Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Апокалипсис I
Кантата за Лейбовиц - Оригинално заглавие
- A Canticle for Leibowitz, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,1 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
Уолтър Милър. Апокалипсис I (Кантата за Лейбовиц)
Библиотека „Световна фантастика“ №3
Издателска група „Неохрон“
Коректор: Бистра Горностаева
История
- — Добавяне на анотация
- — Редакция от Mandor според хартиеното издание
4
— Вие сте постъпили правилно, — промърмори накрая абатът, след като повече от пет минути беше ходил бавно напред-назад из работния си кабинет.
Той беше човек със широко румено селско лице, покрито изцяло с дълбоки бръчки. От момента, в който повиканият от него отец Чероки беше влязъл и седнал вдървено на края на стола, абат Аркос не беше продумал нищо.
— Постъпили сте правилно — повтори абатът, като застана в средата на стаята.
Свещеникът започна да се отпуска на стола. Беше почти полунощ и в приготовленията си за лягане абат Аркос току-що беше излязъл от бъчвата за къпане. Косата му беше още мокра и прилепнала към челото. Носеше дрехи от кожа на койот и единственият признак за сана му беше големият кръст на гърдите, който проблясваше на светлината на свещта, когато абатът се обърнеше към масата. В този вид и в това облекло Аркос съвсем не приличаше на свещеник, а по-скоро на военачалник, все още развълнуван от неотдавнашен щурм.
Отец Чероки произлизаше от баронски Денвърски род и винаги се отнасяше почтително към символите на властта. Следвайки многовековните дворянски традиции, той стриктно отбелязваше официалния ранг, но при това като че ли не забелязваше човека, който го притежава, следвайки в това отношение древните дворянски традиции. Затова и отец Чероки поддържаше формални дружески отношения с пръстена и кръста — символите на официалната власт, но рядко си позволяваше да види човека в Аркос. Това можеше да стане още по-трудно сега, при вида на все още мокрия абат.
— Знаеш ли за какво говоря? — с нетърпение избоботи Аркос.
Чероки се смути.
— Бъдете любезен, отче абате, да уточните… дали това е свързано с нещо, което мога да чуя само на изповед?
— А?… О, сигурно дяволът ме е объркал! Съвсем забравих, че вие сте го изповядали. Добре, нека той самият ви разкаже за всичко отново, за да можем да говорим спокойно след това. Макар че, небето ми е свидетел, всичко е известно на цялото абатство. Не, не. По-добре да не ходите сега при него. Аз ще ви разкажа някои подробности, а вие можете да не отговаряте, ако нещо засяга тайната на изповедта. Виждали ли сте тези вехтории?
Абатът махна с ръка към масата, на която беше разхвърляно съдържанието на металната кутия.
Чероки бавно кимна.
— Той изпусна тези неща на пътя. Аз му помогнах да ги събере, но не съм ги разглеждал внимателно.
— А какво казва той за това?
Отец Чероки се загледа встрани, като че ли не беше чул въпроса.
— Добре, добре — измърмори абатът, — не говорете за това. Само погледнете внимателно вещите и ми кажете мнението си.
Чероки се приближи до масата и започна да разглежда една по една разхвърляните хартии. През това време абатът продължи да крачи из стаята и да говори неясно — нито на свещеника, нито сам на себе си:
— Това е невероятно! И вие сте постъпили правилно, като сте го изпратили в абатството, преди да открие още кой знае какво. Но това, всъщност, не би било най-лошото. Най-лошото е появяването на онзи старец, за когото Франциск бърбореше. Това вече е твърде много. Най-страшното нещо за делото е потокът от невероятни „чудеса“. Няколко реални инцидента — да, но повече вече е лошо! Лошо е прекаленото застъпничество за блажения преди неговата канонизация. Вижте блажения Чанг! Той е станал блажен преди двеста години, а и до сега не е канонизиран, защото хората от неговия орден бяха прекалили с проявите на помощ от страна на блажения.
Отец Чероки вдигна очи. Впитите му в ръба на масата пръсти бяха побелели от напрежение. Изглежда не беше чул нищо от думите на Аркос.
— Извинете, отче абате!
— Същото може да се случи и при нас, това е лошото. През миналата година брат Нойон лекуваше подагра чрез докосване с една връв — предполагам реликва от нашия блажен Лейбовиц. А сега този Франциск. Среща някакъв пилигрим и с какво е облечен той? С пола от истинско ленено платно. Същото облекло е имал и Лейбовиц, преди да го обесят. А на кръста си имал връв. И отново същата, каквато е имал блаженият.
Абатът погледна към Чероки.
— По празния ви поглед съдя, че досега не сте чули всичко това, нали? Добре, добре, можете да не отговаряте. Всъщност Франциск не е говорил тези неща. Всичко, което той каза, беше… — абатът се опита да говори с фалцет, за да имитира гласа на младия послушник: — „Срещнах дребно старче и помислих, че е пилигрим, който отива по този път в абатството. Беше облечен в свободна ленена дреха, превързана с връв. И той начерта върху камъка знаци, които изглеждаха така…“
Аркос извади от джоба си парченце хартия и го поднесе към лицето на Чероки, като го осветяваше с пламъка на свещта. Отново безуспешно се опита да имитира гласа на Франциск:
— „И аз не мога да си представя, какво означава това. А вие знаете ли?“
Чероки се втренчи в знаците и поклати глава.
— Не, не питам вас — изхриптя с нормалния си глас абатът. — Това ми го каза Франциск. Аз също не знаех отначало какво означават знаците.
— А сега знаете ли?
— Сега зная. Някои ги разпознаха. Това са еврейски букви: „ламед“ и „сад“.
— Сад ламед?
— Не. Трябва да се четат отдясно наляво. Ламед сад. Буквата „ел“ е звук, наподобяващ „те“ или „ч“. Ако между тях има други гласни звуци, могат да означават „лъч“, „лотос“, „лице“. А ако има и още няколко букви, то това може да звучи като Ллл… — познайте като какво?
— Лейбо… О, не!
— О, да! Брат Франциск все още не се е сетил за това, но някой друг се е сетил. Франциск не беше помислил и за облеклото на пилигрима, но един от приятелите му е съобразил и това. И какво се получава? През цялата нощ всички в абатството са разнищвали красивата историйка, как брат Франциск е срещнал в пустинята самия блажен Лейбовиц и как блаженият го е отвел до мястото, където са се намирали тези вехтории и му е съобщил, че скоро ще го споходи призванието.
На лицето на Чероки все повече се усилваше изразът на недоумение и голямо объркване.
— Брат Франциск ли е казал това?
— Не! — изрева Аркос. — Вие какво, не ме ли слушате? Франциск не е казвал нищо подобно. Поне се надявам, че не е. Той разказва за случилото се просто и наивно, но позволява на другите да си въобразяват останалото. Все още не съм разговарял с него, но изпратих ректора на „Книгата на Паметта“ да изслуша разказа му.
— Мисля, че щеше да е по-добре аз да поговоря с брат Франциск — промърмори Чероки.
— Вие?! Когато влязохте при мен, си помислих дали да не ви изпека за това, че го изпратихте в абатството. Ако го бяхте оставили в пустинята, нямаше да позволим да се разпространи тук тази фантастична история. От друга страна, не можеше да се прецени, какво още би намерил там. Затова мисля, че сте постъпили правилно. Вижте се с него, а после го изпратете при мен.
Около девет часа в понеделник брат Франциск плахо почука върху вратата на абатския кабинет. Добрият спокоен нощен сън и скромната закуска не бяха успели напълно да възстановят силите на младежа след дългия му престой под ослепителното слънце. Но все пак яснотата на мисълта му се беше възвърнала дотолкова, че да усети някаква опасност. Първото почукване беше така слабо, че сам Франциск едва го чу. След няколко минути събра смелост и почука повторно.
— Benedicamus, domino.[1]
— Влез, момчето ми, влез — дочу Франциск ласкави думи и позна гласа на самия владика.
— Натисни дръжката, сине, — прозвуча отново този дружелюбен глас, тъй като Франциск продължаваше да стои неподвижно.
— Д-д-да — Франциск докосна дръжката и стана очевидно, че проклетата врата се отваря съвсем леко. А той се надяваше, че е плътно затворена.
— Господин абатът изпращал ли е да ме в-викат? — с тънък глас попита послушникът. Абат Аркос бавно кимна.
— Ммм… да, господин абатът те вика. Влез и затвори вратата.
Брат Франциск затвори и застана, треперейки, в центъра на стаята. Абатът взе от старата кутия няколко метални цилиндърчета.
— Но може би, щеше да е по-правилно, ако ти беше изпратил да повикат отчето абат. След като провидението е било така благосклонно към теб и си станал такава знаменитост, а? — усмихна се смирено абатът.
— Хи-хи? — въпросително хихикна Франциск. — О, н-не, господарю мой.
— Няма да отречеш, че след тази нощ си станал знаменитост, нали? И че провидението е избрало именно теб, за да открие кутията с това — абатът с рязък жест посочи разхвърляните по масата неща.
Послушникът безпомощно мълчеше, но поне съобрази да скрие усмивката си.
— Ти си на 17 години и си истински наивник, не е ли така?
— Това е несъмнена истина, господин абат.
— Какво можеш да кажеш за свое оправдание, за да повярвам в призванието ти към религията?
— Никакво оправдание, magister meus[2].
— А, значи така? Значи разбираш, че нямаш призвание да станеш член на ордена?
— О, имам го! — с трепет въздъхна послушникът.
— Но не можеш да кажеш нищо за свое оправдание?
— Нищо.
— Ти си един малък кретен! Сега призовавам твоето благоразумие! Ако продължаваш да настояваш за своето призвание, то поне се надявам, че си готов да се откажеш от твърдението, че вчера си срещнал някого в пустинята и ще се съгласиш, че си се натъкнал на тази… кутия с вехтории без чужда помощ и че всичко, което дочух от другите, е само трескаво бълнуване!
— О, не, дом Аркос!
— Защо „о, не“?
— Не мога да се отрека от това, което съм видял със собствените си очи, преподобни отче.
— Следователно, ти си срещнал ангел… или това е бил светец? Или, по-точно, все още не е светия? И той ти показа къде да търсиш?
— Аз никога не съм казвал, че той е бил…
— И това е твоето оправдание за факта, че си повярвал, че те е споходило истинското призвание, така ли? И, че това, това… — не зная можем ли да го наречем „същество“? — ти е казало да чуеш своя глас и е обозначило камъка със своите инициали. А след това ти е казало, че там е това, което търсиш? И когато си погледнал под камъка, там се е оказало ето това. Така ли е?
— Да, дом Аркос!
— Какво е твоето мнение за собствената ти отвратителна горделивост?
— Моята отвратителна горделивост е непростима, господарю и учителю мой.
— Да си въобразиш, че си толкова важен, та дори постъпките ти да не могат да бъдат опростени, това е още по-голяма горделивост! — изрева властелинът на абатството.
— Господарю мой, аз съм само един червей.
— Много добре. Сега остава само да се откажеш от онази част на разказа си, в която става въпрос за пилигрима. Никой друг, освен теб, не го е виждал и ти знаеш това. Както разбрах, той е смятал да се установи за известно време в нашето абатство. Дори братът, който е бил дежурен на наблюдателницата, не го е забелязал. Все още ли твърдиш, че си го видял?
— Ако не бяха знаците на камъка, които той… тогава аз, може би…
Абатът притвори очи и въздъхна уморено.
— Тези знаци, макар и не особено ясни, наистина съществуват — призна той. — Но може да си ги написал и самият ти.
— Не, господарю мой.
— Признаваш ли, че си измислил този стар дъртак?
— Не, господарю мой.
— Е, добре. А знаеш ли, какво ще стане с теб сега?
— Да, преподобни отче.
— Тогава се приготви за това.
Треперейки, послушникът обви одеждите си около талията и се наклони над масата. Абатът извади от едно чекмедже здрава орехова летва и леко я изпробва върху дланта си. След това нанесе силен удар по седалището на Франциск.
— Deo gratias![3] — изрече послушно младежът и тежко въздъхна.
— Искаш ли да промениш мнението си, момчето ми?
— Преподобни отче, не мога да се откажа.
Удар.
— Deo gratias!
Удар.
— Deo gratias!
Тази проста, но болезнена процедура се повтори десет пъти. Брат Франциск благодареше на небето за всеки получен урок по смирение. След десетия удар абатът спря. Франциск, който стоеше на пръсти до този момент, се отпусна леко. В ъгълчетата на затворените му очи блестяха сълзи.
— Скъпи мой брат Франциск — каза абат Аркос, — абсолютно ли си сигурен, че си видял стареца?
— Разбира се — изпищя момчето, като се готвеше за най-лошото.
Абат Аркос го погледна изпитателно. После обиколи масата и седна в креслото, като си мърмореше нещо под носа. Доста време гледа сърдито хартийката, на която бяха написани двете букви.
— Какво предполагаш, кой може да е той? — разсеяно измърмори абатът.
Брат Франциск успя само да отвори очи, от които потекоха сдържаните до сега сълзи.
— Е, какво пък, ти ме убеди, момче. Толкова по-лошо за теб.
Франциск не отговори нищо, но произнесе в себе си молитва, с която молеше бога по-рядко да възниква нужда да убеждава абата в собствената си правота.
— Можеш да седнеш — каза абатът почти добродушно, след като с жест му беше казал да пусне дрехата си.
Франциск се опита да седне на посочения стол, но само подскочи от болка и остана прав.
— Ако нямате нищо против, преподобни отче…
— Добре, остани прав тогава. Всъщност, аз няма да те задържам дълго. Трябва да отидеш да довършиш бдението си.
След като забеляза просветлялото лице на послушника, той бързо добави:
— О, не, не! Няма да се върнеш на същото място. Ще си смените местата с брат Алфред и няма да се приближаваш до онези руини. Освен това ти забранявам да говориш за тези неща с всеки друг, освен с мен и изповедника. Макар и злото да е сторено. Ти поне разбираш ли какво си направил?
Брат Франциск поклати глава.
— Вчера беше неделя, преподобни отче. Не беше необходимо да пазим мълчание и аз само отговарях на въпросите на братята. Аз мислих…
— Твоите братя са измислили много интересно обяснение. Знаеш ли, че този, когото си срещнал, е бил самият преподобен Лейбовиц?
Няколко минути погледът на младежа остана съвсем празен, а после поклати глава.
— О, не, господарю мой. Сигурен съм, че не може да бъде той. Блаженият мъченик не би направил такива неща.
— Какви неща?
— Не би гонил никого и не би се опитвал да прободе някого с острата си тояга.
Абатът сложи ръката си на устата, за да скрие неволната усмивка, като се престори, че се замисля.
— О, аз не знаех нищо за това. Той те гонеше, така ли? Да, да така си мислех. Виж, а твоите приятели все пак са сметнали, че това може да е блажения. Съмнявам се, че има много хора, които могат да бъдат гонени от блажения, но… — той се спря като видя радостното изражение на лицето на послушника. — Добре, сине мой, как мислиш ти? Кой може да е бил той?
— Аз мисля, че той беше пилигрим, който идваше към нашия ковчег с мощите, благородни отче.
— Това още не е официален ковчег с мощи. Във всеки случай той не е бил пилигрим и поне не е идвал към нашето абатство. Часовият твърди, че не е заспивал на поста си и не го е виждал изобщо. Е, призна си, че през този ден е бил нещо сънлив. Ти как мислиш?
— Да ме прости преподобния отец, но и аз съм бил няколко пъти на пост.
— Е, и?
— Виждате ли, в ярките слънчеви дни, когато нищо друго, освен лешоядите не се движи, след няколко часа неволно започваш да следиш само тях.
— И ти си постъпил така, когато е трябвало да наблюдаваш пътя?!
— Ако гледате небето прекалено дълго, бихте могли да отместите погледа си, но… Няма да заспите истински, но вниманието ви ще бъде погълнато от предишната гледка.
— Значи с такива неща се занимавате на поста? — озъби се абатът.
— Не винаги. Предполагам… Не, преподобни отче, не съм сигурен в това, но мисля… Брат Же… Предполагам, че по подобен начин брат Же е съкращавал монотонното време на караула. Дори без да разбере, по време на смяната той е продължавал да стои, загледан в небето с отворена уста, напълно заслепен.
— Да. И когато вие изпаднете в такова състояние, ще се появи езическа орда от района на Юта, ще убие градинарите, ще разруши иригационната[4] система, ще заграби урожая ни и ще запълни кладенеца с камъни, преди ние да успеем да дадем отпор. Защо така се отнасяш към всичко това. О, забравих, че ти си от Юта. Но все едно, ти трябва да бъдеш много внимателен на поста. Ето как, значи, е могло да бъде пропуснат стареца. А ти сигурен ли си, че той беше просто старец, нищо повече? Не беше ангел, нито блажен.
Погледът на Франциск блуждаеше замислено по тавана, но изведнъж се спря на лицето на настоятеля.
— Ангелите и светиите имат ли сянка?
— Не… мисля, че нямат. Само предполагам, но мога ли да знам със сигурност? Той имаше сянка, така ли?
— Да, макар тя да беше съвсем малка.
— Защо?
— Защото беше почти пладне.
— Глупак! Не те питам кой е бил той. Много добре зная кой е бил, ако изобщо си го видял. — Абат Аркос удари няколко пъти с длан по масата. — Искам да знам съвсем сигурен ли си ти, — именно ти! — че това е бил един обикновен старец.
Този въпрос пообърка брат Франциск. В неговото съзнание нямаше ясна граница, отделяща естественото от свръхестественото. Там имаше някаква мрачна зона. Тя включваше всичко, което той можеше да види, но не можеше да разбере. И брат Франциск не можеше да бъде „сигурен без всякакво съмнение“, какъвто го призоваваше да бъде абатът. Задавайки своите въпроси, абат Аркос неволно изтласкваше пилигрима в тази неясна за Франциск зона. Ако някакво свръхестествено същество реши да се представи за човек, то как би могъл младият послушник да го познае. Това същество не би забравило, че трябва да има сянка, да оставя следи по пясъка, да яде хляб и кашкавал. То можеше да изплюе сдъвканите листа върху гущера и да подскача по нагорещените камъни като човек, забравил да обуе сандалите си. Франциск не можеше да оцени изобретателността на съществото, била тя вдъхновена от дявола или от бога.
— Е, момче, кажи ми!
— Господарю мой, не смятате ли, че той може да бъде…
— Не те питам какво мислиш. Питам те в какво си абсолютно сигурен. Обикновен човек от плът и кръв ли беше той или не?
Въпросът не беше прост, по-скоро дори страшен. Това, че го задаваше такава високопоставена личност, плашеше още повече момчето. Франциск разбираше, че дом Аркос иска да получи съвсем определен отговор на този въпрос, но ако той искаше това, значи въпросът беше много важен. А ако беше важен за абата, трябваше да бъде много по-важен за самия Франциск. Той не можеше да си позволи да сгреши.
— Аз… аз мисля, че той беше от плът и кръв, преподобни отче, но не съвсем „обикновен“. Някак си беше дори „необикновен“.
— С какво? — рязко запита абатът.
— Ами, макар и с това колко точно можеше да плюе. А мисля, че умееше да чете.
Абатът притвори очи и с явно раздразнение потърка слепоочията си. Колко лесно можеше да каже на момчето, че неговият пилигрим е бил само един стар скитник или нещо подобно, а след това да му заповяда да не мисли за него по друг начин. Но след като беше позволил на момчето да проумее до какви въпроси води всичко това, тази изповед би била излишна още преди да е направена.
Като всеки мъдър управител, абат Аркос не издаваше излишни разпореждания, ако беше възможно да има послушание, а не принуждение. Можеше да се принуждава със заповед само тогава, когато всичко беше обосновано. Сега беше по-добре да избере друг начин, а не неефективна заповед. Неговите въпроси бяха такива, на които и той самият не можеше да даде смислен отговор. Абат Аркос не беше виждал стареца и затова нямаше право да съди за верността на отговорите.
— Отивай си — каза накрая — без да отваря очи.