Брайън Перо
Гневът на Енки (3)

2
Бартелеми и Мино

Бартелеми, този славен рицар на светлината, владетел и господар на Брател велики, човек на приключенията, мъж храбър и горд, погледна Пазителя на маските Амос Дарагон в очите и избухна в сълзи в прегръдките му. Той плака, плака и още плака, като го притискаше силно. По бузите му се изляха потоци сълзи, докато неговите хора — десетина на брой — безуспешно се опитваха да сдържат вълнението си.

След известно време Бартелеми се отдръпна от момчето и като повъзвърна достолепието си, разказа какво му се бе случило:

— Само да знаеш, Амос, какво трябваше да изтърпим от онези червеношапковци! Те са истински зверове. Нямат и най-малко уважение към живота, а съчувствието им е напълно непознато. Аз съм… толкова съм щастлив, че съм свободен! Мислех, че съм обречен да остана роб до края на живота си. Те ни сразиха морално, прекършиха ни дълбоко в душите ни. Проклетите гоблини прогониха от сърцата ни всякаква надежда! Изтезаваха ни, държаха ни гладни и жадни. Само за удоволствие и забава убиваха хората ми пред очите ми, като ги измъчваха дълго, за да изтръгнат вопли на страдание. Толкова съм ти признателен, задето ме спаси, че… всъщност не знам как да ти благодаря! Ти спаси Брател велики, а ето, че спаси и мен! Вече си спечелил моята вярност и моя меч, днес ти предоставям душата си и душите на рицарите, които освободи.

Амос също бе задавен от вълнение и му трябваше известно време, за да попита:

— Я кажи, Бартелеми, що за чудо е да те срещна тук, в Арнакеш, с няколко рицари — затворник на червеношапковците и изведен като роб за продан на площада? Последния път, когато се видяхме, беше в Брател велики и те коронясваха като владетел на столицата! Как си се озовал тук?

— Не, първо ти — отговори рицарят. — Как стана така, че ти, тъкмо ти си тук, в този голям град на брега на Мрачното море, и на всичко отгоре — на пазара за роби? Твоята изненада може би е голяма, но моята е още по-голяма, вярвай ми! И какви са тези елфически уши?

Много неща се бяха случили след избавлението на Брател велики от магьосника Кармакас и неговата армия от горгони! Амос не можеше да разкаже всичко с няколко думи, затова юношата обясни само каква е целта на пътуването му към кулата Ал Баб, а приключенията отпреди това можеха да почакат. Пазителя на маските разказа накратко как майка му Фрила Дарагон също е била пленена от червеношапковците, а после отведена като робиня надалече, в земите на Шумер. Следователно Амос трябвало да й се притече на помощ и да я освободи. Той обясни как, за да улесни търсенето, се преоблякъл като елф и проникнал в сука на търговците на роби в Арнакеш. Така съвсем случайно съзрял на главния подиум Бартелеми и хората му, изложени на оглед, за да бъдат продадени на онзи, който предложи най-изгодна цена за тях. Момчето призна със смях, че похарчило всичките си пари, за да помогне на рицарите, като им стане собственик. Ала времето на сладките приказки изтичаше: трябваше незабавно да напуснат този сук с лоша слава и да продължат пътешествието си към Ал Баб.

— Това е за вас! — провикна се един шкембест едноок пазач и подаде на Амос връзка ключове. — Тук са всички ключове от новите вериги на робите ви. Ние ги изкъпахме, сресахме, обръснахме им брадите и косите. Препаските им са чисто нови. Сега тръгвайте, защото чакаме нова доставка и трябва да почистя клетката.

Откъм затвора на робския пазар се разнесе страховит рев.

— Сега ще видиш, мръсно говедо! — изкрещя пазачът в посока към сградата.

— Какво става? — изненада се Амос.

— Онова чудовище минотавърът, ей там, в подсилената клетка, реве като мръсно говедо — презрително отвърна мъжът. — Шумерите трябва да си го вземат днес и много се надявам, че ще завърши на шиша!

— Изведете моите роби на площада на сука! — заповяда Амос на пазача. — Аз ще ида да погледам минотавъра!

— Внимавайте — предупреди го пазачът. — Силен е като планина и може да ви смаже с една ръка. Убил е даже предишните си господари.

Все така преоблечен като елф, Амос носеше кристалните уши, които бе получил от феята Гуенфадрил в гората Тарказис. Тези вълшебни уши не само придаваха способност за разбиране на всякакви езици, но и имаха една особеност — сливаха се с ушите на онзи, който ги носи, досущ като истински. Той се приближи до минотавъра.

— Моите почитания! Тежко ли ти е? — попита го Амос, използвайки езика на животното.

— Моите почитания — на свой ред отговори огромното същество, цялото в мускули. — Моите почитания и заради това, че говориш езика ми! Умолявам те да ми помогнеш.

— Как мога да ти помогна? — поинтересува се Пазителя на маските.

— Освободи ме! — примоли се човекоподобното създание с глава на бик. — Освободи ме и без вериги и бой ще бъда твой слуга през следващите дванайсет луни.

— Добре, почитаеми, приемам! — рече Амос и хвана огромния катинар от клетката на минотавъра.

Юношата се съсредоточи и използвайки властта си над огъня, насочи магическите си умения върху механизма на катинара. Нагорещи го до бяло с надеждата, че вътрешните зъбци няма да издържат толкова силна топлина и ще се стопят.

Предположението му се оказа правилно, защото след неколкоминутно усилие вътрешните елементи на металната кутия се разпаднаха и освободиха езичето. Минотавърът вече беше свободен да избяга.

— Ако не възразяваш — каза Амос, без да маха катинара от мястото му, — остани в клетката, докато напусна това място. След това ела на пристанището. Имам кораб. След час вдигам платна. Моите почитания.

— Моите почитания също — признателно отвърна минотавърът. — Ще направя каквото искаш. Аз съм Мино.

— Приятно ми е, аз съм Амос Дарагон — каза юношата и се отдалечи.

Амос отиде на площада при Бартелеми, освободи всички рицари от веригите им и бързо се отправи към пристанището. Още беше твърде рано и никой не видя разигралата се сцена. Макар изпълнен с оживление през нощта, сукът се събуждаше много късно и до обяд беше пуст.

— Помниш ли Беорф Бромансон? — обърна се Амос към Бартелеми, докато крачеше припряно.

— Да, като че ли си го спомням — замисли се рицарят. — Ами да, разбира се! Ти ми го представи няколко дни след като станах владетел на Брател велики. Той все така ли е с теб?

— Да, и сега ми е много повече от приятел! — възкликна Амос. — Стана ми като брат. Ще ти представя и Лолия, една необикновена девойка! После и горгоната Медуза, която…

— Моля? Какви ги приказваш? — Бартелеми едва не се задуши и рязко спря. — Пътуваш с горгона?

— Ами да — потвърди Амос съвсем естествено. — Това не е…

— Щом я видя — прекъсна го рицарят, — ще й изтръгна очите!

— Тя не е като другите — побърза да каже Амос. — Не е от онези отвратителни създания, срещу които двамата с теб се сражавахме при Брател велики. Тя е мила, любезна, много умна и помощта й е изключително ценна за мен.

— Ама ти бълнуваш наяве, скъпи Амос! — гневно извика рицарят. — Горгоните завладяха Брател велики със сила… Те ни превърнаха в каменни статуи, унизиха рицарите ми, а ти сега искаш да им ставам приятел?

— Не искам да се сприятеляваш с горгоните. — Пазителя на маските започна да губи търпение. — Искам да те запозная с моята приятелка Медуза. По-късно сам ще отсъдиш дали тя заслужава твоето приятелство!

— Ето че съм без доспехи и без оръжие — оплака се Бартелеми, като пое отново по пътя. — Също като моите хора, по препаска… почти гол! Бях взет в робство от орда диви гоблини, а сега и ще се сдружавам с горгона. Явно съм паднал твърде ниско!

— Имам един учител на име Сартиган — продължи Амос. — Също като мама, той е затворник на шумерите. Ако беше тук, сигурно щеше да ти каже, че всеки път, когато поставяме нашите разлики преди нашите прилики, задвижваме механизъм, който води към омраза и неизбежно след това — към война.

— Впрочем — подхвърли рицарят, за да смени темата — защо отиде при клетката на бикоглавото чудовище преди малко?

— Освободих го — призна Амос. — Той ще се присъедини към нас на кораба…

— Какво? — задави се Бартелеми. — Ама ти съвсем си си загубил ума! Това е опасен и глупав звяр! Той може да ни избие всички до един и да…

— Няма да направи нищо подобно — успокои го Амос. — Имам му доверие!

— Много си се променил от първата ни среща в Брател велики, Амос — продължи Бартелеми. — Извини ме, но намирам, че си по-наивен, отколкото беше някога!

— Не е така — отвърна усмихнато Пазителя на маските. — Просто повече вярвам на себе си. Когато човек се съмнява в себе си, съмнява се и в другите. Сартиган ме научи да виждам отвъд външния вид и да вървя с вдигната глава, без омраза и предразсъдъци.

— Ето докъде стигнах — да ме поучава момче на дванайсет години! — прихна рицарят.

— Тринайсет! — поправи го Амос. — И скоро на четиринайсет… Погледни натам: това е нашият кораб „Мангуста“! Виждам Беорф, който ни чака да потегляме.

Новодошлите посрещна Кутубиа бен Гелиз — водачът, който развеждаше юношите в Арнакеш. Той беше превъзбуден, защото малко преди това Беорф бе потвърдил, че му разрешава да ги придружи до Ал Баб. Разводачът, уморен от работата си на пристанището и отдавна запленен от приключенския живот, бе помолил за място в екипажа. Бе изтъкнал познанията си за народите, културите и обичаите в тази част на страната. Освен това познаваше добре шумерите, както и пътищата, водещи до огромната кула. Беорф реши, че присъствието му е наложително, и начаса склони да го включи в екипажа.

Щом се озова на палубата, Амос представи приятелите си на рицаря. Първата им среща беше много сърдечна, но когато Медуза пристъпи напред, Бартелеми и хората му се отдръпнаха. Инстинктивно закриха очите си с ръка. Всички те вече бяха изпитали участта да бъдат вкаменени от горгоните и я поздравиха с недоверие, макар и учтиво.

— Мисля, че сме готови за тръгване! — подвикна Беорф и се запъти към въжетата, които придържаха кораба към брега. — Имаме провизии, две камили, един водач и гребци! И нали съм сигурен, че никога няма да ни липсва вятър, защото Амос отговаря за това, като капитан няма какво повече да желая!

— Почакай още малко — помоли го Амос. — Имаме още един пътник.

— Така ли? Кой? — учуди се Беорф.

— Спомняш ли си минотавъра, който бе продаден на шумерите вчера в сука на робите?

— Да, помня го много добре — без да се поколебае, отвърна едрото момче. — Истинска планина от мускули.

— Той идва с нас! — обяви Амос.

— Ама… ама… как… да не си го откупил от новите му господари? — втрещен, попита Беорф.

— Не, просто го освободих — развеселено отвърна Пазителя на маските. — Впрочем погледни нататък, той пристига!

В далечината, откъм центъра на Арнакеш, се носеше облак прах, както и неудържима врява, ехото от която достигаше до пристанището.

— Веднага откачи въжетата, Беорф! — бързо заповяда Амос. — Великанът наближава и със сигурност е преследван.

— Но… ама… ще го чакаме ли или не? — заекна дебеланкото.

— Да кажем, че ще вземем малка преднина.

Точно когато „Мангуста“ напускаше кея в посока открито море, екипажът видя как минотавърът се появи, преследван от двадесетина шумери. Звярът препускаше с набедена глава, с насочени право напред рога, като събаряше всичко по пътя си. Очевидно нито бурета, нито врати, нито стени, нито оръжия можеха да го спрат. Мино продължаваше своя бяг с десетина забити в гърба стрели и с премерени удари с глава мяташе във въздуха всичко, което се изпречваше пред очите му. Решителността му изглеждаше също толкова непоклатима, колкото и внушителното му телосложение.

С крайчеца на окото си Мино видя как един кораб напуска кея. Инстинктивно усети, че е неговият кораб, и удвои бързината си, за да го стигне. С огромните си крачки бързо се озова до „Мангуста“ и преследвачите му изостанаха. Няколко стрели полетяха във въздуха, но така и не стигнаха бикоглавото създание.

Тогава Амос вдигна вятър и платното на дракара се изду.

— А сега какво ще правим? — попита нервно Беорф, който стоеше на руля.

— Да се приготвим за сътресение! — отговори Амос и се притисна към перилата.

— Сторете място за приземяване на минотавъра!

Както бе предвидил Пазителя на маските, Мино се засили по кея и направи невероятен скок, за да стигне кораба. Устремът на минотавъра беше толкова силен, че изтръгна една опорна греда от кея и така предизвика сгромолясването му. После човекоподобното бикоглаво същество прелетя петнадесетина метра и се приземи върху палубата на дракара. Когато падна върху кораба, Мино загуби равновесие, преметна се два пъти и с все сила се удари в мачтата. В този момент целият корпус на кораба издаде обезпокояващо скърцане, но нито един важен елемент не поддаде.

Мино стана, отърси се и хвърли поглед назад. Десетки шумери обсипваха дракара със стрели. Ала всички те бяха отклонени от магическия вятър на Пазителя на маските, така че нито една стрела не засегна екипажа.

С доволна усмивка минотавърът изтръгна една по една стрелите от гърба си. С помощта на Амос създанието най-сетне бе успяло да избяга и много се гордееше с това. Никой повече нямаше да му нарежда: той беше свободен! Е, почти свободен, защото бе обещал на Амос да му служи в продължение на следващите дванайсет луни. Но този път беше различно. Никой не го задължаваше да върши това, той сам бе решил каква да бъде съдбата му. Мино бе взет в робство още в най-ранна възраст, но вече никой никога нямаше да го затвори в клетка.

Екипажът оглеждаше подозрително новодошлия. Рицарите стояха нащрек, Кутубиа бен Гелиз трепереше в един ъгъл, а Лолия, Медуза и Беорф видимо се съмняваха в почтеността на новия пасажер. Колкото до Амос, той първо се увери, че кристалните уши бяха на мястото си, а после пристъпи към минотавъра.

— Моите почитания — усмихна му се момчето.

— Моите почитания — поклони се звярът.

— Голям скок! Добро приземяване! — с шеговит тон подхвърли Амос.

— Голям Мино, голям скок — добави развеселено съществото. — Ами ти — малък човек с голям план за бягството на Мино. Моите почитания.

— Представям ти моите приятели — продължи Амос и се обърна към екипажа. — Кутубиа бен Гелиз е водач, Бартелеми и хората му са рицари, Беорф е беорит, тоест човеко-мечка, и капитан, Лолия е черна магьосница, Медуза е горгона…

— Ако не възразяваш — прекъсна го минотавърът, — Мино не обича горгоните. Те са врагове на бикоглавите хора. Така е от раждането на света.

— Ако не възразяваш — дружелюбно продължи Амос, — тя ми е приятелка. Давам ти правото на избор да си тръгнеш, ако тя те притеснява. Ти си свободен. Не си мой роб. Сам избери дали да изпълниш с чест или не обещанието си.

— Амос Дарагон доверява ли се на нея? — попита бикоглавият.

— Да — продължи момчето, — тя има пълното ми доверие.

— В такъв случай ще изпълня с чест обещанието си — заключи минотавърът.

Без повече церемонии, Мино любезно погали по главите двете камили, които бяха досами него, легна, свит на топка, при носа на кораба и почти веднага заспа.

Амос вдигна ръка към небето и удвои силата на вятъра в платната.

— Защо правиш това, Амос? — попита Беорф. — Вече развихме висока скорост.

— Мисля, че шумерите ще тръгнат да ни преследват — обясни Пазителя на маските. — Не са от хората, които ще изоставят плячката си. Между преследвачите на Мино разпознах Лагаш Ур Нану, търговеца на роби. Струва ми се, че скоро ще бъде по петите ни.

— Тогава издуй още повече това платно и вложи цялото си умение! — извика дебеланкото и здраво сграбчи кормилото. — Не ми се иска да ни дишат във врата!

По молба на Амос рицарите хванаха греблата и „Мангуста“ се понесе по вълните на Мрачното море в южна посока.