Райнер Мария Рилке
Великата нощ

Често се чудех на тебе, стоях на открития вчера прозорец,

стоях и пак ти се чудех. Все още новият град

изглежда ми бе забранен, а пейзажът, неукротен,

в мрака изчезваше, сякаш ме нямаше. Никакъв близък предмет

не си даваше труд да ми стане понятен. Покрай фенера

нагоре се виеше уличка: виждах, че ми е чужда.

Отсреща — някаква стая, достъпна, озарена от лампа —,

вече участвах; те го усетиха, спуснаха щори.

Стоях. И тогава проплака дете. Знаех майките

някъде там из къщите какво причиняват — познавах

в същото време на всеки плач неутешимата първопричина.

Или запяваше някакъв глас и изтръгваше далечен отломък

от моето очакване, или долу покашляше старец,

изпълнен с упрек, сякаш снагата му имаше право да бъде

по-сприхава срещу по-нежния свят. После удари някакъв час —,

но заброих твърде късно и той се отрони край мене. —

Като момче, чужденец, когато най-сетне са го допуснали,

но топката все не улавя и не умее нито една от

игрите, които другите толкова леко помежду си споделят,

стои там и гледа встрани, — сега накъде?: аз стоях, и внезапно

разбрах, че ТИ общуваш с мене, играеш си, зряла

нощ, и ти се чудех. Където църковните кули

се мръщеха, където ме заобикаляше град

с предотвратима съдба и неразличимите хълмове

лежаха насреща ми, а в близост наоколо

жадната чуждост обграждаше случайното пламване

на моите чувства —: сега, Висина,

за тебе не беше позор, че ме познаваш. Твоето дихание

струеше над мен. Твоята белязана от далечна сериозност

усмивка проникна в мен.

 

1914