Емил Манов
Пътуване в Уибробия (11)

Глава единадесета

Забележителната история на мистър Лемюел. Авторът и жена му свикват с живота в Енсъстър стейбъл, в резултат на което авторът замисля бягство. Той преодолява възраженията на жена си и колебанията на мистър Лемюел и открива единствения начин да се избяга от Уибробия. Авторът и мистър Лемюел пристъпват към необходимата подготовка.

Както вече споменах, имаше пълнолуние. Енсъстър стейбъл спеше сладко заедно с цяла Уибробия, а от нощното небе струеше мъдър покой. От време на време откъм конюшните долиташе задъхан шепот или страстно изцвилване. Тези звуци придаваха по-голяма поетичност на обстановката, а, бих казал, и повече плът на разказа на мистър Лемюел, който си заслужава да бъде озаглавен:

ЖИТИЕТО НА АНГЛИЙСКИЯ КОРАБЕН ХИРУРГ, КАПИТАН НА КОРАБ И ПЪТЕШЕСТВЕНИК МИСТЪР ЛЕМЮЕЛ.

Старикът предложи да седнем на една пейка в края на площада, запали лулата си и започна:

— Аз съм роден в Ноттингхемпшир, дето баща ми притежаваше малко имение…

— Момент, мистър Лемюел — казах аз. — Не споменахте ли преди известно време, че сте роден в Дъблин?

— В Дъблин съм роден — рече невъзмутимо мистър Лемюел. — Но баща ми настояваше, че съм се родил в Ноттингхемпшир, и от почит към паметта му аз се придържам към тази версия… Когато навърших четиринадесет години, баща ми ме изпрати в колежа на Имманюел в Кеймбридж. Там аз прекарах три години, като се занимавах прилежно с науките. Баща ми обаче нямаше средства да ме издържа по-нататък в колежа и ме даде да се уча при известния лондонски лекар мистър Джемс Бетс, при когото останах четири години. Парите, които понякога ми пращаше моят баща, аз разходвах за изучаване на навигацията и други отрасли на математиката. Тези науки можеха да ми бъдат полезни при моите бъдещи пътешествия, а аз бях убеден, че съдбата ме е предопределила да стана пътешественик. По-късно заминах за Лайден, дето в течение на две години и седем месеца изучавах медицината.

Когато се върнах в Англия, моят добър учител мистър Бетс ми помогна да се настаня като хирург на кораба „Лястовица“. С този кораб пътувах няколко пъти до Левант и други страни. След завръщането си аз се ожених за мис Мери Бертън, втора дъщеря на мистър Едмонд Бертън, фабрикант на чорапи от Нюгет стрийт. Моята съпруга ми донесе четиристотин фунта зестра. Две години по-късно моят добър учител мистър Бетс умря, доходите ми много намаляха и аз бях принуден отново да търся работа като корабен хирург.

В течение на няколко години аз пропътувах Ост и Вест Индиите и имах възможност да наблюдавам живота и обичаите на туземците, а свободното си време използвах, за да прочета най-добрите автори — древни и по-нови. Всичките ми опити да заседна в Англия, като се възползувам от лекарската си професия, излязоха несполучливи. Един ден аз приех изгодното предложение на капитан Уилям Причад, собственик на „Антилопа“, и се отправих с него в Южното море. Отплавахме от Бристол на 4 май 1699 година и отначало…

— Извинете, мистър Лемюел — принудих се да го прекъсна аз втори път. — Преди два месеца вие казахте, че сте роден между 1715 — 1726 година, а сега твърдите, че след многократни пътувания сте били отплавали от Бристол през 1699 година… Няма ли известно противоречие в спомените ви?

— Няма — отвърна малко троснато мистър Лемюел. — За ваше сведение аз най-напред пропътувах света и след това се родих. И изобщо съветвам ви да не ме прекъсвате, ако не желаете да се усъмня във вашето джентълменство… Та докъде бях стигнал? Да… С това пътуване, искам да кажа, започнах моите необикновени приключения и моите нещастия.

Скоро ние взехме курс към Ост Индия, но една буря ни отнесе на запад от Вандименовата земя.^[1] Намирахме се на 30 градуса и 2 секунди южна широта, когато на 5 ноември същата година се натъкнахме на подводни скали. Корабът потъна. Само аз успях да се спася — може би защото малко преди това бях изпил половин пинта джин, а както се знае, спиртът е по-лек от водата и задържа човека на повърхността, дори ако той би желал да се удави…

Вълните ме изхвърлиха на непознат бряг и така аз попаднах в Лилипутия. Оттам по-късно успях да избягам и да се спася благодарение на някои противоречия между тази държава и съседната й Блефуску. Впрочем моето пребиваване при малките човечета, чийто ръст не надминаваше няколко дюйма, си имаше и една приятна страна: в течение на близо две години аз се чувствувах истински великан… На подробности няма да се спирам. Ако желаете да ги научите, потърсете моите пътеписи, дето ще намерите и други интересни сведения.

Така или иначе аз успях да се върна в отечеството си и за известно време бях почти щастлив. Моята страст към пътешествия обаче не бе угаснала и само след два месеца аз стъпих на палубата на „Адвенчър“ с капитан Джон Николес от Ливърпул, който заминаваше за Сурат. Ние стигнахме нос Добра надежда, дето презимувахме, а след това през Мадагаскарския пролив се отправихме на север. Един тайфун обаче, който трая двадесет дена, ни отнесе далеч на изток в Големия океан, после към бреговете на Татария или дявол знае къде и ние се загубихме сред водната пустиня.

Когато тайфунът утихна, слязохме на един неизвестен остров да се снабдим с вода. Вода намерихме, но намерихме там и хора, дванайсетина пъти по-едри от нас. Лодката с моите съотечественици, храбри моряци от търговския на Нейно Величество флот, побягна към кораба и се спаси, а аз останах в ръцете на същества, високи колкото камбанарията на Дъблинската катедрала… Ах, какви мъки и унижения претърпях там, мистър Драгойефф! В Бробдингнег, така се казваше тази страна, аз бях лилипут сред онези великани. Представяте ли си? Там ме показваха по панаирите и ме караха да върша всякакви палячовщини за забава на публиката. Всички се учудваха, когато откриваха признаци на разум в такова нищожно животинче като мене. А трябваше да водя истински сражения с техните грамадни мухи и плъхове, за да покажа храброст; трябваше да свиря на пиано, като скачам с крака по клавишите, за да им докажа, че и Европа разбира от музика; едно бебе веднъж ме налапа и едва не ми откъсна главата… Но в кралския двор, дето попаднах в края на краищата, към мене се отнасяха сравнително добре. Кралят, един образован бробдингнегец, дори ме разпита за моето отечество и аз направих отчаяни опити да му го представя в най-положителна светлина. За мое учудване, след като ме изслуша, той се произнесе, че ние, европейците, сме били просто малки отвратителни гадинки, най-вредните от всички, които някога са пълзели по земята. Аз, разбира се, възнегодувах, но какво освен смях можеше да предизвика протестът на малкото човече у онези великани?

Щастлива случайност ми помогна да напусна Бробдингнег. Кралският дърводелец ми беше направил един сандък-къщичка с всички удобства вътре, а на покрива й беше завинтил желязна халка, та Глумдалклич, момичето, което се грижеше за мене, да може да си пъха в халката малкия си пръст и да ме носи по време на разходка. Веднъж то позволи на един паж да ме разходи до морето. Пажът остави къщичката ми на морския бряг и се отдалечи за малко. Докато аз се наслаждавах на чистия въздух от прозореца, един бробдингнегски орел захапа халката и ме понесе във висините… Впрочем подробности за моето спасение можете да прочетете в пътеписите ми.

Да, мистър Драгойефф, аз пътувах и след това, вече като капитан на търговски кораб, но с мене винаги се случваше някоя беда, която ме запращаше в далечни непознати страни. Така аз можах да посетя Лапуту, Балнибарби, Лахгнег, Блаббдробдриб и Япония. Едно от тези пътувания беше за мен особено нещастно. Моята моряшка команда, съставена от нехранимайковци, се разбунтува, превърна кораба в пиратски, а мене ме захвърли на един, както винаги, неизвестен остров.

О, мистър Драгойефф, това беше наистина интересен остров. Това беше единствената страна в света с разумна уредба и благородни нрави. Нейните жители по външност много приличаха на коне и, струва ми се, наистина бяха коне — само това можеше да обясни техния необичайно здрав разум. Уининимите, както се наричаха те самите, живееха прост и чист живот, управляваха се с общи усилия и нямаха крал. Те не знаеха какво е лъжа, нито лицемерие, не ругаеха, нямаха полиция и съдилища, не познаваха политическите и религиозни разпри и се държаха с необикновено достойнство. За товарен добитък те използваха едни диви и мръсни двуноги животни, известните ви впрочем йеху. Любопитно ще е за вас да чуете, че първото нещо, което направиха йеху още при първата ми среща с тях, беше да се покачат на дърветата и да се изпражнят на главата ми…

— Те и с мене се опитаха да направят същото — вметнах аз.

— Уви, при мене работата не свърши само с опит и ако не бяха уининимите… Както и да е. Отначало уининимите ме взеха за йеху и дори ме вързаха на йехувръза, но после ме освободиха благодарение на облеклото ми и на способността ми да говоря. Между впрочем сега и йеху говорят… С една дума, аз бях очарован от прекрасните качества на уининимите, от тяхната красота и справедливост. Когато по-късно някой ми кажеше, че тичам като кон или че не се смея, а цвиля, аз не само не се обиждах, но се преизпълвах с гордост. Най-голямото ми желание беше да остана до края на живота си в Страната на уининимите. За съжаление техният съвет реши, че е недостойно да държат в средата си един йеху, та макар и култивиран донякъде, и постанови да бъда екстрадиран. Те се бояха, че при моята вродена порочност зачатъците на разум, които проявявах, могат да бъдат особено опасни за тяхното общество.

Отново се завърнах в Англия и това беше последното ми завръщане. Аз с ужас констатирах, че моите съотечественици ми миришат на йеху. Дори когато жена ми ме целуна за добре дошъл, не можах да издържа и припаднах.

Тогава си купих два коня, построих им комфортен обор и по-голямата част от времето си прекарвах с тях. Уви, английските роднини на уининимите твърде дълго бяха общували с човека: те не умееха, да мислят, гледаха ме с бялото на очите си и се ритаха помежду си така настървено, че веднъж едва не ме осакатиха. Те бяха безнадеждно деградирали…

Реших да потърся пак Страната на уининимите, за да прекарам там остатъка от живота си. Щях да моля да ме приемат с правата на обикновен товарен йеху. Преди това обаче, с цел да припечеля някой и друг фунт за пътуването, описах моите пътешествия в една книга. За моя изненада тази книга произведе фурор не само в Англия, но и в цяла Европа. Едни се смееха, други ругаеха, трети ме анатемосваха като мизантроп и осквернител на отечеството. И защо? Защото сравнението между Европа и Страната на уининимите, което се налагаше от само себе си, не било в полза на Европа… Но какво бях виновен аз за това? Критиката ме бичуваше, издателите и преводачите се надпреварваха да ме поправят, съкращават и орязват, докато заприличах на това, което виждате пред себе си… Тоест докато книгата ми заприлича на мен самия.

Между това баща ми бе починал и повече нищо не ме задържаше в Англия. Като резултат от всичко гореказано жена ми ме напусна. Децата ми бяха пораснали и си изкарваха сами хляба. Същата година аз се качих на един кораб, за да търся уининимите. Когато стигнахме онези ширини и дължини, дето по-преди ни бе отнесъл тайфунът, помолих да ми дадат една лодка и малко припаси, платих за тях с последните си няколко фунта и заплавах, дето ми очи видят. Аз не знаех къде точно се намира желаният остров, а при това едно течение ме отнесе на хиляди мили далеч от предполагаемото му местонахождение. И ако все пак попаднах за втори път в Страната на уининимите, това се дължи изключително на провидението: тази страна също бе отплавала на хиляди мили, и то в същата посока…

— Ами! — не се сдържах аз. — Как така отплавала?

— Ей така… Излезе, че островът на уининимите не бил остров, както бях заблудил неволно себе си и своите читатели, а материк. Плаващ материк, мистър Драгойефф. Същият, на който се намираме ние с вас.

— Божичко — възкликнах аз. — Нима той и сега плава?

— Разбира се. Ако нямате навигационни уреди, вие никога не бихте могли да определите къде се намира Уибробия. Днес тя е тук, утре там, днес край Флорида, утре около Гренландия, другиден при Филипините или зад Северния полярен кръг. Тя е неуловима и в нея човек може да попадне само случайно.

— Но тя има толкова постоянен климат — учудих се аз.

— О, за уибробците това не е проблем. Те имат, как го наричаха… да, материкална климатична инсталация.

И тъй аз отново намерих благословената Страна на уининимите. Така мислите, нали? Уви, гот дем! Уви, двеста хиляди вещици!… Това не беше вече Страната на уининимите. Това беше страната на уибробците…

— Но какво се е случило, боже мой?

— Приблизително същото, което се бе случило с конете в Англия. — Капитанът изпусна тежка въздишка и припали лулата си. — Истината научих от един уининим, който още не бе загубил дар слово. Може би същият, с когото сте говорили и вие… Докато съм отсъствувал, плаващият материк събрал по някакъв начин на своя територия лилипутите, бробдингнегците, блаббдробдрибците и останалите народи, за които ви бях споменал. И настъпило смешение на расите. Колкото и невероятно да изглежда, първи пристъпили към смешението моите прекрасни и добродетелни уининими. Развратени от съжителството с йеху, те започнали да се съвкупяват безразборно с всички останали, при което главна роля играели, естествено, ненаситните кобили-уининимки.

Не бяха участвували в смешението само лилипутите поради своите дребни размери. Повечето от тях били изпотъпкани в мешавицата и само малцина могли да се укрият в къртичините и в мишите дупки; по-късно оттам ги измъкнали уибробските управници, които имали нужда от съветници. В първоначалния си вид се бе запазила и една група уининими. Но от великаните бробдингнегци не бе останала и следа. Част от тях бяха участвували в стълпотворението, други — измрели от замърсения въздух. Останалите просто бяха отплували навътре в океана и се бяха самоудавили…

Обзет от тъжни спомени, старият пътешественик млъкна и почеса десния си крак, като забрави, че беше дървен. После внезапно изригна няколко староанглийски моряшки ругатни, които ще се въздържа да ви преведа, и продължи разказа си. Ще ви го предам по-нататък със свои думи.

Видяхме как се е появила новата раса на уибробците. От белезите на своите многобройни прадеди и прабаби те съхранили най-добре тези на йеху, поради което и аз в началото, при срещата ми с Броб и Нег на брега на Лахривър, ги бях причислил по погрешка към човешката раса. Въпреки цялата очевидност на фактите обаче те се кръстили уибробци — от уи(ниним) и броб(дингнег), за да минат за потомци на конете и на великаните.

Отначало капитан Лемюел бил свидетел на истински хаос — същия, който предшествува създаването на всяка цивилизация. Уибробците живеели на стада и обитавали дупки, изровени в земята, тъй като копитата и двупръстите ръце им пречели да лазят по дърветата. По онова време те били още месоядни и се препитавали предимно чрез взаимоизяждане. Сетне едно от стадата, което се отличавало с най-големи и тежки копита, подчинило по-лекокопитните, накарало ги да работят за него и така се появила уибробската държава.

Веднага, разбира се, сред самите тежкокопитниди възникнала междуособна война. Дълго време те се уби вали с камъни, прегризвали си гърлата, дупчели се със стрели и копия, които потребностите на прогреса ги накарали да изобретят, клали се и се душели, както могат. За тази борба били мобилизирани и лекокопитните, които собствено дали и най-много жертви по принципа: когато атовете се ритат, магаретата си патят. Най-сетне материкът бил поделен на две части — Уибробия и Бробдингуйя — и външно мирът бил възстановен, но гризането се пренесло вътре в двете държави и застрашило поданиците им с изчезване от лицето на земята. Тогава именно, според мистър Лемюел, бил издаден едиктът за премахване на кучешките зъби и задължителното вегетарианство.

През този период от историята на Уибробия Лемюел оцелял само защото външният му вид и възрастта му не били от естество да активизират стомашните сокове на новата раса. Въвеждането на вегетарианството го обнадеждило. Но той скоро видял, че копитата вършели същата полезна работа, както и премахнатите кучешки зъби и подтикнат от християнски чувства, се опитал да разясни на уибробците десетте божи заповеди. Те го изслушали с интерес, съгласили се с него. И продължили все така да се убиват, да прелюбодействуват, да крадат и със задника си и т.н.

Лемюел помислил, че тази невероятна невъзприемчивост се дължи на тяхното невежество — те си нямали писменост и се обяснявали помежду си само с цвилене и пръхтене — и ги научил на английска реч, четмо и писмо. В знак на благодарност уибробците изписали образа му по фасадите на първите уибробски библиотеки, а в Уиброб сити му издигнали паметник приживе.

Но както се убедил не след дълго нашият просветител, всяко добро дело в Уибробия имало свойството светкавично да се превръща в беда. Вместо да обедини уибробците, членоразделната реч ги настървила още повече един срещу друг, а от уибробския печат се разнесло такова зловоние, че дори йеху почнали да измират в своя резерват. „Ето, видяхте ли?“ — рекли властите и тутакси запретили печата. Опитали се да премахнат с едикт и членоразделната реч, понеже тя често засягала честта на кралския двор (Уибробия била още кралство), но било вече късно. Тогава те въвели „закон за оскърбяване на величието на уибробския народ“, според който не само словесните волности, но и всяко непочтително смигване по посока на двореца се наказвало със смърт.

Иронията на съдбата тутакси си казала думата. Пръв попаднал под параграфите на новия закон този, който дал възможност на уибробците да пишат закони: капитан Лемюел бил обвинен в „оскърбяване на величието“ чрез предумишлено внедряване на устна и писмена реч в страната.

Изправен пред Великия съд, нещастният капитан се позовал на Конституцията, според която законите нямали обратна сила. Но му било отговорено, че когато се създавала Конституцията, неговият казус случайно не бил взет под внимание — за което опущение между впрочем тримата й създатели били обесени също с обратна сила.

Докато траел процесът, изображението на капитана-просветител било изчовъркано от фронтоните или зацапано с уибробски фъшкии, а статуята му в Уиброб сити била тържествено катурната и направена на сол. Огромни тълпи уибробци, водени от своите шефове и босове, обсаждали съда и свирепо биели с копита по паважа. Между тълпите се породил спор, на какъв вид екзекуция трябва да се подложи престъпникът, и това едва не довело до междуособици. Правителството побързало да обяви, че капитанът ще бъде подложен последователно на всички възможни видове екзекуции. Това успокоило народа…

— Всички, от краля до последния дрипльо, бяха много ожесточени — усмихна се на това място от разказа си мистър Лемюел. — Те бяха особено безпощадни, защото знаеха, че съм невинен. Те знаеха, че за своите беди сами са си виновни — толкова по-строги напътствия даваше кралят на съда и толкова по-свирепо ревеше тълпата.

Присъдата била произнесена. Попитали Лемюел за последното му желание. Коректен като малцина англичани, той най-напред поднесъл извинения: на краля, задето неволно станал причина да се ощети неговият висок авторитет; на съда — за излишно пропиляното време; на нацията — задето й бил дал словото, без да предвиди до какви печални последици може да доведе такава прибързана постъпка. След това изказал последното си желание: да му дадат един бифтек и една пинта уиски.

Това доста затруднило властите. Но понякога законът си е закон — дори в Уибробия — и след няколко дена, като се добрали до понятието бифтек с помощта на самия Лемюел, властите му доставили парче полусурово конско месо. Те обаче не знаели нищо за уискито, нито как се приготовлява. Разрешили на осъдения да си го приготви сам. Лемюел поискал една дъбова бъчвичка, торба ечемик, вода и някои други дреболии. След това оставили уискито да втаса, а за тази работа се искало много време.

Последното желание на мистър Лемюел спасило живота му. Докато чакали уискито да втаса по шотландска технология, народът забравил за процеса, гневът на краля поутихнал, а министрите почнали да свиват рамене с дълбокото убеждение, че са непричастни към тази история, и ако някога се потърси отговорност… И ето че един от придворните лилипути, таен съветник първи ранг, използвал ситуацията, за да измоли от краля помилване за Лемюел. Случайно този лилипут притежавал чувство за благодарност и си спомнил, че веднъж капитанът му бил спасил живота. Това станало на един от ежегодните паради на уининимите в Уиброб сити. Лемюел още не бил престъпник и наблюдавал парада изпод балдахина на краля и сановниците му. В най-тържествения момент един от дефилиращите коне, бял на кафяви петна, тъкмо при командата „глави надясно“ се откъснал от редиците, втурнал се в галоп към балдахина и се изчишкал във височайшите нозе на Негово Величество. Настъпила кратка паника. От нея пострадали в същност само лилипутските съветници: някои конската струя удавила, други само повалила, трети наквасила от глава до пети. Лемюел успял навреме да грабне един от тях и след като го поизтрил в полите на сюртука си, поставил го обратно в нозете на краля. За своята вярност лилипутът бил награден със „Златното копито на Уининим“ и Подковата към него, а мистър Лемюел — с медал за гражданска заслуга.

Та по тези причини на стария пътешественик подарили живота и той бил изпратен навеки в Енсъстър стейбъл.

— Ами конят? — попитах аз. — Какво стана с коня, белия на кафяви петна?

— Очаквах този въпрос — засмя се с беззъбата си уста мистър Лемюел и стана от пейката. — На първо време на коня не му сториха нищо. В онази епоха конете бяха запазили нещо от нрава на уининимите и една прибързана разправа с него можеше да предизвика бунт в столичния гарнизон. Но простъпката му не бе забравена, о, не, мистър Драгойефф, това не влиза в навиците на кралете. Моят процес бе използван, за да се разправят и с нещастния кон. С една дума, именно от неговия ляв бут бе приготвен моят последен бифтек.

— А бифтекът вкусен ли беше? — заинтересувах се аз.

— Средна хубост — каза капитанът и изтърси лулата си.

Той бе завършил своя разказ и не пожела да прибави повече нито дума. И понеже вече зазоряваше, отидохме да спим. Тоест — да спя аз.

След тази нощ, която ме приобщи към странното житие на мистър Лемюел, аз започнах с още по-ускорени темпове да привиквам към живота в Енсъстър стейбъл. Щом човек като виделия и патил пътешественик се беше примирил, защо да не се примиря и аз? Пък и уибробските обитатели на конюшнята ми станаха някак по-мили. Наистина аз виждах вече в тяхно лице просто модифицирани йеху, но вместо да ме отблъсне, този факт още повече ме сближи с тях и за разлика от капитана, който не ги и поглеждаше, аз се сприятелих с мнозина. Лина от своя страна свикна да спи на ръжена слама, да се къпе, вместо в баня, под дъждовните капки и да бъбри на припек с уибробките от съседните конюшни. Ние бяхме почти щастливи.

Какво ни липсваше в същност? Имахме си топла и удобна ясла, всекидневен зоб, обзаведохме се с приятели… Наистина Енсъстър стейбъл беше ограден с бодлива тел и с непристъпни планини — но пък къде в света може да се намери място без огради? Нима тялото ни не е оградено от кожа, от която не можем да излезем и при най-добро желание? Нима жилищата ни не са оградени от стени, улиците — от жилища, градовете — от закони за местожителство, държавите — от граници и бариери, Земното кълбо — от студено космическо пространство? Нима без огради човекът е човек? Към тях той привиква още от пластмасовата бебешка количка, в която го разхожда майка му, и това вече го подготвя за последната, също толкова тясна ограда от чамови дъски. И само глупците се опитват да прескачат оградите — било, за да посетят жената на съседа, било, за да се издигнат в обществото или да предприемат околосветско пътешествие… Всуе, разбира се, понеже човек не може да бъде свободен от себе си.

Този научен подход към проблема за свободата вина ги ми е осигурявал едно душевно равновесие, на което моите приятели са ми завиждали. И аз бях много изненадан, когато една нощ, беше вече към пролетта на 1973 година, ме събуди някакво странно безпокойство. По лицето ми се разхождаха конски мухи, но не те ме събудиха. С тях също бях свикнал и дори ми доставяше удоволствие да пълзят по мене. Като осъзнах това, аз си помислих, че ако хвърлят човека на гладни лъвове и те, вместо да го изядат наведнъж, почнат да си късат всеки ден по един бифтек а л’англе от бута му, то той, човекът, и с това ще свикне…

Скочих от сламата и изтичах навън. Дорде се разхождах под звездното уибробско небе и вдишвах пролетния аромат на уибробския тор, аз взех решение час по-скоро да се махна оттук и да се завърна в отечеството си. А, ще имат да вземат конските мухи и лъвовете! По дяволите оградите — поне тези, които можем да прескочим! С такива работи човек не бива да се шегува, ако не желае да се уибробизира окончателно и безвъзвратно.

Избърсах си потта и се върнах в яслата при Лина. Тя също се развълнува от моята идея. Аз й развих мисълта, че бихме могли да се доберем някак до Лахривър и със същия сал, с който бяхме дошли от океана, да се върнем в океана. Или да откраднем един полицейски вездеход при някоя инспекция в Енсъстър стейбъл.

— А, не — запъна се неочаквано Лина. — Нито по вода, нито по въздух. Стига ми толкова. Осигури ми ти сухопътно бягство.

— Но ние сме оградени от океан — казах аз и добавих патетично: — Нима не е по-достойно да паднем втори път в океана и да ни изядат рибите, отколкото да умрем в този мръсен обор?

За съжаление перспективата за една героична смърт в името на свободата и отечеството не можа да съблазни жена ми. Нейният патриотизъм стигаше само за сухопътно бягство.

Това ме накара да се замисля. Вярно беше, че е рисковано. Един живот, както и да е, можеше да се прежали, но аз си спомних и друго — тоя дяволски подвижен материк! Как ще знаеш накъде да вървиш, ако не знаеш къде се намираш? Я стигнеш някой бряг, я не… Пък и какво ти гарантира, че след всички мъки и усилия тоя проклет материк няма пак да се изпречи на пътя ти? Плаваш, плаваш или летиш, летиш и на края — бам — отново в Уибробия! Или в Бробдингуйя, което е все същото. Не, благодаря…

Трябваше да се посъветвам с някой по-умен от мене. Отидох при старейшината на нашата конюшня мистър Аймсори Плийз. Бившият академик бе турил на носа си дебелите очила и с косъм от опашка, вдянат в една губерка, кърпеше своята мантия. Той ме изслуша учтиво и каза:

— Странни хора сте вие, хората… Какво представлява живото вещество, към което ние с вас принадлежим, освен система от йерархично изградени управляващи системи, които приемат информация, кодират я и си изработват запазващи реакции? Какво ви пречи да си обменяте веществата и да отстранявате ентропията и тук, в нашия Енсъстър стейбъл?

— Мистър Аймсори — казах аз, колкото е възможно по-академично. — Пречи ми миризмата. Пречи ми конюшнята. Пречи ми телената ограда. Всичко ми пречи, с извинение… Предпочитам да съм коацерватна каяка в моето отечество, отколкото система от управляващи системи тук.

— Уининиме Преблаги — повиши глас мистър Аймсори. — Та вие ще наскърбите Техни Превъзходителства, без да помислите за здравето им! Техни Превъзходителства учат, че духът трябва да се закалява в изпитанията или поне в Енсъстър стейбъл. Техни Превъзходителства вън от това казват, че…

— А бре, нашенец — почти изревах аз, като забравих в тоя миг, че разговарям с уибробец. — Не ви ли е писнало вече от тия Превъзходителства? Не са ли ви дошли до гушата? Не ви ли се повръща?

— Техни Превъзходителства учат — отвърна мистър Аймсори, — че от тях никога не бива да ни се повръща. Нито да ни писва.

Случаят беше безнадежден. Станах и побягнах.

— Ай’м сори — викна след мене мистър Аймсори. — Извинете, плийз, върнете се.

Но аз не се върнах. Реших, че само човек може да разбере човека. Вечерта, когато конюшнята заспа, влязох в яслата на капитан Лемюел. Той държеше в ръка една кратунка и си тананикаше песничка за едно пени, което някога си неговият татко му дал да си купи чипс. Той даже не ме изслуша докрай.

— Диа ми, вие с всичкия ли сте? — беше неговият отговор.

Казах, че предполагам това, но той не се трогна. Тогава добавих, че единствената ми надежда е в него, в неговата мъдрост и мореплавателски опит. Той ме погледна по-благосклонно. Аз се окуражих и намекнах, че заедно с нас и той би могъл да се махне от тази проклета Уибробия.

— Мистър Драгойефф — отвърна той, като си дирижираше с кратунката. — Ако имах желание да направя такава глупост, отдавна да съм в Англия.

— Нима можете? — Аз настръхнах обнадежден и дори хванах с две ръце празния му ръкав. — Знаете ли някакво средство да се избяга оттук?

— Когато човек иска нещо, средства се намират — отвърна той уклончиво. — Но за какъв дявол ми е да се връщам? Е, мистър Драгойефф, не очаквах това от вас… Та те няма да ме изтърват този път. Те ще ме изгорят заедно с книгата ми… Това ли искате?

Очевидно беше, че мистър Лемюел борави с понятия отпреди два века и нещо. Обясних му, че сега никъде по света не изгарят живи хора, освен ако се случи някой някъде да хвърли напалм, а книги пък съвсем не се горят, освен в Чили, в Китай и на още няколко места по света, дето властта държат хунтите.

— Хуните ли? — удиви се мистър Лемюел. — Че те пак ли са се появили?

Разправих му подробно какво нещо е хунта и какви видове хунти има по света, като допълних, че Англия не принадлежи към тях. Последното обстоятелство съвсем го смая. То събуди в душата му стари спомени и нов интерес към загубеното отечество.

Той ме обсипа с въпроси. Първият от тях беше кой крал кралува понастоящем в Англия. Казах му откровено, че не си спомням, понеже в Англия сега кралете кралуват, но не управляват.

— А коя партия е на власт, вигите или торите?

— Извинете, мистър Лемюел, но за такива партии не съм чувал. Сега в Англия има две партии — лейбъристи и консерватори.

— Проклетите партии — въздъхна мистър Лемюел. — Вечно си сменят названията.

След това трябваше да му отговарям и на такива въпроси като: как поминуват джентълмените от Сити и Уест енд; дали за министри назначават все още бивши лакеи на лендлордовете; много ли крадат депутатите от двете камари; дали лорд-канцлерът все така седи върху чувал, пълен с непрана вълна; все още ли се пие много бира в Англия и как влияе това върху половите възможности на англичаните; има ли още морски пирати и как ги използват за държавни цели и пр. Малко по-късно, докато се чудех какво да му отговоря, той попита: върви ли добре търговията с негри; дали немските курфюрства и херцогства са се обединили; съществува ли Русия; как е папата със здравето; французите говорят ли все така френски; усмихват ли се дипломатите, дали е високо нивото на шпионажа между държавите; дали са се цивилизовали най-сетне диваците и пр., и т.н.

На всички тези въпроси аз му отговорих с оглед на това, да го спечеля за нашата бегълска кауза. Съобщих му, че джентълмените от Сити и Уест енд не живеят толкова добре, колкото всички бихме желали, но че, слава богу, не гладуват, тъй като за тях се грижи цялата английска нация; че за министри сега се назначават не лакеи на лендлордове, понеже такива почти няма, а лакеи на бизнесмените, понеже такива има в изобилие; че лорд-канцлерът седи върху празен чувал, защото върху пълен, реципрочно, седят американските сенатори, но и че тази работа ще е ден до пладне, понеже вълнодайните овце са се нещо размърдали и като че не щат да пасат…

Мистър Лемюел също се размърда и лицето му светна. А когато му съобщих, че бирата наистина не е най-подходящо питие за мъжете на една империя, но че в замяна на това търговия с негри вече няма, че функциите на морските пирати са поети успешно от бойните флоти на някои държави, а немските херцогства и курфюрства благодарение на усилията на хитлеристите отново са разединени — старият пътешественик едва не рипна от вълнение.

Аз обаче сметнах това за недостатъчно. Успокоих го относно здравето на папата и го информирах, че конклавът на Негово Светейшество се готви да реабилитира Галилей, а може би дори и Джордано Ноланеца, при условие, разбира се, че това не би хвърлило и най-малка сянка върху непогрешимостта на Светата църква. Казах му още, че Русия си е целичка и дори е доста пораснала. Що се отнася до бившите диваци, населяващи Африка, Азия и прочее, аз го уверих с голям възторг, че те вече са се напълно цивилизовали, безспорно доказателство за което са многобройните преврати и масови кланета в техните почти независими държави.

На останалите Лемюелови запитвания аз се задоволих да кимна в положителен смисъл. Той обаче ми зададе още един въпрос, който ме постави в цайтнот: попита дали при международни спорове играе някаква роля юмручното право?

Отговорих му, че Хартата на Обединените нации изключва това право от употреба — освен в случаите, когато от него се ползват едноюмручни държави. Повече от четвърт век, казах аз, светът живее в мир и съгласие и този мир в никаква степен не е смутен от малките несъгласия в Корея, Виетнам, Алжир, Лаос, Камбоджа, Куба, Пакистан, Конго, Биафра, Ирландия, Ангола, Абисиния и други, нито от дребните недоразумения в Судан, ЮАР, Кипър, Чили, Индонезия, Близкия изток и т.н.

Бях доста учуден и наскърбен, когато след моите толкова благонамерени обяснения капитанът почна да се чеше дори там, дето не го сърбеше, и промърмори няколко неприлични приказки.

— Капитане — хвърлих аз последния си коз, — не ви ли е омръзнала най-сетне тази ясла? Какво толкова ви задържа тук?

— Спомените — рече меланхолично мистър Лемюел — Спомените за моите мили уининими.

— Ами че така кажете… Коне по света колкото щете, честна дума. В Африка и досега пасат на свобода едни много красиви шарени кончета, недокоснати от човешка ръка и съвършено невинни.

— Наистина ли? — рече капитанът и светлосиньото му око заблестя от надежда.

— Уверявам ви. Пък и не ви ли е любопитно след два и половина века изгнание да се срещнете с човешкия свят? Има какво да се види, капитане.

Старецът се изсекна продължително, взе си бастуна и без да каже дума, се отдалечи. Аз бях отчаян.

Два дена по-късно той сам дойде в нашата ясла и каза:

— Любопитно ми е. Реших. Тръгваме.

В същия стил би се изразил и самият Юлий Цезар. Но да се каже „тръгваме“ беше, естествено, по-лесно, отколкото да тръгнем. Аз веднага изложих моите планове и съображения, ала мистър Лемюел ги отхвърли като смешни и абсурдни: планините наоколо били абсолютно непреодолими, пък и да бихме ги прескочили по някакво чудо, уибробската полиция, както бяхме безгриви и безопашати, щяла да ни залови, преди да си избършем потта от челото. Освен това да се преплува със сал океана не било толкова лесна работа.

Трябваше да се съглася с доводите на стария мореплавател. Лина сияеше, а аз бях ядосан, както винаги, когато тя сияе. Още повече, че тя предложи един много по-прост и по-приемлив план: да прокопаем тунел под планините, а след това и под океана и така по суша да се доберем до Европа. Капитанът намери идеята за оригинална сама по себе си.

— Мистър Лемюел — припомних си аз, — преди два дена вие намекнахте, че когато човек иска нещо, средства се намират. Имахте ли пред вид нещо конкретно?

— Имах — изпъшка капитанът и ме погледна жално. — Имах, но какво беше то, дявол да го вземе? Проклетата склероза! Както виждате, тя мори и безсмъртните като мене, гот дем! Екскюз ми, мадам…

Нямаше как. Трябваше да чакаме паметта на мистър Лемюел да проработи. Той беше съкрушен, а аз по цели дни ходех из Енсъстър стейбъл и не можех да си намеря място. Знаете какво става, когато човек се навие за нещо. Веднъж в България ми се случи да се навия за една екскурзия до Елтепе, и то в предварително определен ден. Беше зима, падна сняг. Родопите потънаха в преспи. Тръгнах сутринта рано, а привечер ме прибраха горски работници и едва ме разтопиха в хижата си. Един от тях намекна деликатно, че само голям шашкънин може да тръгне в такова време. Но на другия ден аз продължих към Елтепе и го стигнах. После три месеца лежах от пневмония…

Капитан Лемюел продължаваше да си напряга паметта, но това не ни помогна. Помогна ни една случайност. Веднъж, към средата на април, аз лежах в сянката на нашата конюшня и слушах как на покрива й чирика едно случайно оцеляло уибробско птиче. Също така случайно чирикането породи в мозъка ми представата за криле, за птичи полет и оттам — за птицата Рух. И аз си спомних как някога капитанът бе напуснал страната Бробдингнег… Изревах „ура“ и хукнах да го търся. Когато му казах какво ми е хрумнало, той се плесна по челото:

— Сили небесни! Гръм, мълния и киша! Да ме вземат мътните! Да ме обесят на рея с краката нагоре! Да не лизна никога уиски!

— Капитане, какво ви стана? — попитах го разтревожен.

— Ами че това е, което исках да си спомня.

Същата нощ, докато Лина спеше, ние седнахме в неговата ясла с по една кратунка в ръцете и на сутринта планът ни беше готов. За да запазим тайната си от конюшнята, от Енсъстър стейбъл и от цяла Уибробия, ние си дадохме клетва да я разкрием на Лина в самото навечерие на бягството.

Подготовката трябваше да извършим нощно време. Заловихме се за работа мъжки. Първата нощ огледахме близкото подножие на Черната скална верига, на две мили от Енсъстър стейбъл, и си избрахме за нашата цел една малка джунгличка от половин хектар, дето можехме да работим необезпокоявани. В джунгличката растяха всички видове дървета, но ние се спряхме на ливанския кедър като най-подходящ за нас материал: кедърът е дърво, богато на смола, тоест непромокаемо, а нашето бъдещо съоръжение се нуждаеше най-вече от непромокаемост.

За няколко седмици ние с капитана разчистихме една работна площадка от около половин декар и отсякохме три грамадни кедъра. Направихме това с помощта на една брадва, която откраднахме от ремонтната работилница на нашия стоконюшник. Добра работа ни свършиха и наглите джобни ножчета. От същата работилница задигнахме и пирони с различни размери. После направихме нарези по кората на няколко кедрови дървета и събрахме двайсет пинти първокачествена смола.

Строителният материал беше готов. Оставаше да превърнем кедрите в дъски и бичмета и да изградим след това нашето спасително съоръжение. А разполагахме само с една брадва и две ножчета. Сами можете да си представите колко труд, усилия и изобретателност ни струваше тази работа. Започнахме я в края на април и я завършихме, в общи линии, към края на август.

Най-сетне на 20 септември 1973 година нашето съоръжение беше готово и ние с капитана дълго му се любувахме на лунна светлина. То беше нещо средно между барака, кокошарник и Ноев ковчег, а най-точно — дървен сандък за трима човека, добре скован и насмолен. Сандъкът беше широк около дванадесет фута, колкото е бил и Лемюеловия при напускането на Бробдингнег, и беше висок пет фута. Вътре в него имаше три хамака, изплетени от лиани и окачени на тавана му, масичка за ядене и три двукраки столчета, заковани в пода. Прозорчето и вратата старият пътешественик ги измайстори така, че се затваряха почти херметически. В предната част на сандъка бяхме пробили дупка и в нея бяхме пъхнали дълъг липов прът, лек и здрав. Двете трети от пръта се намираха в сандъка, а една трета стърчеше отвън и той можеше да се движи свободно по всички посоки: това беше в същност една проста, но ефикасна система за управление, за която ще стане дума по-късно. Върху покрива на сандъка, точно по средата му, бяхме завинтили една голяма желязна халка; направи ни я ковачът на ремонтната работилница, когото излъгахме, че ще послужи за огърлица на Лина.

Набавихме си и провизии. Аз отмъкнах един чувал ечемик от запасите на нашата конюшня, а мистър Лемюел, като се разтича из джунгличката, само за десет минути домъкна четиринадесет едри заека, уловени за ушите. Той ги одра, наряза ги на тънки филийки и ги тури да съхнат на слънце. Един от зайците оставихме жив и го привързахме за външния край на нашата система за управление, т.е. на пръта.

Следващата нощ ние събудихме Лина и я заведохме в джунгличката да й покажем нашето творение. За предназначението му отначало не й казахме нищо. Тя огледа сандъка и рече, че идеята ни била прекрасна: една малка вила ни била много необходима и това било гениално хрумване, на което аз едва ли съм бил способен. Тя благодари на мистър Лемюел. Когато обаче той не се сдържа и й разкри, че това не е вила, а летателен и евентуално плавателен съд, тя се ограничи с една-единствена забележка:

— Идиоти!

От тая нощ на главата ми се стовариха безконечни семейни разправии. Лина не искаше да повярва, че съм се измъквал от семейната ни ясла нощем в течение на цели месеци само за да скова този „нещастен сандък“, и започна да гледа с подозрение всяка уибробка, която се приближаваше до милостта ми на по-малко от пет крачки. Тя се кълнеше освен това, че никаква сила не ще я застави да се присъедини към нашето предприятие на „изкуфели самоубийци“.

Едно нещастие не идва никога само. През следващите дни, вместо да си използвам енергията за преодоляването на Лина, аз трябваше да преодолявам и самия мистър Лемюел. По неизвестни причини той беше охладнял към нашето предприятие и дори избягваше да говори за него. Молих го и тъй, и инак да ми обясни поведението си и най-сетне той изплю камъчето:

— А какво ни гарантира, че птицата Рух ще захапе нашата халка?

— Но нали в Бробдингнег една нейна посестрима е захапала халката? — опитах се аз да го окуража.

— Е, да — отвърна той с ужасяващо безразличие. — Но каква е гаранцията, че тази тук ще се появи и ще забележи при това нашия сандък?

Наистина през последните десет месеца Рух се беше появила само два пъти и дори не бе се спуснала над Енсъстър стейбъл. Но нима това можеше да разколебае такъв изпитан въздухо- и мореплавател като мистър Лемюел?

— Ю си, мистър Драгойефф — каза ми той на 29 септември, като мигаше невротично с окото си. — Аз размислих и стигнах до заключението, че орелът, който на времето ме изнесе така благополучно от Бробдингнег, е бил шизофреник. Защото — коя нормална птица ще вземе да захапва желязна халка? За какъв дявол й е желязото? Напразно се бъхтехме, приятелю. Онова мое избавление беше чиста случайност. Да, да, чиста случайност.

Старият инвалид беше прав, разбира се. Но той не знаеше колко напред е отишла съвременната наука. Неговите думи тутакси родиха в главата ми още една блестяща идея.

— Е, добре — казах аз. — Във ваше време, капитане, всичко е било случайност. В наше обаче всичко е желязна необходимост… Нали човек затова опознава природата, за да си служи с нея, както си служи с ножа и вилицата? Аз съм зоолог, мистър Лемюел, и познавам хищните птици, както вие познавате кралете и депутатите. Защо да не използваме науката за нашата цел?

— Не ви разбирам — каза хладно мистър Лемюел, но аз видях, че бе заинтригуван.

— Много просто. Ще убием още два-три заека, ще ги завържем на халката на нашия сандък и ще ги оставим да се вмиришат, както следва. Кой хищник, питам ви, би останал равнодушен към миризмата на мърша?

— О! — можа да каже само мистър Лемюел.

До вечерта той хвана още три заека, тегли им ножа и ние ги привързахме здраво за халката. Скоро от тях се разнесе такава воня, че не само Рух със своето мощно обоняние, но и най-обикновен нашенски гарван би я надушил от километри. Всички обитатели на Енсъстър стейбъл се спогледаха недоумяващо и си туриха марлени превръзки на носовете.

Трябваше да следим зорко да не би птицата Рух да се появи внезапно и да отнесе нашия сандък, преди ние да сме се настанили вътре. Уредихме дежурство: един от нас винаги стоеше до оградата от бодлива тел и не спущаше очи от небето над Черната скална верига. Разбира се, главната част на вахтата пое мистър Лемюел, понеже не се нуждаеше от сън и храна. Аз бях задължен само да пълня всеки ден неговото десетпинтово шише от дъбовата бъчвичка с уиски, заровена на едно потайно място извън оградата. Чувствувах се горд, че старият пътешественик ми бе открил и тази си тайна.

Що се отнася до жена ми, ние с капитана се държахме тъй, като че тя не съществуваше. Това й подействува по-силно от всякакви доводи и кандърдисвания. Тя веднага заподозря, че цялото бягство се организира с единствената цел да се отърва от нея, и ми заяви категорично хич да не храня глупави илюзии, понеже тази работа не била толкова лесна, колкото си я представям: тя била решила да дойде с нас и дори с риск на живота си да осуети моите безсрамни намерения. Така бе отстранена и последната пречка. Да, но къде беше птицата Рух?