Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Емил Манов. Пътуване в Уибробия
Научнофантастичен роман. Второ издание
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Библиотека „Галактика“, №22
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Жулиета Койчева
Българска, II издание
Дадена за печат на 6.IX.1980 г. Подписана за печат на 4.II.1981 г.
Излязла от печат на 26.II.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1409
Печ. коли 20,00. Изд. коли 12,95. УИК 14.32. Цена 2,00 лв.
Тираж 60 200 ЕКП 95362/21431/5605–14–81
08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Б–31
© Емил Манов, 1975
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981.
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981.
c/o Jusautor, Sofia
История
- — Добавяне
Глава пета
Посещение на учтивост при Грейтполисмена на Лахгнег. Авторът и жена му присъствуват на сутрешните занятия на Грейтполисмена, след което приемат уибробско поданство и облик. Как се чувствуват след тази процедура.
Най-после настъпи 2 ноември, денят, уречен за посещение при лахгнегския Грейтполисмен. Аз си уших костюм, европейски тип, какъвто уибробците носят само при тържествени случаи, а Лина си измайстори отличен тоалет от половин метър плат. Когато й казах, че би могла да употреби поне един метър, тя се позова на лахгнегското дамско облекло, което прикрива обикновено само пъпа и част от бюста. Наистина аз й възразих, че това е всекидневно облекло, но тя остана глуха за моите увещания.
Тръгнахме. Нашите домакини Броб и Нег ни изпратиха до вездехода. Те, изглежда, се бяха привързали към нас, защото забелязах, че когато ни подаваха ръце за сбогуване, ноктите им бяха побледнели и те се усмихваха окуражително. Това ме смути малко, но същевременно ме подготви да посрещна по-твърдо евентуалните удари на съдбата. Лина не забеляза нищо, понеже изследваше маникюра си.
Вездеходът на мистър Шпик бързо ни понесе по авенютата и стрийтите на Лахгнег и след няколко минути спря пред Грейтполисмен скуеър. Скуеърът бе закрит за превозни средства и ние слязохме, за да го преминем пешком.
Това беше красив и величествен площад. Настилката му беше от златоносен лазурит, а по средата му блестяха, като затъмняваха дневната светлина, пет изкуствени слънца. Шпик ни осведоми, че енергията за този вид осветление се добива от разпадането на неутриното, до което уибробската наука вече се е добрала, и че всяка миливат-секунда от тази енергия струва около три милиона спруги, тоест толкова, колкото би струвала издръжката на хиляда уибробци в течение на десет години. Изкуствените слънца бяха наредени в голям кръг и обграждаха един колективен паметник на Вицегуберна торите на Уибробия. Паметникът се състоеше от три статуи, изработени от стъкло, за да могат да се виждат и вътрешностите на Техни Превъзходителства: това беше направено с цел уибробците да бъдат сигурни в съвършенството на Техните органи и в Тяхното дълголетие. Зад слънцата и паметника се виждаше самата резиденция на Грейтполисмена — великолепна постройка с централен корпус и две крила и с обща дължина над половин миля.
Когато казах, че трябваше да преминем скуеъра пешком, пропуснах да уточня, че в същност трябваше да го препълзим на четири, а край паметника да се придвижим змиеобразно по корем — такъв бил обичаят при преминаване на Грейтполисменскуеърите.
Погледнах с тъга новия си костюм. Мистър Шпик обаче ме успокои. Според него колкото по-прашни и протрити биха били дрехите ни, когато влезем в резиденцията, толкова по-ласкаво би ни приел мистър Ролф. При такива случаи някои уибробци предварително разкъсвали панталоните и ръкавите си и нарочно си причинявали ужасни рани, но, разбира се, шмекерлъците не минавали пред набитото око на Грейтполисмена. Затова нашият приятел ни посъветва просто да си пълзим като хората и толкова.
Така и направихме. Стигнахме как да е до парадния вход на резиденцията. Мистър Шпик бе изпълнил упражнението по-добре от който и да е войник или кандидат за висока длъжност, без да охне, но ние с Лина бяхме в окаяно състояние. Особено зле беше Лина, тъй като нейните нозе и ръце бяха голи. Аз бях само поокъсан на коленете и лактите, които от своя страна бяха поожулени.
Докато изкачвахме малахитовото стълбище на парадния вход, водени от един официр-полисмен, аз се възхищавах от двуногите кибери с тъмни очила, наредени край парапетите, както и от стените на сградата, облицовани с безброй кръгли лъскави стъкълца. Впоследствие тези стъкълца се оказаха фотолещи, а ние с жена ми — заснети от всички страни, включително и откъм петите. Тази техника също ми направи впечатление.
Малка неприятност ми се случи, когато трябваше да минем през парадната врата. Лина и Шпик сториха това безпрепятствено, но когато аз прекрачих прага, изведнъж се чу силен звън. Две железни ръце в кадифени ръкавици, изскочили кой знае отде, ме сграбчиха и аз отчаяно заритах с нозе във въздуха. Официр-полисменът ме запита усмихнато дали нямам в себе си нещо металическо. Измъкнах бързо часовника и джобното си ножче и му ги подадох, но железните ръце не ме пуснаха и ме стискаха все по-яко.
— Мостът! — успях да изпъшкам аз.
— Мост? — заинтересуваха се официрът и мистър Шпик. — Какъв мост?
Можах с последни усилия да посоча устата си, дето имах мост с две златни коронки. Официр-полисменът тутакси щракна с двата си пръста. Появи се един уибробец в бяла манта и с един замах изтръгна моста ми. Ръцете ме пуснаха, поех си дъх.
— Какво ще правя сега? — профъфлих аз с моята полуобеззъбена уста.
— Бъдете спокоен, сър, тук нищо не се губи — каза официрът. — Ще ви го върнат на излизане. Ит’с ол райт?
А мистър Шпик изрази съжаление, задето в своята философска разсеяност не се сетил да ме предупреди за тия подробности на приема в Грейтполисменството. От болки не можах да му отвърна с нужната любезност и само промърморих едно „да ви вземат дяволите“ на родния си език. Шпик обаче долови позната дума и попита дали дяволът играе роля в нашата европейска митология. Отвърнах му, че да, а той продиктува нещо на ръкавела си.
Въведоха ни в една зала, дето трябваше да почакаме Грейтполисмена да приключи служебните си работи. Прозорците на залата гледаха към големия парк зад резиденцията и аз отидох да надзърна през тях. Мистър Шпик ме последва и застана зад гърба ми като сянката на Вергилий, а Лина седна в един фотьойл и се залови да плюнчи ранените си колене и лакти, както я била учила баба й едно време.
От прозореца се откриваше интересна гледка. Обширният парк бе засаден с гигантски баобаби, пинии, кедри, брястове, дрянове, секвои и друга екзотична флора, каквато в Уибробия няма никъде освен в Западния й резерват. Храстите бяха подрязани в строго геометрични фигури. Цветята бяха в изобилие, но не разбрах дали ухаеха, тъй като от тях ме отделяше бронираното стъкло на прозорците, непроницаемо за каквото и да било острие, взрив или космически лъч. Между дърветата се откриваха алеи и прелестни зелени поляни.
На една от поляните, застанали на четири, хрупаха детелина двадесетина уибробци от двата пола. Между тях се разхождаше едър русогрив уибробец с късо подрязана къдрава опашка. Той беше в разкошна уибробска битова носия: къса поличка, извезана със златни лотоси, ботуши с високи твърди кончови, златни еполети на раменете и дълга до земята сребърна шашка, препасана на кръста. Русогривият уибробец от време на време подсвиркваше с уста и попляскваше гърбините на пасящите уибробци с камшик от конски жили. Подобна гледка се откриваше и по другите поляни с тази разлика, че там надзираващите бяха в обикновена полисменска униформа и в ръцете си държаха обикновени тояги.
Смисълът на тази гледка не ми беше ясен и аз обърнах, както винаги, поглед към мистър Шпик.
— Възпитателна мярка — каза той. — Тия уибробци са уличени в тайно месоядство, а полянките са тренировъчни пасбища, дето те отново привикват към уибробския начин на живот.
— Аха… А кой е онзи рус айгър там?
— Егер? Какъв егер? — не разбра Шпик.
Избягнах да му обяснявам, че между егер и айгърима известна разлика и посочих уибробеца с еполетите.
— Но това е самият мистър Ролф! — отвърна почтително Шпик.
Наистина беше Грейтполисменът на Лахгнег. Не го познах, защото го бях виждал само веднъж, на Парада на уининимите, и то в парадна униформа. Сега имах възможност да му се любувам по-отблизо.
Между това мистър Ролф се повъртя още малко между приведените гърбове и като констатира, че всички чинно си пасат, тръгна по една алея. Алеята го отведе до ниска стъклена постройка, подобна на нашите парници за зеленчук. Под прозрачния покрив на постройката се виждаха няколко ясли с дървени прегради, добре настлани със сухо сено. Пред всяка ясла имаше купчина прясна детелина, малък съд със соево семе и ведро с вода, а вътре в яслите мърдаха и ритаха със задните си нозе малки кончета… Ето че пак се заблудих! Не бяха кончета, а уибробчета на възраст от две до пет годинки. Гривичките им блестяха от чистота, опашките им, недокосвани още от ножица, свободно се стелеха по сеното и изобщо те имаха най-щастлив вид.
Когато се появи Грейтполисменът, всички уибробчета се изправиха, вдигнаха десни ръчички и със своите две пръстчета направиха латинското V, което на всички езици означава „виктория“, т.е. победа. Кого щяха да побеждават уибробчетата, не знам, но зрелището бе умилително. Грейтполисменът отвърна на поздрава им, усмихна се бащински и им направи знак да си продължават занятията. Те ги продължиха: едни от тях се наведоха над учебниците по математика, други — над съдовете със соя, трети се сборичкаха.
Мистър Ролф тръгна да си излезе, но нещо го спря. Той наблюдаваше внимателно едно уибробче, което, като видя, че другарчето му е изпило водата си, му подаде своето ведро. Онова се наведе да пие, но мистър Ролф дръпна ведрото изпод устата му, а щедрото уибробче награди с издърпване на ушите. После отиде до един фонтан, напълни празното ведро и го остави пред яслата на зажаднялото уибробче. Този път то се нани.
— Нашият Грейтполисмен е прекрасен педагог — пошепна ми мистър Шпик възхитено. — Ние имахме удоволствието да присъствуваме на един момент от неговата възпитателна дейност.
— Не разбрах само в какво се провини уибробчето, дето му издърпаха ушите — казах аз.
— Не видяхте ли, че даде ведрото си на другото?
— И отлично постъпи — казах аз.
— Боже Уининиме! — разсмя се мистър Шпик. — Та вие, европейците, сте съвсем назадничави.
Малчуганите, каза той, от шестмесечна възраст се възпитават в Грейтполисменствата и това е едно от най-сполучливите изобретения на уибробската педагогика. Тук те отвикват от млечната храна и привикват на тревопасност. Тук те получават всичко от ръката на Грейтполисмена и по такъв начин се проникват от малки с благодарност и респект към държавата, в честност към Великата фирма, чийто представител е по съвместителство всеки Грейтполисмен. Ето защо възпитателните мерки пресичат още в зародиш всеки опит за взаимопомощ, която би подменила грейтполисменската благотворителност и би създала у децата погрешни представи за техните бъдещи възможности като граждани.
— Освен това — добави мистър Шпик — онзи малчуган прояви съчувствие, а това е признак на порочна наследственост. Когато порасне, той ще бъде негоден за живота. И изобщо съчувствието към другите се третира у нас като голямо социално зло. Да, да, мистър Драгойефф, ако искате да просперирате в Уибробия, вие трябва да разчитате само на себе си; по-специално на своите копита… Извинете, забравих, че вие нямате копита.
Той се посмути и за да го избавя от неловкото положение, попитах дали това, което видяхме на поляните и в парника, са всичките функции на Грейтполисмена. Да, отвърна мистър Шпик, почти всичките. Останалите му функции нямали особено значение, понеже управляването на уибробците, минали веднъж през яслите и пасбищата на Грейтполисменствата, не представлявало никаква трудност.
— По същество ние няма кого да управляваме — заключи гордо мистър Шпик.
Между това Грейтполисменът се бе запътил към резиденцията и ние побързахме да се поприведем в ред, доколкото беше възможно. За съжаление, моите колене си останаха извън панталона, а лактите ми извън ръкавите.
— Хау ду ю ду! — рече весело мистър Ролф, като влезе с бърза войнишка стъпка и се потупваше с камшика по кончовите на ботушите. — Бъдете като у дома си, мисис енд мистър… ъъъъъ…
— Драгоеви — поклоних се аз.
— Йес, Драгойефф.
В залата замириса силно на жребец. Мистър Ролф беше наистина великолепен образец на уибробец: млечнобяла кожа като на ирландец или швед, очи, рязко дръпнати към слепоочията, породист нос. Едрите му като тесли зъби правеха усмивката му много привлекателна, а големината на копитата му, макар и скрити в ботуши, вдъхваше благоговейно уважение.
Грейтполисменът целуна галантно ръка на Лина, стисна моята с двата си пръста, които струваха за двадесет, и ни покани в кабинета си. Това беше много просторно помещение. В средата му се извисяваха до самия таван трите познати ни вече статуи на Техни Превъзходителства. Анфас към статуите беше поставено грамадно бюро със седемдесет радиотелефона, една малка, но мощна радиостанция, осигуряваща денонощна връзка с Уиброб сити и Великата фирма, и един телеекран средна величина, тоест пет на осем Ярда. Този телеекран, както забеляза самият мистър Ролф, му позволявал да наблюдава цялата Лахгнегска област по всяко време на денонощието, а също и всеки жител, където и да се намира в даден момент, включително в леглото му и в банята.
— Лоялността на уибробците не подлежи на съмнение — каза шеговито мистър Ролф, — но не е лошо да бъде подкрепяна с последните постижения на слухово-зрителната техника.
И той се разсмя. Шпик веднага се разцвили с все сила и ние с жена ми също трябваше да се усмихнем от учтивост.
Странно беше, че Грейтполисменът сам заприказва на една тема, чието съществование в Уибробия аз не допусках. По-късно се убедих, че едрокопитните уибробци са необикновено духовити същества и често си позволяват да се шегуват с работи, заради които обикновеният уибробец би се озовал незабавно в Енсъстър кастъл или на електрическия стол. Впрочем едрокопитните също изпитваха страх, но не от законите, а един от друг.
Грейтполисменът ни почерпи със захаросан ечемик, солено просо и няколко вида тревни настойки и любезно ни попита колко време сме в Уибробия и дали ни е заресал въздухът й. Аз отговарях, а мистър Шпик ме допълваше и неусетно направляваше отговорите ми. Само Лина мълчеше и плюнчеше раничките по коленете си.
Грейтполисменът видя това и съчувствено разтърси грива:
— Ай’м сори, мадам, вие не сте свикнали с посещения на Грейтполисменства… Ю си, нашите уибробци още от малки получават едно полезно надебеляване на епидермиса на коленете и лактите, как се казваше… Да, едни много полезни мазоли. Ето, погледнете например мистър Шпик, нашия философ… Но аз имам приятна изненада за вас, мадам.
Той отвори едно чекмедже на бюрото си и извади оттам чифт меки пластмасови наколенки, подобни на тези, които си слагаха едно време футболните вратари, а също и чифт налакътници и ги поднесе на жена ми:
— За спомен от нашата среща, мадам — каза той и се обърна със смях към мене: — Вие, предполагам, нямате нужда от такива приспособления? Ха-ха-ха! Ние, мъжете, по-лесно придобиваме мазоли, не е ли тъй? Ха-ха! С нас по-малко се церемонят и ние ги придобиваме, не е ли тъй?
И той си умираше от смях. Забелязах обаче, че в същото време ни разглежда със студени очи, и попитах дали не сме сбъркали нещо в етикецията.
— О, не, мистър ъъъъъ… Никак не. Но откровено казано, не мога да свикна с вашия вид. Извинете, но освен йеху не съм срещал в живота си същества с вашите външни белези… Впрочем виждал съм. Един англичанин, знаете… Момент!
Той отиде до стената зад бюрото си, натисна там нещо и от стената изхвръкнаха няколко металически картотечни сандъка. Мистър Ролф ги посочи с гордост и каза, че в тях се пазели биографични и други данни за всички родени и още неродени жители на областта. И понеже на времето онзи англичанин попаднал най-напред именно в тяхната област, то тя имала честта да съхранява неговите данни.
— Да, ето — каза, след като се порови в картотеката мистър Ролф, и ми подаде една снимка с размер седем на дванайсет дюйма.
Не за първи път чувах за тоя англичанин, единствения европеец, който бе посетил Уибробия преди нас, и с любопитство разгледах снимката. На нея се виждаше млад мъж в цял ръст, с простодушно открито лице и широкопола шапка на главата. Беше облечен в някакъв старовремски костюм: нещо като сюртук от дебела кожа, разтворен отпред, тесни панталони до под коленете, пристегнати там с връзки, а надолу — вълнени чорапи и нормални човешки обуща. Широк шарф, вързан на фльонга, прикриваше шията на англичанина. Цялото му облекло беше необичайно за нас и мистър Ролф поясни, че това е в същност униформа на капитан от английския търговски флот, кръстосвал моретата преди повече от два и половина века.
— Но тогава не е имало фотография — възкликнах аз.
— Това не е фотография — каза мистър Ролф. — Това е рисунка, направена от негов приятел на младини. Намерена е във вътрешния му джоб, преди да… Но това не е важно. Ето ви и една снимка, последната. Тя е правена тук, у нас.
На снимката разпознах костюма на англичанина, макар да беше доста раздърпан и изпокъсан. Но самия него не познах. Вместо лице съвсем ясно се виждаше една уродлива глава без нос, без уши, без коса и с едно око. Другото бе превързано с черна кърпа. Уродът имаше при това само една ръка и един крак… Лина даже потръпна и се отвърна да не гледа.
— Сниман е малко преди екзекуцията — поясни с усмивка Грейтполисменът. — Обърнете снимката, има надпис.
Обърнах я. Надписът беше на староанглийски и гласеше: „Лемюел, англичанин, капитан от търговския флот на Нейно Величество, според твърденията му. Пристигнал за втори и последен път в Уибробия през 1716 година. Присъда от 30 януари 1745 година. Делото е приключено.“
Няма защо да ви казвам какви чувства ни вълнуваха нас с жена ми, докато гледахме тая снимка и четяхме надписа на гърба й. Между другото ние също като оня англичанин бяхме попаднали най-напред именно в Лахгнегска област…
— И за какво е бил… така да се каже… — заекнах аз.
— Има ли значение? — сви рамене мистър Ролф. — Мисля, за обида на Величието на Уибробия. Човек никога не знае за какво може да бъде екзекутиран, не е ли тъй? — добави той със зловеща, както ми се стори, усмивка. — А сега да се занимаем с вас.
Докато събирах душата си в шепа, Грейтполисменът прибра рисунката и снимката на англичанина в картотеката. След това се обърна с лице към нас и ни помоли да станем на крака.
Станахме. Реших, че ще ни прочете присъда и наистина всичко изглеждаше да отива нататък, защото мистър Ролф взе от бюрото си една папка с герба на Уибробия. Преди да я разтвори обаче, той произнесе с дълбок бас, който постепенно премина в баритон и в тенор:
— Мисис енд мистър ъъъъ… — Той погледна набързо в папката. — Йес, Драгойефф. Имам чест да ви уведомя от името на. Вицегубернаторството на Уибробия, че същото, ръководено от уиброболюбиви чувства и от демократичния дух на нашата Конституция, ви разрешава да останете на наша територия до края на живота си. Лично аз се надявам, че ще оцените великодушието и уибробността на Техни Превъзходителства и ще постъпите като разумни същества.
Ние с Лина се спогледахме и въздъхнахме. Планина се стовари от плещите ни. В същия миг обаче нас ни овладяха противоречиви чувства: това решение наистина ни осигуряваше живота, но накърняваше дълбоко нашия патриотизъм. Ето защо след известно колебание аз не се поколебах да изкажа мнението си, въпреки риска да попадна под ударите на уибробския закон, защищаващ свободата на мненията.
Мистър Ролф се направи, че не е чул възражението ми, и с благ глас каза, че нищо не ще ни пречи и занапред да се чувствуваме европейци, колкото си щем, стига да не разгласяваме това, а що се отнася до бъдещето ни, то съществували само две възможности: или да останем в Уибробия като нейни поданици, или да бъдем оставени там. Тази алтернатива той подкрепи с твърдото нежелание на Уибробия да бъде открита от човечеството — нещо, което би се случило навярно, ако ни изтърват от ръцете си.
Ние с жена ми споделихме мисли относно смисъла на тази алтернатива и понеже думата „оставени“ ни направи дълбоко впечатление, побързахме да кимнем в знак на съгласие. Тогава Грейтполисменът разтвори папката с държавния герб и ни прочете тържествено документа, който трябваше да подпишем, за да станем уибробски поданици.
Вярвам, че за читателя ще е интересно да се запознае с този документ, и затова ще приведа тук неговия пълен текст:
ТЕХНИ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВА МИСТЪР ХАРИ ХУУФ, МИСТЪР РИЧАРД ФОКС И МИСТЪР ЧЕРИТЪБЪЛ ХОРСХЕД, МОГЪЩИ ВИЦЕГУБЕРНАТОРИ НА УИБРОБИЯ ЗА СЕГА И НА ЦЕЛИЯ УИБРОБСКИ КОНТИНЕНТ В БЪДЕЩЕ, ВЛАДЕТЕЛИ НА ВЛАДЕТЕЛИТЕ И НАЙ-ВЕЛИКИ СИНОВЕ НА УИБРОБЧЕСТВОТО, ШЕФОВЕ НА ВЕЛИКАТА СРЕДОКЕАНСКА ДЕМОКРАЦИЯ И НЕЗАМЕНИМИ БОСОВЕ НА ЛИГАТА НА ЗАДНОКОПИТНИТЕ, ФИЛОСОФИ, УЧЕНИ И ОРАТОРИ ОТ МЕЖДУПЛАНЕТЕН МАЩАБ, СЛАВНИ СТРАТЕЗИ И ПЪЛКОВОДЦИ, ПРИЯТНИ КАТО ПРОЛЕТТА, БЛАГОДЕТЕЛНИ КАТО ЛЯТОТО И СУРОВИ КАТО ЗИМАТА.
ТЕХНИ ПРЕВЪЗХОДИТЕЛСТВА ПРЕДЛАГАТ НА ДВАМАТА ЧУЖДЕНЦИ, НАРИЧАЩИ СЕБЕ СИ ДРАГОЙЕФФ И ПРОИЗХОЖДАЩИ ОТ ОСТРОВА, КОЙТО НА НАШИТЕ КАРТИ НОСИ УСЛОВНОТО НАЗВАНИЕ ЕВРОПА, ДА ПРИЕМАТ УИБРОБСКО ПОДАНСТВО ЗАЕДНО С ВСИЧКИ ПРАВА И ЗАДЪЛЖЕНИЯ. ПРОИЗТИЧАЩИ ОТ ТОЗИ АКТ, А ИМЕННО:
А. ЗАДЪЛЖЕНИЯ
1. Горепосочените чужденци нямат право да напускат територията на Нашата Държава, освен с разрешителна грамота, издадена от Вицегубернаторството, каквато грамота, съгласно Инструкция № ЦХ — 8031, се издава най-рано на деветдесет и третата година от деня на подаване на съответната молба.
2. От днес нататък смятат за най-висок свой уибробски дълг да любят безусловно и с цялата горещина на сърцата си миналите, настоящите и бъдещите Вицегубернатори на Уибробия и да множат славата им навсякъде, по всяко време на денонощието и с всички разполагаеми средства. Противоположни чувства да не допускат дори с риск на живота си.
3. Най-късно 24 часа след подписване на настоящето добиват уибробски облик, тоест грива и опашка, като единствено достойни за всяко разумно същество телесни белези и с цел да не влияят отрицателно на естетическите чувства на уибробчеството. По същите съображения задължават се да поздравяват и да отвръщат на поздрави само посредством жизнерадостно цвилене, съпроводено с уибробска усмивка.
4. Приемат безусловно и с желание тревопасния начин на живот, който най-добре гарантира тишината и спокойствието на тяхното ново Отечество.
5. Тачат свято и неотклонно свободите, подарени от Техни Превъзходителства на уибробския народ чрез Конституцията.
6. В духа на предидущия параграф избягват каквито и да било наблюдения и съждения, ако те не отговарят на уибробския стандарт за благоприличие, установен с Предписание М1752 на Вицегубернаторството от шестдесет и втората година на Неговото Вицегубернаторствуване.
7. С подписването на този документ автоматически стават врагове на Бробдингуйя, следствие на което се въздържат от всякакви сношения — политически, културни, метафизически или полови, еднолично или колективно, открито или тайно — с какъвто и да било бробдингуйец, освен в случаите, когато интересите на държавата го налагат и при изрична заповед на съответните органи.
8. В случай на война с Бробдингуйя или природно бедствие, като наводнение, засушаване, избори, земетресение, ураган, революция или преждевременна кончина на Вицегубернатор, запазват абсолютно спокойствие на духа и посрещат събитията с весел смях (забележка: това не се отнася до преждевременните кончини, при които безутешната скръб е абсолютно задължителна), който смях укрепва патриотизма и бойния дух на нацията. Същото поведение е особено необходимо, ако бъдат облъчени радиоактивно, ослепени от избухване, тежко ранени и пр. При настъпваща смърт длъжни са да приемат същата с щастлива усмивка на устата.
9. Във всичките си помисли и действия се ръководят от жълто-зелената книжка на Великия крал Джордж Франсоа Александър Чжао Вилхелм Мохамед ибн Сауд Мванга Чиполини де Торерос XXXI, чиито приемници са без друго Техни Превъзходителства.
10. Подписването на този документ е абсолютно доброволно за подписващата страна. При отказ да бъде подписан споменатата страна също тъй доброволно и абсолютно свободно може да си избере един от следните начини за преминаване в Отвъдния свят, а именно: изритване с копита до нужната степен, хвърляне в река с камък на шията, обикновено или тържествено аутодафе, разпъване на кръст, обесване с главата надолу, набиване на кол, заравяне в земята до шия в пустинна местност, задушаване с копринена връв, отравяне посредством питие, прашец или развалена риба, декапитация чрез брадва, сатър, гилотина или прост ханджар, спущаме от високо без парашут, пробождане с копие, стрела или друго старовремско средство, изстрел в тила с обикновен или лазерен пистолет, намушване с щик, електрически стол, облъчване с радий, уран 789 или неутрино, доброволно лишаване от живот чрез гладна стачка и пр. — или какъвто и да е друг начин, използван за тази цел от началото на уибробската цивилизация до ден-днешен.
Вицегубернаторството от своя страна се задължава да осигури най-добър вид и качество на съответното средство, а Великата фирма — да го гарантира дългосрочно и да го замени при откриване на фабричен дефект. Например, ако камъкът за шия е ъгловат и ръбест и причинява болка на потребителя, фирмата го заменя с по-объл и гладък; ако електрическият стол се случи без меко облагало, фирмата го снабдява с такова и т.н.
При нарушение на тези условия неподписалата страна има право на протест не по-късно, но и не по-рано от три секунди преди преминаването в Отвъдния свят.
Б. ПРАВА
1. След полагане на необходимата клетва и след достойно изпълнение на церемонията на посвещаване в уибробско поданство подписалата страна, в случая семейство Драгойефф, придобива правото да изпотява горе поетите задължения, да пасе от която си иска ливада и да диша сладкия въздух на Уибробия.
В. Други
Настоящият документ бе съставен в духа на уибробността, при пълно спазване принципа на равенство между страните и ненамеса в техните душевни работи и с уважително зачитане на свободата на съвестта, политическите и верски възгледи на подписалите го доброволно и с голямо желание:
Мисис Никоулин Драгойефф:
/подпис/
Мистър Ченоу Драгойефф:
/подпис/
Ние с Лина преглътнахме и подписахме документа. Мистър Ролф ни помоли с любезна усмивка да поставим и отпечатъци на пръстите си отдолу и ние ги поставихме.
Излишно е, струва ми се, да споменавам, че подписването на един такъв документ би доставило истинско удоволствие на който и да е цивилизован човек. При това, след като подписахме, мистър Ролф ни държа една блестяща реч, в която възхвали документа като образец на любов не само към нас с Лина, но и към всичко живо под Седемте небесни сфери.
Необходимата клетва положихме най-напред по наш, европейски обичай, като вдигнахме ръка към небето и го призовахме да ни е свидетел. Много по-трудна беше уибробската клетва. Трябваше да хванем дясното си стъпало с лявата ръка и същевременно да турим средния пръст на дясната ръка върху темето си, а палеца й — на върха на лявото ухо.
За наша изненада положихме и двете клетви безупречно. Аз и сега се гордея с това, защото то показва колко лесно е за един европеец да се приспособи към обичаите на уибробчеството.
Церемонията изискваше, както изрично бе казано в раздел „Б. ПРАВА“, и посвещаване в поданство. За тази цел ние с жена ми трябваше да сдъвчем и глътнем по една стиска троскот, а след това да бъдем ритнати от дясното копито на Грейтполисмена по задните части. Вярно е, че Лина изпищя, а аз изръмжах от болка и дори се опитах да ритна ответно високия сановник, но в края на краищата всичко мина благополучно, тъй като сановникът се отнесе с разбиране към нашата житейска неопитност.
Всичко беше изпълнено достойно и в съответното темпо. Мистър Ролф, а по петите му и мистър Шпик се хвърлиха да ни стискат ръцете. Ние ги целунахме по двете бузи, донякъде принудително, защото, както е известно, българите нямат обичай да се целуват с мъже. Разбира се, това не се отнася до българките, но и Лина, която още скимтеше от ритника, изпълни ритуала без нужното желание.
И тъй ние бяхме вече уибробски поданици. Побързахме да напуснем Грейтполисменството. На изхода бяхме посрещнати от същия официр-полисмен, който ни бе посрещнал и на входа. Върнаха ми часовника и джобното ножче, зъболекарят ми настави моста с двете златни коронки и ние се отдалечихме от Грейтполисменството така, както се бяхме приближили. Този път жена ми, въпреки наколенките, едва изтърпя и през цялото време на пълзенето изтърваваше неприлични думи, каквито не бях чувал от нейните уста.
Донякъде я утеши следващият етап от нашето уибробизиране, тъй като мистър Шпик ни заведе в най-близката гриварница, за да изпълним незабавно параграф 3 от документа за поданство.
Тук му е мястото да отбележа, че в Уибробия гриварниците заместват напълно нашите бръснарници с тази разлика, че процесът на разкрасяване при уибробците е обратен на нашия: главното при тях не е бръсненето и подстригването, тоест обезкосмяването, а окосмяването. И това е естествено: колкото по-дълга и подвижна е опашката на уибробката, толкова по-голям успех жъне тя в обществото и по-голям е шансът й да се омъжи за висш сановник; колкото по-буйна е гривата на уибробеца, толкова по-смело се явява той в дамска среда и пред властелините, понеже според мистър Шпик буйната грива е безспорен белег както на полова, така и на патриотична енергия.
В гриварницата ни посрещна с поклон главният гривар. Когато се изправи и погледна към нас с Лина, той хлъцна и се вцепени. Но мистър Шпик го дръпна настрани и му пошушна нещо на ухото, след което Лина бе поканена на гриварския стол.
Бях щастлив свидетел на превръщането на моята жена в уибробка под пъргавите ръце на гриваря. Най-напред той избра една богата дамска грива с цвета на нейните коси и като разпра дрешката й на гърба, присади й гривата косъм по косъм със специален апарат, от който в Уибробия се ползват всички плешиви мъже й жени. След това й постави на съответното място опашка, същата, която фигурира сега между веществените доказателства за нашето пътешествие, и разчеса всичко с едно елегантно конско чесало. На края помоли жена ми да стане и да разтърси гривата си, а опашката си да вирне нагоре без помощта на ръцете — нещо, което Лина изпълни с неподражаема грация. Мистър Шпик не можа да сдържи едно възхитено изцвилване и дори заудря с копита.
Скоро бях готов и аз. Моята грива беше достатъчно буйна, за да мога да разчитам на добро бъдеще. Понечих да вирна опашка, но гриварят каза, че за мъжете тази процедура не била задължителна.
От гриварницата излязохме отлично уибробизирани. Вече никой не ни заглеждаше по улиците. Линината опашка метеше паважа на цял метър след нея, а тя самата стъпваше с грациозната нервна стъпка на породиста кобила. Аз от своя страна помахвах със своята подрязана опашка, като че пъдех мухи от хълбоците си, и това ми доставяше неизразимо удоволствие… Какво нещо е човекът, наистина! Стига му една малка промяна във външния облик, за да се измени неузнаваемо и да добие ново самочувствие. Помня, че на времето, когато смъкнах от себе си селския шаяк и нахлузих панталони, не можах да се позная в огледалото: лицето ми изведнъж бе станало по-интелигентно, очите ми гледаха с орлова строгост отвисоко дори собствения ми образ. Срещнах един приятел от детинство и той не можа да ме познае, а аз него още по-малко, понеже той си беше в беневреци и не можеше да ми бъде полезен с нищо. По-късно той стана голям началник и този път аз едва го познах, а той мене още по-малко. А пък бяхме играли като деца на орехи и заедно бяхме ловили попови лъжички в селската вада…
Нашето уибробизиране не мина съвсем безболезнено. И двамата с жена ми получихме разстройство от троскота, погълнат по време на церемонията в Грейтполисменството. Шпик ни услужи със стрит въглен и ни увери, че и занапред можем да ядем млечница и варен ечемик, разбира се, не пред публика. Толкова по-странно беше, когато само няколко дена по-късно ние с Лина почувствувахме неудържимо влечение към градските и извънградските ливади. Ние почнахме редовно да си пасем и това се оказа съвсем лесна работа. То доказа, между впрочем, на нашите нови съотечественици, че като биологичен вид не стоим по-долу от тях. Нещо повече: у мен възникна постепенно желанието да ритам не само на евентуален конкурс, но и де кого срещна. Положих големи усилия, за да се обуздая.
Всичко това много ме смути и аз се замислих. И като исках да позная себе си, както ни съветват старите елини, и след като бях видял и чул всичко, което бях видял и чул в Уибробия, аз си зададох въпроса: що за същества са тия уибробци?
Отговорът на тоя въпрос се оказа труден дори за един квалифициран зоолог като мене. Ако се изхожда от Линей, Ламарк, Кювие, Дарвин и други класификатори на животинския свят, уибробците принадлежаха към типа на гръбначните, макар и не съвсем сигурно. Аз обаче приех условно този признак и като съпоставих останалите им биологични белези, отнесох ги към класа на топлокръвните, семейство бозайници, вид тревопасни, разновидност монокопитни.
Да, но някои особености на техния бит и начин на развъждане ме хвърлиха в недоумение: те се хранеха например с трева и зоб, цвилеха и пръхтяха, но не бяха истински коне; умееха да се ритат и да хвърлят къчове, но се отличаваха донякъде и от магаретата; майсторски пълзяха по корем, но би било пресилено да ги причислим към влечугите; ръмжаха и хапеха задоволително, но външно не приличаха на маймуни, нито на тигри; крадяха, убиваха се, готвеха войни, клеветяха се и доносничеха, съвкупяваха се безразборно, вършеха всякакви свинщини и притежаваха членоразделна реч, а пък не бяха и човеци… Както и да съчетавах признаците им, не се получаваше пряко родство с нито един от известните животински видове.
Едно беше несъмнено: те бяха, общо взето, интелигентни същества, надарени с разум, тъй като строяха къщи, имаха висока техника и почти идеална държава. Това обаче не ми даваше достатъчно основание да ги причисля към потомците на хомо сапиенс.
Бях много озадачен. Но не губех надежда при допълнителни бъдещи наблюдения да стигна до един по-точен отговор и може би да направя едно откритие, та да прославя нашия научноизследователски институт и да зарадвам директора му.
Що се отнася до Лина, коленете и лактите й бързо заздравяваха и тя се чувствуваше отлично в новата си битност на уибробка.