Норберт Винер
Аз бях вундеркинд (4)

III
Първи спомени

1894–1901

Не прави чест на фройдистите, определящи детето като хомункулус с непълноценен интелектуален живот и потисната сексуалност. Много от тях изцяло пренебрегват всички останали спомени от детството. Нито за миг не искам да отрека наличието и важността на детската чувствителност. Но с нея далеч не се изчерпва съдържанието на емоционалния и интелектуалния мир на малкото дете.

Първите ми спомени са от времето, когато бях около двегодишен и живеехме на втория етаж на Ленард Авеню — мрачен и не особено привлекателен квартал между градчетата Кеймбридж и Сомървил. Спомням си стълбището, по което се стигаше до нашето жилище — виждаше ми се безкрайно. Трябва да съм имал и бавачка, защото помня как ходехме с нея за покупки до едно малко магазинче, за което ми казваха че е в Сомървил. В квартала имаше безброй криволичещи улички, които се числяха и към двете градчета, и чудесно си спомням как извиваха под остър ъгъл, преди да се пресекат точно пред нашата бакалница.

Зад първия ъгъл се издигаше мрачна, ужасяваща ме сграда, за която един ден узнах, че е болница за неизлечимо болни. Тя съществува и до днес и е известна като болницата „Свети Дух“. Тогава очевидно съм нямал представа какво значи болница, а още по-малко — неизлечимо болни, но тонът, с който майка ми и бавачката ми говореха за това място, беше достатъчно скръбен, за да ме завладеят тъгата и мрачното предчувствие.

Това е всичко, което е останало в съзнанието ми от Ленард Авеню. По-късно ми казаха, че там мама е имала второ дете, починало в деня на раждането. Бях тринадесетгодишен, когато научих това; вестта ме потресе, защото се страхувах от смъртта и дотогава бях хранил успокояващата мисъл, че нашето семейство не е било сполетявано от нея. Не съм запазил никакъв спомен за това бебе и до ден-днешен не зная момче ли е било, или момиче.

Лятото на 1897 година, когато бях на две години и половина, прекарахме в хотел в град Джефри, щата Ню Хемпшър. Наблизо имаше езеро с лодки, а тясна пътека водеше нагоре към някаква планина, която по-късно разбрах, че е била Монаднок. Родителите ми ходеха на екскурзии в планината, естествено, без мен, но ме вземаха, когато отиваха до съседното градче, където, не знам защо, посещавахме ковачницата. Палецът на крака на ковача беше смазан от кон и винаги треперех, когато слушах тази история, защото още тогава изпитвах ужас от нараняване и осакатяване.

Учебната 1897 — 98 година ни завари на Хилърд Стрийт в Кеймбридж. Едва ли бих могъл да дам точно описание на покритата товарна кола с натрупания вътре багаж при пренасянето ни от Ленард Авеню. От този миг нататък спомените ми са плътни и последователни. На третия ми рожден ден и двамата поканени на тържеството — Хърман Хауард и Дора Китридж, бяха деца на преподаватели от Харвард, които живееха на същата улица. Със съжаление трябва да призная, че първото ми впечатление от Хърман е свадата на неговия пети рожден ден, когато аз бях тригодишен.

Родителите ми са ми разказвали, че на Хилърд Стрийт у нас работела млада французойка, която между другото ме учила и на френски. Самата Жозефин не помня, но затова пък още виждам детския буквар с названия и картинки на лъжица, вилица, нож, гривна за салфетка за хранене, по който тя ме учеше. Онова, което съм научил тогава, изглежда бързо се е изтрило от съзнанието ми, защото когато дванайсетгодишен в колежа започнах да се занимавам с френски, от предишните ми знания не бе останала и следа.

Сигурно пак Жозефин ме е разхождала по Братъл Стрийт, из парковете и игрищата на колежа Радклиф. Сумракът под дърветата на Братъл Стрийт, който сега за мен е приятна хладина, тогава ме плашеше; щом кривнех в някоя от съседните улици, ме обземаше чувство на пълно объркване и безпомощност. На ъгъла на улиците Хилърд и Братъл се издигаше сграда, един от еркерните прозорци на която беше закован. Подобен ужас и клаустрофобия изпитах, когато родителите ми повикаха дърводелец да зачука малкото прозорче между кухнята и столовата ни.

Недалеч от къщи се издигаше стара училищна сграда, но дали по онова време я използуваха, или не, не мога да кажа. Няколко къщи по-нататък бе Монт Обърн Стрийт, а зад ъгъла се намираше ковачницата, с алея за коли отпред, оградена от боядисани в бяло грамадни обли камъни. Веднъж се опитах да вдигна единия от тях и да го отнеса, но веднага бях наказан. Край нашата къща минаваше уличка, която извеждаше до малка градинка отзад. Там излизаше да се поразходи и да попуши с лулата си мистър Роуз — възрастен джентълмен, поне на мен ми се виждаше много възрастен. Оттатък градината имаше друга къща. В нея живееха две по-големи от мен момчета, които ме бяха взели под свое покровителство.

От този ранен период на моя живот съм запазил много малко спомени за татко. Мама е тази, която присъствува най-често в първите ми съзнателни впечатления, а татко помня като строг, далечен човек, когото виждах само от време на време да работи в кабинета на голямото бюро. Обичах да играя под това бюро. Не помня да е бил студен и груб с мен, но ниският тембър на неговия глас стигаше, за да ме стресне. За малкото дете майката с нейната нежност и грижливост е единственият родител.

Мама обичаше да ми чете в градината. Сега вече знам, че този двор е представлявал две-три стъпки трева пред входната стълба, но по онова време той ми се виждаше грамаден. От всички книги с най-голямо удоволствие ми четеше „Книга за джунглата“ на Киплинг, а любимата й история беше за „Рики-Тики-Тави“. Аз самият започвах да чета по същото време, но все пак бях едва на три и половина години и много от думите ме затрудняваха. Книгите, които четях, не бяха особено подходящи за моята възраст. Баща ми имаше един стар приятел, адвокат, казваше се Хол, който беше сляп с едното око, глух с едното ухо, твърде откъснат от хората и напълно невеж за нуждите на малко дете. За рождения ми ден той ми подари старо издание на тома за бозайниците от „Естествената история“ на Удс. Шрифтът беше ситен и кой знае коя подред препечатка от оригинала, защото буквите и картинките бяха неясни и замазани от мастилото. Родителите ми загубиха книгата. Но за да не разочароват възрастния човек, се разтичаха и намериха друг екземпляр, така че преди още да чета добре, прелиствах безброй пъти картинките.

По същото време ми подариха и друга книга, която и до днес си остана загадка за мен. Тя беше детска книга с елементарни научни знания, между другите неща вътре бяха описани планетната система и природата на светлината.

Преведена бе от френски и поне част от гравюрите представляваха изгледи от Париж. Не зная коя беше книгата и, струва ми се, след петгодишната си възраст не съм я виждал. Възможно е да е била превод на някой от трудовете на Камий Фламарион^[1]. Ако някой от читателите ми може да се сети за заглавието на книгата и аз я видя, с положителност ще си припомня дали илюстрациите са същите, които са се запечатали в паметта ми. Тъй като се посветих на науката, а въпросната книга е първото ми запознаване с нея, бих желал да видя точката, откъдето съм започнал.

Не помня всичките си играчки от детството, една обаче е останала съвсем ясно в съзнанието ми — малък модел на боен кораб, който теглех с конец. По същото време се водеше Испано-американската война^[2] и бойните кораби бяха на мода сред децата. И сега привиждам белия корпус и стройните му мачти.

Детската ми стая се намираше в задната част на къщата, отделена от другите помещения на втория етаж с няколко стъпала. Един ден се препънах в тях и при падането разцепих брадата си, така че ми остана белег завинаги — това е една от причините да си пусна брада. Пак тогава си срязах ръцете в металната част на детското ми креватче и още помня колко дълго ме боляха.

Не съм забравил и песните, с които родителите ми ме приспиваха. Мама обичаше „Микадото“ и с нейните напеви е свързано най-ранното ми детство. Понякога ме приспивали и с песни, звучали по онова време на сцените на мюзикхоловете, например: „Ш-ш-ш! Ето го плашилото!“, така че и те са изиграли важна роля в детството ми. Татко пък предпочиташе да ми пее „Лорелай“ и някаква революционна руска песен, чиито думи не разбирах, но помня и до днес.

Сестра ми Констънс се роди рано през пролетта на 1898 година. Акушерката, сърдечна ирландка на име Роуз Дъфи, която се привърза силно към мен и аз дори кръстих една парцалена кукла на нея, живееше със сестра си на Конкорд Авеню. Когато отивах у тях, те изцяло оставяха на мое разположение кутията си с джинджифилови курабийки и сладки от меласа.

Разказвали са ми, че появяването на сестра ми на бял свят ме разстроило извънредно много. По-късно, когато тя стана достатъчно голяма, за да може да говори, бяхме във вечна война, за което с право ме коряха. След време и това отмина и между нас зацариха разбиране и искрено приятелство. Не можах да проумея тайната на всевъзможните шишета и пелени, но присъствието на бебе в къщи ме научи на много нови неща.

През лятото татко замина за Европа. Омайваха ме картичките, които той изпращаше от различни градове и надписваше с печатни букви, за да мога и аз да ги чета. През същото лято започнах да следя някакво списание по естествена история с много илюстрации на птици. Още помня странните, старомодни обяви, които срещах по неговите страници, но заглавието ми се изплъзва.

Татко вече добре познаваше повечето от служителите в градската библиотека на Бостън. Жената на един от тях, мисис Лий, илюстрираше и сама пишеше детски книжки. Те имаха момиченце на моите години. Живееха в Ямайка Плейн, на хвърлей разстояние от Френклин парк. Четях книжките на мисис Лий и играех с дъщеря й из изкуствените пещери в парка до тях. Помня как се разхождахме с трамвай от Централния площад и моста Котидж Фарм през една част от Бостън, която сега изглежда съвсем различна в сравнение с тогава. Обичах да чета „Хиляда и една нощ“, която вземах от дъщерята на Лий. Няколко години по-късно момиченцето бе покосено от диабет, който беше смъртоносна болест преди откриването на инсулина. Мистър Лий ми подари книгата заедно с някои други нейни вещи, но четенето на приказките вече беше тъжно удоволствие.

Друга книга, която обичах по това време, беше „Алиса в страната на чудесата“, но трябваше да минат години, преди да се насладя истински на хумора на Луис Карол. Тогава превъплъщенията на Алиса просто ме ужасяваха.

Бях плашливо дете. Веднъж мама и татко ме заведоха в стария водевилен театър на Кийт, тъй като нямаше на кого да ме оставят, и там видях двама палячовци яко да се блъскат един в друг. След силен удар единият от тях внезапно се появи с яркочервена перука, аз се уплаших и така се разревах, че се наложи да ме изведат навън.

Годината на завръщането на татко от Европа прекарахме в същата квартира на Хилър Стрийт. Водеха ме на детска градина на Конкорд Авеню, точно срещу Харвардската обсерватория. Не съм забравил нито вълнените дрехи, нито високите гамаши, с които ме обуваха, нито игрите под ръководството на възпитателката, нито хартиените дантели, които трябваше да изрязваме. Там се влюбих за първи път — в мило момиченце, чийто глас ме очароваше и край което ми беше приятно да седя. Спомням си един чудесен излет с детската градина до близкия парк, където под разперените корони на боровете поляните бяха обсипани с минзухари, лалета и момини сълзи.

През лятото на 1899 година посетихме Александрия, щата Ню Хампшър. На четири и половина години бях достатъчно пораснал, за да ми разрешат да гледам през прозореца на влака как природата бяга покрай нас. Бях започнал да се интересувам от техниката на железницата още преди да тръгнем на път. Сигурно съм имал играчка — локомотивче, откъдето е започнало любопитството ми.

Едва в 1933 година ми се удаде възможност отново да посетя Александрия. Тогава открих, че спомените ми за разположението на града съвпадат напълно с действителността: и Бристъл, и паметникът, издигнат в чест на Гражданската война, и старомодните сгради в центъра на площада; и езерото Нюфаунд, и пансионът, където бяхме отседнали, и ниската къща отсреща — домът на татков колега, със сина на когото бях играл. Всичко беше точно така, както си го представях. Тук беше и Мечешкият хълм, сред чиито борови гори се бяхме разхождали с родителите ми, а на връщане татко ме бе взел на раменете си. Видях добре познатата ми текстилна фабрика с бръмчащите станове, където той ме бе водил.

Зимата на 1899–1900 година прекарахме в едното крило на къща-близнак на Оксфорд Стрийт в Кеймбридж. Родителите ми вече имаха намерение да ме пратят на училище и ние тримата посетихме мис Болдуин, директорка на Агасиз Скуул, което се намираше през две врати от нашата. Не започнах обаче училище тогава. Мис Болдуин, забележителна преподавателка с чувство за собствено достойнство, беше негърка. Влязла бе в училищната система на град Кеймбридж през 80-те години на миналия век, когато хуманните пориви на аболиционистите все още не бяха угаснали съвсем и преди снобизмът на Нова Англия да отстъпи пред самозвания аристократизъм на Юга в началото на XX век.

Още живеехме на Оксфърд Стрийт, когато, ми подариха за рождения ден абонамент за списанието „Сейнт Николас“^[3]. Ясно си спомням как пощаджията ми донесе един стар брой на списанието заедно с последната книжка от 1889 година. Започваше 1900, започваше нов век. „Сейнт Николас“ беше истинско откровение за мен и едно от най-приятните четива в детството ми. Направо недоумявам как днешните деца растат без него. Хората, които списваха списанието, нито за миг не забравяха, че макар с малък жизнен опит, детето е цивилизован индивид и не му предлагаха духовна храна, която не е достойна и за възрастните. Как децата от сегашното поколение се задоволяват с глупавите, банални смешки, от една страна, и с майсторски оформените, но затова пък лишени от всякакво литературно съдържание книги, за мен е пълна загадка. Децата на моето време биха сметнали, че днешните им връстници се оставят да бъдат подценени.

През есента от полесражението на Испано-американската война в Бостън победоносно се завърна адмирал Дюи. Заведоха ме да видя парада по този случай, но очевидно не съм имал, а и нямало е как да имам представа за историческото значение на това събитие, защото за мен войната беше просто играчки, които правеха „бам-бам“, а не живи хора, които умират.

Друг ярък спомен от тази година е Коледа. Събудих се много преди зазоряване, за да надникна в чорапа си и да проверя какво ми е донесъл Дядо Мраз. Все още не знаех, че Дядо Мраз е баща ми, но бях неизказано щастлив от сладкишите, играчките, шеговитите стихчета, които открих там заедно с мандарините, орехите и бонбоните. По-големите подаръци бяха под елхата и за да ги видим, трябваше да дочакаме сутринта със сестра ми, но ние изтълкувахме понятието в по-широк смисъл и към четири часа слязохме долу.

Всички други картини от тази година, останали в съзнанието ми, са несвързани. До нас живееше войнствена ирландка, жена на полицай, която веднъж пропъди две дръзки момчета, осмелили се да пристъпят нейната „крепост“. Мисля, че си помогна с дръжката на метлата. Карах велосипеда си на три колелета по тротоара пред къщи и посрещнах неинтересните за мен приятели на баща ми. В съседство живееше момче, на което бяха отрязали единия крак, и страшно се смущавах, като се явяваше ту с изкуствения си крак, ту без него. То често минаваше покрай нас по пътя за училище на велосипед.

Странно е колко много картини на страдание и осакатяване са се запечатали в моята памет от детството ми. Питам се дали интересът ми в тази насока се дължеше на хуманност или чисто и просто на съжалението ми към страдащите. Нещо в този интерес беше типичното, жестоко, ококорено любопитство на дете, а останалото бе страх от нещастието, сполетяло познати хора, което можеше да сполети и мен. Когато ми оперираха сливиците, се ужасих от световъртежа след упойката.

Горд с опита си на селскостопански работник, баща ми мечтаеше да има земя. През пролетта на 1900 година той купи във Фоксбъро фермата на своите мечти. Къщата бе разположена доста навътре от път, опасан с каталпови^[4] дървета, откъдето идеше и името на стопанството: „Каталповата ферма“.

Не помня какво отглеждаше там баща ми, макар че не мога да си го представя без работа около насажденията. Това лято ме обогати с много познания за живота на полето и за растителността на Нова Англия. Децата от съседната ферма съвсем естествено използуваха преимуществото си на кореняци, което смятаха, че имат пред едно градско момче, и не закъсняха при първата среща да натъпчат устата ми със смет. В близкото селце намерих по-подходящи за мен приятели, които поне не ми обърнаха гръб. Показаха ми земните червеи и направо ми взеха ума, доказвайки, че те почти не страдат, когато ги срежат на две. Тази жестокост предизвика у мен твърде незначителни угризения на съвестта.

Не мога да си спомня как е изглеждало Фоксбъро по онова време, макар да съм сигурен, че най-вълнуващият факт тогава за нас беше мълвата за някаква новооснована черква. Помня също как едно по-голямо от мен момче ме заведе на бейзболен мач между отбори на Фоксбъро и Ателбъро. Тайните на бейзбола бяха непонятни за мен, и едва години по-късно успях да се пристрастя към тази игра.

Едно забележително събитие отбеляза началото на лятото: от Ню Йорк пристигна баба ми Винер заедно с братовчедка ми Олга. Спомням си баба като много стара жена, макар че не може да е била много по-възрастна, отколкото съм аз сега. Винаги облечена в тъмни дрехи, като повечето европейки на възраст, тя имаше подчертано чуждестранни жестове — начинът, по който размахваше палеца си или поклащаше глава. Беше дребничка, подвижна и лицето й носеше следи от преживени страдания; от всичко онова, което бях чувал за дядо ми, не беше трудно да се досетя, че животът с него трябва да е бил труден, дори само заради характера и безотговорността му. В Европа баба ми бе разчитала само на себе си за своята прехрана, а по това време, тъй като примерът на баща ми беше последван и от другите членове на семейство Винер, те също се бяха заселили в Америка, я прехвърляха от един дом в друг в зависимост от материалните възможности на децата й.

Баба ми говореше със силен акцент и не можеше да направи разлика между близките по звучене думи. Четеше някакъв неин си вестник с непознати за мен букви, за който по-късно разбрах, че се списвал на идиш. Идването й винаги означаваше лакомства и играчки за нас от Ню Йорк, но не за това я обичахме толкова много. Дори майка ми, която гледаше малко отвисоко на нюйоркските роднини на баща ми, по простата причина, че нейното семейство се бе заселило в Америка едно поколение по-рано, също я обичаше. За да я отличаваме от другата ни баба Кан — й викахме гросмутер.

Братовчедката ни Олга бе будно, деветгодишно момиче, четири години по-голяма от мен. Леля Шарлота, нейната майка, била изоставена от мъжа си и за Олга беше проблем да прекара едно здравословно лято в провинцията. Олга и майка ми бяха вечно на нож. Животът в покрайнините на Ню Йорк развива преждевременно децата, нещо, с което мама трудно се примиряваше.

Ние с Олга също често се карахме. При една подобна кавга Олга каза, че бог вижда всичко и че няма да одобри поведението ми. Аз пък заявих, че не вярвам в бога. И тъй като в този миг от небето не блесна светкавица, която да ме убие на място, аз продължих да упорствувам в неверието си. Когато споделих и с родителите си, почувствувах одобрението на баща ми.

Под каталповите дървета растяха люлякови храсти и там открих гнездо със сини яйца. Олга ме убеждаваше, че понеже съм ги докоснал, майката-птица ще ги изостави и никога няма да се върне при тях, за да измъти пиленца. За едно дете на пет години това е равносилно на убийство и аз дълго време след това се терзаех от тежко чувство за вина.

Няколко пъти татко ме изведе на екскурзии в околността и се опита да ме запали за любимото си занимание — гъбарството — и в същото време да разшири познанията ми за света. Заведе ме да разгледам леярски цех и машинна работилница. Във високата пещ хвърляха скрап вместо руда; гледах как металът се излива в обикновени корита и в по-сложни калъпи за машинни части; в работилницата обработваха мед и стомана. Истинско удоволствие беше за мен да гледам как под ножа на струга се къдрят белите и златисти стружки.

Татко все се опитваше да ме запише в училище, но нещо все му попречваше, а аз така и не разбрах в какво се състояха трудностите. Струва ми се, бил съм твърде малък и настоятелството е отказвало да ме приеме. Ваксинираха ме и ме записаха в местното училище, но го посещавах само няколко дена. След това татко ме премести в друго селско училище, където децата от всички възрасти се обучаваха от един и същ учител. Единственото, което помня от него, е, че пред училището имаше езеро, че беше зима и че децата се пързаляха по леда.

Някъде през пролетта на 1901 година, когато бях вече шестгодишен, наехме квартира на Конкорд Авеню срещу Харвардската обсерватория в Кеймбридж. Върнахме се в Кеймбридж, защото родителите ми крояха планове за пътуване до Европа. Правехме различни покупки, между които играчки и забавни игри, с които да занимават мен и сестра ми на борда на парахода. Нямам много спомени от този период, освен че отново играех с Хърман Хауард и с едно по-голямо момиченце, Рене Метивие, което живееше в същата сграда и ме взе под свое покровителство. Научи ме как се прави и пуска хвърчило и заедно с нея ходехме да купуваме летви и хартия от Чърч Стрийт. На времето Чърч Стрийт имаше много повече занаятчийски магазини, отколкото днес. Когато ходех на детска градина, учителката ни беше водила да разгледаме работилниците за каруци, дърводелниците и ковачниците.

Ще ми се да прибавя още едно нещо към първите ми спомени. Може би за читателя няма да е безинтересно да узнае по какво подранилото умствено развитие на детето-чудо се отличава от това на другите деца. За самото дете, независимо колко способно е то, е невъзможно да сравни собствените си възможности с тези на другите деца преди момента на общественото му самосъзнаване, който настъпва в края на детството. Когато обявим едно дете за вундеркинд, това не се отнася само до него, а обхваща и интелектуалното равнище на връстниците му. Тъкмо този факт родителите и учителите забелязват много преди то да го разбере. В първите етапи на опознаването на света човекът сам за себе си е норма и ако той се обърква, единственият възможен отговор е този на индианеца: „Не съм се загубил аз, а уигуамът“.

Бях седем или осемгодишен, когато вече знаех достатъчно, за да започна мислено да сравнявам относителната скорост на учене на другите деца с моята. По това време първите ми стъпки в четенето и елементарната математика бяха потънали в далечното минало, както при другите деца — проговарянето. Ето защо онова, което мога да кажа по този въпрос, едва ли ще е по-различно от това, което ще кажат другите деца за себе си, като изключим годините и месеците, в които съм ги постигнал.

Защото забележете — първите стъпки в познанието са чудо дори за онези деца, които впоследствие смятаме за не особено блестящи. Когато малкият човек започва да говори, той учи своя първи чужд език. Между раждането и двегодишната си възраст той преминава през такъв умствен разцвет, който никога след това не се повтаря, дори и при най-гениалния учен. Това е по-скоро период на създаване, отколкото на размисъл, в който талантите на малкото същество покълват спонтанно, без някой да ги стимулира или ръководи. Факт е, че в моя случай четенето започна на възраст, в която половината от децата още се учат да говорят, и че това бе засенчено от обстоятелството, че аз се учех да чета, а не се учех да мисля за четенето. По-късно, когато у дома под ръководството на мама и татко се запознах с първите си учебници, разбрах, че съществува напълно непонятна за мен разлика между главните и малките букви, между ръкописните и печатните. Съвсем естествено, помня само трудностите, а не онова, което е вървяло гладко и спонтанно. Голямо препятствие за мен бе разликата между „j“ и „i“

С усилие движех ръката при писане, така че и най-старателните ми краснописи бяха далеч под стандарта на класа. Що се отнася до аритметиката — броях на пръсти, и това продължи дълго, дори, след като се смяташе за недопустимо. Объркваше ме аксиомата, че „а“ по „в“ е равно на „в“ по „а“, и се опитвах да си я изясня, като чертаех правоъгълник и го завъртах под прав ъгъл. Не усвоих много бързо и таблицата за умножение, както и всичко онова, което трябваше да се учи наизуст, макар че от най-ранно детство добре разбирах принципите на доста сложни действия. Спомням си, че четях напред от „Аритметиката“ на стария Уентуърт и главите за обикновени и десетични дроби не ме затрудняваха. В крайна сметка спъваха ме две неща: да събирам и умножавам бързо и точно и да разбера защо законите на математиката — комутативният, дистрибутивният и асоциативният, са верни. От една страна, бързината, с която разбирах предмета, не отговаряше на скоростта, с която извършвах действията, а от друга, предявявах твърде големи изисквания за задълбоченост на обясненията от учебници, целящи усвояване на действията. Ако се опитам да отида по-далеч, в самото начало на заниманията ми с аритметика, за тях ще ми бъде също тъй трудно да си спомня, както за първите ми опити да чета и говоря.

Подобно пренасяне на истински интелектуалната част от моята работа до нивото на несъзнателното не се ограничава само в рамките на детството, а продължава и до днес. Никога не мога да кажа как точно се раждат идеите ми или как решавам на пръв поглед противоречиви неща. Зная само, че когато мисля, идеите са по-скоро мои господари, отколкото мои слуги и че ако те изобщо се подредят в някаква приложима и понятна система, това става при тъй ниска степен на активно участие на съзнанието ми, че често се осъществява, докато спя. Ще говоря за това отново, но в биографията на интелектуалното ми развитие не мога да прекарам устна граница между желанието на детето да опознае света и копнежа на възрастния да проникне в новото и непознатото. Сега зная повече и съм екипиран далеч по-добре за работа, но често ми е трудно да определям кога и как съм придобил дадено знание и умение.

Едно нещо изцяло съм наследил от баща ми — и то е чудесната памет. Не искам да кажа, че безброй пъти двамата не сме били съвършени образци на професорска разсеяност и че способността ни да забравяме нещата от всекидневния живот не е предостатъчна. Искам само да изтъкна, че веднъж създали си система от идеи или метод за тълкуване на явленията, те ставаха част от нас и не ги загубвахме независимо от условията. Помня последните дни от живота на баща ми, когато той лежеше на смъртно легло след мозъчен удар и прекрасният му ум не можеше вече да му служи дори за да познае любимите си хора. Не му измени само дарбата за езици — английски, немски, френски, руски, испански. Колкото и да не разбираше какво става около него, езиците, на които говореше, бяха ясни — и граматично, и идиоматично. Нервните връзки в мозъчната му материя функционираха и нито износването, нито изтощението можеха да ги заличат.