Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (32) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Отдел за специални задачи

— Прехвърлили са те в УРПО през август 97-а. Ти каза, че лично Ковальов е издал заповедта. Как стана това?

— Започна се от един конфликт с Волох, началника на ОУ на АТЦ, където работех тогава. Моята група провеждаше задържане на един престъпен бос по прякор Григор. По оперативни данни той беше виновен за няколко поръчкови убийства. Но в случая трябваше да го задържим по друго дело — за вкарване на наркотици в лагерите. Имаше доказателства и санкция за арест. Направихме засада в дома му и когато той се появи, едно от моите момчета се опита да му сложи белезниците. Онзи обаче оказа съпротива, удари го с чантата си по главата и побягна. Моят човек — след него. Както е редно, стреля три пъти във въздуха. Григор не реагира. Момчето започна стрелба на месо и рани Григор.

Откараха Григор с линейка, а мен ме извика Волох и ми се разкрещя. Че сме започнали стрелба в града, че утре вестниците щели да ни подберат… Че сме се държали като каубои и т.н. Бях много нервен — не бяхме спали две нощи, причаквахме въпросния Григор. Хората ми бяха уморени. И аз едва се държах на краката си. И на всичко отгоре не искаха да пуснат моите момчета да се приберат, започнаха да ги разпитват един по един. С една дума, треснах вратата и тръгнах да се оплаквам на Ковальов.

— Той веднага ли те прие?

— Ковальов ме познаваше доста добре. Малко преди това бяхме ходили при него с Трофимов по въпроса за Хохолков. И още по-рано той бе следил работата ми по други дела. Макар че ни забрани да разработваме Хохолков, към мен се отнасяше добре. И изобщо, ако редови оперативен работник поиска директорът на ФСБ да го приеме лично, един умен директор винаги ще го приеме, защото никой не би отишъл при него за дреболия. А Ковальов беше умен директор.

Влязох при него, започнах да му докладвам. Че нали, моите хора са задържали бандит, той е оказал съпротива. Наложило се е да употребим оръжие. Прокуратурата е признала, че всичко е било законно. А Волох, вместо да ни благодари, е започнал служебно разследване. Аз, рекох, никога не предавам своите хора. Ако Волох не ни остави на мира, ще подам оставка.

Ковальов пита: „А кой е стрелял?“ — „Подполковник Горшков. Той е рядко опитен оперативен работник. Двайсет години е служил в милицията, преди да дойде при нас. Раняван е два пъти. Осем пъти е употребявал оръжие. Стреля безпогрешно. Убил е няколко души.“ Ковальов казва: „Осем пъти? Не е лошо. И това, казваш, са твои хора?“ — „Да“ — казвам. — „Такива хора ни трябват. Ще отидеш на работа в УРПО. Вземи си и хората с тебе.“

Останах като гръмнат. Как, рекох си, ще отида, след като съм му носил материали срещу Хохолков?

А той сякаш прочете мислите ми: „Забрави за Хохолков. Проверихме го. Но не е излишно да имам свой човек в УРПО. Ако има нещо, обаждай се по всяко време. Съгласен ли си? Ще отидеш в седми отдел, при Гусак.“

— С какво се занимаваше седми отдел?

— Като обръщам поглед назад, най-общо казано — с извънсъдебни разправи. Инициативата е проявил Гусак — той е подал рапорт до директора. Написал е подробно, че криминалните среди, престъпните босове съвсем са се развилнели, невъзможно е да ги арестува човек, така че — разрешете ни да ги неутрализираме с извънсъдебни методи.

Ковальов е взел този рапорт, прибрал го е в касата си, създал е отдела и е назначил Гусак за началник. Отдел за специални задачи.

— А другите служители на ФСБ знаеха ли с какво се занимава вашият отдел?

— Никой не знаеше. Висша степен на секретност. Знаеше се, че този отдел се занимава с разработка на престъпните групировки в Москва и Московска област. Самият аз, когато отивах там, мислех, че е така.

— Колко души бяхте?

— В отдела работеха около дванайсет души. Цялото УРПО се състоеше от 40 оперативни работници, плюс собствените спомагателни подразделения — групите за външно наблюдение, за подслушване, силовата, автономният оперативен отчет и т.н. фактически това беше отделна ударна група на ръководството. Помещавахме се в отделна сграда на „Новокузнецкая“. Никой не ни закачаше, никакви проверяващи, нищо.

— Ти ми беше казал, че УРПО е било създадено специално за Хохолков след ликвидирането на Дудаев. Поставяха ли ви някакви специални задачи във връзка с Чечения?

— Не. По-скоро беше обратното. Работата е там, че Чечения в известен смисъл разврати спецслужбите. Там се играе по други правила, повече неща са позволени, повече прегрешения се прощават. В Москва заради едно леко раняване на бандит Волох ми вдигна скандал до Бога, а в Чечения можеш покрай работата да пратиш десетина души на оня свят — и никой няма да гъкне. И ето че началството реши с цел ефективност да създаде спецподразделение, което би могло да действа в Москва като в Чечения. Веднага го разбрах, още на едно от първите съвещания.

Ковальов говореше за новите назначения. Стана дума за Умар Паша — имаме такъв полковник, чеченец по националност. Шебалин от нашия отдел се засмя: „Докъде я докарахме — Умар вече работи в централния апарат. Николай Дмитриевич, спомняте ли си как веднъж Умар Паша предложи да предаде Басаев срещу четирийсет хиляди долара?“ Ковальов размаха ръце: „Спомням си, спомням си.“ Моят нов началник Александър Гусак после ми разказа за този случай.

Когато Ковальов бил в командировка в Чечения, при него отишъл Умар Паша (работел в местната ФСБ) и заявил, че имало хора, готови да предадат Басаев и да посочат мястото, където той ще се появи. „Дайте четирийсет хиляди долара.“ Ковальов му казал: „Не, първо предайте Басаев.“ Тогава Умар Паша отговорил: „Той може и да не е жив. Могат да го убият.“ Ковальов: „Дайте го, ако ще и мъртъв, тогава ще ви дам парите.“ Умар се съгласил. Отишли при някакво вагонче. „Ето там казали му — е Басаев, но е опасно да се влезе.“

С автомати и картечници направили това вагонче на решето. После започнали да вадят труповете отвътре. Басаев го нямало сред тях. Били някакви селяни. Извадили седем или осем трупа. Ковальов казал: „Виждаш ли, щях да ти дам парите, а после какво? Басаев го няма.“

— Тоест Ковальов — директорът на ФСБ — е присъствал при извършване на престъпление?

— Така излиза.

— Седем души са били убити за едното нищо.

— Да, после казали, че са били боевици.

— Но нали дори не са ги идентифицирали?

— Както ми го разказваше Гусак — никой нищо не е установявал. Заровили ги и си заминали. А Ковальов се радвал, че не е дал парите. И постоянно мърморел на Умар Паша: „Искаш толкова пари, застреляхме някакви селяни, а Басаев го няма.“ Умар отвръщал: „Рано започнахме да стреляме. Трябваше да почакаме. Той щеше да дойде.“

Представи си сега — момчетата се прибират след такива операции от Чечения, за да се борят срещу бандитите, и им казват: „Това не ви е Чечения, тук ще действате законно.“

— Съществуваше ли изобщо някакъв принцип за подбор на кадрите?

— В групата на Гусак например работеше Гриневски. Как е попаднал в нея? Преди това е работил във Владимирска област, в един от районните отдели. Гриневски разработвал обект и, както лично ми разказа, този обект бил рядко говедо. Андрей разбрал, че е невъзможно да го арестува, защото онзи имал връзки в милицията и прокуратурата. Та, с една дума, Гриневски организирал убийството му. Как, кой — не ми каза. Каза просто: „Трябваше да очистя обществото от тази зараза.“

Милицията стигнала до Гриневски, задържали го, десет денонощия лежал в предварителния арест по подозрение в убийство, но нищо не се доказало. Тогава го махнали оттам, започнали да му търсят ново място. Някакъв познат му помогнал да се премести в Москва. Кадровикът Баев обикалял отделите, питал: „На някого да трябва човек?“ Гусак се заинтересувал: „Кой е човекът?“ — „Еди-кой си, заподозрян е, че е убил обект. Всички разбират, че той го е направил, но няма доказателства.“ Гусак казал: „Такива хора ни трябват.“

— А ти лично приемаш ли логиката на Гриневски, че щом един обект не може да бъде докаран до съд, е допустимо да бъде унищожен по друг начин? Щом го заслужава?

— Сега, след това, което се случи в УРПО, знам, че е по-добре престъпникът да избегне наказанието, отколкото да позволим на едно ченге да самоуправства. Знам, че борбата с престъпността трябва да се води в рамките на закона. Бандитите са извън закона, а ние сме в него! Да, на нас ни е по-трудно. Ала излезе ли някой извън рамките на закона, макар и в името на унищожаването на престъпността, той вече не се връща в тях. Няма обратен ход.

Трябва да кажа обаче, че не стигнах лесно до този извод. Когато Ковальов ме прати в УРПО, все се сещах за един мой служител, Горшков — честен офицер, когото незаслужено бяха влачили по разпити заради превишаване на пълномощията. Повечето ченгета, които всеки ден си имат работа с бандити, убийци, абсолютни боклуци и не могат да ги тикнат зад решетките, гледат на закона и човешките права като на досадна пречка.

Но работата е там, че ако се разреши на ченгетата или на спецслужбите да се поставят над закона, моментално ще се намерят хора — в същите тези служби или сред политическото ръководство, — които ще започнат да използват това за свои цели, тъй да се каже, да продават услугите си. Или да заграбват власт.

Започна се с Дудаев — него всъщност го убиха незаконно, но всичко това бе преглътнато, защото ставаше дума за Чечения. После чеченските селяни — уж пак не е толкова страшно, нали са чужди. И си тръгна така. За да свърши с поръчки от наркомафията и с политически покушения.

— А как те споходи прозрението?

— Всеки човек си има праг, нещо като забранителна бариера, и ако я премине, няма вече път назад. Един ще помогне на стар приятел „да решат въпроса“ с длъжник, друг ще продаде информация, трети ще вземе пая си от „сухото“ за поръчкова операция, четвърти ще осигури „чадър“, пети ще отвлече човек, шести ще го убие, а някой може дори да взриви автобус с пътници. В органите има всякакви хора — от чисти и безкористни до завършени гадове. И едните, и другите са малко. Почти всички са омърсени с нещо, но и не всеки ще тръгне да вдига във въздуха жилищни блокове. И далеч не всеки във ФСБ се е цапал с кръв, дори в нашия седми отдел на УРПО. Тъкмо в това се състои мъдростта на ръководството да омърси всекиго, а после да го използва в съответствие със собствената му забранителна бариера, но не и да кара хората да вършат неща, които те определено не биха извършили. Моята бариера се появи, когато ми наредиха да убия човек.