Уолтър Милър
Апокалипсис I (21) (Кантата за Лейбовиц)

20

В трапезната братът-четец четеше от катедрата обявление. Светлината на свещите обезцветяваше лицата на облечените в раса братя, стоящи неподвижно зад столовете си и очакващи началото на вечерната трапеза.

— Преподобният отец-абат ми нареди да обявя, че правилото за въздържане по време на днешната вечерна трапеза се отменя. Както вече сте чули, ще имаме гости. Всички монаси и послушници могат да вземат участие във вечерното пиршество в чест на дом Тадео и неговите спътници, на всички ви се разрешава да ядете месо. През време на вечерната трапеза са позволени разговори, но тихи.

От редиците на послушниците се чу сподавен възторг. Масите бяха приготвени. Храната още не беше поднесена, но обикновените чашки за каша бяха заменени с големи обедни подноси, разпалващи апетита с намека за предстоящо пиршество. Добре познатите чашки за мляко бяха заместени от чаши за вино. На всички маси имаше рози.

Абатът се спря в коридора, за да изчака четецът да свърши съобщението. Той погледна масата, предназначена за него, отец Голт, почетния гост и спътниците му.

В кухнята пак не броят правилно, помисли той. Масата беше сложена за осем души. Трима офицери, донът и помощникът му, и двама свещеника — седем души, ако само отец Голт, поради особената ситуация, не беше поканил и брат Корнхауър на масата им. Четецът приключи и дом Пауло влезе в залата.

— Flectamus genva^[1] — провъзгласи четецът. Облечената в раса тълпа по военному преклони колене и абатът благослови своето папство.

— Levate.^[2]

Тълпата се изправи. Дом Пауло зае мястото си и погледна към входната врата. Голт трябваше да доведе миряните. Преди масите за тях се подготвяха в къщата за гости, а не в трапезната, за да не им разваля апетита скромната маса на монасите.

Когато гостите се появиха, той потърси с поглед брат Корнхауър, но не го видя с тях.

— Защо са поставени осем прибора? — шепнешком попита той отец Голт, след като заеха местата си.

Голт пребледня и сви рамене.

Ученият зае мястото вдясно от абата, а останалите се разположиха около масата, като оставиха мястото отляво свободно. Той се обърна да покани с кимване Корнхауер да се присъедини към тях, но преди да срещне погледа му, четецът започна встъпителната част на каноническата меса.

— Oremus^[3] — отговори абатът и тълпата склони глави. По време на благословлението някой тихо се промъкна на мястото отляво на абата. Абатът се намръщи, но не се обърна, докато траеше молитвата.

— … et spiritus sancti, Amen.^[4]

— Sedeme.^[5]

Абатът погледна строго фигурата вляво от себе си.

— Поете!

Той картинно се поклони и се усмихна.

— Добър вечер, господа, дом учени, почтено общество — ораторствуваше той. — Какво ще имаме за вечеря днес? Печена риба и медни пити в чест на временното възкръсване на някое наше началство? Или вие, господин абат, най-после сварихте гъската на кмета на Санли-Бувитс?

— Аз искам да сваря…

— Ха! — Поета с любезен вид се обърна към учения: — Какви кулинарни съвършенства са представени тук, дом Тадео! Трябва да се присъединявате към нас колкото може по-често. Предполагам, че в гостната не ви дават нищо повече от печени фазани и невероятни бифтеци. Позор! Нашата маса е много по-добра. Надявам се, тази вечер вкусът на брата-кулинар… О… — Поетът потърка ръце и алчно се озъби. — Навярно ще опитаме неговото възхитително фалшиво прасенце с майонеза а ла фра Джон, а?

— Звучи любопитно — каза ученият. — А какво означава?

— Тлъст броненосец с препечена царевица, сварен в магарешко мляко. Обикновеното неделно меню.

— Поете! — извика абатът и се обърна към дона: — Моля да ме извините за присъствието му сред нас. Той не е канен.

Ученият изучаваше Поета със студено веселие.

— Нашият господин Ханеган също държи няколко придворни шута — каза той. — Познавам се добре с тях. Не е необходимо да се извинявате заради него.

Поета скочи от стола си и се поклони ниско на дона.

— Тогава ми позволете да се извиня заради абата, сър! — заяви той с чувство.

Постоя известно време наведен. Всички чакаха да престане да се прави на глупак. Но вместо това той неочаквано се дръпна, седна на мястото си и прободе с вилица пушената кокошка от дървената чиния. Като и откъсна крака, той с вкус започна да гризе. Всички го гледаха объркано.

— Предполагам, че имате право да не приемете моето извинение заради абата — каза накрая той.

Ученият леко се изчерви.

— Преди това ще те изхвърля навън, червей — каза Голт — за да осъзнаеш, колко низка е постъпката ти.

Поета кимна с глава, като не преставаше да мляска.

— Той е очарователно низък, наистина — съгласи се Поетът.

„Някога Голт ще получи удар от него“ — помисли дом Пауло.

Младият свещеник беше силно ядосан и се мъчеше да раздуха инцидента до абсурд, за да намери причина да изгони глупака.

— Извини се най-после на господаря си — заповяда той. — И обясни какво се е случило.

— Прекратете, отче, спрете — бързо се намеси дом Пауло.

Поета се усмихна грациозно на абата.

— Всичко е наред, господарю — каза той. — Аз съвсем не се каня да се извинявам за вас. Вие се извинявате за мене, аз се извинявам за вас — не са ли това похвални упражнения във вежливост и добропорядъчност? Но никой не иска да се извинява заради себе си… чудно. Ако се използува моята система, всеки ще бъде извинен, без да е длъжен да го прави сам.

Изглежда само офицерът намери забележката на поета за забавна. Дом Тадео се усмихваше напрегнато, но това беше усмивката на човек, наблюдаващ неумелите увъртания на дресираното животно.

— И така — продължи Поета — ако позволите да бъда ваш покорен слуга, господарю, никога няма да ви се наложи да се унижавате. Като ваш унижаващ се адвокат, например, ще бъда длъжен да отида при гостите и да поднеса извинения за това, че има бълхи. И на бълхите… поради внезапната промяна в храненето.

Абатът пламна от гняв и едва се сдържа да не смаже със сандала си босия палец на крака на Поета. Вместо това го ритна в глезена, но глупакът упорствуваше.

— Аз ще приемам всички упреци вместо вас — продължи, като шумно предъвкваше бялото месо. — Това е прекрасна система; аз я измислих такава, че да е полезна и за вас, наши величайши учени. Уверен съм, че ще я намерите много удобна. Прекрасно разбирам, че преди да тръгне напред науката, трябва да се измислят и усъвършенствуват логическата и методологическата системи. И моята система за отнемани и поднасяни извинения ще бъде особено ценна за вас, дом Тадео.

— Защо?

— Не се ли досещате? Много жалко. Някой е откраднал синеглавата ми коза.

— Синеглавата коза?

— Тя имаше гола глава като Ханеган, ваше сиятелство и синя като връхчето на носа на брат Армбрустър. Имах намерение да ви подаря това животно, но някакъв подлец го открадна до пристигането ви.

Абатът стисна зъби и вдигна сандала си над пръста на Поета. Дом Тадео се намръщи леко, но сякаш не се вслушваше много в несвързаните приказки.

— Трябва ли ни синеглава коза? — попита той секретаря си.

— Не виждам никаква неотложна необходимост от нея, сър — отговори секретарят.

— Но тя е очевидна! — възрази Поета. — Казват, че сте написали уравнения, които някога ще преобърнат света. Казват, че се задава нова светла ера. И ако тя е такава светла, то някой трябва да е плешив, за да се разсее тъмнината окончателно.

— А-а, затова и козата. — Дом Тадео погледна абата. — Плоска шега. И това ли е всичко, което умее?

— Нали виждате, той просто няма какво да прави. Но да поговорим за нещо разум…

— Не-не-не! — възрази поетът. — Не ме разбрахте добре, ваше сиятелство. Козата трябва да бъде охранявана и почитана, а не разбирана. Увенчайте я с венец, изпратен от светия Лейбовиц и благодарете за възходящата заря. След това осъдете Лейбовиц и го изпратете в пустинята. Тогава няма да е нужен втори венец. С тръни. Отговорност, така се нарича това.

Враждебността на Поета стана откровена, той повече не се опитваше да бъде смешен. Донът го измери с леден поглед. Сандалът отново се заколеба над палеца на поета и абатът отново неохотно се смили над него.

— А когато — продължи Поета, — армията на вашия патрон дойде, за да завладее абатството, козата може да бъде поставена в задния двор и да бъде научена да блее: „Тук няма никой, освен мен…“, когато чуждоземните преминават наблизо.

Един от офицерите със злобно ръмжене стана от стола си, ръката му конвулсивно търсеше сабята. Той успя да я извади наполовина от ножницата и шест дюйма стомана блеснаха срещу Поета. Донът хвана офицера за китката и се опита да върне сабята обратно в ножницата, но това беше равносилно да отблъснеш ръката на статуя.

— Аха! Той не е само чертожник, но и меченосец! — язвително закрещя Поета, без да се изплаши ни най-малко. — Вашите рисунки на защитните съоръжения на абатството показват такъв художествен…

Офицерът изрева някакво ругателство и измъкна напълно сабята. Другарят му успя да го хване преди да нанесе удар. По трапезната премина ропот. Изплашените монаси наскачаха. Поета продължи да се усмихва вежливо.

— … художествен дар — продължи той. — Аз предсказвам, че вашите чертежи на нашите тайни тунели ще висят в музея на изящните…

Под масата се раздаде глухо „чвак!“. Поетът замълча насред думата, измъкна от устата си кокошата кост и пребледня мъртвешки. Той дъвчеше, преглъщаше и продължаваше да пребледнява, с безсмислен втренчен поглед.

— Вие го смачкахте — прошепна с ъгълчето на устата си.

— Дали не е заради това, което говориш? — попита абатът, като продължаваше да натиска.

— Струва ми се, че в гърлото ми заседна кост — съгласи се с него Поетът.

— Искаш ли да излезеш?

— Страхувам се, че се налага.

— Много жалко. Ще ни липсваш. — Дом Пауло още веднъж натисна пръста му. — Сега можеш да вървиш.

Поетът въздъхна с облекчение, избърса уста и стана. Той изпразни виното от чашата си и я обърна в центъра на подноса. Нещо в поведението му ги заставяше да го гледат. Поетът смъкна превръзката от окото си, наклони глава над шепата си и натисна. Стъкленото му око падна в дланта му, което предизвика възгласи на учудване от страна на тексарканците, които очевидно не подозираха за изкуственото му око.

— Следи ги добре — каза Поетът на стъкленото око, а след това го сложи върху чашата, от където то злобно се опули към дом Тадео.

— Приятна вечер, господа — весело се обърна той към седящите на масата и излезе.

Разяреният офицер бълваше проклятия и се опитваше да се освободи от обятията на приятелите си.

— Вземете го в стаята си и постойте с него, докато се успокои — заповяда им донът. — И гледайте да не се сблъска с този лунатик.

— Толкова съм огорчен — каза той на абата, когато отведоха посинелият от гняв гвардеец. — Те не са мои слуги и аз не мога да им заповядвам. Но обещавам, че още днес той ще моли да му простите за случилото се. А ако откаже да се извини и веднага да си замине, ще има възможност да кръстоса бързата си сабя с моята още утре до обед.

— Само без кръвопролития — примоли се отец Голт. — Това са дребни неща. Да ги забравим.

Ръцете му трепереха, лицето му посивя.

— Той ще поднесе извиненията си и ще си замине — настояваше дом Тадео — или аз ще го убия. Не се страхувайте, той няма да се реши да се бие с мен: дори да ме победи, Ханеган публично ще го набучи на кол, а жена му ще накарат… но стига с това. Той ще помоли за извинение и ще си замине. Още веднъж повтарям, много се срамувам от това.

— Аз трябваше да изгоня Поета още щом се появи. Той през цялото време предизвикваше и аз не можех да го прекъсна. Предизвикателството беше съвсем откровено.

— Предизвикателство! Тази фантастична измислица на празноглав глупак? Наистина, Джосард реагира така, сякаш обвиненията на Поета бяха справедливи.

— Значи вие не знаете, че са направили подробни описания на нашето абатство като крепост?

Челюстта на учения увисна. Той премести поглед от единия свещеник на другия, като явно не им вярваше.

— Истина ли е това? — попита след продължително мълчание.

Абатът кимна.

— И вие ни разрешихте да останем?

— Ние нямаме тайни. Вашите спътници могат да продължат заниманията си, ако желаят. Аз не искам да ги питам, защо им са тези сведения. Предположенията на Поета, разбира се, са пълна фантазия.

— Разбира се — тихо отговори донът, без да погледне абата.

— Вярвам, вашият владетел няма агресивни амбиции в този район, както намеква Поета.

— Разбира се, че не.

— А дори да има, вярвам, че е толкова мъдър — или поне има достатъчно мъдри съветници — за да разбере, че абатството е много по-ценно като хранилище на мъдростта на древните, отколкото като крепост.

В гласа на абата донът долови молба за помощ и се виждаше, как размишлява над това, като небрежно рови храната.

— Ще поговорим за това преди да се върна в колегиума — обеща той тихо след дълго мълчание.

Когато започна следтрапезното пеене във вътрешния двор, сянката на неприязън, възникнала по време на пиршеството, постепенно започна да се стапя и напълно изчезна по време на лекцията, която ученият трябваше да изнесе в Голямата зала. Объркването отмина и отново бе заместено от сърдечност.

Дом Пауло поведе дона към катедрата. Голт и секретарят се присъединиха към тях на подиума. Когато абатът представи дона, се разнесоха горещи аплодисменти. Последвалата тишина напомняше мълчанието в съдебна зала в очакване на присъдата. Ученият не бе роден оратор, но речта му удовлетвори монасите.

— Страшно съм изненадан от това, което открихме тук — призна той. — Няколко седмици преди това не бих повярвал, че след унищожаването на последната могъща цивилизация може да са се съхранили такива записи, каквито има във вашата „Книга на Паметта“. Дори и сега ми е трудно да го осъзная, но обстоятелствата ни заставят да приемем хипотезата, че документите са истински. Това, което се е запазило, само по себе си е невероятно. Но още по-фантастично за мен е това, че те са останали неизменени до ден днешен. И по-рано е имало хора, способни да оценят потенциалната им ценност… не само аз. Какво ли би могъл да направи с тях един Кацлер, когато е бил жив… преди седемдесет години! Ако знаех за тези източници преди десет години, повечето мои трудове по оптика просто нямаше да са нужни.

„Аха! — помисли си абатът, — ето каква е работата: той е открил, че някои от неговите открития са били вече открити и това е причината за неговото огорчение. Но той несъмнено знае, че е обречен цял живот да открива някога вече откритото. Какъвто и блестящ ум да има, той може да направи само това, което другите са направили преди него. И това е неизбежно дотогава, докато светът не стане толкова развит, колкото е бил преди Огнения потоп“.

Беше очевидно, че дом Тадео е малко огорчен от това обстоятелство.

— Времето на моето пребиваване тук е ограничено — продължи той. — Изхождайки от видяното, предполагам, че ще трябват около двадесет специалисти, за да се извлече в течение на няколко десетилетия от „Книга на Паметта“ разбираемата за нас информация. Физиците обикновено действат с помощта на индуктивни разсъждения, които проверяват експериментално, но в дадения случай задачата е чисто дедуктивна. От няколко разпокъсани парчета общи принципи, ние трябва да отделим подробностите. В някои случаи това може да се окаже невъзможно. Например — той се поспря за миг, извади снопче бележки и бързо ги разгледа. — Това е цитат, който намерих, ровейки под стълбата. Това са четири странички от книга, която вероятно е била един от значителните трудове в областта на физиката. Някои от вас може и да са го виждали.

„… и ако в израза за интервала между две точкови събития преобладават пространствените величини, то такъв интервал се нарича пространственоподобен, тъй като тогава може да се подбира система от координати, свързана с движещия се с допустима скорост наблюдател, в която тези събития се проявяват едновременно, и, следователно, са отделени едно от друго само пространствено. Ако интервалът е временноподобен, събитията не могат да бъдат едновременни в каквато и да е система от координати, но тогава съществува такава система от координати, в която пространствените величини клонят към нула, така че разделянето на събитията става само по време, id est^[6] тези събития стават в едно място, но в различно време. Сега, разглеждайки границите на реалния интервал…“

Той погледна аудиторията със загадъчна усмивка.

— Има ли някой, който в последно време да е виждал този откъс?

Лицата на монасите останаха неподвижни.

— Може би някой помни, че някога преди го е виждал?

Корнхауър и още няколко плахо вдигнаха ръце.

— Знае ли някой за какво става дума в него?

Ръцете бързо се отпуснаха.

Донът се усмихна.

— След това има две страници математически формули, които даже няма да се опитвам да чета, но които трактуват нашите фундаментални понятия като че ли те не са основа на всичко, а са само изчезващо малки явления, които се променят, в зависимост от коя страна ще бъдат погледнати. Те завършват с думата „следователно“, но останалата част на страницата е изгоряла, а с нея и заключителният извод. Обаче разсъжденията са толкова безупречни, а математическите изчисления толкова изящни, че аз мога и сам да напиша заключението. То изглежда като заключение, написано от луд. То започва с предположение, което изглежда безумно. Може би това е мистификация? Ако не, какво място заема то в общата научна концепция на древните? Какво го е предшествало като предпоставка за неговото разбиране? Какво е следвало след него и как може да бъде проверено? Ето въпросите, на които не мога да отговоря. Това е само един пример от многото загадки, съдържащи се в книжата, които вие толкова дълго сте пазили. Разсъжденията, касаещи реалния опит на понятието „никъде“, са занимание на ангели и теолози, а не на физици. А в тези книги се описват системи, засягащи нашия физически опит с понятието „никъде“. По експериментален път ли са получени от древните? Някои цитати сочат това. В един от документите се упоменава превръщане на елементите, което до неотдавна считахме теоретично невъзможно. Там обаче е казано: „доказано експериментално“. Но как?

Възможно е да са нужни няколко поколения, за да се оценят и разберат много от тези неща. Жалко, че трябва да стоят тук, в това толкова трудно достъпно място, тъй като за проучването им е нужно концентриране на усилията на много учени. Уверен съм, вие разбирате, че днешното положение не е естествено, да не говорим за това, че те са непостижими за останалия свят.

Абатът почувства, че му стана горещо. Очакваше най-лошото. Но дом Тадео предпочете да се въздържи от предложения. Забележката му обаче подсказваше, че според него такива реликви следва да бъдат предадени в по-компетентни ръце от тези на монасите от албертианския орден на Лейбовиц и че днешната ситуация е абсурдна. Очевидно почувствал нарастващото напрежение в залата, донът се обърна към предмета на своите непосредствени занимания, включващи изследването на природата на светлината, разработвани от по-рано. Някои от намерените в абатството документи обещават да се окажат изключително полезни и той се надява скоро да създаде експериментално устройство за проверка на теорията си. След кратко обсъждане на явленията на пречупване на светлината той спря, а после каза с извинителен тон:

— Надявам се, че не оскърбих ничии религиозни чувства — и се огледа с любопитство. Като забеляза, че лицата на монасите останаха внимателни и доброжелателни, той продължи лекцията още известно време, а после предложи на аудиторията да зададе въпроси.

— Приемате ли въпроси от подиума? — попита абатът.

— Не всички — отвърна подозрително ученият, като погледът му сякаш казваше: „et tu, Brut“^[7].

— Интересува ме, какво намерихте в свойствата на пречупване на светлината, че да изглежда оскърбително за религиозните чувства?

— Как да се изразя… — Донът се обърка. — Монсеньор Аполо, когото познавате, бе много разгневен от това свойство. Той каза, че светлината не е могла да се пречупва до потопа, защото дъгата, както знаете…

Залата потръпна от гръмогласен смях. Дом Тадео почервеня като цвекло, пък и самия дом Пауло трудно запази на лицето си сериозно изражение.

— Монсеньор Аполо е добър човек, добър свещеник, но хората понякога са големи магарета, особено извън сферата на дейността си. Съжалявам, че зададох този въпрос.

— Това облекчава задачата ми. Аз не търся възможности за спор.

Повече въпроси не последваха и донът премина към втората си лекция — образоване и дейност на неговия колегиум. Картината, която нарисува, изглеждаше обнадеждващо. Колегиумът се обсаждаше от желаещи да се занимават в университета. Той имаше не само изследователски, но и образователни функции. Интересът към естествената философия и към науката като цяло нарастваше сред грамотните миряни. Университетът получаваше щедри пожертвувания. Наблюдаваха се признаци на оживление и възраждане.

— Мога да отбележа няколко направления в изследванията, провеждани от нашите учени — говореше той. — Последователите на Брет изучават поведението на газовете, а дом Вейч Мортон изследва възможността за получаване на изкуствен лед. Дом Фридер Халб е зает с търсене на практични средства за предаване на съобщения чрез електричеството…

Списъкът беше дълъг и впечатли монасите. Изследванията обхващаха много области — медицина, геология, математика, механика. Някои от тях изглеждаха непрактични и измислени, но повечето обещаваха богати резултати за развитието на познанието въобще и практически. Като се започне от работите на Джеджен за създаване на универсално лечебно средство и се стигне до отчаяната атака на Бодалка, насочена срещу общоприетата геометрия, дейността на Колегиума показваше здраво желание да си пъха носа в интимните дела на природата, скрити от момента, когато човечеството изгори паметта си и се обрече на хилядолетна културна амнезия.

— Освен това дом Махо Мах оглавява проект, насочен към получаване на повече информация за произхода на човека. Това е задача преди всичко на археологията и той ме помоли, щом завърша собствените си изследвания, да потърся в библиотеката ви всякакви материали, отнасящи се до този предмет. Но нека не се спирам подробно на това, за да не вляза в противоречие с теологията. Все пак, ако има някакви въпроси…

Млад монах, готвещ се да приеме духовния сан, стана и ободряван от дона зададе въпрос:

— Сър, искам да знам, запознат ли сте с мнението на свети Августин по този въпрос?

— Не.

— Свети Августин е епископ и философ от четвъртото столетие. Той е предполагал, че първоначално бог е създал всичко съществено, в това число и човека във вид на зародиши, и тези зародиши са били оплодени, и са се превърнали в безформена материя, която постепенно се е развивала в по-сложни форми, и накрая в човек. Обсъждана ли е тази хипотеза?

Усмивката на дона беше снизходителна, макар да не показа открито, че предположението на монаха е несериозно.

— Страхувам се, че не, но ще я разгледам — каза той с тон, явно потвърждаващ обратното.

— Благодаря — смирено каза монахът и седна на мястото си.

— Обаче с най-дръзки изследвания, вероятно — продължи ученият — се занимава моят приятел Ейзер Шон: той се опитва да синтезира жива материя. Дом Ейзер се надява да създаде жива протоплазма, като използува само шест основни елемента. Тази работа може да доведе до… Да? Имате въпрос ли?

Монах от третия ред стана и се поклони на оратора. Абатът се наклони напред да го разгледа и с ужас установи, че това е брат Армбрустър, библиотекарят.

— Ако проявите добрина към стареца… — избъбри монахът, бавно разтягайки думите. — Този дом Ейзер Шон, ограничил се с шест елемента… е много любопитен. Иска ми се да знам, използува ли той и двете си ръце?

— Но, аз… — донът млъкна и се намръщи.

— И, ако мога също да попитам — със същия безцветен глас провлачи Армбрустър — това велико чудо ще се извършва в седнало, стоящо или лежащо състояние? Или върху кон под звуците на тръбите?

Послушниците се засмяха. Абатът бързо скочи на крака.

— Брат Армбрустър, аз ви предупреждавах. Вие сте отстранен от общата маса, докато не се поправите. Чакайте ме в параклиса на Богородица.

Библиотекарят отново се поклони и се изниза тихо от библиотеката; осанката му бе смирена, но очите тържествуваха. Абатът промърмори извинение, но погледът на дона бе станал изведнъж студен.

— В заключение — каза той — накратко за това, което светът може, според мен, да очаква от започващата интелектуална революция. — Очите му заблестяха, той огледа всички и безразличието в гласа му се смени със страст. — Нашият цар е невежеството. След гибелта на империята на разума то единствено управлява хората. Династията му управлява векове. Правото му да заема трона днес се счита законно — древните мъдреци го утвърдиха. Те не направиха нищо, за да го изхвърлят от трона. Утре ще управлява друг цар. Хората на знанията, на науката ще стоят зад трона му и Вселената ще узнае могъществото му. Неговото име е Истина. Неговата власт ще се разпространи върху цялата земя. И човешката власт над земята ще бъде възстановена. След сто години хората вече ще летят по небето с метални птици. Метални екипажи ще се движат по улиците, павирани с камъни, изработени от човешките ръце. Ще бъдат построени тридесететажни къщи, кораби, плуващи под водата, машини, изпълняващи всякаква работа.

— И как ще стане това? — той спря и понижи глас. — Опасявам се, че по такъв начин, по какъвто стават всички промени. Съжалявам, че е така. Това ще стане с помощта на насилието и преврата, с огън и неистовство, защото никакви промени не стават спокойно. — Огледа се, като чу неясно мърморене от страната на седящите в залата. — Така ще бъде… независимо искаме ли го или не.

Но защо точно така?

Царят е невежеството. За много неговото отричане няма да донесе изгода. Много се обогатиха с помощта на неговата тъмна власт. Те са негови придворни и от негово име лъжат и управляват, обогатяват се и съхраняват властта си. Те се страхуват даже от грамотността, защото писаното слово става канал за връзка, който помага на враговете им да се обединят. Тяхното оръжие е остро наточено и те добре го владеят. Те ще настояват за война с целия свят, ако бъдат засегнати личните им интереси и насилието ще продължи докато не остане и прашинка от общественото устройство, съществуващо днес и не възникне ново общество. Много съжалявам, но именно така си го представям.

От тези думи сякаш пелена от мрак обгърна залата. Надеждите на дом Пауло увяхнаха. Възгледите на учения за бъдещето изглеждаха пророчески: дом Тадео добре познаваше милитаристките стремежи на своя монарх. Той имаше избор: да ги одобри или не, или да ги разглежда като ред от необходими явления, като потоп, засуха или ураган.

Очевидно ги е възприел като неизбежни, щом се въздържа от морална оценка. Нека бъдат и кръв, и желязо, и плач…

„Как може такъв човек да устои на собствената си съвест, да се отклонява от отговорност… и то с такава лекота!“ — чудеше се абатът.

Но после в съзнанието му възникнаха думите: „Затова Господ нареди на мъдреците от това време да намерят начин, чрез който целият свят да може да бъде унищожен…“

А още им беше заповядал да разберат, как могат да го запазят и както винаги им беше дал право на избор. И вероятно те бяха направили същия избор като дом Тадео: да си измият ръцете пред тълпата, да я наблюдават и нека се разпъват на кръст един друг.

И те разпъвали, така или иначе. Без да гледат звания. Винаги някой трябва да бъде прикован към кръста с гвоздеи и да виси на него, и ако паднеш от него, те ще те стъпчат…

Внезапно стана тихо — ученият замълча.

Абатът, присвил очи, огледа залата. Половината от общността се пулеше към вратата. Отначало той не можа да разгледа нищо.

— Какво става? — тихо попита Голт.

— Старец с брада и наметка — пошепна Голт. — Той прилича на… О, не, не може да бъде…

Дом Пауло стана и се приближи напред, като внимателно се вглеждаше в смътните очертания на фигурата. След това ласкаво извика:

— Бенеамин?!

Фигурата помръдна. Старецът още по-плътно загърна раменете си с наметката и накуцвайки, бавно излезе на светлото. Като спря отново, той започна да оглежда залата и да си мърмори под носа; после очите му откриха учения на катедрата.

Накуцвайки с болния си крак, старото привидение се запъти към катедрата, без да изпуска от погледа си човека зад нея. Дом Тадео отначало изглеждаше объркан. Но никой не помръдна и не произнесе звук и той забележимо побледня, когато грохналото видение се приближи плътно до него. Лицето на брадатия старец грееше със свирепа надежда и непреодолима страст, която гореше в него по-неистово, отколкото жизнените му сили, отдавна принадлежащи на смъртта.

Той дойде до катедрата и спря; очите му се впиха в изплашения оратор, устните му трепереха. Той протегна трепереща ръка към учения — донът отстъпи назад, чуваше се ускореното му дишане.

Но отшелникът беше по-бърз. Той скочи на подиума, заобиколи катедрата и хвана за ръката учения.

— Какво безумие…

Бенеамин конвулсивно стискаше ръката на учения, взирайки се с надежда в очите му.

Изведнъж лицето му помрачня. Огънят изгасна. Той пусна ръката на дона. Заедно с напускащата го надежда от изсушените му стари дробове се откъсна тежка въздишка. Неизменната усмивка на стария евреин от платото се върна на лицето му. Той се обърна към общността и красноречиво сви рамене.

— Това все още не е от Него — каза намръщено и закуцука обратно.

След това остана само формално да се завърши сбирката.