Брайън Перо
Гневът на Енки (5)

4
Пътуването на Сартиган

По време на пребиваването си в Упсгран, докато Амос все още беше на острова на Фрея, Лолия бе споделила с жителите на селището своите видения и сънища. В един сън майката на Амос бе доверила на магьосницата, че е пленница на шумерите заедно със Сартиган и че двамата работят като роби на строежа на кулата. В действителност това видение не разказваше истинската история на учителя и неговото пътуване към Ал Баб. Лолия си бе измислила няколко събития и бе скалъпила от съновидението си една логична история.

В деня, когато Амос бе напуснал Упсгран на път за острова на Фрея, Сартиган бе метнал на рамо вързопчето си и бе поел на дълъг път на изток. Старият учител бе казал на възпитаника си, че има свои лични планове и възнамерява да ги изпълни. В действителност планът на Сартиган се свеждаше до това да открие майката на Амос, Фрила Дарагон.

С цялата си мъдрост старият учител знаеше, че онова, което търсим, също ни търси. За него това просто означаваше, че желанието му да намери Фрила неизбежно щеше да го заведе при нея. Трябваше само да се остави на течението на събитията, без да се опитва да променя техния ход. Всяка негова стъпка бе проникната от тази мисъл и всеки нов ден носеше отпечатъка на тази увереност.

Старецът вървя дълго, без нищо да смути ритъма на ситните му крачки. Прекоси множество села, понякога негостоприемни, и най-сетне навлезе чак в самото сърце на варварските земи. Дотогава нито веднъж не му се наложи да се крие или да бяга от някаква опасност, нито дори да заобикаля препятствие. С бодро вдигната глава и бистър ум, той продължи да върви все напред. При все това, един ден случайно мина през центъра на едно село на роботърговци. Още щом се озова там, Сартиган бе наобиколен от враждебни яки войници, въоръжени до зъби, и не им оказа никаква съпротива. Учителят много лесно можеше сам да укроти мъжагите и да превърне това земеделско поселище в пепелище, но когато го замъкнаха при вожда на племето, само благо се усмихна.

Господарят на селото — грубиян с оцъклени очи и арогантен вид — го разпита, но старецът не можа да отговори на нито един въпрос. Разбира се, той би желал да си поговори с вожда, ала не говореше неговия език. Имаше само бегло понятие от нордическия език и следователно не разполагаше със знания, необходими за разгадаването на смисъла на този варварски диалект. Накрая, излязъл извън кожата си заради безмълвието на Сартиган, вождът загуби търпение и заповяда да му отсекат главата.

Друг едър грубиян незабавно измъкна меча си от ножницата и се нахвърли срещу старика. Учителят леко наведе глава, за да отбие удара, хвана юмрука на гиганта с палеца и показалеца си и с учудващо сръчно движение обърна оръжието срещу нападателя. Варваринът се прониза сам и се строполи мъртъв. Сартиган пак само се усмихна и остана неподвижен.

Почервенял от гняв, вождът скочи от стола си и сграбчи огромната бойна секира, която му подаде един от хората му. После с неудържима ярост нападна Сартиган. Учителят с лекота избягна нападателя си, който се озова с лице върху земята. Унизен, вождът се изправи на крака и отново се хвърли с необуздан рев. Този път старецът успя ловко да се отдръпне, като приложи една хватка с крак, от която господарят на селото се просна в прахоляка. Треперещ от несдържан гняв, той повтори атаката и претърпя ново поражение; така десетки пъти се просваше на земята, докато най-накрая заповяда на хората си да хванат Сартиган и да го затворят в клетка. Само че никой вече не се осмеляваше да приближи старика и с пресилена любезност варварите посочиха на учителя пътя към клетките с роби. Сартиган се включи в играта и позволи да го затворят, без да се съпротивлява.

След като заключи клетката, вождът — изтощен от двубоя и все още задъхан — почувства, че дясната му ръка изтръпва. Няколко часа по-късно той се бе проснал по гръб, повален от сърдечен удар. Същата нощ умря.

Противно на очакваното, Сартиган с удоволствие се присъедини към групата на робите. Понеже беше философ, старикът си казваше, че стъпките му без съмнение са го довели в това селище поради съвсем конкретна причина. Каква? Все още не знаеше, но рано или късно щеше да разбере. Докато чакаше съдбата да му се разкрие сама, щеше да се възползва от благоприятното влияние на принудителния труд върху тялото и ума му. За разлика от останалите затворници, учителят знаеше, че само да поиска, може да избяга и да възвърне свободата си. Той притежаваше мъдростта и знанието, които му отваряха всички врати, дори и онези, които изглеждаха заключени с девет катинара. Стоеше си зад решетките, за да следва още по-отблизо пътя, който водеше до Фрила; за него това беше различен начин да следва собствения си път.

По време на пребиваването му на тяхна земя варварите не издевателстваха над Сартиган. Отнасяха се към него предпазливо и скоро се отказаха от идеята да го бият с камшик, та дори станаха по-малко груби и към останалите роби. Мълчаливото присъствие на старика, усмивката му и ведрият му вид съумяха да намалят напрежението между пленниците и техните пазачи. Въпреки все така неприятния му дъх, старецът се превърна в образец за подражание и скоро робите започнаха да имитират поведението му.

Всяка вечер след непосилния труд през деня, наместо да се жалват, да се отдават на черни мисли и да обвиняват боговете за страданията си, пленниците започваха да слушат поученията на учителя Сартиган и не след дълго потъваха в спокойно медитиране. С кръстосани крака и изправен гръб, насядали в дъното на клетките си, жените и мъжете съзнаваха, че мисълта действа директно върху чувствата им. Бистрият ум им позволяваше да установят контакт с емоциите и да превъзмогнат страданията, породени от принудителния труд. Така можеха да освободят мислите си и да си представят по-добро бъдеще. Сартиган им говореше, че медитацията ще им позволи да опознаят по-добре не само себе си, а и онези, които ги заобикалят. Така, вечер след вечер, той ги приучаваше да се освобождават от натрупаната омраза и да изживяват пълноценно настоящия миг.

После дойде денят, когато Сартиган и всички пленници бяха натоварени в една голяма клетка, монтирана върху колела, която пое по пътя към Арнакеш. Варварите бяха решили, че е време да ги продадат на шумерите. Тъкмо при това пътуване старецът реши да разкаже, използвайки някакво подобие на нордически език, няколко стари истории от своето детство. Открай време тези приказки и легенди служеха за основа на неговото учение и пленниците поглъщаха жадно новите слова на учителя.

Сартиган разказа историята на един велик цар, на когото веднъж му се прищяло да си има красиви пръчици от слонова кост, с които да яде ориз от купичката си. При тази заповед, опасявайки се, че ще възникнат огромни проблеми, министърът на финансите изпаднал в паника и забранил на занаятчиите в царството да изработват тези драгоценни прибори. Крайно недоволен, владетелят повикал своя министър и му поискал обяснение за неподчинението. От страх да не го накажат, човекът хиляди пъти поискал прошка, но обяснил, че според него това е единственият начин да се спаси царството от разруха.

— Ваше величество, красивите пръчици от слонова кост със сигурност няма да подхождат на обикновена дървена купичка. Несъмнено ще ви потрябва златна купа, за да отдадете дължимото на вашите пръчици, нали?

— Точно така — отвърнал великият цар. — Помислих си го.

— А след това ще ви доставя ли удоволствие да пиете в обикновени чаши? — запитал съветникът. — Знаете добре, че ще са ви нужни чаши от кехлибар и нови чинии, богато украсени със скъпоценни камъни, които да съответстват на вашата златна купичка и пръчиците от слонова кост. После сигурно ще е абсолютно невъзможно да ви сервират обикновени ястия в тези великолепни съдове. Как ли пък не! Ще пожелаете екзотични блюда и отбрани меса. Деликатесни бульони ще допълват ястията на вас и на вашите гости, защото несъмнено ще ви се иска да се похвалите с пищната и скъпа трапеза. Без да се смята и това, че цялата тази помпозност ще налага да сте облечен в дрехи от фина коприна и други редки тъкани. Ще ви се прище също така да обновите двореца, да построите допълнителен етаж за светските ви приеми и да разширите градините си. Докато се усетите, богатството от вашата съкровищница ще се стопи и вие няма да имате друг избор, освен да тръгнете на война, за да се сдобиете с нови богатства и да обложите с данъци новозавоюваните територии. Разбира се, ще си създадете многобройни врагове, които ще се стремят да ви свалят от трона. Напрежението ще помрачи разсъдъка ви и това ще ви принуди да вземете едно, да, само едно лошо тактическо и фатално решение! Армиите ви ще бъдат победени и вашият братовчед, владетел на съседното царство, ще сложи ръка на земите ви и без капчица свян ще разруши всичко, което сте градили с години. И всичко това, защото един ден ви е хрумнало да ядете с пръчици от слонова кост. Велики царю, за ваше добро и за добруването на царството, умолявам ви да си останете скромен и да продължавате да използвате вашите превъзходни дървени пръчици.

— Всъщност имаш право. Признавам, че си мъдър, скъпи министре — отвърнал царят. — Благодаря ти, че ме предупреди за евентуалната разруха, която би довела и до разорение на потомството ми. Ще бъдеш възнаграден за твоята лоялност.

— Поуката от тази история е — завърши Сартиган, — че бъдещето на народите — както на малките, така и на големите — зависи от действията, макар и съвсем малки, на техните управници. Тази логика се прилага и към отделния индивид. Човек трябва да умее да разчита знаците и да предвижда хода на живота. Впрочем — обеща им той — още преди края на това пътуване вие ще бъдете свободни.

Учителят бе забелязал, че след избора на нов вожд племето бе разделено на два клана. Напрежението се усещаше във въздуха и смяната на властта беше напълно възможна.

Варварите нямаха други коне, освен този, който теглеше, клетката с пленниците, и бяха принудени да придружат пеша робите до Арнакеш. Сартиган нарочно се протягаше в клетката, прозяваше се и без стеснение се излягаше, за да покаже недвусмислено колко невероятен късмет има, че не върви пеш. Тази явна несправедливост, примесена с умората от пътуването, създаде твърде нездравословна обстановка сред варварите и след неколкоседмично пътуване бунтът избухна. Дивите роботърговци взаимно се избиха и кланът на недоволните взе властта със сила.

Новият вожд тутакси реши робите да вървят пеша, а варварите да се изтягат в клетката. Освободиха затворниците и много доволни от успеха си, пазачите се настаниха вътре, като се шегуваха, пееха и танцуваха. Тогава Сартиган заключи вратата на клетката, което съвсем естествено постави варварите зад решетките. За огромна покруса на бившите господари, само за няколко секунди положението се преобърна наопаки. Вече свободните роби благодариха на стареца и всеки от тях пое в своята посока. Тогава учителят хвана юздите на коня, който теглеше подвижния затвор, и бавно продължи пътуването към Арнакеш.

Щом пристигна в големия град на брега на Мрачното море, Сартиган лесно откри сука с робите и продаде с отстъпка варварите на шумерите. Един от тях на име Лагаш Ур Нану купи цялата партида. С помощта на знаци учителят успя да обясни на шумерския търговец, че иска да го придружи до неговите земи. Лагаш се възползва от молбата, за да си поиска обратно парите под предлог, че пътуването струва много скъпо. Доволен, старецът му върна припечеленото от продажбата на робите и се качи на шумерския кораб, който отплава за Ал Баб.

Най-сетне, след няколко седмици пътуване по море и дълги дни друсане върху гърба на камила под палещото слънце, Сартиган стигна до огромната кула. През дългия си живот старецът бе виждал много странни и чудновати неща, но никога не бе срещал нещо подобно. Строежът беше с гигантски размери и на него под ударите на камшиците работеха до изнемога хиляди роби. Стотици каменоделци вдигаха адски шум с инструментите си, десетки зидари надзираваха приготвянето на хоросана. Товари от огромни трупи, идващи от обширните гори на Северните земи, всеки час се изсипваха в подножието на кулата. Към Ал Баб се стичаха вярващи от всички краища на страната, за да изрекат пламенните си молитви към бога на боговете — Енки. Като в същински мравуняк, всеки човек си имаше определена функция и заемаше мястото си в йерархията на строежа.

Близо до мястото, където стоеше Сартиган, в съседната на кулата пустиня, бяха живи заровени до шия няколко десетки мъже и жени, хуманоиди и странни създания. Много от тях вече бяха мъртви и огромни лешояди разкъсваха лицата им. Тези роби бяха опитали да избягат и ето какво наказание им бяха наложили шумерите. Това постоянно и злокобно зрелище представляваше метод за назидание, който да обезкуражи други подобни постъпки.

Учителят благодари на Лагаш Ур Нану за пътуването и скоро изчезна в потока от поклонници, който се стичаше към храма. Сартиган започна да разпитва хората за строежа с надеждата да открие майката на Амос.

Той намери отнякъде грубо издялан бастун и заприлича на поклонник на Енки. Придаде си вид на безобидно старче, полуглухо и почти безсловесно, но симпатично и усмихнато. Така стражите, майсторите, жреците и дори пазачите на роби го оставяха да се разхожда където му скимне, без много да ги е грижа за него. Никой не можеше да заподозре, че слабоумният старик е учител по бойни изкуства, който може сам да удържи цял батальон разбеснели се шумери. С дългата си брада, увита около шията, чудноватите си оранжеви дрехи и зловонния си дъх той повече приличаше на просяк, отколкото на мъдрец или убиец на дракони, дошъл от Източните земи.

Минаха няколко седмици в търсене, докато най-сетне Сартиган успя да открие Фрила Дарагон. Тя бе станала кожа и кости, а някога искрящите й очи бяха загубили блясъка от щастливите времена. Шумерите я бяха зачислили към персонала в кухнята, където десетки жени приготвяха ежедневно гъста вонлива каша за храна на робите.

Тъй като старецът не познаваше нито лицето, нито гласа на Фрила Дарагон, той бе избрал проста стратегия, с която да я открие. По цял ден сновеше насам-натам и не спираше да повтаря:

— А… А… Амос Дарагон. А… А… Амос Дарагон…

Все някой ден пътят му щеше да се пресече с този на Фрила и тя щеше да разпознае името на сина си. Нещо повече, това поведение наистина му придаваше вид на вдетинен старик.

— Вие познавате сина ми? — попита го един ден някаква жена, която той виждаше за първи път.

— Хм — каза Сартиган. — Ти майка на Амос Дарагон, да?

— Да, аз съм майка му! — потвърди жената. — Къде е той? Какво прави? Кажете ми нещо за него, с всеки изминал ден все повече се топя от тревога!

— Ваш син — продължи учителят — много добре телом и духом. Съм приятел. Съм тук, за да пази вас, Фрила. Амос Дарагон идва за теб.

— Най-после някакви новини! — с облекчение възкликна жената. — Толкова мислех за него…

— Той също — рече Сартиган — има теб в сърце и много безпокои. Сега всичко бъде добре.

— Ами Беорф? — не престана да пита Фрила.

— Беорф Бромансон — отвърна Сартиган — добре, но твърде дебел. Нужда диета.

Фрила избухна в смях на облекчение. Явно нищо не се бе променило в живота на децата. Тези добри новини отново запалиха живеца в очите й и изпълниха сърцето й с надежда.

Точно в този момент един шумерски пазач на роби я удари с тояга по гърба и й заповяда незабавно да се върне на работа. Жената се строполи на колене. Сартиган светкавично скочи върху войника, обезоръжи го с един пръст и с умела хватка прекърши врата му. Мъжът тупна мъртъв на земята.

— Но кой сте вие? — попита Фрила, като се надигаше. — Много по-пъргав и по-силен сте, отколкото изглеждате.

— Съм приятел на Амос… и… и… учител да се изправи човек срещу всички — произнесе старецът, малко несигурен в изречението си.

— Не разбирам нищо от това, което казвате — заяви майката на Амос, — но съм много щастлива, че се запознахме. Надявам се, че ще станем приятели и скоро ще ви науча добре да говорите нордическия език, за да ми разкажете всичко за сина ми. Как мислите, кога ще дойде Амос?

— Той още далече, остров на Фрея — опита се да обясни Сартиган. — Далече в море… опасност… но ще върне… няколко месеца.

— Това е прекрасно — заяви Фрила и запретна ръкави. — Скоро ще излезем оттук. Важното е да не губим надежда. Починалият ми съпруг Урбан винаги казваше, че на първо място в живота трябва да поставяме надеждата. Аз се връщам на работа, преди да е дошъл друг пазач. Ще останете ли наблизо? Ще ви видя ли скоро?

— Аз остава — усмихна се Сартиган. — Око върху теб! Ти има пазач само теб. Аз държа отворени очи за теб. Ти… нямаш вече проблеми… О, не, никога вече проблеми тук.