Александър Литвиненко
Лубянската престъпна групировка (19) (Показанията на един офицер от ФСБ)

Сред своите

— Ти ми разказа за сблъсъците си с РУОП. А случвало ли ти се е да разработваш своите структури, на ФСБ?

— Ето един случай. През 1996 година от оперативен източник, внедрен в солнцевската групировка, беше получена информация, че от складовете на вътрешни войски се продава оръжие. Бандитите установили контакт с един от прапоршчиците.

Попитахме агента как да влезем там легално. Той казва: „Хайде да ви свържа с прапоршчика — ще му кажа, че искате да купите оръжие.“

Отиваме в Главното управление на вътрешните войски при МВД на РФ на улица „Красноказарменная“. Излиза един цивилен, качва се в колата. Агентът ни представи като бандити, които се нуждаят от оръжие.

Прапоршчикът се оказа шофьор на командващия вътрешните войски при МВД. Обясни ни, че сега в складовете има оръжие и той спокойно може да изнесе: никой не преглежда колата на командващия. Тогава го попитахме колко струва бройката. Той отговори: „Хиляда и петстотин долара за автомат Калашников.“ Попитах го какво друго дават към автомата. Прапоршчикът каза: „Два пълнителя, почистване, смазване.“ — „Чистенето и смазването не ни интересуват, трябва ни за еднократна употреба — обясних аз. — А имате ли заглушители, прибори за нощно виждане?“ Той отговори, че всичко е възможно срещу допълнително заплащане. Тогава поръчахме три автомата, спешно. Уговорихме се за понеделник, когато той е на смяна.

Преди тази среща и поради обстоятелството, че вътрешните войски са обект на Управлението за военно контраразузнаване по вътрешните войски, уведомихме ръководството на управлението и ни дадоха оперативни сътрудници, които трябваше да установят този прапоршчик. Седяха в колата и ни наблюдаваха.

Още при първата среща той ни продаде патрони и по принцип вече беше извършил престъпление, можехме да го арестуваме. Но трябваше да установим какво е оръжието и от кой склад ще бъде изнесено. Купените патрони дадохме на офицерите от отдела за военно контраразузнаване, за да установят от коя партида са и откъде са изнесени.

Оставих на прапоршчика своя пейджър. В понеделник чрез него той поиска да му се обадя. Обаждам се и той казва:

„Не мога да се срещна с вас, уволняват ме.“ Попитах: „Защо?“ — „Просто майорът дойде при мен и ми каза, че съм търгувал с оръжие и съм уволнен.“

Тогава разбрах, че някой ни е издал. Обадих се на заместник-началника на Управлението за военно контраразузнаване по вътрешните войски генерал Гушча и му разказах какво се е случило. А той спокойно ми казва: „Да, ние съобщихме. А вие какво искате?“ — „А защо не ни уведомихте? Ами ако бяхме отишли на срещата? И бандитите от Солнцево бяха хвърлили граната по колата? Защо сте съобщили на него, а на нас — не?“

Ето колко лесно бяха предупредили крадеца, че контраразузнаването на ФСБ го е засякло и в никакъв случай не бива да изнася автомати за продажба, инак ще го арестуват.

На всичко отгоре Гушча ни упрекна: „Защо сте толкова кръвожадни? Дай ви само да пълните затворите. Разбираш, че заплатите на нашите прапоршчици и офицери са малки — затова крадат.“

„Юрий Андреевич — възмутих се аз, — и ние получаваме жалки заплати. Да не би да ни съветвате да се захванем с поръчкови убийства?“ А той се разприказва за честта на пагона и какъв щял да бъде резонансът, ако се разберяло, че шофьорът на командващия вътрешните войски е продавал оръжие.

Чакайте — вече се развиках в слушалката, — какво общо има общественият резонанс? Каква чест на пагона? Той вече е продавал оръжие. С него солнцевската банда ще убива хора. Ние трябва да открием къде е отишло оръжието. Какво правите вие?

Докладвах за това на директора на ФСБ Ковальов. Но не бяха взети никакви мерки.

— Случвало ли се е все пак да арестуват някого от ФСБ по ваша разработка?

— Рядко, но се случва — най-често поради междуособици вътре в самите спецслужби или някакви други интриги.

Имаше един такъв случай през 96-а година. При Гусак отива сътрудникът от шести отдел Горлатих.

— Какво представлява шести отдел?

— Извънщатна антитерористична група… Този Горлатих пита: „Вие освобождавате заложници, нали? Имам информация, че в Москва е отвлечен един гражданин. Бандитите са го закарали в Тула и изнудват баща му за пари. Това нали е по вашата линия. Хайде да те запозная с жалбоподателя.“ И Горлатих довежда един член-кореспондент на Академията на науките. Преди седмица бандитите отвлекли сина му, взели му автомобила и оръжейна колекция. И искат откуп за сина. А негов приятел, служителят от ГРУ^[1] Мироничев, го запознал с Горлатих. И ето че го доведоха в нашия отдел.

Гусак и Бавдей изясниха всички подробности, бързо установихме мястото, където държаха заложника, и го освободихме. Престъпниците бяха задържани. След известно време на Гусак се обажда по телефона ученият и казва: „Александър Иванович, извинявайте, не мога веднага да ви върна всички пари. Може ли да ви дам само две хиляди, а останалите — когато милицията ми върне колата. Защото е иззета като веществено доказателство. Ще я продам и ще ви върна парите.“ Гусак се изненадал: „Какви пари?“ Той беше абсолютно сигурен, че това не е поръчков случай.

Срещна се с учения и той му казал, че когато се обърнал към Горлатих, онзи веднага му поискал петнайсет хиляди долара. Обяснил му, че парите са нужни за бензин и други разходи. Страната е бедна, заплатите са ниски… Членкорът бързо събрал пари и дал половината — седем хиляди и петстотин — на Горлатих. И ето че сега моли малко да почакаме, докато събере останалото.

Гусак документира едно от посещенията на Горлатих и Мироничев при учения, при които те настоявали за парите. „Трябва да дадеш всичките. Изложи ни. Ние дадохме нашите пари на момчетата. Ако не ги дадеш, бандитите (а те бяха иззели един револвер от тях) ще напишат показания, че са взели револвера от твоята оръжейна колекция, и ще влезеш в затвора.“ Ученият много се беше уплашил.

Гусак ме попита какво да прави. Посъветвах го да напише рапорт, а аз се обадих на Ковальов.

Директорът на ФСБ прочел рапорта и казал: „Трябва да се документират преговорите на Горлатих и да го задържите, когато взема парите. Виждаш ли докъде е докарал Зорин Антитерористичния център. Вместо да освобождават заложниците, те вземат подкупи.“

Работата е там, че Ковальов имаше зъб на своя заместник Зорин, защото беше човек на Черномирдин. А Ковальов беше в отбора на Коржаков-Барсуков. И те изтикваха от спецслужбите хората на Черномирдин.

Зорин беше началник на Антитерористичния център, първи заместник-директор на ФСБ, вторият човек след Ковальов. Трофимов ми казваше: „Той постоянно ни предава. Още щом започнахме да работим по Черномирдин и Петелин (началника на секретариата на Черномирдин), едва бяхме поставили техниката — и Зорин отиде при премиера и предаде всички.“ Те мразеха Зорин.

— Зорин ли докладва на Черномирдин, че в кабинета му са поставени „бръмбари“?

— Да. Ковальов не знаеше как да се отърве от него. Зорин мразеше Хохолков и ровеше под неговото управление. Когато Ковальов заминаваше занякъде, стопанин оставаше Зорин и той веднага започваше да се занимава с УРПО. Тогава Хохолков моментално излизаше в болнични или си вземаше отпуск.

Ние съставихме два протокола — за предаването и описването на парите на потърпевшия, белязахме банкнотите. Срещата се състоя пред паметника на Пушкин. Те се качиха в колата на Горлатих и потеглиха — опитният чекист не пожела да вземе парите на улицата. По пътя той свали учения и продължи. Тогава ние предадохме по пейджъра от името на един от неговите познати молба за спешна среща. Изяснихме, че се намира на Чистие Пруди, в един ресторант. Когато Горлатих излезе, го арестувахме. Намерихме у него част от парите — вече беше развалил сто долара.

Горлатих беше с онзи офицер от ГРУ, Мироничев. Онзи започна да вади от джобовете си разни удостоверения — и милиционерски, и военни — всичките с различни имена. Горлатих се тресе над чантата си: „Саня, недей! Ще ти дам твоя дял! Той е в сейфа!“ А Гусак: „Абе ти подкуп ли ми предлагаш?!“ Закарахме го в приемната, разпитахме го, извикахме следовател. Вечерта се обади Ковальов и каза: „Утре сутринта ще докладвате.“

Гледам — сътрудниците на Гусак, Альошин и Комаров влачат цял чувал от джипа на Горлатих: отвинтено колело, магнетофон, дискове. Развиках се: „Какво правите вие, бе? Та това е грабеж!“ А Комаров: „Колата вече няма да му трябва. Нали ще влезе в затвора!“ Какви колеги, а!

На другия ден отидох в приемната — там вече беше Иван Кузмич Миронов, заместник-началникът на управлението. Всички наоколо — подплашени. Миронов гневен: „Как така, арестували сте наш човек?“

Когато видях Горлатих, той започна да ме моли: „Поговори с директора, нека ме изслуша. Опитай да го убедиш, че съм се натресъл случайно, нека ме уволнят, само да не ме съдят.“

Докладвах на Ковальов как бе минала операцията и го помолих да приеме Горлатих. Той се съгласи. Заведохме задържания при него. После директорът извика мен, Миронов, следователя и Гусак. Първо се обърна към Миронов:

„Иван Кузмич, какви хора работят при нас? Само го погледнете — цял бик! Дойде при мен с ей такъв кръст на шията (Горлатих имаше кръст с диаманти на дебела верига). И ми хленчи, че взел подкуп, защото нямал с какво да храни децата си!“

Миронов започна да обяснява, че Горлатих бил заслужил офицер, внедрявал се в престъпни групировки. Ковальов побесня: „Толкова много се е внедрявал, че и той е станал бандит.“ Директорът поиска моето мнение. Отговорих: „От една страна, ми е жал за Горлатих, но от друга… в операцията участваха млади служители. Всички видяха това. Какво ще им кажем? Вие решавайте дали да предадете материалите в прокуратурата или не.“ Ковальов нареди: „Материалите да се предадат в прокуратурата.“

Горлатих беше осъден условно. Смениха члена — не за корупция, а за мошеничество. След това той се върна на Лубянка. Посрещнаха го радостно: „Почина ли си в Лефортово? Сега сядай на бюрото и започвай да работиш!“