Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (3)

II
Истинските мисурци

Хенри Кан, бащата на майка ми, беше немски евреин, емигрирал от една от областите по Рейн и, както казах, собственик на универсален магазин в Сейнт Джоузеф, щата Мисури. Неговата жена, баба ми, бе потомка на семейство Елинджър, преселило се в Съединените щати поне две поколения по-рано. Нейната майка не е била еврейка.

Американските корени на семейство Елинджър се прихванали в земята на Мисури и дори още по на юг. Членовете на рода съчетавали претенциозното благородство на истинските южняци със слисваща непредвидливост за последствията от действията им. Не един от мъжете на семейството жертвувал безупречното си име и положение и тръгвал по широкия свят. Носи се дори предание, че един Елинджър станал бандит на Запад и бил убит при престрелка с полицията.

Дори да оставим настрана подобни, очевидно вродени прояви на характер, Елинджърови бяха и продължават да бъдат несговорчиво семейство. И само постепенното разредяване на тези своеобразни отклонения в по-късната история на рода позволиха на членовете му да заемат полагаемото им се място в обществото, което със способностите си отдавна са доказали, че заслужават.

Ние свикнахме вече с факта, че почти всички американци сме потомци на емигранти. През средата на миналия век обаче не е било така. Днес в „котела за топене на метали“, както понякога наричат Съединените щати, металът е станал сплав. Това, разбира се, се улеснява и от обстоятелството, че в него престанаха да хвърлят разнородни и трудно-топими „примеси“. Натурализиралото се вече емигрантско семейство, започнало да се слива с цялостната картина на Америка, не влиза в конфликт с новопристигналия пришълец, току-що измъкнал се от трета класа на парахода. Пришълецът пък, от своя страна, вече не е принуден да воюва с цялата йерархия от новаци, натурализирани емигранти, пионери американци, успели да се строят в непробиваема социална стълба, където всеки има свое несменяемо място.

Животът на първите заселници в емоционално отношение е бил най-лек. Това са били предимно бивши крепостни селяни от Източна Европа, които нямали нищо друго за губене освен оковите си. За емигрантите от по-издигнатите европейски касти американизацията и издигането в социалната йерархия е било предшествувано от лишаване от наследство и обедняване.

Всичко това е било неизбежно и именно то може да обясни до голяма степен дисциплината, необходима на чужденеца, за да се приспособи към едно общество, тъй различно от родното му. В такова общество и в такъв период благопристойността е неоценимо съкровище. Силната личност, разбира се, винаги може да се противопостави и да живее според собствените си разбирания. Но за по-слабия човек е много по-лесно да възприеме общоприетия външен тон. Малцина са мъжете като баща ми, който за нищо на света не би се подчинил на норми, в чиято истинност не е убеден.

Характерното за еврейските емигрантски семейства от 70-те, 80-те и 90-те години на миналия век чувство на безпомощност било подсилвано от общия морален застой на американския Златен век. Век, през който Грант^[1] от Гражданската война^[2] бе заместен от Грант от Уиски Ринг^[3], през който Линкълн вече бе мъртъв, а десетки като Даниел Дру^[4] и Комъдор Вандербилт^[5] бяха в разцвета на силите си.

Вдъхновението и предаността към идеите на Гражданската война гаснели, а пламъкът на XX век все още не бил заблестял на хоризонта. Царяла всеобща отпуснатост и разочарование, които се усещали още по-силно в победения Юг, също и в щата Мисури, преддверието към Юга.

Към напрежението и обтегнатостта, характерни за тази социална среда и епоха, в семейството на майка ми се прибавили и вътрешни крамоли. Между майка й и баща й настъпило сериозно отчуждаване. Моята баба беше човек с добра обща култура и със силни, но несдържани чувства. Надарена с ярка, но неканализирана жизненост, която я крепеше до напреднала възраст, тя бе твърде много за далеч по-спокойния си и не тъй енергичен съпруг.

Освен това една от по-възрастните сестри на майка ми, с амбицията да бъде интелектуалката в семейството, гледала отвисоко на останалите си сестри. Това довело до истинско разцепление — от едната страна останали само майка ми и баща ми, а всички останали били на другата.

Така или иначе, мама, подкрепяна от баща ми, постепенно скъсала със семейството си. Макар нерядко баща ми да е бил истинска загадка за нея, тя силно го обичаше и истински му се възхищаваше. И въпреки това сигурно не й е било лесно да се реши да се ожени за него. Раснала е обградена с всеопрощаващата обич, с която обикновено обгръщат красавицата в семейството. Още си спомням една нейна снимка от времето, когато трябва да съм бил около четиригодишен. На нея майка ми изглеждаше извънредно хубава с модния си жакет от тюленова кожа. Много се гордеех с тази снимка и с красотата на мама. Тя беше дребничка, здрава, енергична и подвижна жена, каквато е и днес. И продължава да се държи така, сякаш е в разцвета на годините си.

Разногласията в семейството и южняшкият аристократизъм може би са били причина за изключителното значение, което се е предавало на етикецията в дома на майка ми. Тя се е разпростирала и върху онези области на човешките отношения, които обикновено не й принадлежат. Ето защо майка ми с пълното съзнание за тежестта на задачата си се е заела да укроти ентусиазма и избухливостта на моя блестящ и разсеян баща до рамките на обществения конформизъм.

В нашето общество изискванията и забраните към мъжете и жените чувствително се различават. За един мъж известно незачитане на възприетите норми в общество може да се прости заради ярък характер и ум. От жената обаче се очаква да е носител на далеч по-традиционни добродетели, които наистина се нуждаят от пазители. Мъжът може да бъде избухлив и никой да не го упрекне за това, но жената е длъжна да бъде спокойна и блага. Когато съм се родил, към импулсивната прямота на баща ми се прибавила и втора, подобна на неговата, тази на дете, избухливо и неподатливо на възпитание като самия него. Не е чудно тогава, че нервите на майка ми често пъти се опъвали до скъсване. По-късно, когато конфликтът между баща ми и мен стигна връхната си точка, майка ми нямаше друг избор, освен да търси начини да ни сдобрява, без да показва своето мнение, опитвайки се да сключи мира между нас. Това ми пречеше да я разбера. При всеки сблъсък с баща ми, колкото и драматичен да бе той, откривах някакъв принцип, достоен за уважение, дори когато страдах от интерпретацията му. Майка ми обаче не можеше да си позволи подобно нещо. Когато бащата е фанатик, съпругата е длъжна да бъде конформистка. Колко много несвикнали със светския живот учени са разчитали в своето всекидневие на съпругите си, чийто единствен избор е бил да спазват условностите на обществото.

Когато родителите ми сключили брак, татко вече бил преподавател по съвременни езици в университета в Колумбия, щата Мисури. Преподавал немски и френски и родителите ми се движели в непретенциозна, академична среда. Заедно с много други преподаватели от факултета родителите ми живеели в пансион, където на 25 ноември 1884 година съм се родил аз.

Естествено, не съм запазил спомен за градеца, който съм напуснал още като пеленаче, но у дома се разказваха спомени за живота в пансиона и за приятеля на татко от онези дни Бенджамин Смит (който по-късно преподаваше математика в Тулейнския университет). Той беше особено близък на баща ми и голям шегобиец. Веднъж, когато се прибрал в пансиона, забелязал, че на мястото на едрия цветнокож келнер е нает съсухрен, дребничък мъж.

— Сам! — възкликна професор Смит. — Как успяхте да се смалите толкова?

Смаяният келнер избягал от стаята и не се върнал повече.

Нарочно споменах тази случка с негъра, тъй като именно заради расовия проблем прекъсна приятелството между него и баща ми много години по-късно: Смит публикува псевдонаучна книга за биологично-интелектуалната непълноценност на негърската раса, което либерализмът на баща ми и любовта към истината не можаха да понесат.

Едва излязъл от пелените, заедно с родителите си аз съм заминал за Бостън, където се установихме за постоянно. Причината за това пътуване също се кореняла дълбоко в земята на Мисури. Някакъв политик от щата Мисури харесал мястото на баща ми в университета за свой роднина или привърженик. Езиковедческата работа на татко в университета в Мисури така успешно се разраснала, че станало невъзможно да я движи сам. Решено било катедрата да се раздели на две: френска и немска. Предложили на баща ми да си избере едната и той предпочел немския език. За нещастие протежето на известния политик също държало на немския. И когато катедрата била разделена, баща ми се оказал без място. Тъй като нямал контакти с хора от академичния свят в останалата част на страната, след известно колебание се спрял на Бостън. Татко сметнал, че е най-добре да търси работа там, където има какво да се работи.

Скоро той привлякъл вниманието на професор Франсис Чайлд, ерудиран редактор, който подготвял издаването на „Шотландски балади“. Чайлд издирвал шотландски балади и проследявал техните съответствия във фолклора на много народи от Европа и Азия, за което се нуждаел от помощ при съпоставянето на редица от източниците. На татко възложил да се заеме със славянските епоси. Много скоро баща ми се превърнал в незаменим помощник на Чайлд и той се погрижил да му намери работа много близо до Бостън. Татко започнал да преподава в Бостънския университет, в Музикалната академия на Ню Инглънд и същевременно помагал в съставянето на каталози за бостънската градска библиотека. По-късно Чайлд успял да му издействува лекторско място по славянски езици в Харвардския университет. До този момент такъв курс не бил четен не само в Харвард, но и в цялата страна. Оттук започнало издигането на баща ми по академичната стълба — първо асистент, после — професор, какъвто остана до пенсионирането си в 1930 година.

Въпреки всичко години наред той трябваше да допълва заплатата си с извънредна работа. Макар животът по онова време да не беше скъп, заплатите също не бяха високи. Още известно време баща ми не прекъсна работата си в Музикалната консерватория, в Бостънския университет и в градската библиотека. Заедно с професор Скофилд, също от Харвард, той извърши и значителна етимологична работа за няколко от изданията на речника „Мериъм-Уебстър“.

А в последните години основен източник на допълнителни приходи не само за нас, но и за голяма част от преподавателите в Харвард бяха часовете в Радклиф колидж.

Професор Чайлд бе забележителен човек, голям демократ и искрен приятел на баща ми. Един ден татко видял някакъв нисък, късоглед мъж с енергична походка да излиза от дома на Чайлд. Когато татко влязъл, професорът му обяснил, че е пропуснал възможността да се запознае с Ръдиърд Киплинг. Очевидно срещата на Киплинг с Чайлд бе започнала с досадно недоразумение, защото той заварил професора със старите си дрехи да полива розите. Киплинг го взел за градинаря.