Уолтър Милър
Апокалипсис I (17) (Кантата за Лейбовиц)

16

Старият отшелник стоеше на ръба на платото и наблюдаваше облачето прах, което бавно се придвижваше по пътя. Отшелникът мляскаше с устни, мърмореше си нещо и се усмихваше. Кожата му беше изсушена от слънцето, придобила цвят на стар ремък, а сплъстената му брада беше пожълтяла около брадичката му. Носеше сламена шапка и набедрена препаска от грубо селско ленено платно — цялото му облекло без сандалите и мяха за вода бе ушито от овчи кожи.

Той наблюдаваше облачето прах, което през това време подмина Санли-Бувитс и отново се появи на пътя, който минаваше край планината.

— О! — изхриптя отшелникът и очите му светнаха. — Владенията му ще се разширят, но това няма да бъде край на неговия свят. Той ще дойде да го управлява.

Неочаквано започна да се спуска надолу към пресъхналото русло на реката, скачайки от камък на камък като котка на три крака. Помагаше си с тоягата, а през по-голямата част от пътя просто се свличаше по склона. От това спускане се вдигна облак прах, който бързо се разнесе от вятъра.

В подножието на планината се прикри в гъсталака на москитовите дървета и легна в очакване. Скоро чу ленивия тръс на приближаващото се пони и започна да се прокрадва към пътя, като внимателно се вглеждаше през дърветата. Понито, покрито с тънък слой прах, се показа на завоя. Отшелникът изскочи на пътя като стрела и вдигна ръце.

— Спри! — извика той, а когато конникът спря, се хвърли напред, хвана юздата и със страстно нетърпение заразглежда човека в седлото.

За миг очите му запламтяха.

— В името на Детето, родено за нас и Сина, изпратен ни… — Но след миг страстното нетърпение премина в досада. — Ти не си от Него! — раздразнено възропта той, обръщайки взор към небето.

Конникът свали качулката си и се разсмя. Един миг отшелникът сърдито се взираше в него. Сега го позна.

— А — измърмори. — Това си ти! Мислех, че вече си умрял. Какво търсиш тук?

— Доведох ти изгубеното имущество, Бенеамин — отговори дом Пауло. Той дръпна въжето и зад понито се показа синеока коза. Тя заблея и като видя отшелника, се задърпа към него. — И… помислих си, че е време да те навестя.

— Това животно принадлежи на Поета — промърмори отшелникът. — Той спечели честно тази твар, макар и да се опитваше да хитрува. Върни му я. И позволи да те посъветвам: не се меси в мирските хитрости, те не те засягат. Със здраве.

И той се обърна към изсъхналия ручей.

— Почакай, Бенеамин. Вземи си козата, иначе ще я дам на селяните. Не искам тя да тича из абатството и да блее в църквата.

— Това не е коза — възрази отшелникът. — Това е животното, което е видял нашият пророк и то е било създадено да го язди жена. Препоръчвам ти да я прокълнеш и да я отведеш в пустинята. Нима не виждаш, че има раздвоени копита и дъвче дъвка.

Той отново си тръгна.

Усмивката на абата помръкна.

— Бенеамин, ти наистина ли се каниш отново да се изкатериш на своята планина, без да кажеш на приятеля си дори довиждане?

— Довиждане — подхвърли старият евреин и, негодувайки, се отдалечи. След няколко крачки се спря и погледна през рамо:

— Не се прави, че това те засяга — каза той. — Изминаха пет години, докато благоволиш да навестиш „стария си приятел“. Ха!

— Ето каква била работата! — промърмори абатът. Той се сепна и забърза след стария евреин. — Бенеамин, отдавна исках да дойда, но бях много зает.

Отшелникът се спря.

— Добре, Пауло, щом вече си тук…

Неочаквано той се разсмя и прегърна абата.

— Всичко е наред, стари мърморко — каза отшелникът.

— Аз ли съм мърморко?

— Добре, съгласен съм, че и аз имам особености. Последното столетие беше за мен много тежко.

— Чувах, че си замервал с камъни послушниците, които са идвали тук, за да прекарат в пустинята дните на великите пости. Истина ли е? — Той погледна отшелника с мек упрек.

— Само дребни камъчета.

— Обрасъл с мъх стар сухар!

— Добре, добре Пауло. Един от тях веднъж ме взе за моя далечен родственик Лейбовиц. Той помисли, че съм изпратен да му предам някакво послание… пък и другите ви безделници помислиха същото. Не искам това да се повтори, затова понякога ги замервам с камъчета. Ха! Не искам пак да ме вземат за този мой родственик, защото той прекъсна всякакви отношения с мен.

Свещеникът го изгледа с недоумение.

— За кого са те взели? За светия Лейбовиц? Остави, Бенеамин! Отиваш твърде далече.

Бенеамин повтори като припев:

— Взе ме за моя далечен родственик Лейбовиц, затова хвърлях камъчета по него!

Дом Пауло напълно се обърка.

— Светият Лейбовиц е умрял преди дванадесет столетия. Как е въз… — той млъкна и внимателно погледна стария отшелник.

— Добре, Бенеамин, да не започваме отново този ужасен разговор. Ти не може да си живял дванадесет сто…

— Дреболия! — прекъсна го старият евреин. — Аз не казвам, че са минали дванадесет столетия. Това се случи само преди шестстотин години. Много след времето, когато е умрял вашият светия. Ето защо беше така нелепо. Разбира се, по това време вашите послушници са били много по-набожни и наивни. Помня, че се казваше Франциск. Бедното момче. По-късно го погребах. Предай в Новия Рим, където могат да го изкопаят. Тогава ще получите неговия скелет.

Абатът, който се промъкваше през москитовите шубраци, като водеше след себе си коня и козата, гледаше стареца с учудване. „Франциск? — чудеше се той. — Това трябва да е благородният Франциск Джерард от Юта. Този, комуто един богомолец веднъж показал мястото на старото убежище, така беше… но това се беше случило преди там да възникне селище, преди шест столетия и сега старчокът заявява, че този богомолец е бил самият той?“ Понякога абатът се чудеше, откъде Бенеамин знае толкова подробности за историята на абатството, че да може да си съчинява такива правдиви приказки. Навярно от поета.

— Това беше по времето, когато се занимавах с други неща — продължаваше старият евреин. — Мисля, че такава грешка може да бъде разбрана.

— Занимавал си се с други неща?

— Бях странник.

— И се надяваш, че ще повярвам в тази измислица?

— Х-м! Поетът, например, ми вярва.

— Разбира се. Поетът за нищо на света не би повярвал, че благородният Франциск е срещнал светия. Той го счита за свръхестествено. По-скоро би повярвал, че е срещнал теб… преди шестстотин години. Съвсем естествено обяснение.

Бенеамин се усмихна накриво. Пауло наблюдаваше как той спусна пробита дървена чашка в кладенеца, изпразни я в своя мях и отново я спусна. Изворът беше жив и пълноводен по същата, предизвикваща страх причина, както и източника на памет у стария евреин. „Но наистина ли е незнаен този източник“ — мислеше настоятелят. Като не се брои заблуждението, че е по-стар от самия Матусаил, старият Бенеамин изглеждаше напълно нормално за начина му на живот.

— Ще пиеш ли? — предложи отшелникът, протягайки чашката.

Абатът сви рамене, но прие, за да не обиди отшелника и изпи на един дъх тъмноватата течност.

— Не е ли достатъчно добра? — попита Бенеамин, като го разглеждаше. — Аз самият не я пия. — Той потупа мяха. — Това е за животните.

Абатът почувствува буца в гърлото си.

— Променил си се — каза Бенеамин, като все още го разглеждаше. — Станал си по-слаб и блед, като сирене.

— Боледувах.

— Ти и в момента изглеждаш болен. Да се качим горе, в моята колиба, ако това няма да те измори твърде много.

— Вече съм наред. Неотдавна се чувствувах зле и докторът ме посъветва да си почина. Ха! Ако не очаквахме посещение на важен гост, аз дори не бих обърнал внимание на това. Но той пристига и аз трябва да съм отпочинал; посещението ще бъде тежко.

Те се катереха по пресъхналото русло. Бенеамин се огледа, усмихна се и поклати глава.

— Да яздиш десет мили из пустинята — това ли ти е отдихът?

— За мен е отдих. И много ми се искаше да те видя, Бенеамин.

— Какво ще кажат в селцето? — насмешливо попита старият евреин. — Ще си помислят че сме се помирили и това ще навреди и на моята и на твоята репутация.

— Нашите репутации никога не са имали особено значение, нали?

— Да — съгласи се Бенеамин и добави многозначително: — досега.

— Все още ли чакаш, стар евреино?

— Разбира се — сопна се отшелникът.

Изкачването се видя уморително на абата. Той спира два пъти да почине. Докато се добираха до равната площадка на върха, той съвсем отпадна и трябваше да се подпира на слабата ръка на отшелника, за да не падне. Бавен огън се разгаряше в гърдите му, предпазвайки го от допълнително претоварване, но силният спазъм, който го измъчваше преди, премина.

Кичури от козината на синкавата коза-мутант прелетяха покрай него и изчезнаха сред москитовите дървета. За негово учудване горе платото беше покрито с повече растителност, отколкото в подножието, макар да не се забелязваха източници на влага.

— Това е пътят към моя дом, Пауло.

Колибата на стария евреин се състоеше от една стая без прозорци, стените й бяха направени от прости камъни, без мазилка и през дупките духаше. Покривът бе от тънки пръчки, повечето изпочупени и покрити с боклуци, слама и кози кожи. На широк плосък камък, поставен на невисок стълб до вратата, имаше надпис на древноеврейски:

Изгнаникът издигна своята шатра.

Размерът на буквите и явният опит за самореклама заставиха абата да се усмихне и да попита:

— Какво означава това, Бенеамин? Или има за цел да привлича търговците?

— Какво означавали? Означава: „Шатрите са поставени тук“.

Абатът изсумтя недоверчиво.

— Добре, можеш да се съмняваш. Но щом не вярваш на това, едва ли ще повярваш на надписа, изписан от другата страна на камъка.

— Обърнатата към стената?

— Именно, обърнатата към стената.

Стълбът стоеше близо до прага, така че между стената и плоския камък имаше разстояние няколко дюйма. Пауло се наклони и погледна в тясната цепнатина. Трябваше му време, за да разбере, че на обратната страна има надпис, изписан с по-дребни букви:

Чуй, Израил, своя обединяващ бог.

— Обръщаш ли понякога камъка?

— Да обръщам камъка? В такова време? За луд ли ме смяташ?

— И какво означава този надпис?

— Хммм-хннн! — провлачи отшелникът, отклонявайки се от прекия отговор. — Но продължавай ти, който не можеш да прочетеш надписа на обратната страна.

— Но точно пред него се намира стената.

— Винаги я е имало, нали?

Свещеникът въздъхна.

— Добре, Бенеамин, аз знам какво си поискал да напишат „на входа и вратите“ на твоя дом. Но само ти можеш да измислиш да се обърне надписът с лицето надолу.

— С лицето навътре — поправи го отшелникът. — Докато шатрите не бъдат възстановени в Израил… Но, хайде да не се дразним, докато не си починеш. Ще ти дам мляко и ти ще ми разкажеш за този гост, който така те безпокои.

— В моята манерка има малко вино, ако искаш — каза абатът, като се отпусна с облекчение върху камарата кожи. — Но не ми се иска да говоря за дом Тадео.

— Да? Ето кой бил…

— Ти си чувал за дом Тадео? Кажи ми, как успяваш да знаеш всичко за всички, без да напускаш тази планина?

— Някой слуша, друг вижда — насмешливо отвърна отшелникът.

— Кажи ми, какво мислиш за него?

— Не съм се срещал с него. Но мисля, че той ще се превърне в болка. Болката от раждането, вероятно, но болка.

— Болка от раждането? Ти действително ли вярваш, че вървим към ново възраждане? Престани да се подсмихваш тайнствено, стар евреин такъв, и си кажи мнението. Длъжен си да имаш мнение. Винаги си имал. Защо е така трудно да се спечели твоето доверие? Нима не сме приятели?

— В известен смисъл, в известен смисъл. Но имаме и разногласия.

— Какво отношение имат разногласията ни към дом Тадео и Възраждането, което и двамата чакаме с нетърпение? Дом Тадео е светски учен, твърде далеч от нашите разногласия.

Бенеамин сви красноречиво рамене.

— „Разногласия… светски учен“ — повтори той, като изплю думите, сякаш бяха семки от ябълка. — Определени хора ме наричаха „светски учен“ в разни времена, а понякога за това ме набиваха на кол, замерваха с камъни и изгаряха на клада.

— Но нали ти никога…

Свещеникът спря и се намръщи сурово. Пак това безумие. Бенеамин го гледаше подозрително и от усмивката му го побиваха тръпки. „Сега — помисли абатът — той ще ме гледа така, сякаш съм един от тези безлики «те», довели го до това уединение. И дали неговото «аз» не означава «ние», както в псалма «Аз, моя народ»?“

— Бенеамин, аз съм Пауло. Торквемада е мъртъв. Аз съм се родил седемдесет години след това и скоро ще умра. Обичам те, старче, и когато ме гледаш така, искам да виждаш само Пауло от Пекос, а не някой друг.

За миг Бенеамин трепна, очите му се навлажниха.

— Аз понякога… забравям…

— Понякога забравяш, че Бенеамин е само Бенеамин, а не целият Израил!

— Никога! — закрещя отшелникът и очите му отново запламтяха. — За тридесет и две столетия аз… — той спря и здраво стисна устни.

— Защо? — прошепна абатът почти с благоговение. — Защо приемаш сам бремето на всички хора и на тяхното минало?

Очите на отшелника за миг блеснаха тревожно, но той преглътна готовият да се откъсне вик и закри лице с ръцете си.

— Ти ловиш риба в мътна вода…

— Прости ми.

— Бреме… то ми е възложено от другите. — Той бавно разпери ръце: — можех ли да не го приема?

Абатът затаи дъх. Известно време в колибата се чуваше само вятърът. „Върху това безумие лежи печатът на божествеността! — помисли дом Пауло. — В днешно време еврейската общност е разсеяна на малки групи. Бенеамин вероятно е надживял децата си и по някакъв начин е станал изгнаник. Този стар израилтянин може да странствува с години и да не срещне никой от своите сънародници. Навярно в самотата си е дошъл до убеждението, че е последният, единственият. И като последен е престанал да бъде Бенеамин, превърнал се е в Израил. В душата му петхилядолетната история се е превърнала в история на собствения му живот. Неговото «аз» се е превърнало във величественото «ние».“

„Но и аз — мислеше дом Пауло — съм част от някаква общност и цялост. Аз също съм презиран от света. Наистина, за мен «аз» и «моят народ» все още са две различни неща. А за теб, приятелю, това различие се е замъглило. Това бреме от други ли ти е възложено? И ти си го приел? Колко ли трябва да тежи? И колко би тежало, ако го приемех аз? — Той трепна и тръсна глава. — Не, не. Този товар ще те смачка. Той не е по силите на никой човек, спаси ни Христос. Да бъдеш прокълнат за своята вяра — дори това е непосилно бреме. Можеш да понесеш проклятията, но тогава… следва ли да приемеш безсмислието, което се крие зад проклятията, безсмислието, което заставя един да отговаря не само за себе си, но и за всеки представител на своята раса или вяра, като за свои собствени? Да приемеш това така, както се опитва да го направи Бенеамин?

Не, не.“

И още, собствената вяра на дом Пауло му казваше, че бреме винаги е имало, имало го е от Адамово време… това бреме се налага от дявола-изкусител. Бремето лежи върху всяко поколение още преди раждането му, бремето на първородния грях. Нека глупакът го оспорва. Този глупак с голям възторг приема другото наследство — на родовата слава, на добродетелите, тържествата и благородството, които го правят „смел и великодушен по рождение“ и при това без никакъв протест — виждате ли, той не е направил нищо да заслужи това наследство, освен, че се е родил човек. Този протест остава за полученото в наследство бреме, което го прави „виновен и отхвърлен по рождение“; и за да не чува тази присъда, той плътно затваря ушите си. Несъмнено тежко бреме. Вярата му подсказваше също, че това бреме ще бъде свалено от него от този, който висеше на кръста над олтара. Печатът на това бреме беше по-лек от тежестта на първородното проклятие. Той не можеше да си наложи да каже това на стареца, въпреки че той и така знаеше за вярата му. Бенеамин търсеше друго. Последният стар евреин самотно стоеше на платото и изкупваше греховете на Израил, и чакаше Месията, и чакаше, и чакаше, и…

— Господи, благославям те като храбър глупак. Дори като мъдър глупак.

— Хмм-хнн! „Мъдър глупак“!… — подразни го отшелникът. — Ти винаги си се специализирал по парадоксите и тайнствата, нали Пауло? Ако едно нещо не противоречи само на себе си, то не те интересува, нали? Ти искаш да откриеш тайнственост в яснотата, живот в смъртта, мъдрост в глупостта. Понякога това се проявява по сходен начин.

— Да чувстваш отговорност е мъдро, Бенеамин. Но да си мислиш, че сам можеш да носиш бремето, е глупаво.

— Но не и безумно?

— Вероятно е малко безумно. Но това е смело безумие.

— Тогава ще ти издам малка тайна. Винаги съм знаел, че не мога да го нося, още когато Той ми заповяда да вървя. Но дали говорим за едно и също?

Абатът сви рамене.

— Ти наричаш това бремето на Избрания. Аз бих го нарекъл бремето на първородния грях. И в двата случая се подразбира една и съща отговорност, макар да я тълкуваме по различен начин и да се разминаваме в думите, по-точно в смисъла, който влагаме в тях, макар в действителност да няма никакъв смисъл. То е нещо, което съзнаваш в душата си без думи.

Бенеамин се засмя тихо.

— Добре, радвам се да чуя, че поне допускаш съществуването му, дори ако е, както твърдите, нещо никога неизказано.

— Престани да се надсмиваш, порочни човече.

— Твърде си многословен, когато защитаваш твоята света троица, макар Той да не се нуждаеше от такава защита до момента, в който ти го получи от мен като Единство. А?

Свещеникът почервеня, но не каза нищо.

— А, ето! — извика Бенеамин, като подскачаше нагоре-надолу. — Веднъж те заставих да търсиш доводи! Ха! Добре, това не е важно. Аз самият използвам едва няколко думи, но никога не съм уверен, че Той и аз имаме предвид едно и също. Предполагам, че не можеш да бъдеш упрекнат… с трима е по-лесно да се объркаш, отколкото с един.

— Стар, богохулен кактус! Аз действително искам да разбера мнението ти за дом Тадео и за цялата тази каша.

— Защо се интересуваш от мнението на бедния стар пустинник?

— Защото, Бенеамин Елеазар бар Йошуа, макар всичките тези години на очакване на Този, който още не е дошъл, да не ти донесоха мъдрост, те поне те направиха проницателен.

Старият евреин притвори очи, а после вдигна взор нагоре с хитра усмивка.

— Можеш да ме оскърбяваш — насмешливо каза той, — можеш да ме навикваш и да насъскваш кучетата, да ме гониш, но… знаеш ли какво ще ти кажа?

— Ще ми кажеш: „Хммм-хннн!“

— Не, ще ти кажа: „Той вече е тук“. Веднъж Го видях за миг.

— Какво? За кого говориш? За дом Тадео?

— Не! Освен това няма да седна да гадая, Пауло, ако не ми кажеш какво те безпокои?

— Е, всичко започна с лампата на брат Корнхауер.

— Лампата? А-а, да. Чух от Поета. Той предсказваше, че ще работи.

— Поетът сгреши, както винаги. Така ми казаха. Аз самият не присъствах на изпитанията.

— И тя заработи? Великолепно? А по-нататък?

— Аз се обърках. Колко близо до ръба на пропастта стоим? Или до брега? Електрически ток в подземието. Имаш ли поне бегла представа, колко се е променил светът през последните две столетия?

Скоро свещеникът подробно разказваше за своите опасения, а отшелникът, възстановителят на шатрите, слушаше търпеливо, докато слънцето започна да се процежда през цепнатината в западната стена.

— От времето на гибелта на последната цивилизация „Книга на Паметта“ е била нашата главна грижа, Бенеамин. И ние я пазехме. Но вече се чувствувам в положението на обущар, който се опитва да продава обувки в селище на обущари.

Отшелникът се усмихна:

— И това е възможно, ако той изработва някакви особено добри обувки.

— Страхувам се, че светските учени вече ни превъзхождат.

— Тогава зарежи обущарския занаят, за да не бъдеш разорен.

— Вероятно ще се наложи — съгласи се абатът. — Все пак тази мисъл е неприятна. Дванадесет столетия бяхме малко островче в огромния океан от тъмнина. Смятахме, че съхраняването на Книгата на Паметта беше неблагодарно, но свещено дело. Беше просто наше ежедневно занятие, но ние винаги сме били книгописци и съхраняващи паметта, а сега не мога да повярвам, че тази работа скоро ще прекъсне и ще стане безполезна. Никак не мога да повярвам.

— Затова се опитваш да надвиеш другите „обущари“, като поставиш в подземието си това хитро устройство?

— Длъжен съм да призная, че изглежда точно така…

— А какво смяташ да правиш сега, за да запазиш превъзходството над светските учени? Да построиш летателна машина? Или да пресъздадеш сметачната машина? Или да ги надминеш, като прибегнеш до метафизиката?

— Искаш да ме смутиш ли? Знаеш, че сме преди всичко Христови монаси и тези неща следва да се вършат от други.

— Съвсем не искам да те засрамявам. Но не виждам нищо нередно в това, монасите на Христа да построят летателен апарат, макар повече да им подхожда да построят молитвена машина.

— Негоднико! Аз вредя на ордена си, като споделям с теб секретни сведения.

Бенеамин самодоволно се усмихна.

— Не изпитвам съчувствие към теб. Книгите, които сте опазили, вероятно са на много почтена възраст, но са били написани от миряни и вие нямате право да си поставяте за основна цел вмешателство в земните им дела.

— О, сега започна с пророчества!

— Съвсем не! „Скоро слънцето ще изгрее“ — пророчество ли е? Не, просто потвърждение на неизбежна последователност от събития. Предполагам, че миряните също са последователни: те ще погълнат всичко, което можете да им предложите, ще ви отнемат работата, а накрая ще ви нарекат и стари развалини. В крайна сметка напълно ще ви игнорират. И това е ваша вина. Библията, която ви дадох, трябваше да ви е напълно достатъчна. Сега ви остава само да си направите съответните изводи от вашата намеса.

Говореше шеговито, но предсказанията му неприятно се доближаваха до опасенията на самия дом Пауло. Абатът се натъжи.

— Не обръщай внимание на приказките ми — произнесе отшелникът. — Не ще рискувам да кажа истината преди да видя вашето хитро устройство или да хвърля поглед на този дом Тадео, който, впрочем, ме заинтригува. Ако искаш от мен полезен съвет, изчакай да изследвам същността на новата ера по-детайлно.

— Да, но ти никога не идваш в абатството и няма да видиш лампата? А и дом Тадео няма да срещнеш, тъй като той ще мине по друг път. Ако се каниш да изследваш същността на новата ера след раждането й, няма ли да е твърде късно да предсказваш това раждане?

— Дребна работа. Изследването на утробата, в която зрее бъдещето, е опасно за младенеца. Аз ще чакам и като му дойде времето, ще мога да кажа, че новата ера се е родила, а това, което аз чакам — не е.

— Каква вселенска перспектива! Та какво чакаш ти?

— Този, който веднъж ме повика…

— Какво ти извика?

— „Върви!“

— Какви глупости!

— Хммм-хннн! Честно казано, аз много не се надявам, че Той ще дойде, но съм осъден да чакам и, — сви рамене — аз чакам.

За миг блестящите му очи се превърнаха в тесни цепки, той се наведе напред с неочакван плам:

— Пауло, доведи този дом Тадео до подножието на планината.

Абатът се дръпна, правейки се на ужасѐн.

— Досаден самотник! Плашило за послушници! Ще ти изпратя Поета-Ей-ти! — нека ти се яви и остане тук завинаги. Да доведа дона до леговището ти! Какво по-тежко оскърбление!

Бенеамин отново сви рамене.

— Добре. Забрави молбата ми. Ще се надяваме, че този дом ще бъде на наша страна, а не с тези, другите.

— Други ли, Бенеамин?

— Манас, Кир, Навуходоносор, фараон, Цезар, Ханеган Втори… Трябва ли да продължавам? Самуил ни предупреждаваше за тях, когато ни ги даваше. Когато сред тях има няколко умни хора, свързани с необходимостта да им служат, те стават още по-опасни от обикновено. Това е всичко, което мога да те посъветвам.

— Добре, Бенеамин, днес получих от теб достатъчно, за да ми стигне за следващите пет години, така че… Ще си тръгвам старче. Късно е.

— Нима? А как преподобният ти корем ще издържи ездата обратно?

Дом Пауло спря, вслуша се в себе си и установи, че се чувствува по-добре от когато и да е през последните няколко седмици.

— Стомахът ми е почти наред — учуди се той. — Странно, думите ти по-скоро трябваше да ме наранят.

— Така ли… Ел Шадам е милосърден, но и справедлив.

— Остани си с бога, старче. Когато брат Корнхауер изобрети отново летящата машина, ще изпратя с нея послушници, да те замерват с камъни.

Те се прегърнаха нежно. Старият евреин го изпрати до ръба на платото. Абатът се спусна надолу към пътя и се отправи към абатството си, а Бенеамин все стоеше, облечен в молитвеното си покривало, фината изработка на което рязко контрастираше с грубата ленена бедрена препаска. В светлината на залязващото слънце дом Пауло известно време можеше все още да види слабата фигура на фона на сумрачното небе, когато той се кланяше и шепнеше молитва над пустинята.

— Memento, Domini, omnium famulorum tuorum^[1] — прошепна абатът в отговор и добави: — И нека той накрая спечели на ножчета стъкленото око на Поета.