В противен случай, каза той, уибробецът не би почувствувал сладостта на земните блага.

Този философски коментар ми допадна и ме накара да се вгледам по-детайлно в уибробското всекидневие. Констатирах, че уибробците във всичко следват споменатия девиз. Те нищо не правят просто и нищо не постигат лесно. Така, ако пожелаят да си купят котка или универзоо, те няма да отидат в местния супермаркет, а ще пропътуват хиляди мили до най-далечния край на страната и ще се снабдят от тамошен супермаркет, който по нищо не се отличава от местния. Ако рече да посети съседа си, уибробецът ще обиколи по-напред целия град и тогава ще бутне портата му. По същата причина уибробците обичат да четат жълто-зелената книжка изправени на главата си или както се премятат по пода с най-голяма бързина и т.н. Що се отнася до уибробките, те дотам са проникнати от духа на девиза, че предпочитат да зачеват децата си в лявата пета и да ги раждат през дясното ухо — всеки може да си представи какъв дълъг и труден път преминава насцитурусът: по този начин децата се приобщават към уибробския главен девиз още преди да се родят.

Време е да кажем няколко думи и за религията на тоя странен народ. Както у повечето човешки народи, култът на дедите при уибробците е прераснал в култ на едно върховно и всесилно божество, наречено Уининим, по прякор Еднокопитни. За разлика от върховните божества на християнската, мохамеданската, израилтянската и прочее религии техният Уининим притежава не човешки, а конски образ. Работата е там, че уибробците, както вече бе отбелязано, вярват, че произхождат от конете и че единствено те, конете, по-точно скопените такива, могат да бъдат истински честни, непорочни и праведни — качества крайно необходими за всяко божество. Като се има пред вид какво участие фактически е взел Саваот в раждането на Исуса, прикривайки се лицемерно с гълъбови пера, или какъв живот е водил Буда, преди да го осени просветлението, то на уибробската конска религия не може да се отрече известна логика.

Въпреки единния им и неделим бог, уибробците се делят на две вероизповедания и съответно на две църкви — бичолюбци и копитолюбци — в зависимост от това, коя църква как ги причестява с тялото Уининимово. В противовес на човешките църкви уибробските се отличават с невероятна търпимост и досега нито веднъж не са се клали помежду си.

Имахме щастието да присъствуваме на религиозен обред в едно малко градче с около два милиона жители. Вездеходът ни спря на Чърчскуеър, т.е. на църковния площад, какъвто има във всяко населено място. Когато пристигнахме, паството вече се събираше, а църковните камбани изпълняваха кавалерийски марш.

Поради топлото време богослужението се извършваше в църковния двор под сянката на два огромни баобаба. Жреците на двете църкви, всеки застанал под своя баобаб, носеха дълги бели сутани, а вместо епитрахили имаха на вратовете си по един конски оглавник. Единият от тях размахваше едър конски крак с голямо копито на края, а другият плющеше с дълъг бич от конски жили, както правят говедарите, за да държат стадото вкуп. Между двата баобаба дремеше общият им тотем — стар и дръглив червеникав кон, какъвто е длъжно да поддържа всяко църковно настоятелство.

Двамата жреци държаха една и съща проповед, смисълът на която се изчерпваше със съобщението, че уибробците са смъртни и, значи, всеки трябва да мисли не за Тукашния, а за Отвъдния свят. Привържениците на двете църкви най-напред коленичеха пред коня, като го наричаха „уининиме мили“, след това отиваха при своя жрец да получат причастие. Бичолюбците го получаваха по гърба, а копитолюбците по челото. Забелязах, че последните са повече от първите.

— Естествено — отзова се услужливо Шпик. — Копитото е играло в нашата история много по-съществена и благотворна роля.

Съгласих се. В същност с какво едно конско копито е по-лошо от магарешката опашка, на която генуезците са се кланяли векове наред под предлог, че е опашката на Исусовото магаре? С какво е по-лошо от християнския кръст? Тъй или инак копитото само рита, докато на кръста векове наред са разпъвали разбойниците и народите, за да ги наставят в истинската вяра.

Между впрочем и уибробските причастия не са за пренебрегване. Паството на двамата жреци се разотиваше със синьо-червени цицини по челата и съответно с кървави ивици по гърбовете и когато Шпик ни попита нас с Лина не бихме ли желали да се причестим, ние учтиво отказахме. Извиних се с това, че още не съм си избрал вероизповедание, а Лина просто врътна ръка край главата си и тръгна към вездехода. Странно ми се стори, че Шпик не се причести.

Църковният двор беше опустял и само конят-тотем бе останал на мястото си. Навел глава, той унило пощипваше изгорялата прашна тревица в нозете си. Домиля ми, защото си спомних нашия дръглив Дорчо, който едно време баща ми ме караше да дръгна с чесалото. Ще признаете освен това, че в коня има нещо трогателно и страшно наивно, особено ако се вземе под внимание неговата преданост към човека.

Посегнах и погалих коня-тотем по шията. Той обаче махна с глава, като да гонеше мухи, погледна ме и изпръхтя недоволно.

— Как си позволявате, сър? Не виждате ли, че съм свещен уининим?

Макар и много изненадан от това враждебно реагиране, аз можах да отвърна, че конете са били винаги моята слабост.

— Вашите слабости, сър, са си ваша работа — рече резонно свещеният кон. — С другите вие сте длъжен да се държите като възпитан уиб… не, не казвам уибробец. Не казвам това.

— По какво познахте, че не съм?

— Истинският уибробец никога не постъпва като вас — поклати глава конят. — Истинският уибробец ми се кланя наистина, но се гнуси да се допре до мене. Той е лицемер, сър.

— Но уибробците са искрени същества — защитих аз своето ново поданство.

— Ах, сър — рече тотемът. — Ох, сър! Римляните с тяхната римска доблест също са били искрени, но Лукиан е писал, че са искрени само в своите завещания.

Този кон ме смая истински, защото, като всеки научен работник, аз не бях и чувал за споменатия Лукиан.

— На тия животни — продължи да се оплаква конят — и през ум не им минава да ми хвърлят стиска сено. Те ме държат в ей оня обор там. — Той махна с глава към църквата със скулптурно копито на покрива. — А може ли да се намери нещо за ядене на един мраморен под? Какво расте върху мраморни плочи, кажете, сър, освен плесен, която и кучетата не вземат в уста?… Простете, мога ли да попитам кой и какъв сте вие, сър?

Не му отговорих, понеже Лина и Шпик ми махнаха от вездехода да побързам и като вдигнах прощално ръка, тръгнах си. Но конят измъкна от джоба ми моята носна кърпа, прибра я с меките си бърни и се опита да я сдъвче набързо.

— Какво правите, мили уининиме? — възкликнах аз.

Конят веднага изплю кърпата в краката ми и загубил гордия си вид, пророни една сълза.

— Ай’м сори, сър, ай’м сори — процвили извинително той и подви дясно коляно. — Аз пак откраднах, простете ми… Ах, сър, ох, сър, на какво ли не се научава един почтен кон в Уибробия?

Аз прибрах кърпата си и хукнах към вездехода. Зад себе си чух последните думи на коня тотем:

— Сбогом, сър, сбогом… И се пазете от тях. Пазете се, ви казвам, сър, вие не ги познавате…

Не можах да не се обърна още веднъж назад. Конят ме гледаше с големите си тъжни очи и климаше глава, като че изпращаше приятел на гробищата.

Тази история потвърди моето впечатление от Парада на уининимите в Лахгнег: конете в тая страна можеха да говорят, но се въздържаха. Очевидно те резигнираха. Някаква странна тайна забулваше тяхното минало и аз се заклех да я разгадая.

Шпик, като се усмихваше почтително, продиктува нещо на копчето на ръкавела си й натисна копчетата на вездехода. Ние се издигнахме над двата баобаба, за да вземем курс към Уиброб сити. Нещастният тотем махаше отдолу с дясно копито, сякаш се прощаваше с живота си… Смешен тотем, не сте ли съгласни?

Беше 13 януари 1972 година. Само два дена ни деляха от приема на Летящия остров и аз вече се питах дали ще имаме време да се приготвим, както следва, за Височайшата среща.

Привечер в далечината под нас заблестяха първите светлини на Уиброб сити. Очарован от прекрасната гледка на вечерната столица, аз побързах да забравя напътствието на свещения кон: „Пазете се, ви казвам, сър“…

Лина отиде в спалнята на вездехода, за да се преоблече, и след два часа се появи пред възхитените ни очи в най-елегантния си уибробски тоалет.