Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (20)

Епилог

Завършвам историята на моя живот за периода от годината на раждането ми — 1894 до 1926, годината, когато тридесет и една годишен се ожених. Вече бях започнал работа в Масачузетския технологически институт и до днес не съм го напуснал.

Настоящата книга, като изключим хората, имали продължителен контакт с мен и работата ми, ще представлява интерес за онези, които искат да знаят какво е необикновеното в моята кариера. Ще има и такива, които ще я прочетат, тласкани от любопитство да разберат що за чудо на природата съм и какво мисля за себе си. Някои пък ще искат да открият образци, които да приложат при обучението на собствените си деца или към способни деца, за чието образование се грижат. Те с право ще ми зададат няколко сериозни въпроса: Дали кариерата ми на вундеркинд ми е донесла полза, или вреда? Бих ли изживял живота си по същия начин, ако можех да го изживея повторно? Направил ли съм поне опит да отгледам децата си по същия начин?

Човек лесно задава въпроси, но понякога много по-трудно намира отговорите им; факт е, че имаш само един живот и ако решиш да правиш някакъв опит за оценка през това време, трудно можеш да бъдеш безпристрастен съдник. Теоретически е лесно да проведеш експеримент за изграждане на едно същество по образ и подобие на друго, но за да изведеш опита до самия му край, се предполага, че през цялото време трябва да си абсолютно безразличен към емоциите и щастието на този индивид. Моят баща не беше безчувствен тиранин. Той беше всичко друго освен студен човек и бе абсолютно убеден, че прави всичко, което е по силите му, за да успея. Ето защо отговорът на подобни въпроси би бил по-скоро предположение, отколкото точна и аргументирана присъда на учен.

Опитал съм се да не направя от книгата си своего рода cri du coeur^[1]. Независимо от това обаче за всеки читател ще стане ясно, че детството ми съвсем не е минало в песни и игри. В онези години не можех да преценя колко напрегнати са заниманията ми под деспотичното, макар продиктувано от искрена обич, ръководство на татко, който сигурно не си даваше сметка, че стига до жестокост. Наследил раздразнителността на Лео Винер, бях подложен на възпитание, което само засили тази черта под влияние на неговата избухливост. По природа бях тромав както в отношенията си с другите, така и физически; а начинът, по който се отнасяха у дома с мен, не само че не ми помогна да се отърся от несръчността, но дори я засили. Нещо повече, непрекъснато изтъкваха недостатъците ми и ми поставяха все по-големи изисквания. В резултат у мен твърдо се загнезди чувството, че съм нещо много по-различно от останалите и страшно трудно беше да повярвам, че изобщо нещо ще излезе от мен.

Без съмнение развивах се преждевременно и бях надарен с ненаситна любознателност, която ме караше от съвсем малък жадно да чета. Ето защо въпросът: какво да се прави с мен, не можеше да се отлага до безкрай. Самият аз съм срещал редица способни хора, които поради лекотата, с която усвояват прочетеното, са изпуснали момента още като деца да си изработят дисциплинираност в работата, а няма такава дарба на света, която да замести дисциплината. От баща си получих, макар в извънредно неестествени пропорции, дисциплината и навиците за работа. Алгебрата и геометрията усвоих на толкова млада възраст, че те станаха моя втора природа. Латинският, гръцкият и английският бяха натикани в главата ми като книги в библиотека. Когато и да поисках, можех да си послужа с тях. Тези наистина значителни придобивки овладях във възраст, когато повечето момчета едва навлизат в областта на познанието. А истинските ми творчески възможности се разгърнаха, когато останалите младежи се запознаваха с „а“, „б“-то на своите професии.

Като добавка към всичко останало имах щастието да расна под грижите на един велик мъж и ежедневно да бъда свидетел на чудесните му способности. Тук не става въпрос за семейна гордост или за синовна обич. Повече от тридесет години от живота си съм бил човек на науката и чудесно познавам интелектуалната издръжливост на онези, с които съм поддържал контакт. В работата на татко му пречеха единствено внезапните полети на фантазията, които не успяваше да подкрепи с необходимата логика. Да бъдеш пионер в област, която изисква извънредно строга вътрешна дисциплина, каквато е езикознанието, значи да поемеш голям риск. Татко работеше самостоятелно, беше ентусиаст, започнал кариерата си на езиковед, след като е имал някакъв начален опит в съвсем друга област. Това правеше недостатъците му почти неизбежни; и въпреки всичко мястото му в езикознанието може да се сравни с това на Йесперсен; що се отнася до предвижданията му за основните насоки на бъдещото езикознание, те съвпадат с идеите, развивани от съвременните езиковеди, според които в цялостната културна история на даден език има повече приемственост, отколкото във фонетичното и граматичното му развитие поотделно. В наши дни и фонетиката, и семантиката стигнаха много по-близо до идеите на баща ми, отколкото до тези на повечето му съвременници.

Може на пръв поглед работата с баща ми да изглежда като поредица от стълкновения, а и наистина те не бяха малко. Той бе чувствителен човек и винаги долавяше липсата на признание, което смяташе, че му се дължи. Искаше от мен да бъда не само негов ученик, но и приятелски настроен събеседник, а може би дори и негов последовател. Изпълнението на всички тези задачи е невъзможно дори и за един зрял лингвист, да не говорим пък за неузряло още момче като мен. Когато изказвах някои съмнения във връзка с неговите идеи, а аз искрено се съмнявах в някои от тях, веднага бях наричан дръзко, неблагодарно дете. И в същото време чудесно разбирах терзанията на татко и каква голяма нужда имаше той от одобрение, макар добре да знаеше, че само в една четвърт от работата си можеше да очаква подкрепа. Ето защо в моя гняв на самозащита и отрицание винаги имаше и голяма доза състрадание.

Татко бе разочарован, че трудът му не получи признанието, което и той, пък и аз съзнавахме, че е твърде рано да дойде, тъй като езикознанието не бе достигнало онази степен на развитие като наука, та да оцени значимостта им. Той за нищо на света не може да се нарече неудачник, а и самият не се смяташе за такъв, нито що се отнася до научния му принос, нито в изкачването по стълбицата на академичната йерархия. Достигна поста пълноправен професор в Харвард и без съмнение бе високо ценен като филолог и лингвист с изключителни дарби. Убеден съм, че между колегите му имаше хора, които съзнаваха колко революционни са неговите идеи. Не смятам обаче, че въпреки уважението, с което винаги се е отнасял към колегите си от Харвард, той ги смяташе за големи учени, способни да оценят реалната стойност на труда му. Преди Германия да го отритне и той да й обърне гръб, сърцето му бе отворено изцяло натам, но затворената система на немския лингвистичен свят в онази епоха не пожела да му даде заслужено признание. И дори след разрива му с всичко немско, мисля, че някъде дълбоко в себе си бе насочил поглед към Европа и тайно мечтаеше като по чудо, пред него да се появи гълъб с маслинено клонче в човката. Не вярвам да се е надявал някога, освен в сънищата си, че нещата ще стигнат до днешното състояние, когато повечето от европейските умове са концентрирани в Америка, а на неговите идеи се гледа не като на приумици на някакъв чудак, а напротив, възприемат ги и ги ценят.

И все пак перспективата, че успехът го чака петнадесет години след смъртта му, трудно можеше да облекчи трагичността на положението му. А няма нищо чудно в това, човек, радващ се на почитта и уважението в един голям университет, да бъде трагична фигура. Такъв бе случаят с баща ми и трябва да се признае, че майка ми прекрасно се справи с трудната задача, с която се бе нагърбила: да свърже живота си с блестящ и изключителен мъж, когото умело да доведе до почетното място, което той в крайна сметка зае. Успехът бе голям и татко го знаеше. Той обаче мечтаеше да бъде Прометей, който носи на хората факела на познанието, и в собствените си очи страдаше като истински Прометей.

От него научих какви са качествата, които трябва да притежава истинският учен, и каква степен мъжественост, преданост и честност изисква научната кариера. Разбрах, че науката е призвание и свещенодействие, а не занаят. Научих се да ненавиждам всеки блъф и претенции за образованост, но в същото време да не се захващам с всеки проблем, който ми се струва, че бих могъл да разреша. Човек заплаща за тези неща голяма цена и нека онзи, който няма моралните и физическите сили да издържи да не се захваща с подобни дейности. Това е цена, която не е по силите на слаб човек, защото тя може и да убива. Като момче бях надарен не само с известни умствени способности, но и с физическа устойчивост, която именно ми помогна да издържа и понеса раните от спартанското възпитание. Преди да си помисля дори да подложа някое дете, момче или момиче на подобен режим, трябва да съм абсолютно убеден не само в неговата интелигентност, но и във физическата му, душевна и морална устойчивост.

Дори устойчивостта да е налице, необходимо е да знаеш в какво точно да обучаваш детето. Не забелязах у собствените си деца необходимите данни, за да ги подложа на подобно ярко специализирано образование. Честно си признавам, че не бих знаел какво да правя, ако бях принуден да разреша проблемите, които са стоели пред баща ми.

Да се сведе обаче интересът към достигнатото от мен равнище само до онази част, в която баща ми е взел дейно участие, това значи да не се разбере основната цел на книгата. С получаването на докторска титла в Харвард завърших официалното си образование, което всеки един американски младеж може да получи, ако има намерение да се занимава с наука. Но нито възрастта ми отговаряше, нито бях достигнал необходимата морална зрелост, та да заема полагащото ми се място в света на науката и да започна да си печеля хляба. За мен е от голямо значение да разкажа не само как съм се чувствувал по време на ограничения живот на вундеркинд, но как успях да се отърся от тази ограниченост и да вляза в някаква подходяща и приемлива норма. Защото по моему този проблем е също толкова важен, колкото и отклонението от общата норма, каквото е преждевременното развитие.

Преди да заема истинското си място като зрял учен, бе необходимо значителна част от условията, които до голяма степен ме правеха обект на внимание, да се заместят с жизнен опит, необходим за всяко момче, ненавършило двадесет години. Трябваше да се науча да работя далеч от властния си баща и сам да уреждам отношенията си с хората, за които моето преждевременно развитие не значеше абсолютно нищо. Трябваше да стана достатъчно компетентен преподавател и да науча правата и задълженията си в тази област. Трябваше да изцапам ръцете си в промишлена лаборатория и да позная задоволството от свършената работа като член на група сериозно работещи мъже. Трябваше да се науча да разбирам, че писането, с което човек си печели хляба, не е въпрос на настроение, а на дисциплиниран всекидневен труд в продължение на много часове. Необходимо бе сам да стигна до заключението, че математиката борави с реални числа и мерки, които се откриват чрез наблюдение, и че резултатите са обект на критична преценка за тяхната точност и приложимост. И тъй като възмъжах, във военно време трябваше да опитам на собствения си гръб какво значи да си, ако не воин на фронта, то поне войник.

В жизнения път на всеки среден учен много от тези уроци се усвояват в младежка възраст, след което следва периодът на двадесетте години, когато се прави бърз напредък, какъвто направих и аз, но далеч по-млад. Това е естественият път и има какво да се каже за него. Страхувам се обаче да изкажа категорично мнение дали той е по-добър от точно обратния, мой път. От една страна, се явяват трудности в социалната адаптация, които дори закъснялата ми професионална кариера не можа да премахне. От друга, в периода на натрупване всестранен жизнен опит очите ми вече бяха отворени и можех да класифицирам и организирам в отделни принципи разнообразната информация, която получавах. Може да прозвучи като самохвалство, но уверено заявявам, че нито една от тези на пръв поглед „безцелно прекарани години“ в търсене на своето „аз“ не отидоха напразно и всяка от тях намери своето място, когато се заех със сериозна, целенасочена работа.

Погледнато през погледа на сегашните ни съвременници, бях захвърлил бляскавия ореол на популярността, с който обикновено се свързва съдбата на всеки вундеркинд, и се бях потопил в сумрака на относителния неуспех. Струва ми се, че подобно тълкуване на кариерата ми, което вероятно може да се направи именно за времето, когато постъпих в Масачузетския технологически институт, не отговаря на истината. Бях избрал за обект на по-нататъшните си изследвания изучаването на пътищата за комуникация и техните средства. Лингвистичната и езиковедската страна на тази област усвоих от баща ми, инженерно-техническата — от чиракуването ми в лабораториите на Дженеръл Електрик и работата на изчислител на опитния военен полигон в Абърдийн. Подготовката, която бях получил в Кеймбридж и Гьотинген, ми помогна да се справя с математическата страна на проблемите, а времето, прекарано като сътрудник на енциклопедията и на бостънския „Хералд“, ме беше научило да давам литературен израз на мислите си. Дори изгнанието ми в университета в Мейн, което бе за мен истинско наказание, се оказа много полезно и създаде у мен онази дисциплина, на която човек неизбежно се научава, щом трябва да печели хляба си като преподавател и чувствува необходимост да извърши грешките в живота си по-рано, когато те все още не са фатални.

Цялата тази поредица от занимания съвсем не е резултат от някакъв предварителен план на баща ми. Човек, който има влечение към работа в разни клонове на науката, трябва да е готов да съзре своите идеи навсякъде, където ги има, и да ги прилага, когато е възможно. Голямото преимущество на вундеркинда в науката — ако изобщо има такова преимущество и е успял да се измъкне от него без сериозна травма — е, че той има възможност да почерпи от богатството в най-различни области на познанието, преди да се посвети изцяло на една или друга от тези области. Преждевременно развито дете е бил Лайбниц и образованието му на вундеркинд е много подходящо именно за проблемите, с които той се е занимавал. Ученият трябва да запомня, трябва да мисли и да прави връзка между нещата. В основата си тези принципи не са се променили твърде много от факта, че науката се е разраснала до такава степен, че в днешно време ученият е принуден да бъде поне половин Лайбниц. Сега ролята на учените е дори по-важна, отколкото е била по времето на Лайбниц и изпълнението макар и само на една част от нея е много по-наложително и най-важното, предизвикано е от практиката.

Преценката ми за изминалите години е преценка на човек с известен жизнен опит. Рано започнах да се развивам, но като вече зряла личност не се проявих, докато не прехвърлих средата на двайсетте години. Поставен бях пред не едно изпитание и извървях не една погрешна пътека в лабиринта на живота. И въпреки всичко дълбоко се съмнявам, че целенасочена, безпрепятствена кариера би била по-полезна за мен. Не смятам, че един учен е станал пълноценен творец, докато не свикне да извлича полза от грешките и неуспехите си и не се научи да намира и импровизира нови идеи в проблеми, с които се е захванал на късмет, без много ясна предварителна цел. Човекът, който никога не греши, не познава големите плюсове на неуспеха. Интелектуалното постижение включва предвидени рискове, а в много случаи и непредвидени; едно обаче е ясно: който не дръзва да опита той никога не печели.

А ето какво искам да кажа на всички, които се грижат за организацията на работата в научните институти и в университетите. Тяхна е задачата да преценяват кои са способните и обещаващи момчета и момичета и от това, каква ще бъде тяхната присъда, много често зависи съдбата на младите хора. Младежите, които ще са обект на вниманието им, не бива да работят в област с вече установени критерии на изява. Научните изследвания са до голяма степен хазарт, при който разплащането никога не става веднага. Творчеството не може да се прави по график, а Клио^[2] не бърза да награждава.

Що се отнася до проблемите на ранната ми младост, свързани с факта на еврейския ми произход, те с времето отзвучаха. В лицето на съпругата ми открих човек, който прояви искрено разбиране и съчувствие и много ми помогна да повярвам в правилността на възприетото от мен поведение към проблемите на малцинствата, към едно от които принадлежа самият аз. Още повече че, макар от време на време да се проявят вълни на антисемитизъм, те вече не представляват такъв сериозен проблем не само в средите, в които аз се движех, но и в цялата страна. А Масачузетският технологически институт бе последното място, където това имаше някакво значение.

Очевидното намаляване на вниманието към антисемитизма е резултат на голям брой фактори. Позорът на Хитлеровото поведение към евреите се вряза дълбоко в духа на повечето американци и вече на подобни недостойни за човешкия род извращения не се гледа с добро око. Още повече че в Съединените щати се родиха нови поколения не само от еврейската, но и от всички други емигрантски групи, които израснаха и се възпитаха в духа на обичаите на Америка, говорят чист американски, и дори с облеклото си не се отличават от останалите американци със странната смесица от национални и модерни дрехи. Борбата за еманципация на хората от гетото няма значение за онези, за които е история. И въпреки всичко тази борба не е приключила окончателно и ще продължава да се води.

Проблемът за социалната адаптация след толкова много години за човек, преживял превратностите на един близо петдесет и осем годишен живот, е загубил предишната си острота. Ранният ми старт в света на възрастните не ми попречи да започна сериозната си творческа работа сравнително късно, но затова пък ми помогна да пристъпя към нея с много висока подготовка. И фактически увеличи значително периода на продуктивност.

Не мога да кажа, че се чувствувам ощетен от „отнетото детство“. Със сигурност обаче мога да заявя, че трудно бих постигнал сегашното си равновесие без проникнатите от обич и разбиране съвети и критика на моята съпруга. И сега с течение на времето установявам, че както в моето съзнание, така и в съзнанието на заобикалящите ме мисълта, че съм бил вундеркинд, почти е избледняла. И когато зад гърба, ми стои продължителна дейност на човек на науката, въпросът за успехите и неуспехите по време на възмъжаването ми вече не съществуват както за мен, така и за всички около мен.